Публичният дълг на България неусетно набъбна 2,5 пъти. Ледът се пропука – идва ред на данъците, а и на още нещо

Ако всеки път когато родната опозиция заплашваше, че държавата е на крачка от фалита нещо се случваше, в действителност отдавна да сме изгонени от ипотекираната ни държава. Помните ли как в междувластието си Бойко Борисов разпалено пророкуваше дългов Армагедон? Дори онзи бивш финансов министър, останал в народната памет с нарицателното „Велчев дълг”, ни заплаши с държавен фалит, като разбра, че партията му окончателно изпада от властта. Днес лидерът на БСП Михаил Миков също говори за „дългова спирала”, сякаш за да обере гайлето на всички политически лъжливи овчарчета.

Да си го кажем направо: няма кой да ни позволи да фалираме. Нашето международно предназначение е кротко да работим, за да плащаме лихвите и главниците по знайни и незнайни задължения, и това е отлично известно на политиците. Никой не коли дойната крава, колкото и мършава да е тя. Не толкова набъбващият дълг, колкото демографията и крайно рестриктивната парична политика биха ни вкарали в поредната национална финансова катастрофа. Но казаното не омаловажава изключително негативното развитие на българския държавен дълг през последните години.

Между лятото на 2009 г. и лятото на 2015 г. заемите на властта нараснаха със 148%, или два и половина пъти. Парите сякаш се изпариха: нито бяха инвестирани в проекти от национално значение, нито облекчиха положението на бедстващите маси. За всеобщо политическо щастие в това време се изредиха няколко правителства, включително две служебни, и отговорност няма от кого да се търси. Всеки премиер „героично” спасяваше народа от кашата, оставена му от предишните. Според най-новите данни на Министерството на финансите към края на октомври 2015 г. публичният дълг на България възлиза на 23,15 млрд. лв., или 26,9% от БВП. Ако сравним тези данни с европейските стандарти, ще си отдъхнем за миг: съответният процент за Германия е 72,5%, а на Франция 97,7%. Оказва се, че колоните на обединена Европа са 3-4 пъти по-задлъжнели от нас и грубо нарушават прословутите Маастрихтски критерии за максимум 60% публичен дълг. Разбира се, подобни сравнения са неуместни. Демографската ни перспектива е неблагоприятна, цената на дълга за България е по-висока, икономиката ни е зависима от износ на суровини и т.н. Въпреки всичко по отношение на публичната задлъжнялост България е в по-добра позиция от повечето европейски страни. Дори след като правителството приложи „максимална гъвкавост при избора на структурата на финансирането”, както ни обеща то в своята Средносрочна бюджетна прогноза, пак няма да потънем. Правилната реакция сега не е да се вайкаме за бъдещето, съгласявайки се

КОНСОРЦИУМЪТ МЕЖДУ БИЗНЕС И ДЪРЖАВА ДА ПРОДЪЛЖИ ДА НИ „СПАСЯВА”,

бъркайки в джобовете ни още по-дълбоко. В реда на нещата е да се възмутим – но не защото спиралообразно ще фалираме, а защото беше пропилян поредният, може би последният шанс за стимулиране на националната икономика.

Отдавна бодеше очите, че българският публичен дълг е много нисък. Дори немощна страна като нашата би могла безопасно да обслужва дългово ниво от порядъка на 25-30% от БВП, тоест с около 5-7 млрд. лв. повече, отколкото беше равнището на дълга допреди две години. Затова някои макроикономисти се поддаваха на романтиката да мислят, че неусвоените милиарди биха могли да се използват за нещо смислено. Например за стимулиране на цяла нова българска индустрия на гребена на световната вълна.

Какво пречеше на страната ни да се превърне в световен лидер в производството на електромобили, в геотермалната енергетика или в отглеждането на органични храни? Говорим за десетки хиляди работни места, и то не в „мръсни” отрасли като мини и полагане на асфалт, а в нещо устойчиво, което носи споделени приходи. Лесно можеше да се избегне даването на пари на ръка: стимулите за бъдещите български отрасли – шампиони, можеха да се овеществят с данъчни отстъпки, с финансиране на научни изследвания, с международен маркетинг, с подготовка на специалисти в университети.

Пуста романтика. Първата брутална заявка за оползотворяване на българското дългово предимство дойде през януари 2013 г., когато финансовият министър на постните пици тегли ударно заем от 500 млн. лв., за да даде пари на едрите земевладелци и арендатори, които по някаква причина точно тогава си искаха авансово националното доплащане към европейските субсидии. Като комета през небосвода премина някакъв странен държавен заем към германски банки на следващото правителство. Когато противно на пазарните принципи поелата щафетата десница изсипа народните пари в кацата на фалиралата КТБ и спести досадните въпроси на Българската народна банка, прокуратурата и още десетки замесени институции… Всъщност тогава все още имахме представа какво става с публичния дълг.

Чак при бързата помощ за Първа инвестиционна банка започнахме да губим сметката. А когато се разбра, че настоящият финансов министър на своя глава е преговарял и поемал ангажименти към глобални  инвестиционни банки, наричани още „финансовите акули” – вероятно заради специфичната им роля в международната дългова екосистема, нещата общо взето се изясниха. „И този път не е различно”, да перифразираме заглавието  на книгата на известните икономисти Рогоф и Райнхарт. Поредният провал на публичното управление в България, отчетен като успешен ход в обществен интерес.

И така стигаме до Бюджет 2016, който разказа тази история на езика на публичните финанси. В интерес на истината документът е по-издържан  като стил и логика от доста предишни независимо от злъчните коментари по негов адрес. Но както си му е редът, най-важните неща в бюджета се откриват или с калкулатор, или между редовете. Нали не очакваме, че Министерството на финансите ще ни каже в прав текст: „Трябват ни пари, за да спасяваме при нужда гнили ябълки”? Твърде дебелашко е, специалистите от „Раковски” 102 предпочитат да говорят за „поддържане нивото на фискалния резерв като антицикличен механизъм за посрещане на текущи ликвидни дисбаланси”.

Някои упрекнаха бюджета, че е твърде оптимистичен, защото предвижда икономиката ни да заподскача: планира се Брутен вътрешен продукт от 95 млрд. лв. през 2018 г. Това, което сме видели от Владислав Горанов до този момент, не дава основания да го подозираме в липса на реализъм. Другаде е заровено кучето: с колко ще порасне икономиката е въпрос, на който само бъдещето може да отговори, но, виж, с колко ще се увеличи държавният дълг е сякаш вече решено. Щом ни обещават 95 милиарда БВП, а публичният дълг тогава ще е на ниво 28,9% от БВП, единственото сигурно нещо е, че дълговата цел след три години е 27,5 млрд. лв. Тоест, въртейки и превъртайки държавните облигации, финансовото министерство смята да добави към тях нетно 4,3 млрд. лв.

Това е програма минимум. По думите на Горанов „необходим е ликвиден буфер, без да плашим обществото”, и затова в гласувания от парламента бюджет беше предвиден максимален размер на новия дълг от 5,3 млрд. лв. Само през следващата година върху гърба на всеки български пенсионер, младенец и работник могат да се стоварят 730 лв. нови задължения от името на загрижената за банките държава – ако се наложи.

И какво от това? Малко финансова модерност няма да навреди дори на българската левица, която търси политически дивиденти с аргументи от арсенала на Тачър и Рейгън.

В НАШИ ДНИ ДЪРЖАВНИ ДЪЛГОВЕ НЕ СЕ ИЗПЛАЩАТ, А СЕ УПРАВЛЯВАТ,

с други думи вземат се нови заеми, за да се плащат старите. Не се гледа с добро око на национални лидери, които се опитват да придобият независимост, като освободят страните си от външния дълг. Пример е съдбата на Николае Чаушеску в Румъния.

До определен момент, ако лихвата по заема е по-ниска от тази на предходния, а днес за България тя е три пъти по-ниска от Велчевата, повишаване на общото дългово ниво е не само допустимо, а препоръчително. Разбира се, ако парите се използват за нещо смислено. Ако не са съгласни с тази постановка, нека дълговите пуритани отговорят на въпроса, кога (и ако въобще – на каква цена) страните от еврозоната ще изплатят своите 9,3 трилиона (хиляди милиарди) публични дългове. И след това да отговорят на същия въпрос за САЩ.

Но да се върнем на специфичната българска ситуация. Ниското ниво на външния ни дълг до 2013 г. беше неестествено за страна от развития свят. То бе резултат от мъчителни години активно погасяване в началото на века, най-вече с приходи от приватизация. Само чрез разпродаване на трупаното с десетилетия държавно имущество у нас можеше да се приложи експериментът „Ниско-ниско-ниско”: радикален валутен борд, нисък дълг, евтин труд, ниски данъци – и всичко това едновременно.

Демографията и Брутният вътрешен продукт доказаха, че експериментът не излезе успешен на национално ниво. Като ни виждат хала, международните финансови институции вече няма как да препоръчват на останалите държави българския модел. След деветнадесет години снишаване България постепенно тръгва към нормализиране. За съжаление, първо дърпайки най-близката, но и най-опасна ръчка на публичния дълг.

Ледът се пропука и идва ред и на данъците. Онези на върха не могат вечно да затварят очи и уши, че с косвена и плоска данъчна политика

СЪЗДАДОХА ОФШОРНА ТЕРИТОРИЯ С НАЙ-ВИСОКО НЕРАВЕНСТВО В ЕС.

Само да не се окаже, както вече се случи с дълга, че належащата данъчна промяна ще се осъществи в обществен ущърб, пожалвайки милионерите и наказвайки останките от средната класа. Така или иначе след „нормализацията” на дълга и данъците е ред и на цената на труда. През 2017 г. минималната работна заплата се очаква да стане 460 лв., което вече си е почти половината от тази на словенците.

А най-сетне ще удари часът и на валутния борд, за който един ден българските стопански историци ще пишат в учебниците същото, каквото навремето финансовият министър на САЩ Хенри Моргентау каза по повод на отменения през 1934 г. златен стандарт: „Упорито настояваха да го запазим, сякаш е наше гордо достижение, докато той очевидно беше икономическо самоубийство”.

С това ниво на данъците и в условията на валутен борд държавата няма как да избяга от хроничните дефицити в бюджета. Рязането на разходи не ще помогне особено, а външните заеми имат предел. Иде краят на постсоциалистическото ни снишаване, по-ниско и от Живковото. Вече няма как да се крие, че заради грешна финансова политика е загубено цяло поколение от социалното и културното развитие на България. Но тъй като посредствеността е страшна сила, нафталинената идеология ще се вкопчи със зъби и нокти във властта до последния възможен миг. И, да, много лоши думи ще се изсипят върху „другите”, които са ни вкарали в дългова спирала и са ни принудили да си повишим данъците – и така да се нормализираме. Тепърва ще си припомняме прозрението на поета за „силата, която зло желае, но все добро твори”.