Огромна тълпа от хора изпълва Площада на революцията и всички централни улици на Москва. Всички отиват да се простят с наричания приживе Баща на народите. От 6 до 9 март 1953 г. в Колонната зала на Дома на съюзите в съветската столица тялото на Йосиф Висарионович Сталин е положено за поклонение. Според историческите изследвания над два милиона души се опитват да видят и да се сбогуват със съветския лидер. Смъртта му предизвиква небивал отзвук по целия свят. Дори администрацията на американския президент Дуайт Айзенхауър изпраща официални съболезнования до Москва. Само три години по-късно се провежда ХХ Конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. Никита Хрушчов хвърля всички обвинения за репресиите и лагерите в СССР върху личността на Сталин. През 1961 г. е решено тялото му да бъде изнесено от мавзолея на Ленин и да бъде погребано в стената на Кремъл. Борбата срещу личността и делата му започва в Източния блок още през 1956 г. Най–силна е в Съветския съюз, където голяма част от хората са засегнати от репресиите. Информацията за лагерите в СССР и разстрелите по време на Голямата чистка през 30-те години стана общодостъпна по времето на Перестройката, а през 90-те години заля цяла Източна Европа. От времето на Хрушчов до днес всички грешки и проблеми на социалистическия строй се свързват автоматично с името на Сталин. За огромна изненада на Запада и политическите наблюдатели, днес 47 % от руснаците определят отношението си към съветския лидер като „възхищение, уважение и симпатия”. Тези данни идват от проучване на либералния център „Левада”, проведено през 2017 г. На 5 март 2018 г. се навършват 65 години от смъртта на Йосиф Сталин. Очаквано, във връзка с този юбилей, а и със 75-годишнината от битката при Сталинград, се активизира и пропагандната война между днешна Русия и Запада.

Така се появи филмът на „Смъртта на Сталин” на шотландския режисьор от италиански произход Армандо Янучи. Лентата представя периода веднага след като съветският вожд умира. Той е фокусиран върху хората от най-близкото му обкръжение и борбата за власт между тях. Жанрът, който е избрал режисьорът, е черна сатира. В рекламите си филмът е обявен като комедия. Интересно е, че като основа за разказа служи комикс на френските художници Фабиен Нури и Тиери Робен от 2010 г. В крайна сметка се е получил един филм, който осмива съветската реалност и представя лидерите, които управляват СССР като една група не съвсем вменяеми хора, преследвани от непрекъснат страх да не бъдат разстреляни или изпратени в лагер. Единствената фигура, в която може да се види положителен образ е дъщерята на Сталин – Светлана Алилуева, която е изиграна от британската актриса Андреа Райсбъро. Всъщност подборът на актьорите е добър, „почти звезден”. Ген. Георгий Жуков се играе от Джейсън Айзъкс, който е известен от филмите „Патриот” на Мел Гибсън и поредицата за Хари Потър, където играе Луциус Малфой. Най-известният актьор е Стив Бушеми, който тук се трансформира в Никита Хрушчов. Показателен за създаването на лентата е разказът на американеца за привличането му в екипа: „Когато прочетох сценария, разбрах, че въобще не приличам на Хрушчов и се канех да кажа твърдо „не”. Но Армандо просто ме уговори, оплете ме в приказки. След това се гледах в огледалото и се питах: „Наистина ли съм такъв глупак?!”. В друго интервю актьорът признава, че никога не е бил наясно с руската и съветската история.

Във филма изтъкнатият военоначалник ген. Георгий Жуков е представен като отмъстителен  грубиянин с просташки хумор. Останалите съветски политици се държат като малоумни, а в началото на филма Хрушчов и Берия скачат и си блъскат коремите. За стойността на лентата говори и оценката на зрителите, която може да бъде видяна през постъпленията от продажбите на билети. Най-голям успех „Смъртта на Сталин” има във Великобритания, където за 18 седмици филмът е събрал над 7 млн. долара. В Италия приходите са 387 хил. долара, в Украйна – 186 хил. долара, а в Румъния – 65 хил. долара. Както се вижда, интересът не е никак впечатляващ в Литва, където голяма част от населението има сериозни причини да не харесва съветските ръководители, а приходите от прожекциите са едва 16 хил. долара. Обръщам внимание на продукцията, защото интересът към нея нарасна главоломно, след като бяха планирани прожекциите в Русия.

Министерството на културата на Руската федерация даде разрешително за прожекции на „Смъртта на Сталин” на 17 януари тази година. Премиерата беше насрочена за 25 януари. Три дни преди началото на прожекциите от министерството организираха обществено представяне на филма, на което се събраха кинодейци, депутати от Думата и представители на Руското историческо общество. Като резултат от това на 23 януари беше публикувано открито писмо до министъра на културата Владимир Медински за временно отнемане на лиценза на филма. Под призива се подписаха хора като Никита Михалков, режисьорът Влaдимир Бортко и дъщерята на ген. Жуков – Ера Жукова. Според тях в лентата има „оскърбително отношение към държавния химн, а информацията във филма може да се определи като екстремистка и насочена към унижение на достойнството на руските и съветските хора”. Един от членовета на обществената палата Павел Пожигайло заяви, че „Смъртта на Сталин” е оскърбление за ветераните и историческите личности свързани с Великата отечествена война на СССР. Освен това той се позова и на наличието на прекалено много насилие. Според сина на Никита Хрушчов – Сергей, който от 1991 г. живее в САЩ, с филма се търси „насаждане в съзнанието на младото поколение на изкривена и унизителна представа за миналото, а съответно и настоящето на Русия”.

Реакцията на държавните органи беше незабавна и те отнеха разрешението за прожекциите. Въпреки това в кино „Пионер” в Москва на 25 и 26 януари лентата беше показвана. Резултатът от тези действия на руските власти обаче се оказа обратен на очаквания. За радост на Армандо Янучи, който явно е търсил точно този ефект. Забраната направи филма една от най-популярните теми в страната. Руските сайтове за безплатно споделяне луднаха по лентата и започна нейното търсене. Множество потребители споделят, че без забраната не биха гледали нещо подобно. Щом обаче нещо е забранено от властта, това е най-добрата реклама.

Западните медии реагираха незабавно. БиБиСи писа, че руските кина свалят филма под натиск от властта. Заговори се за завръщането на цензурата в Русия. „Дойче Веле” също се включи в този хор. „Чувствам се тъжен заради забраната, защото нещата не стават така в една демокрация”, заяви в интервю режисьорът Янучи. Днес дори се появяват идеи на плакатите, с които се разпространява филма, да бъде записано, че е забранен в Русия. Времето за създаването и излъчването му в Москва е отлично избрано. Първо, то съвпада с двете годишнини споменати по-горе, a освен това трябваше да излезе само месец преди изборите в страната. Реакцията на Комунистическата партия на Русия беше изключително остра. Появи се и тезата, че забраната за излъчване е свързана с предизборната борба като хората от щаба на Владимир Путин правят реверанс към всички, които се отъждествяват със съветското минало. Вероятно в действията на Министерството на културата има и такъв нюанс, след като най-сериозен претендент на Путин в изборна надпревара се оказва Павел Грудинин, издигнат от комунистите.

Безспорно успехът на филма е пълен. Той не само разбуни духовете в Русия и Европа, но и постигна връщането на цензурата в Русия. Намеци за проблемите в тази посока имаше още през миналата година, когато първо под натиск на Православната църква и обществеността в някои области на Русия беше спрян филма „Матилда” заради оскърбление на цар Николай II, който е канонизиран за светец. В този случай министерството подкрепи режисьора Алексей Учител. В началото на тази година пък беше отложена премиерата на детския филм за мечето Падингтън, след като съвпадна с вече заложените първи прожекции на руски филми. Тъй или иначе резултатът от действията на чиновниците е, че днес все повече хора вярват на твърденията за цензура в Русия. Състоянието на постоянна информационна война и подобен род нападения, за съжаление, водят до загубата на плурализъм не само от едната страна на новата Желязна завеса. Намесата на западната пропаганда и натиска върху традиционните ценности на руснаците все повече ще засилва влечението към личности като Йосиф Сталин. Докато на Запад никога не са преживявали десталинизация, Русия мина през своята в продължение на 70 години. Днес вече са известни всичките негативни черти на режима на съветския лидер. Изкривяването на историческата истина не идва от хората в неговата страна, а от противниците на СССР, които все още вярват, че съюза съществува, само защото в Москва управлява една силна личност, която защитава интересите на държавата си.