След 1923 г. Понца се превръща в едно от най-зловещите места за политическите опоненти на Мусоли­ни във фашистка Италия. Органът за надзор за антидържавни действия в страната OVRA изпраща в затвора на Понца едно младо момче, грозновато, с окъсани панталони, похабено кепе, поддържан къс мус­так и силно вярващо в социалното равенство. Годината е 1934-та, а мотивите за затварянето му са „разпространяване на комунистическа литература”. Светът днес познава този човек като „полковник Валерио” или „фашисткият главорез”. Единственият, осмелил се да насочи оръжието си срещу Дучето и да дръпне спусъка в името на народа. Това е Валтер Аудизио.

Валтер проплаква в семейството на двама обикновени родители – татко Ернесто и мама Наталина, чиито корени се губят в испанските земи през ХV в. Денят е 28 юни 1909 г., а мястото – Александрия. Градът се гуши в живописния пейзаж на полето, обсипано с жита и макове. Улиците са изпълнени с хора и търговци, а сенките на старите сгради само след няколко десетилетия ще се превърнат в любимото място за игра на разказвача и семиотик Умберто Еко, който ще посвети романа си „Баудолино” (2000 г.) на своето родно място. По същите тези улици преминава и детството на Валтер Аудизио. Той е спокойно дете. Макар и да е най-обичният наследник на фамилията, Валтер не е разглезен, заляга над уроците, а любимата му дисциплина е историята. Впечатляващо още на 14 години той пише в едно свое ученическо съчинение: „Историята е куртизанка, готова да се преобрази, за да удовлетво­ри вкуса на някой диктатор. Аз никога няма да дръзна да преобразявам историята, която е отминала, но вярвам, че ще имам смелостта да променя тази, която предстои да бъде написана”. Едва ли Валтер е подозирал колко пророчески ще се окажат тези негови думи.

Взимайки пример от баща си Ернесто, малкият Валтер изучава икономика и счетоводство. Малко след като се дипломира през 1928 г., през пролетта на следващата година е призован в редиците на армията, за да отслужи военната си служба. Три години по-късно е произведен в чин лейтенант към пехотните части. Именно тук се заражда една от първите му големи любови – оръжието. От стрелбата с лък през карабината, пистолета, пушката до автомата, Валтер не пропуска никога целта. През есента на 1931 г. се завръща в Александрия и потъва в една мрачна счетоводна кантора. Дните са безкрайни, нощите кратки, защото Аудизио се е посветил на новата си страст – комунизма и антифашистката пропаган­да. Деяния, твърде опасни предвид действащите из цяла Италия дейци на OVRA.

Тъкмо по това време се появява и първата жена в живота на Валтер. Макар и вече на 22 години, той все още не е бил истински с жена. По време на една от многобройните среднощни срещи с антифашистки­те си другари Аудизио съзира очарователната, макар и с четиринадесет години по-голяма от него, Ер­нестина Кериана, дъщеря на един от основателите на Италианската комунистическа партия – Луиджи Кериана. Ухажването трае няколко месеца. Ходят на театър, скитат из околностите на града. Често, когато не са с другарите си, се затварят в просторната стая в дома на Аудизио и ако не четат Шекс­пир или Маркс, рисуват. Той, приседнал на стол, зареял поглед през прозореца, позира на своята любима. В мрака на стаята тя полага цветовете от палитрата върху платното. Когато утрото приближава, въздухът в младежката спалня, преобразила се в художествено ателие, се изпълва с аромата на терпен­тин. В една от тези интимни нощи през зимата на 1931 г. обаче се случва нещо неочаквано. Ернестина прошепва плахо: „Искам да те нарисувам гол!”. Не без колебания Валтер сваля дрехите си и присяда, свит на пода. На свой ред обаче той моли: „Искам да ме нарисуваш само в червено!”. Ернестина отваря бурканчето с карминения цвят. След години в едно интервю тя ще разкаже: „Вътре вместо боя имаше пръстен. Това бе един от най-красивите моменти в моя живот. Той се изправи, приближи се към мен, целуна ме и простичко попита: „Ще бъдеш ли вечно моя?”. За първи път се любихме, а след три месеца се врекохме един на друг”.

Заради комунистическата си дейност обаче Валтер Аудизио е затворен на остров Понца. Заточението там трае кратко. Тъй като той заедно със своите другари по участ организират масов бунт, който бързо е потушен. Но Валтер е набеден за инициатор на размириците и за наказание е натоварен на кораб и отпратен към брега на континента. Преместен е в тъмниците на квартал Поджореале в Неапол. Престоят му в затвора става още по-тежък. Неколкократно той пише пространни писма до кмет­ството в родния си град с молба да бъде оневинен, но безуспешно. Дните минават бавно. Въпреки сил­ния си характер Аудизио прави няколко опита за самоубийство, но когато животът е предопределен да продължи, той не прекъсва. През една дъждовна вечер на 1939 г. Валтер отново е на прага на отчаяние­то. Затворническата килия е напълно празна, а седмици наред го измъчва пневмония. Тялото му гори, от кашлица не спи по цели нощи. Организмът му не издържа и е повален от плеврит. Пощальонът му носи писмо за първи път от месеци насам. Ернестина му съобщава горчиви новини, самата тя е в тежко здра­вословно състояние, финансовото положение на родителите на Валтер също е много лошо, не могат да си осигурят пари дори за хляб. Разпродават покъщнината, но това е недостатъчно. След като изброява низ от проблеми, съпругата му го призовава: „Не знам какво ще правиш, Валтер, но си ни нужен. Ако не се завърнеш скоро, лихварите ще оглозгат дома ти и вътре ще останат само три ковчега – моят и на родителите ти!”. Като че ли тези последни редове от писмото изваждат Валтер от налегналото го умопомрачение. Той отправя поредна молба към заточителите си, като вече е готов на всичко. Те обаче са категорични, че не могат да направят нищо без съгласието на Дучето. Днес писмото на Аудизио до главата на фашистка Италия с прошение за оневиняване е изгубено. Но запазени­те документи еднозначно показват, че „проповедниците” на Мусолини заставят изпития от недояжда­нето и болестите Аудизио да се отрече от комунистическите си убеждения и сам да обяви предишната си дейност за подривна и несъстоятелна. Два часа след като „признава”, той се качва на първия влак и се отправя към града, покровителстван от свети Баудолино, при своята Ернестина. След месец семейната хармония е възстановена, но споменът за случилото се не избледнява. Така през 1942 г. бившият затвор­ник се включва отново в редиците на комунистическата партия, а на следващата година преминава в нелегалност, създавайки таен партизански отряд, част от Корпуса на доброволците за свобода, извес­тен като бригадата „Гарибалди”. Валтер Аудизио сменя самоличността си и до средата на 70-те години на века ще бъде познат единствено като полковник Валерио, човек без минало и образ. Фантомът, но не от операта, а от езерото Комо. Но до случилото се край езерото на 28 април 1945 г. остават почти две години.

В началото на 1943 г. бащата на фашистка Италия Бенито Мусолини губи не само своите политически позиции, но и здравословното му състояние се влошава. Съпругата на Мусолини Ракеле и обичната му дъщеря Еда търсят лекари, които да поставят диагнозата – язва, рак, амебна дизентерия или… Когато пристъпите от физическото неразположение отшумят, го връхлитат държавническите неуредици. На 19 юли 1943 г. министър­председателят се среща по спешност с Адолф Хитлер във Фелтре. От Дучето се очаква да убеди фюрера не само да бъде сложен край на Стоманения пакт, но и да измъкне страната от войната. Хитлер обаче не оставя своя приятел Бенито да изрече и дума. Маниакалният Хитлер произнася пламенен критичен монолог за неспособността на италианското командване да се защитава. Дава обстойни разяснения за предстоящата нова подводна война, в която ще бъдат приложени непознати досега средства, които ще доведат до тоталното заличаване на Лондон от картата на света. А в края на срещата подобаващо удря с юмрук по масата и процежда през зъби: „Действайте!”. Хитлер не е готов да се откаже от подкрепата на Италия. Мусолини е повече от неадекватен. Малко преди да влезе на срещата, до него достига новината: Рим е бомбардиран за първи път. И докато мустакатият радетел на чистата арийска раса яростно сипе обиди пред Дучето, в най-пострадалия от атаката квартал „Сан Лоренцо” броят на жертвите е над 2800 трупа и повече от 10 000 ранени. Когато се завръща в столицата, Мусолини прави опит да достигне до засегнатите райони в града и да направи оглед на място. Тълпата е силно разгневена, хората не допускат нито краля Виктор Емануил III, нито Мусолини до бедстващите. Налага се министърпредседателят да се дегизира и така се вмъква в изравнения със земята квартал „Сан Лоренцо”. Гледката е смущаваща: останки от човешки същества, съкрушени близки и опустошени домове. Сърцето на Дучето трудно понася гледката и той припада, както при първото раждане на жена си. Близките до него успяват да го изведат невредим от руините. Но собствената му битка с живота тепърва предстои, защото, както отбелязва неговият зет граф Ди Кортелацо Галеацо Чано: „Мусолини е в жалко състояние, апатичен. От този мъж, който владееше магията на думите и действията, сега не е останало нищо. Лишен е от воля и създава впечатление, че ще се оттегли от обществения живот”. Така се и случва.

Денят е 23 юли. В късния следобед е взето решение да се свика специално заседание на Великия съвет в страната. Мусолини не успява да мигне цяла нощ. Когато утрото настъпва, съпругата му Ракеле вече е приготвила закуската и парадната униформа на Дучето. Но той отказва да отиде с нея, облича семпъл сив костюм. В 10 часа започва заседанието. Думата е дадена на министър­председателя. Той е лаконичен: „Страната е в това състояние, защото военните не ми се подчиниха”. Председателят на парламента Дино Гранди остро го разкритикува: „Режимът в страната трябва да се обяви за провален и отговорен затова си именно ти. Ти ни въвлече по пътя на Хитлер!”. Единственият, който се опитва да защити Дучето, е Чано. Но това не е достатъчно. Резултатът от гласуването е 18 гласа „за”, сред които е и гласът на защитника и съпруг на дъщеря му Чано, 8 „против” и един „въздържал се”. Бенито Мусолини е отстранен от длъжност. За няколко часа фашизмът рухва, а всички партийни знаци по обществените места са заличени. Мусолини е арестуван без съпротива, а личната му гвардия е обезоръжена. На 27 юли, вторник, в 5 часа сутринта тишината на Рим е нарушена от сирената на линейка. Тя е ескортирана до Гаета, малко провинциално градче на брега на Тиренско море. В нея е самият Мусолини. С малка чанта с багаж, с подпухнали от безсъние и умора очи той е качен при засилени мерки за сигурност на корветата „Персефона”. А рейсът е с крайна точка остров Понца. Режимът, при който е поставен затворникът, е лек, но тежко е за неговата охрана – стотици са комунистите, желаещи да го видят мъртъв. На 29 юли на острова има особено оживление. Мусолини получава малък колет, а изпращачът е милата Ракеле. В кутията има пиле, пресни домати, плодове, спагети, бутилка зехтин и кратка бележка: „Честит рожден ден, скъпи. Обичаме те!”. Да, диктаторите също имат рождени дни, а този е най-специалният за отстранения от властта Бенито, защото той е сам и в затворнически дрехи. И докато Дучето самотно и тъжно празнува своята 60­годишнина, Италия празнува смъртта на фашизма. Престоят на острова е кратък. Мусолини е преместен на друг остров – остров Мадалена, а в края на август в странноприемницата на платото Кампо Императоре. Вестта за движението на Мусолини е доведена бързо до знанието на Хитлер. Като своеобразен приятелски жест фюрерът възлага на Хайнрих Химлер да подготви и стартира операция „Аларик”. Крайна цел: обезоръжаване на италианската военна зона и освобождение на Дучето. Действията на нацистите са бързи, кръвопролитни и привидно успешни. Според запазените документи са обезоръжени общо 1 006 370 войници, конфискувани са 8736 минохвъргачки, 8322 тежки оръдия и 677 танка, а в плен са взети повече от 183 000 войници. Особено драматично се разгръща операцията на остров Кефалония в Йонийско море, където са избити повече от 8000 човека. Като опит да заличат следите си следовниците на Райха изгарят голяма част от телата, а остатъците от кремацията натоварват на два от корабите. Във водите обаче те попадат на мина и плавателните съдове потъват. Така в края на септември 1943 г. морската пяна се смесва с тленните останки на хиляди човешки създания, а случаят остава известен като „кефалонийското клане”. Втората част от мисията на операцията също е увенчана с успех. Въпреки опитите на италианското правителство да прикрие местонахождението на Дучето, тайни­те служби на нацистка Германия успяват да го локализират. На 12 септември едно от подразделенията на парашутните части под ръководството на Харлд­Ото Морз се озовават на планината Гран Сасо. И докато в странноприемницата на надморска височина 2130 м Мусолини отпива поредната глътка чай, парашутистът Ото Скорцени нахълтва в обиталището на „детронирания” фашист и приятел на фюрера. Не е оказано никакво съпротивление. След час двамата се качват на малък военен самолет и се издигат над обширното плато Гран Сасо, за да напуснат Италия. Пристигането в Германия на следващия ден е повече от радостно. В главната квартира на Хитлер в Ротенбург об дер Таубер го очакват не само Йоахим фон Рибентроп, но и синьора Ракеле и синът му Виторио, който по-късно ще поеме по славната пътека на киноиндустрията. След кратка двудневна почивка Мусолини е готов за нови дела. На 23 септември не без подкрепата на Хитлер се завръща в Италия и се установява в Салт близо до брега на Лаго ди Гарда и полага основите на Италианската социална република, политически проект, който ще отведе страната до поредната катастрофа през Втората световна война.

През лятото на 1944 г. сподвижниците на наложения режим в страната, ръководен от невидимите ръце на Третия райх, организират своеобразен терористичен акт в Милано. Сутринта на 10 август в затвора „Сан Виторе” в града цари особено въодушевление. От килиите му са изведени петнадесет мъже, комунисти, партизани, опозиционери на случващото се в републиката на Мусолини. Натоварени са на малък камион и са отведени до емблематичния днес за Милано площад „Лорето”. Мястото е оживено, тук се пресичат важни пътни артерии на града. Закопчани с белезници, затворниците са смъкнати от камиона в единия ъгъл на площада. Срещу тях се изправят униформени полицаи от групата на убедения фашист, авиатор и политик Еторе Мути. Издадена е заповед за стрелба. Пред смаяните минувачи след секунди проехтяват десетки изстрели. Петнадесет мъжки тела се свличат на земята и окървавяват „Лорето”. Мотивът на екзекуторите е бомбен атентат, дело вероятно на нелегалната комунистическа съпротива. Два дни по-рано в 8:15 ч е взривен камион на улица „Абруци” №77, като са ранени шофьорът на камиона и ефрейтор Хайнц Кюн. Умират няколко минувачи. Извършителите не са известни и до днес, но грехът е „откупен” с труповете на петнадесет затворници.

Мусолини отдавна е изгубил възможността да определя действията на подчинените му служби. Всяко звено в политическата система на държавата работи по свои правила. А това нагнетява още повече положението. Комунистите все още не са готови за тотални действия, но никога няма да забравят случилото се на площад „Лорето”. Така през следващите месеци тяхната основна цел ще е Бенито Мусолини, „старецът, който е лост в ръцете на фюрера”.

Образуваният през 1943 г. Комитет за национално освобождение в Италия, който е срещу фашисткия режим и немската окупация в страната, в началото на април 1945 г. стига до решението, че политическо възраждане на държавата е възможно единствено чрез убийството на Мусолини и отстраняване на всички символи на неговата власт. Лозунгът, който издигат противниците на режима, е простичък, но категоричен: „Предай се или умри!”. Дучето веднъж се е предавал, втори път не е готов на подобна саможертва. На 25 април 1945 г. той напуска Милано, сграбчил множество документи, и бяга от града, ескортиран от свои верни другари. След него обаче тръгва още една кола. Шофьорът е ням. От задната седалка на автомобила се чува хриптящ глас: „Следвайте го!”. В огледалото на шофьора се вижда силуетът на жена, дългата коса обгръща контура на главата, по чието лице времето вече е започнало да оставя следи. Тя е покрила кокалестото си тяло със скъпо палто от визон, а на седалката до нея има малко куфарче с гримове и лекарства, до него дамска чанта, върху която деликатно се чете Louis Vuitton. Това е „кучето на Мусолини” Клара Петачи.

Своята първа глътка въздух Клара Петачи получава в Рим на 28 февруари 1912 г., когато бъдещият фашист Бенито Мусолини излежава третата си присъда в затвора заради противодържавни деяния. Бащата на Клара е доктор и е личен лекар на главата на Римокатолическата църква папа Пий ХІ във Ватикана, а майка й Жозефина Перисчети е отличен музикант и художник. Наследила нейните страсти, Кларета, както я наричат, още шестгодишна изнася първия си концерт, свирейки на пиано и цигулка произведения на любимите си композитори Шопен и Лист. Когато пък не е пред нотните записи, се потапя в словото на Джакомо Леопарди. На 27 юни 1934 г. Клара се омъжва за Рикардо Федеричи в църквата „Сан Марко” във Венеция. Помпозната сватба обаче не е в състояние да потуши избухналия още преди две години любовен пожар в сърцето на младата наследница на фамилията Петачи. Кларета е безумно влюбена в Бенито Мусолини.

На 24 април 1932 г. Дучето се качва в своя кабриолет „Алфа Ромео” и потегля от Рим към морето. В покрайнините на Остия е застигнат от автомобила на семейство Петачи. В колата са Клара и годеникът й Рикардо, сестра й Мириам и мама Жозефина. И макар че Мусолини е прикрит зад огромни слънчеви очила и спортен блузон, Кларета го разпознава и еуфорично започва да крещи: „Това е Дуче! Това е Дуче!”, и да развява шапката си за поздрав. Последвалата гонка трае повече от 10 минути. Уморен от преследването, Мусолини набива спирачките на колата си. Младата 20­годишна дама слиза от своя автомобил и с треперещ глас казва: „Извинете ме, Дуче, аз съм Клара Петачи”. Разбушувалата се кръв веднага изчервява лицето й, а 29 години по-възрастният от нея диктатор я поглежда с недоверие. „Толкова се възхищавам от Вас. Вече две години пиша стихове, вдъхновени от Вас, и Ви ги изпращам. Чели ли сте някои от тях?”, трескаво нарушава настаналата неловка тишина Клара. Мусолини поклаща глава и спокойно и неубедително добавя: „Мисля, че си спомням…”. След още няколко инфантилни реплики от страна на обезумялата дама те се разделят. Но вечерта никой от двамата не е в състояние да заспи от вълнение. Дучето издирва писмата с поезия на Кларета. Когато ги открива, върху едно от тях вижда надраскан набързо въпрос от самия него: „Коя е тази луда?”. На следващия ден по обяд той телефонира в дома на фамилия Петачи и кани „лудата” в резиденцията си в двореца „Венеция”. Часът е седем вечерта, а денят е 29 април. Кларета пристъпва прага, а Мусолини несвойствено приветливо отбелязва: „Виждам, че сте влюбена не само в мен, но и в Петрарка и Джакомо Леопарди също като мен!”, и рецитира един от любимите си стихове:

Подир мечтаните листа от лавър,

след толкова възлюбени измами

пред мен е само Стикс. Певеца морен

очакват там богинята подземна,

нощта и бреговете мълчаливи.

(Из „Последната песен на Сафо” на Леопарди, превод Драгомир Петров)

Макар срещата да остава платонична, между тях наистина лумва любов, на която ще се отдадат официално и всецяло едва след развода на Клара през октомври 1936 г. Само две седмици след развода на Кларета Дучето се изправя очи в очи с майка й и я пита официално: „Госпожо, ще ми позволите ли да обичам Вашата дъщеря?”. Но всъщност Кларета е бременна от Мусолини още през юни същата година, когато прави първия си аборт. Връзката между двамата прераства във фанатично и неистово желание за близост. Но той не може да си го позволи, всяка вечер в дома му го очаква съпругата му Ракеле, с която вече са създали шест деца. Играта на криеница се харесва на застаряващия министър­председател, а и на самата Клара, защото има уверението на своя възлюбен, че тя не е втората, а е „последната страница от сърцето на диктатора, която завършва неговата славна любовна кариера”. В своя дневник, в който Петачи описва подробно целия си съвместен път с обичния Бенито, тя пише: „Ще ядем. От време на време той ме милва, целува ме, после става и вика: „Аз обичам Клара”. След това още по-силно: „Аз обичам Клара. Чуваш ли ме, любов моя? Обичам те… Нали все пак не искаш да ме караш да правим любов само веднъж седмично като добри буржоа, когато аз те приучих, а и съм свикнал на по-чести отношения? Надявам се, че ти не искаш да промениш този ритъм на нещата”. Говорим си още малко и накрая правим луда любов. Правим малка разходка, преди той да си тръгне, винаги в 4 часа и 20 минути”.

Мусолини обаче е притиснат от държавни дела и в края на 1938 г. любовта между тях се размива в грижите. Отношенията им прерастват в бързи сношения и истерични пристъпи. И макар Кларета да има своите занимания – музиката, литературата, рисуването, те не са достатъчни да потиснат мисълта за Дучето. Тя го следва навсякъде, дори без негово знание. Следва го и в последните му часове живот. Приседнала на задната седалка на колата, тя продължава да го помни такъв, какъвто е бил в онези първи дни на щастие. Малко преди да напусне завинаги дома си, тя ще отбележи в писмо до сестра си, всъщност това са последните редове, които ще напише в своя живот: „Твърде много хора му обърнаха гръб, за да направя и аз същата грешка. Който обича, умира. Аз следвам съдбата си, а моята съдба – това е той. Няма да го изоставя никога, каквото и да става. Знам, че няма да мога да му помогна. Моля те, няма значение какво ще стане, направи така, че накрая да стане известна истината за мен, за него, за нашата върховна любов, красива, извън времето и извън живота”. И докато Клара съставя това писмо, Мусолини пише със син молив до съпругата си върху къс хартия: „Скъпа Ракеле, ето че стигнах до последната фаза на моя живот, последната страница на моя живот. Може би няма да се видим повече. Затова ти пиша и изпращам това писмо. Искам ти прошка за всичкото зло, което неволно съм ти причинил. Но ти знаеш, че си единствената жена, която действително съм обичал. Заклевам ти се пред Бога и пред нашия Бруно (б.а. – загинал в нелеп инцидент син на Мусолини) в този върховен момент. Ти знаеш, че трябва да отидем във Валтелине. Ти заедно с децата се постарай да стигнеш до швейцарската граница. Там ще започнете нов живот”. И ако за Ракеле и наследниците на Мусолини бягството е възможен изход, то за него самия и метресата му Кларета Петачи пътят се приближава пагубно към езерото Комо.

Преминалият сред нелегалните комунисти Валтер Аудизио, помилван лично от Мусолини преди години, през януари 1945 г. изчезва безследно, за да се роди с нова самоличност – полковник Валерио. Причината за това е пристигналото писмено нареждане в кметството на родния му град Александрия, че трябва да бъде заловен и предаден на OVRA. А от разсекретените в началото на 2000 г. документи, осветяващи дейността на службите, подчинени на Мусолини, разбираме, че след като бъде заловен, Аудизио трябва да бъде екзекутиран. Навярно разбрал тайните намерения на Дучето, Валтер се изгубва в тревожните тълпи на разбунтувана, революционна и уплашена от случващото се Италия.

Новината за бягството на Мусолини бързо достига до всички кътчета на страната, а партизани и комунисти са в надпревара кой ще се добере пръв до „абдикиралия” министър­председател. Вечерта в 8:30 ч Дучето пристига с цялата си делегация пред кметството на Комо. Голяма част от следващите го изоставят, но други, макар и малцина, са плътно до него. Според ръководителя на Републиканската фашистка партия Александър Паволини Комо е твърде опасен град за продължителен престой, затова на следващия ден предлага конвоят да се придвижи още малко напред в Менаджо. Така се и случва, но с оглед на сигурността самият Мусолини е настанен в друг, още по-малък град – Грандола ед Унити. Нощта е студена, а кокетната хотелска стая, в която е настанен Дучето, гледа към живописен пейзаж, в далечината на който проблясва водната повърхност на езерото Комо. Телефонът в стаята прозвънява в 12 през нощта. Доскорошният диктатор вдига слушалката, а от нея дочува обезпокоения и изпълнен с тревога глас на съпругата си Ракеле: „Какво се случва, скъпи? Кой се сражава с теб?”. Отговорът е отчаян: „Никой, дори шофьорът ми ме изостави. Аз съм сам и мисля, че всичко е свършено!”, след което затваря слушалката и отскубва телефонния кабел. В коридора се чуват приближаващи стъпки, а само след секунди някой чука на вратата. Мусолини не реагира. Повторно чукане на вратата и едва доловим глас: „Аз съм, онази, която бе молил да ти бъде позволено да обичаш! Твоята Кларета…”. Вратата се отваря и двамата, треперещи от страх, се изправят за последен път сами очи в очи. Нощта обаче е твърде кратка. Останалите малко верни приятели до Дучето трескаво хлопат на вратата на стаята: „Трябва да потегляме, някой ни е предал. По петите ни са!”. Хората на Мусолини са успели да се свържат с навлязло нелегално в страната нацистко военно ядро от около 200 войници. Те напускат заедно обиталището и се потопяват в мрака на нощта. Организиран е план за бягство, трябва да минат по северния бряг на езерото Комо, а оттам да се насочат към Валтелине и да стигнат до Мерано, където ще ги очаква допълнително германско подкрепление, което ще ги прехвърли на германска територия. Автомобилната колона потегля, керван, воден от една фашистка блиндирана кола и 38 автомобили и камиони. Но в околностите на езерото патрулират момчетата от 52­ра партизанска бригада „Гарибалди”. Усъмнили се, че тук някъде се крие Мусолини, още преди полунощ на 26 април те препречват главната пътна артерия в областта, минаваща по северния бряг на езерото. Натрупват камъни и слагат една голяма греда. Друга група пък минира един от мостовете по пътя при Вале Орба. Към 6:50 ч сутринта на 27 април стоящите на пост партизани дочуват шум от двигателите на приближаващия се конвой на Дучето. Прикритите бойци на 52­ра бригада стрелят във въздуха, за да предупредят дебнещата в тъмата друга група от антифашисти. Вероятно уплашени от чутите изстрели, когато стигат до препятствието на пътя, колите спират, наредени една зад друга, и никой не смее да слезе. След тричасов престой и преговори с партизаните групата е пусната да продължи по пътя си. Партизаните търсят италиански фашисти. А в групата такива не са видени. Мусолини и спътницата му Кларета са се преоблекли с немски военни униформи. Когато достигат до един от крайпътните градове, Донго, колоната от автомобили отново е спряна за щателна проверка от гарибалдийците. В последния автомобил се вози Клара Петачи. Събличат униформата й и я отвеждат в общината в Донго. Мусолини също е разпознат в един от другите камиони и веднага е свален и отведен от партизаните. Часът е вече 15:30. Дучето с превързани очи и ръце, с одеяло, метнато върху главата, е вкаран в сградата на кметството на Донго, за да не бъде разпознат от случайни лица. Облеченият като немски войник Мусолини е вкаран в една малка стая без прозорци. Единствено висящата крушка на тавана осветява помещението. Вътре са и вярната Кларета и още един от радетелите на фашисткия режим. Петачи сама развързва очите на любовника си и го обсипва обезумяла с целувки. В 18:20 ч в стаята влизат комунистическите деятели и извеждат отново Мусолини. Клара крещи след него: „Аз съм твоето вярно куче. Където отива господарят, там отива и кучето!”.

Нощта диктаторът посреща в карцера в казармата в Джермазино. В 1 часа след полунощ самотата му е нарушена отново. Партизаните идват и омотават главата му с бинт, за да не бъде разпознат. След 10 минути автомобилът потегля, а след още толкова отново спира. В автомобила е натоварен още един човек, целят увит с бинт. Съдбата е решила наистина да отведе до смъртта двамата влюбени Бен и Кларета. Така като две своеобразни мумии те са изведени от Донго с оглед на сигурността, като е трябвало да бъдат откарани до близкото селце Сан Маурицио. Ненадейно обаче дестинацията е променена, те са оставени в Бонцианиго в малък селски дом, приятелско семейство на един от гарибалдийците. Часът е 3:30.

Тъкмо в това време от Милано потеглят полковник Валерио и съмишленикът му по дело Гуидо. Валерио е натоварен с отговорна мисия – да ликвидира Дучето, защото комунистите се опасяват, че ако Мусолини бъде заловен от съюзниците, той би могъл да се превърне в основна фигура при последващите процеси срещу военни престъпления. Това от своя страна би довело до едно мащабно гонение срещу италианските комунисти, а защо не и окупация на страната. Тъкмо затова единственото вярно решение според тях е заличаването на заловения вожд. В 15:10 ч полковник Валерио заедно с още трима комунисти, открили скривалището на Дучето, се отправят към него. Спират колата на километър от Бонцианиго, на стотина метра след оградата на една малка необитавана къща, в чийто двор цъфтят овощни дървета. Полковник Валерио взема автомата си, зарежда страстно и стреля във въздуха веднъж. Работи. Премята го през рамо и продължават по пътя пеша. Когато стигат до мястото, което се охранява от двама партизани, полковник Валерио пита: „Къде е?”. Минута по-късно го въвеждат при Дучето. Ето как самият Валерио описва тази своя среща: „Мусолини беше застанал вдясно от леглото в униформа и шинел в лешников цвят. Петачи лежеше, облечена, на леглото под завивките. Той ме погледна уплашено и прошепна: „Какво има?”. Гледах го право в лицето, долната му устна трепереше. Може би за първи път в живота си стоеше напълно беззащитен пред опасността. Между него и неговите неприятели винаги е имало бариера от главорези, отначало скуадристи, а след това полиция. Сега обаче стояхме лице в лице открито един срещу друг. Мислех, че за него това е удобен случай да покаже на неприятеля, че е мъж. Ако не за друго, поне от амбиция, за да остане в историята, както се казва. Обаче не: този човек трепереше от страх; дори и суетата не му даваше сила. Пред моя автомат той се отказваше дори от историята! Застанал до вратата, казах: „Дойдох да те освободя!”. Дучето, наистина повярвал на полковник Валерио, бързо се надига, Клара Петачи скача от леглото и се приготвят трескаво за своето освобождение. Мусолини тупа новия си „приятел” по рамото и му казва развълнувано: „Подарявам ти цялата империя!”.

Групата от комунисти бавно следва Кларета и Бенито по склона надолу, където ги очаква колата, с която са дошли. С вид на истинско дуче Мусолини върви пъргаво и уверено като войник, който марширува. Като човек, изправен пред собственото си спасение. Петачи подскача като дете и тананика един от любимите си валсове – Mephisto от Ференц Лист. Дъждът от нощта е попил в земята и тревата е по-­зелена от всякога. Стигайки до колата, двамата бивши пленници се чувстват истински свободни. Всички се настаняват в автомобила. Клара, сияеща от щастие, се обръща към любимия си: „Бен, всичко свърши!”. Двигателят на колата запърпорва и потеглят. Изминават едва 80 метра и пламенният комунист Гуидо простичко казва: „Драги, авантата свърши!”. Полковник Валерио излиза от колата, изкарва недоумяващия Мусолини и го изправя до оградата. Клара пищи и се хвърля в обятията на треперещия Дуче. Поглежда го право в очите и го пита: „Доволен ли си, че те следвах до край?”. Диктаторът не отговаря. Последвалите изстрели нарушават песента на птиците и бавно настъпващата пролет. Часът е 16:10. Комунистите обаче не спират дотук. Натоварват телата и заедно с още 15 трупа на екзекутирани фашисти в Донго се отправят към Милано. В 3 часа през нощта камионът с убитите пристига в града. Опозиционерите на Мусолини са устроили за жителите на любимия град на Дучето особен спектакъл. Когато изгревът осветява площад „Лорето”, тъкмо в оня ъгъл, където преди година са убити петнадесет комунисти, днес висят труповете на Бенито Мусолини и неговите сподвижници. Обесени са надолу с главата. Като свети Петър. Между тях е и Клара Петачи. Полата й се е спуснала над торса. Възрастна дама се приближава до висящите трупове и простенва: „Това не заслужава дори и Юда!”, след което вдига полата на изстиналата Кларета и я подпъхва между коленете й. Италия тържествува, а полковник Валерио ще изчезне безследно, за да се роди наново Валтер Аудизио, чийто разказ за събитията от 1945 г. ще се появи едва след неговата смърт през 1973 г.

В едно от последните интервюта, които дава съпругата му Ернестина, тя споделя: „Да убиеш Мусолини беше акт на освобождение за страната ни. Но и до ден днешен не искам да вярвам, че той бе дело на Валтер, онзи романтик, който бе сложил годежния пръстен в бурканчето с червена боя”.