Да спрем демонизацията на Русия

По отношение на Русия ние нямаме изградена стратегия. Вместо сериозен анализ, ние позволяваме на русофобията да ни диктува дневния ред. Казваме, „Русия разбира само от езика на силата”. Днес за Русия така говорят много от политиците и средствата за масова информация. Трябва да отбележим, че те имат право. През последните години Западът показа на Русия ефективността на езика на силата. След падането на Стената, Западът нямаше никакво желание да се вслушва в мнението на Русия, а прокарваше собствената си линия. Определенията за Русия ставаха все по-резки и не отчитаха историческите факти. Хората, които се опитаха да разберат и да обяснят Русия, ги нарекоха „полезни идиоти”. Аз не защитавам Русия. Мен не ме безпокоят нито Путин, нито руснаците. За мен руската обществена система не е привлекателна. Но си мисля, че еднопосочната комуникация използвана от медиите и политиците се прави с цел да отвлече вниманието от факта, че Западът няма стратегия по отношение на Русия. Ако има нещо, което въобще не е необходимо сега на света, то това е рефлексът за въоръжаване на армиите и нова студена война. Това изяжда ресурсите, необходими на човечеството за преодоляването на такива проблеми като пренаселеността, бедността, климата и т.н. Затова е необходимо да разработим надеждна стратегия за отношенията си с Русия, да определим целите и тези методи, които ще използваме за тяхното постигане. Да наричаш хората „полезни идиоти”, това не е стратегия и само отклонява вниманието от факта, че поведението на Русия е обяснимо и стратегически рационално. Например, лошата новина на деня за „руската пропаганда” беше публикувана от медии, които не се контролират от държавата. Тогава защо бяха я публикували? Защото липсва самокритичен анализ? Или това беше направено умишлено? Или просто става дума за безсмислено съревнование, целта на което е кой ще измисли най-плашещото заглавие на статия, която нарича хората идиоти, защото са настроени критично? В някои от средствата за масова информация всеки русофоб може да получи място в колонката за коментари, ако статията му е достатъчно злобна и в нея се използват такива определения, като „подлост” и т.н. Най-яркият пример за това е „хрониката на каскадьора Рахлин” в Berlingske, където главната му мисъл е, че щом Путин физически е нисък на ръст, значи е опасен за Запада. Но има и други представители, които получават място там. Така например един бригаден генерал от запаса написа през лятото, че въоръженият конфликт вероятно ще започне от Балтийско море само след няколко седмици. Друг германски автор пък твърдеше, че Русия се готви да създаде нелегална армия в Европа. Jyllands-Posten излезе с горещата новина за разполагане на ракетите „Искандер” в Калининград. След шест часа новината беше преместена на друго място в уебсайта, а на следващия ден въобще я нямаше. Предсказанията за скорошно нападение на Русия върху Европа нямат дълги заглавия. Странно е, че тези изявления за екзистенциална заплаха се слагат някъде в края на вестниците. Ясно е, че в действителност никой не вярва на това и едва ли Русия е причината за увеличаване на военния бюджет за отбрана. Дебатите за Русия напомнят на твърдението, че „земята е плоска”, никой не прави опит да погледне зад хоризонта, за да види истинските причини за влошените отношения. Изглежда всички дебати са на основата на ценности, а не на стратегически интереси. Аз не съм съгласен, че Русия е екзистенциална заплаха. Освен това, не мисля, че Русия е непредсказуема. Действително някои от действията на Русия противоречат на международното право и етика, но тях трябва да ги разглеждаме и осмисляме като финалното звено на историческите събития, започнали през 2008 г., на които основите бяха положени още през 90-те години. От гледна точка на стратегическата перспектива Русия тогава се държеше съвсем предсказуемо. Но в отношенията с нея бяха допуснати ред стратегически грешки. На първо място, това беше убеждението, че нашите либерални идеи са обезсмислили елементарната стратегическа динамика, каквато е геостратегията и равновесието на силите. Беше глупаво да провъзгласим Запада за победител в Студената война и след това да продължим съперничеството, разширявайки НАТО до границите на Русия. Разбира се, Русия не може да определя по какъв начин една или друга страна ще решава въпросите на своята сигурност. Но дали това разширяване беше единственото правилно решение? Нима не беше възможно да се гарантира европейската сигурност по някакъв друг начин? От една страна, ние приемаме с разбиране антируските чувства на източноевропейците и тяхната история, а от друга, отхвърляме историческата памет на Русия и казваме, че руснаците са истерични. Но страна, която три пъти е била подлагана на западни нашествия (1812, 1914 и 1941 г.), а по време на последното нашествие е била разорена и е загубила 25 милиона свои граждани, явно има право да черпи опит от своята история. На Дания й бяха необходими 100 години, за да се отърси от синдрома на 1864 г., така че защо Русия е длъжна да се държи по друг начин? Както и да обясняваме, че НАТО е мирна организация, нейното разширяване се възприема като продължение на Студената война от САЩ, с цел противопоставяне на Русия. Уилям Пери, министър на отбраната в администрацията на Клинтън, характеризира американското отношение към Русия през 90-те години по следния начин: „Кой го вълнува какво мислят те? Това е трети сорт страна”. Авторът на стратегията за сдържането Джордж Кенан предупреждаваше през 1998 г., че разширяването на НАТО е необосновано, защото никой не ни заплашва. И че това разширяване ще се превърне в „трагична грешка”, която се дължи „на лошото разбиране на руската и съветска история”. Кенан по този повод накрая беше направил извода: „Естествено, че от страна на Русия ще последва негативна реакция и тогава ще кажат, „ето ние нали ви казвахме какви са тези руснаци”. Бившият американски министър на отбраната Роберт Гейтс пише: „Ние направихме грешка, като не погледнахме на света от тяхната гледна точка и затова не установихме нормални и спокойни отношения с тях”. Гейтс, също така пише, че идеята за приемане на Украйна в НАТО за Русия е „монументална провокация”. Американският политолог и неореалист Джон Миршаймер също казваше, че голямата част от вината, че всичко тръгна в неправилна посока се дължи на Запада. Няма основания да се отнасяме към Русия, като с някаква незначителна държава. Русия е велика и силна и от нейна гледна точка трябва да бъде възприемана като велика държава. На Русия не гледаха сериозно, когато развалиха договора за противоракетната отбрана и създадоха нова противоракетна отбрана, която фактически може лесно да бъде завъртяна на 90 градуса и да лиши Русия от възможността да изстреля даже една ракета. По същия начин на Русия не се гледаше сериозно, когато ЕС й предложи договор за асоцииране и я постави на опашката със страни като Грузия и Малта. На великите държави не им харесва такова отношение. Понякога е необходимо да се съобразяваме с тяхната логика, а не да им демонстрираме как живеем със Страсбургския цирк на Франция в ЕС, или пък представата на Великобритания за себе си, че е глобална държава, или несправедливостта на Съвета за сигурност. САЩ като велика държава също се стремят към власт и доминиране. Обаче ние се правим, че не забелязваме това. Утвърдило се е мнението, че Путин е лош стратег, но „хитър опортюнист”. Този вечен стремеж да бъде лишен Путин от човешки качества води до това, че ние не забелязваме какво иска Русия. Русия отдавна вече има ясна стратегия по отношение на Запада. В същото време Западът, според думите на Хенри Кисинджър, просто демонизира Русия, вместо да изработи стратегия за отношенията си с нея. Стратегическата цел на Русия е в това, тя да покаже, че е велика държава, към която трябва да се отнасяме сериозно. И Русия няма да позволи да бъде подчинена. Нашата стратегия доведе до това, че Западът направи всичко възможно, за да провокира Русия, отхвърляйки истерично възраженията й против разширяването на НАТО на изток. Уилям Пери още през 90-те години се противопоставяше на бързото придвижване на НАТО на изток, което по негово мнение ще доведе до противопоставяне с руснаците. Ако Кенан, Пери, Гейтс, Кисинджър и Миршаймер също са „полезни идиоти”, то аз оставям този въпрос открит, но все пак на Русия трябва да се гледа сериозно и да не се игнорира класическата дилема за сигурността. Тоест, колкото по-голяма става сигурността на едната страна, толкова повече намалява сигурността на другата. Базирайки се на своята история и география, Русия чувства, че за нейното сдържане се обединяват в едно цяло ЕС и НАТО. По такъв начин възможността й да маневрира може да бъде блокирана от Петербург до Владивосток. Такава е стратегическата логика. Затова Русия се сражава за жизнените си стратегически интереси в Сирия и Украйна и естествено използва методи и средства, които са обичайни за тази борба. Русия не би се държала така, ако не й се бе наложило да търпи загуби в международните отношения. Русия може би е слаба във военен и икономически смисъл, може би е слаба и в общественото си устройство. Но както всяка друга страна, тя преследва своите цели с тези методи, сили и средства, с които разполага. Много хора мислят, че понятието „стратегия” е свързано само с военните. Военната сила може да бъде част от стратегията, но самата стратегия се реализира с помощта на много други силови средства, а не само с военна сила. Например, това могат да бъдат икономическите и институционални средства. Действията на Русия се интерпретират като агресивни. Но съществуват две форми на агресия: настъпателна и отбранителна. Обединените в едно цяло ЕС и НАТО използват невоенни стратегически средства, за да разширят сферата на собствените си интереси и пространството на властта си. Затова слабата Русия не разполага с никаква друга възможност, освен да използва военната сила в своята отбранителна агресия. А ние наричаме това „провокация”. Обаче това е така, защото едва сега се сетиха, че трябва да възприемат Русия сериозно. Вярно е също, че причината за това възприятие вече се базира на едно опасно основание. Анексирането на Крим и украинската криза също може да се разглеждат като отбранителна стратегия, като последна възможност на Русия да се противопостави на заплахата за сигурността си. За Русия и Украйна всичко това е от решаващ стратегически интерес, но не и за Запада, който иска да използва военна сила в Украйна. В тази връзка се изпуска от внимание, че Русия може да се насочи към Прибалтика, за да намали натиска по основното направление срещу себе си. Русия, естествено няма да получи никакво стратегическо преимущество, ако отправи предизвикателство към силите на НАТО, като окупира Прибалтийските държави, но може да използва Прибалтика за разпределяне на натиска върху себе си и за да подложи на изпитание единството на НАТО. Същото може да се каже за сирийската криза, където Русия може да се опита да попречи на мащабната западна интервенция и да постигне стратегическите си цели. Когато нашите политици казват за Русия, че е непредсказуема и ирационална, те свалят от себе си отговорността за влошаването на отношенията с нея. Казват, че руският начин на управление е съвършено несъвместим с нашите ценности, но едва ли той е несъвместим в толкова голяма степен, колкото е начина на управление в Саудитска Арабия. Връзките ни с Китай едва ли се дължат на обща ценностна оценка. Най-общо погледнато и в цялост, управлението на Русия фактически е напълно предсказуемо от гледна точка на стратегическото и геостратегическо развитие. Който и да било ръководител на една слаба Русия с нейната история, култура и география, едва ли, според Миршаймер, ще открие други възможности за реакция, освен тези, които Русия вече е избрала. Помислете, как биха реагирали САЩ, ако Китай имаше намерение да включи Канада и Мексико в своя военен съюз. А какво направи Русия? Ако следваме мисълта на Роберт Гейтс и за момент се опитаме да погледнем през очите на Русия, то може би ще видим една страна, мислеща с категориите на геостратегията и баланса на силите, имаща амбиция да направи Русия отново силна. Чисто стратегически виждаме как постоянно расте и укрепва единият от полюсите, а другата страна отслабва. Виждаме как едната страна е близо до това плътно да обгради другата страна по такъв начин, че свободен остава само стратегическият проход в Арктика. Ако едната страна в стратегическото съревнование не може да се противопостави на другата, то за нея има само две възможни решения. Едната от тях е да загуби играта, а втората е да направи опит да раздели съперника, ако той не иска да чуе нейното мнение. Русия избра последното. Санкциите срещу Русия представляват т.нар. „променяща поведението стратегия”. Но Русия няма да промени своето поведение, защото стратегията на промяна в контекста на разширяването на ЕС и НАТО създава за Русия стратегически неприемлива ситуация. Санкциите, които трябва да отслабят Русия, без съмнение ще доведат до това, че Западът както и преди няма да се съобразява с мнението на Русия и ще продължи да преследва собствените си интереси. Русия също няма да се откаже от Крим и Украйна в сегашната ситуация, но ако почувства, че започва да губи, ще се изкуши да прави много повече „провокации”. Демонизацията на Русия и особено на президента Путин блокира рационалните преговори, с изключение на преговорите за Арктика, Иран и Сирия, а от скоро и за Антарктида. Ние трябва да възстановим нормалните отношения с Русия на основата на балансирана стратегия с ясни цели. Вероятно в брака по сметка ще бъде възможно руснаците да възприемат и някои от нашите ценности? Изолацията никога не е водила до нещо друго, освен до екстремизъм. Нищо, освен взаимната зависимост не може да намали разногласията. Ние трябва да съставим новия европейски контекст, който ще попречи на съществуващата вече заплаха от надпревара във въоръжаването. Ние трябва да определим ясна стратегическа цел за това как виждаме отношенията между Русия и Запада. Какво място според нас трябва да заема Русия. Да си отговорим, как според мнението на тези, които искат да се използва за Русия езика на силата, ще приключи подобно развитие? В напълно смачкана и сломена Русия? В нова Студена война и безкрайна надпревара във въоръжаването? Или в преговори за установяване на стабилен ред и сигурност в Европа? По какъв начин може да променим представата на Русия, че не трябва да води екзистенциална борба със Запада, който я обгражда и доминира? Миршаймер предложи Украйна да получи статут на неутрален буфер, какъвто беше Австрия по време на Студената война. Това не е лесно, но алтернативата е още по-лоша. Както преди подписахме договори за намаляване на конвенционалните сили в Европа и за сътрудничество и сигурност по време на Студената война, така и днес сме длъжни да започнем да преговаряме. Но за Русия също трябва да има някаква изгода. Например приемането й отново в международната общност. Преговорите обаче се затрудняват от това, че ролите се смениха. По-рано Варшавският пакт беше идеологически ориентиран, а НАТО се концентрираше в сферата на отбраната. Сега ние използваме ценностите си, за да докажем, че Русия е безчовечна, мислеща само с категориите на геостратегията, баланса на силите и надвисналата над нея заплаха. По такъв начин ние много удобно бягаме от нашата част на отговорността.

Автор: Ларс Еренсверд
Източник: Politiken