От самото начало имитационният референдум представляваше груба подмяна на реалните проблеми с фалшиви решения
За ужас на президента и неговите приятели, въпросът получи отговор още по обяд на 25 октомври, когато с гръм и трясък се сринаха сайтовете на ЦИК, ГРАО, МВР и външното министерство. Това, разбира се, веднага беше обяснено с „масирана хакерска атака от страна на неговите противници“ (по шефа на „Информационно обслужване“ проф. Михаил Константинов), макар че далеч по-възможно изглеждаше сривът да се дължи на засиления трафик към сайтовете.
Тъй или иначе резултатът се оказа еднакъв и сам по себе си ясно показа колко несигурна работа е електронното гласуване. Въпреки опитите то да бъде представено като цяр за избирателната ни система, на следващия ден се разбра и нещо още по-неприятно – дори най-заинтересованите от въвеждането му не са си направили труда да го подкрепят. До откритите зад граница 294 избирателни секции в общо 45 държави са се разходили едва 27 031 българи, докато останалите над милион и нещо сънародници в чужбина напълно са неглижирали референдума.
Впрочем гласоподавателите в страната също не демонстрираха кой знае какъв ентусиазъм, тъй като националното допитване не успя да привлече толкова избиратели, колкото на последните парламентарни избори (близо 3,3 млн. души), за да стане решението закон. В референдума участваха 2 708 716 души, от които с „да“ са гласували 1 883 411 (69,52%), с „не“ – 704 182 (25,99%), а недействителните бюлетини са 122 339. Единственото успокоение за инициаторите е, че гласувалите все пак надхвърлиха необходимите 20%, което задължава депутатите да разгледат въпроса в рамките на следващите три месеца. От народните представители с други думи ще зависи дали предложението ще бъде прието, или отхвърлено.
Всичко изброено дотук ни най-малко не попречи на президента да обяви референдума за „безспорен успех“. Нещо повече, Росен Плевнелиев стигна до извода, че „българите гласуваха масово“, а гражданското общество „далеч е изпреварило в демократичното си развитие тези, които претенциозно се обявяват за част от политическия елит“. Държавният глава, който се явява обединител на нацията, обаче не спомена гласувалите „против“, а благодари единствено на „тези над милион и 800 хиляди българи, които подкрепиха референдума за електронното гласуване“, защото те показали, че „искат смяна на системата.“
Смяна на системата?
Работата е там, че още когато в края на януари 2014 г. президентът лансира идеята за допитване по изборните правила, хрумването му нямаше нищо общо с каквото и да било желание за реформа. Беше ясно също така, че той въобще не се интересува от мнението на избирателите, тъй като същинската цел на операцията бе да обслужи политическия реванш на т.нар. десница. Беше зима, протестите вече вървяха унило, не успя и трагикомичната втора окупация на Софийския университет. И ето тогава държавният глава и неговите ментори измислиха начин за канализиране на „гражданската“ енергия в нова посока.
Резултатът е известен: трите предложения бяха формулирани набързо, почти “на коляно”. Без да се проведе разговор кое налага да се върви към задължителен вот, без да се доизкусури въпросът за мажоритарния елемент, нямаше и подготовка за въвеждането на електронно гласуване. А за да не остане никакво съмнение, че поредната гражданска инициатива е предизборен трик и партийна манипулация, дори подписите бяха събрани от местните структури на тогавашната опозиция. В лицето на ГЕРБ, разбира се, както и на самоетикетиралите се като борци срещу статуквото „реформатори“.
Всъщност по онова време ГЕРБ почти си присвои президентската инициатива и я превърна в свое знаме. Самият Бойко Борисов дори се срещна с Инициативния комитет за събирането на подписите, оглавяван от професора по конституционно право Георги Близнашки, и лично му обеща структурите на ГЕРБ да съберат поне 500 000 гласа. „За целта в Казанлък събирам всички кметове, областните ни ръководители“, каза тогава Борисов и действително изпълни обещанието си. Че даже го преизпълни! До 9 март 2014 година, т.е. едва месец след старта на инициативата, вече бяха осигурени над 560 000 подписа. Всички те бяха предадени на проф. Близнашки в централата на ГЕРБ, а на следващия ден професорът и комитетът от интелектуалците тържествено помъкнаха папките към парламента.
От толкова бързане обаче работата беше свършена направо пет за четири. Дали в общинските администрации е паднало трескаво ровене в масивите с лични данни на гражданите можеше само да се гадае, но във всеки случай проверката на ГРАО установи фрапиращи нередности. Заради тях подписката беше компрометирана още тогава, доколкото над 108 000 подписа (близо една пета) се оказаха фалшиви. Така общият брой на валидните остана значително под законово установената бариера от 500 хиляди за задължително провеждане на допитване.
Естествено, това не попречи проф. Близнашки да бъде трудоустроен като служебен премиер, а мнозина от събирачите на подписи да станат съветници на президента – най-вече в области, от които нищо не разбират. Май само един Йоло Денев, поет, писател и основател на Движение „Тангра и Велика България“, остана без пост, въпреки че тържествено застана в ариергарда на шествието, което внесе в парламента скалъпената подписка.
Йоло обаче не се разсърди, а след като ГЕРБ и реформаторите дружно зауправляваха, „смяната на системата“ лека-полека отпадна от политическия дневен ред. По горчива ирония пак ГЕРБ и реформаторите направиха и невъзможното да окастрят референдума, свеждайки го до един-единствен въпрос, колкото да не е без хич. За да се угоди на ДПС, което неколкократно възразяваше срещу първите два въпроса, отново те спретнаха невиждан циркаджилък в парламента в края на юли, а седмица преди това ГЕРБ отстъпи пред Движението, като запази и високия праг за допитванията.
Това беше част от цената, която управляващите платиха, за да получат подкрепата на ДПС за промените в конституцията, които също бяха доволно орязани. По тази причина те така изчислиха наличните си представители в пленарната зала, че поредната сделка с Движението да не изглежда чак толкова неприлично и по възможност вината за нея да бъде приписана на малкия коалиционен партньор. „Подкрепях президента с всички сили за референдума, за съжаление, партньорите – не“, обяви тогава Бойко Борисов с апломб, все едно се готви да кандидатства актьорско майсторство в НАТФИЗ. Вече забравил, че в качеството си на опозиция партията му оперираше чрез Росен Плевнелиев като свой собствен център на власт, премиерът тотално дискредитира държавния глава и показа, че готви различна номинация за президентските избори догодина.
Охладнелите отношения между президента и премиера отдавна са публична тайна, но не това е важното в случая – проблемът е в демонстрираното неуважение към суверена и към пряката форма на демокрация. От самото начало имитационният референдум представляваше груба подмяна на реалните проблеми с фалшиви решения, а начинът, по който беше проведен – откровена подигравка с гражданите.
Тази лицемерна (но за сметка на това скъпоструваща) операция идеше да оправдае президентското безсилие и да вдъхне нов живот на „гражданската енергия“, гравитираща около „Дондуков“ 2 и известни икономически кръгове. И това е най-отблъскващото: хората, които олигавиха протестите и ги сведоха до пълна бутафория, успяха да компрометират и идеята за прякото допитване. В този смисъл Росен Плевнелиев е абсолютно прав да твърди, че става дума за „безспорен успех“, тъй като отново същите кръгове не просто върнаха ГЕРБ на власт и настаниха т.нар. реформатори на хранилката, но и изпразниха самите думи „протест“, „реформа“ и „референдум“ от каквото и да било съдържание.
Днес случайният човек, инсталиран на „Дондуков“ 2 с подобни на тазгодишните изборни машинации, даже си прави сметка за втори мандат, като трупа актив с напълно измислени мероприятия. И няма кой да му поиска оставката, защото на автентичния гражданин му е някак неудобно да излезе на улицата в знак на протест. Там той ще бъде или сам, или ще се окаже в компанията на Йоло Денев, който единствен вярваше искрено, че иде реч за същинска смяна на системата, а не за нейния окончателен срив.
Референдум-дум-дум-дум!