Вечерта на 10 май 1933 г. берлинският "Бебелплац", който излиза на прословутата "Унтер ден Линден", е озарен от светлината на безброй факли и огласен от възторжените скандирания на многохилядното множество. Пред очите на присъстващите се разиграва събитие, което е едновременно аутодафе, политически театър и вещерски сабат. Младежи с грейнали лица хвърлят книги в педантично подготвената, типично по германски, клада. Докато извършват този акт на "национално пречистване", всеки от тях високо произнася името на автора на предназначената за унищожение книга и причината, поради която тя е осъдена на изгаряне. В огъня летят произведенията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Томас и Хайнрих Ман, Зигмунд Фройд и Ромен Ролан, Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. Те и много други, живи и умрели писатели и философи, са обвинени в предателство спрямо германската нация и в подриване устоите на здравия народен морал. Многохилядната тълпа посреща с яростни викове споменаването на всяко едно име. На площада обаче присъства и един човек, който мълчаливо наблюдава ставащото. Спокойствието не го напуска, дори когато чува името си и вижда как собствените му книги политат към огъня. Това е Ерих Кестнер. Писателят си тръгва, едва когато една жена до него се провиква: "Вижте, ама това е Кестнер". След като той напуска площада вече нищо не смущава здравия германски дух в неговото желание да се разправи с предателите. Интересното е, че въпросната акция дори не е измислена от всепризнатия майстор на пропагандата и политическите спектакли Йозеф Гьобел. Тя се ражда в низините на току-що дошлата на власт нацистка партия, в главите на влюбени във фюрера студенти, бъдещето на нацията, така да се каже.
Днес това събитие отпреди близо 85 години се смята за дивашко и всички са убедени, че такова нещо никога не може да бъде повторено в цивилизования свят. Дали обаче трябва да бъдем толкова сигурни в това? Дали наистина живеем в свят, където се уважават всякакви мнения и никоя позиция не е подложена на цензура под различни форми? Изпитвам известни съмнения в тази оптимистична картина. Да, днес никой не гори книги, поне в цивилизованите държави, но има много други форми за потискане на неудобните мнения. Отново има една господстваща идеология, чиито представители се стремят да я наложат на всички. Опитите за това налагане не са така дивашки като тези на нацистите, но са също толкова опасни. Опасни са, защото ако бъдат реализирани в цялата им пълнота, отново ще доведат от униформено единомислие. Имам предвид стремежът за налагането на либерална диктатура, който ясно личи в най-различни държави, като се започне със Съединените щати и се свърши с България. Според тази господстваща идеология не съществуват такива общности като класи, нации и изобщо всякакви големи групи от хора. Има само индивиди и единствено техните права са важни. Всеки опит на хората да се обединят за общи действия бива тълкуван като връщане към тоталитаризма. Либералните идеолози насърчават хората да говорят до безкрай за сексуалните си копнежи и комплекси, за личните си фобии и желания, но категорично им забраняват да разсъждават за правото на труд и достойно заплащане. Обяснимо е това разграничение. Манифестирането на интимните фрустрации не заплашва с нищо статуквото, докато стремежът към по-добър живот реално застрашава позициите на управляващия елит. Ето защо либералните гаулайтери ръкопляскат на менталния ексхибиционизъм и заклеймяват всеки призив за истинска промяна в обществото.
Днес отбелязваме Деня на будителите. Нека се опитаме да се пробудим от мисловната дрямка, в която са ни поставили елитите и интелектуалните им прислужници. Да мислим с главите си, а не с либералните полуфабрикати, с които ни захранват близо три десетилетия. Това е най-смисленото отбелязване на днешния празник.