Едно пътуване из миналото и настоящето на Крим. Срещи с много хора и изминати много километри в търсене на отговор на въпросите: защо полуостровът се превърна в символ на «руската пролет», защо връщането му в Русия стана толкова лесно, защо САЩ и техните сателити отказват да се примирят с реалността и накрая възможно ли е Крим да бъде друг освен руски?
На 24 май 1571 г. ужасяващ пожар изпепелява Москва. Десетки хиляди хора загиват в пламъците, овъглени от огъня и задушени от дима. Оттогава се губят и следите на прочутата библиотека на Иван Грозни. Смята се, че или е изгоряла, или е била скрита на друго място. Ентусиастите не спират да търсят т.нар. Либерия и до ден-днешен, а един от най-популярните съвременни руски писатели Борис Акунин дори й посвети един от своите романи – „Алтън-толобас”. Пожарът, който унищожава тогавашната руска столица, е причинен от войските на хана на кримските татари Девлет Гирей. Кримското ханство е образувано след разпадането на монголската Златна орда в средата на XV век. Неговото самостоятелно съществуване обаче е твърде кратко, защото още през 1473 г. войските на Османската империя завладяват земите му и правят ханството свой васал. През следващите три столетия кримските татари ще бъдат силно зависими от Високата порта и постоянно ще извършват набези в руските земи.
Походът им през 1571 г., който завършва с опожаряването на Москва, е една от многобройните подобни кампании. Само че този път има и нещо различно. Кримският хан Девлет Гирей, окуражен от лесния успех, както и от факта, че е принудил самия цар Иван Грозни да се спасява с бягство, замисля много по-грандиозна цел. Решава, че следващата му стъпка ще бъде окончателното унищожаване на Московията, като обедини всички земи на бившата Златна орда под свой контрол. Тогава кримският хан има и още една причина за радост. В годината, в която той подпалва Москва, флотът на неговите османски господари търпи съкрушително поражение в битката при Лепанто от флота на европейската Свещена лига. И какво се оказва? Шефовете в Цариград са дълбоко унизени, а техният васал печели бляскави сражения. Възгордяването на кримския хан е напълно разбираемо. Когато замисля следващия си поход срещу руснаците с цел окончателното им подчинение, той дори кани представители на османския двор, които да се присъединят към войската му и да станат свидетели на логичния му триумф. През май 1572 г. Девлет Герей начело на 120-хилядна армия тръгва към Москва. След поредица от незначителни сражения решителната битка се разгаря между 29 юли и 2 август при Молоди. Напук на всички прогнози руснаците нанасят унищожително поражение на кримските татари. На практика при Молоди загива цветът на кримскотатарската нация. Сред загиналите са и синът, внукът и зетят на Девлет Герей. Самият хан ще почине от чума пет години по-късно, а държавата му окончателно ще загуби каквото и да било значение, за да влезе най-накрая в състава на Руската империя под името Таврическа губерния.
Присъединяването на Крим към Русия се извършва през 1783 г. и решителна роля в неговото осъществяване изиграва създателят на Черноморския военен флот генерал-фелдмаршал Григорий Потьомкин. Неговият бюст се намира в центъра на Симферопол, на няколко десетки метра от хотела, в който сме се настанили с фотографа Темелко Темелков. Паметникът е открит три месеца преди пристигането ни в чест на втората годишнина от кримския референдум. А само два дни след идването ни в Крим тук е доставен и паметник на Екатерина Велика, по време на чието управление Кримският полуостров става част от Русия. Фактът, че издигането на бюста на Потьомкин изпреварва с няколко месеца слагането на паметник на Екатерина, предизвиква известни спорове сред местната общественост. Феновете на императрицата настояват, че най-напред на нея е трябвало да се отдаде почит, защото тя е била върховният управител тогава и от нея е зависело всичко. Може и от нея да е зависело всичко, отговарят почитателите на Потьомкин, но без настойчивостта и таланта на този велик държавник нищо нямаше да се случи, така че съвсем правилно е първо на него да се издигне бюст. Спорът се нажежава допълнително и от добре известния исторически факт, че Григорий Потьомкин е не просто най-довереният държавник на Екатерина, а и неин любим в един период от време. Руската императрица често сменя мъжете в леглото си, но именно Григорий Александрович е човекът, който и след края на интимната близост с нея остава най-довереният й човек. Той е единственият от многобройните й любовници, с когото тя се съветва при вземането на най-важните решения за бъдещето на империята. Потьомкин има такава власт над нея, че Екатерина дори е оставила в ръцете му избора на следващите фаворити в леглото си. А пък Григорий Александрович гледа да подбира млади и красивички, но в никакъв случай не и интелигентни любовници за императрицата. Защото държи само той да бъде несменяемият й интелектуален фаворит. И остава такъв до смъртта си. Във висшето общество от онова време вървят слухове, че двамата са се венчали тайно и че дори имат дъщеря. Не съществуват стопроцентови доказателства за този факт, но за сметка на това ролята на Григорий Потьомкин за присъединяването на Крим към Руската империя е безспорно. Мисля си за всичко това, докато стоя до бюста на генерал-фелдмаршала в очакване да започне празничното шествие на различните национални общности в Крим, организирано по повод Деня на Русия. На полуострова живеят представители на десетки националности, като основните са руснаци (68%), украинци (16%) и кримските татари (11%). Нашите сънародници тук не са особено много, около 2000 души, но за сметка на това Иван Абажер, председателят на Българската автономна културна асоциация „Паисий Хилендарски”, е изключително активен. Той е и сред инициаторите на проведената през месец май в София презентация на инвестиционния, туристическия и културния потенциал на Крим. Целта на тази проява е да бъдат убедени представителите на българския бизнес, че си струва да инвестират на полуострова. Убеден съм, че нашите бизнесмени не се нуждаят от особено убеждаване в тази насока. Проблемът, свързан с нежеланието им да инвестират в Крим, е съвсем прост и се нарича страх. „Какво ли ще си помислят за нас Големите западни братя, ако развиваме бизнес активности на тази „анексирана от руския агресор” земя? – вероятно си казват те. – Като нищо ще ни санкционират и нас.” Но да не изпадаме в самобичуване. По подобен начин разсъждават не само българските, но и много германски, френски, британски и други европейски предприемачи. Колкото и да се прави на независим, бизнесът е неразривно свързан с политиката и няма как да не се влияе от политическата конюнктура. Разбира се, дори и в този изключително сложен политикоикономически лабиринт може да бъде намерен верният път. Стига да има желание. Поне от страна на жителите на Крим такова желание има. В това ме уверява Юрий Гемпел. Той е депутат в кримския парламент и ръководител на германската общност на полуострова. „В края на май и началото на юни тук имаше делегация от Германия – разказва Юрий Константинович – общо около 60 души. Имаше чистокръвни немци и руски немци, които са живели там повече от 30 години. Организирахме две Кръгли маси. Едната беше с бизнесмени, където бяха поканени представители на министерствата и ведомствата на Крим. Така бизнесмените от Германия можеха директно да зададат въпросите си на представителите на властта. На втората Кръгла маса имаше среща с представителите на законодателната власт на Крим и на обществеността. Направихме и хубав концерт, в който участваха хора от различните национални общности в Крим. Направихме и два хокейни мача между любителските хокейни отбори на Щутгарт и Симферопол. Симферопол спечели. Вторият мач беше в Ялта между Щутгарт и Ялта. Щутгарт спечели. Доста голям интерес предизвикаха тези мачове.” Водим този разговор в деня след сблъсъците между руски и английски запалянковци след мача Русия–Англия на Европейското първенство по футбол във Франция. Затова питам моя събеседник дали резултатите от хокейните мачове не са предизвикали подобни страсти. „Нищо подобно – засмива се Юрий Константинович, – феърплеят беше на висота както сред играчите, така и сред публиката. Хората в германската делегация бяха от най-различни сфери. Имаше представители на обществени организации, бизнесмени, спортисти, политици. При всичките си изказвания, както частни, така и публични, пред медиите те твърдяха, че антируските санкции трябва да бъдат вдигнати възможно най-бързо, защото пречат на развитието както на Русия, така и на Германия, така и на Европа. Някои от нашите германски гости признаваха, че на идване насам са изпитвали известен дискомфорт. Мислели са, че е напълно възможно да видят танкове по улиците на кримските градове, както и тежко въоръжени военни. Сега вече са спокойни, защото лично се убедиха, че Крим се е върнал в състава на Руската федерация, напълно съблюдавайки демократичните норми.” Е, значи не би трябвало да има проблем тук постоянно да идват представители на различни държави, чуждестранните делегации да се настъпват по петите, така да се каже. „Не е съвсем така – отговаря Юрий Гемпел. – Когато започнахме този проект например, имаше известна съпротива от страна на някои чиновници в Германия. Освен това десетина души от предварително поканените не успяха да дойдат. Някои не ги пуснаха от работа, на някои студенти пък им казали, че ако заминат за Крим, могат повече да не се връщат в съответното учебно заведение. Сега депутати от Партията на левицата в Германия искат да дойде тяхна делегация в Крим. Хубавото е, че всички наши гости заявяваха, че между нормалните германски граждани и руснаците няма противопоставяне. Просто висшите ешелони на политическата власт в Германия под влияние на Съединените щати провеждат такава политика, насочена срещу Русия, а и срещу самите себе си на практика.” Самата Екатерина Втора, по време на чието управление Крим става руски, също е германка. Само два месеца след като се възкачва на руския престол, тя издава манифеста от 4 декември 1862 г., с който кани своите германски сънародници да дойдат да живеят в Русия. На призива й се отзовават най-различни хора, но огромното мнозинство са т.нар. колонисти – немски селяни, които се заселват на свободните земи в Поволжието и в Северното Причерноморие. „Няма сфера от обществения живот на Русия, в който нашите предци да не са участвали – уверява ме Юрий Гемпел. – Само в руската армия по време на войната с Наполеон от 1812 г. има над 130 генерали с германски произход.” Като чувам за германски генерали в руската армия, веднага се сещам за генерал Едуард Тотлебен, който е силно свързан както с българската, така и с кримската история. Именно той е човекът, който по време на Кримската война (1853-1856) изгражда отбранителните съоръжения на Севастопол. В продължение на една година именно те превръщат града в непристъпна крепост срещу атакуващите английски, френски, италиански и турски войски. Генерал Тотлебен изиграва важна роля и в Руско-турската освободителна война. След като руснаците няколко пъти не успяват да превземат стратегическия Плевен с фронтални атаки, там е извикан Едуард Иванович. В крайна сметка именно неговият план за това как да бъде извършена обсадата на града довежда до падането на Плевен, а това до голяма степен предопределя и крайния изход от войната. Само че съдбата на руските германци по време на Великата отечествена война е трагична. По-малко от два месеца след като хитлеристка Германия напада Съветския съюз, властите в Кремъл издават постановление за преселението на германците. По време на цялата война от родните си места са изселени почти един милион руски германци. Изпратени са в Казахстан, Сибир, Коми, Урал. Връщайки се към този болезнен процес от историята, Юрий Гемпел пояснява, че от територията на Крим са изселени повече от 62 хиляди руски германци. Пълната историческа справедливост по отношение на всички депортирани от Крим народи се извършва едва на 21 април 2014 г, когато руският президент Владимир Путин подписва „Указ за мерките по реабилитацията на арменския, българския, гръцкия, кримскотатарския и немския народ и за държавна подкрепа на тяхното възраждане и развитие”. Да, светът отдавна знае за изселването на кримските татари, извършено от Сталин веднага след като германските войски са прогонени от Кримския полуостров през май 1944 г. Още по съветско време опитите на татарите да се върнат по родните места широко са отразявани в западната преса. Почти никой обаче не е чувал, че и други народи в Крим са пострадали от сталинските репресии. Колко хора в България знаят, че нашите сънародници там също са били изселени? Повече от 12 000 българи са депортирани в Западен Сибир и Средна Азия. И то, при положение че много българи участват в редовете на Червената армия, а и са били активни участници в съпротивата по време на хитлеристката окупация. Защо тогава са изселили сънародниците ни? В какво са се провинили? Никой не може да каже със сигурност. Вероятно и фактът, че тогава България е била съюзник на Германия, изиграва своята роля. Но какво са виновни хората в Крим за решенията, вземани в София? С нищо, разбира се. Само че едва ли Сталин се е интересувал от такива подробности. За него е било важно да се намери виновник. Разговаряме за това с българина Иван Паличев. Той е заместник-председател на Българската автономна културна асоциация „Паисий Хилендарски”. Вече е на 85 години, но е невероятно жизнен и без никакви проблеми кара кола. Неговият баща е бил на фронта, когато той, 14-годишното момче, заедно с цялото си семейство и много други българи са депортирани в Казахстан. Иван Паличев успява да се върне в Крим едва 30 години по-късно. Той ми разказва и за онези млади българи, които са разстреляни от германците, когато те владеят полуострова. Участвали са в нелегалното движение и затова германците ги осъдили на смърт. Още драматични истории научавам, когато се срещаме в Керч с българи, чиито родители, баби и дядовци са били депортирани. Представете си потреса на мъжа, който се връща след края на войната в Крим и разбира, че цялото му семейство е депортирано. При това близки роднини са разпределяни на различни места, разхвърляни на хиляди километри едни от други на територията на Съветския съюз. Човекът прекосява огромни разстояния, няколко пъти е на прага на смъртта, но все пак успява да открие съпругата си. Всички живеят при изключително трудни условия. Една от събеседничките ми, Лидия, разказва, че нейната майка още от 15-годишна сече дърва в гората наравно с мъжете. Интересно е, че никой не говори с омраза за тогавашната власт. Нито пък техните родители, баби и дядовци са говорили така. „Беше война – казвали спокойно, – милиони хора загинаха, а някой трябваше да работи.” Още разсъждавам върху този отказ да си разчистваш сметките с миналото, когато екскурзоводката, която ни показва забележителностите на Керч, спира пред едно огромно дърво. „Това е специално дърво – обяснява тя, – зарежда ви с положителна енергия, много добре се отразява на тонуса.” За да се заредим с въпросната енергия, трябва да постоим няколко минути под клоните му. Времето ни е изключително скъпо, но решаваме да си подарим тези минути. В интерес на истината, когато тръгваме, не се чувствам кой знае колко положително енергизиран. Темелко обаче ми казва да си погледна телефона. Работата е там, че откакто сме се приземили на летището в Симферопол, телефоните ни не работят. Просто българският ни мобилен оператор няма договор с руския, който оперира в Крим. Затова и нямаме телефони. Какво да се прави, санкции. Сега си поглеждам неработещия телефон и, о, чудо – работи! Сигурно му е повлияла енергията на мистичното дърво. Радостта ни обаче не трае дълго. Успявам да разменя един-два есемеса и връзката отново изчезва. Чудото е свършило. Продължаваме да разглеждаме. Задължително трябва да видим крепостта Еникале, построена от турците още в началото на XVIII век. В превод името й означава Нова крепост, а целта й е била да охранява Керченския пролив, т.е. мястото, където се сливат водите на Черно и Азовско море. Работата е там, че в края на XVII и началото на XVIII век Петър Първи започва строителството на руския флот, който според замисъла му трябвало да стане пълновластен господар както в Балтийско, така и в Черно море. За да покаже на турците, които до този момент живеят с мисълта, че могат да правят каквото си поискат в тези води, през 1699 г. Петър изпраща в Керченския пролив бойния кораб „Крепост” и още десетина плавателни съда. Три години преди това руският цар е завладял крепостта Азов и е извел флота си в Азовско море. Османската власт схваща намека с флотилията и бърза да вземе мерки. През 1706 г. крепостта Еникале вече е готова. Строителните работи се ръководят от приелия исляма италиански архитект Голопо, а в изграждането на фортификационното съоръжение участват и френски инженери. Основната част от войниците в крепостта са турци, но има и доброволци от местното татарско население. Все пак номинално Кримското ханство, макар и да е васал на Османската империя, все още се води „второстепенен разпоредител” на тези земи. Тази бутафория приключва след Руско-турската война от 1768- 1774 г. Подписаният след края на войната договор постановява, че Османската империя официално се отказва от правата си над Кримското ханство, което става независимо. Русия пък получава Керченския пролив и крепостта Еникале. Това е само първата стъпка към окончателното минаване на полуострова под руско управление. Императрица Екатерина Втора прекрасно разбира, че без да владееш Крим, е невъзможно да бъдеш господар на Черно море, а именно това е една от основните цели на Русия в онзи период. Османската империя пък, независимо че се е отказала официално от Крим, изобщо не възнамерява да гледа спокойно как полуостровът минава в руската сфера на влияние. Така че независимо от сключения през 1774 г. договор войната на нерви, или както бихме казали днес, „хибридната война”, между Руската и Османската империя продължава. През 1778 г. за командващ на руските войски в Крим и Кубан е назначен Александър Суворов, който изгражда отбраната на полуострова по съвсем различен начин и принуждава турския флот да напусне кримските води. По това време сред политическия елит на Санкт Петербург популярност придобива т.нар. „гръцки проект”, който е изложен най-подробно в писмата на Екатерина Втора до австрийския император Йозеф Втори. Неговият смисъл е да бъдат освободени балканските народи от османското владичество. След което от Молдовия, Влахия и Бесарабия трябва да се създаде нова държава – Дакия, а на гръцкия престол в освободения Цариград трябва да бъде поставен внукът на императрицата, току-що роденият Константин Павлович. Въпросният план, толкова силно рекламиран от Екатерина и чийто основен автор е Григорий Потьомкин, звучи доста добре от PR гледна точка. Освобождаването на братята славяни и християни от османската власт, както и възстановяването на независима Елада, са благородни цели и много се харесват на европейската общественост. Точно в този момент се ражда и внукът на Екатерина. Съвсем съзнателно му е дадено тъкмо това име. Константин Велики е римският император, който прави християнството официална религия и премества столицата от Рим във Византион, преименуван по-късно в Константинопол. Константин XI Палеолог пък е последният византийски император, който загива геройски при превземането на Константинопол от османците през 1453 г. Така че, кръщавайки внука на Екатерина Втора Константин, близките му всъщност намекват за кариерата, която му предстои. Веднага след раждането на бебето Григорий Потьомкин организира в палатите си „гръцки” купон, където пее гръцки хор и се четат гръцки стихове. По случай идването на бял свят на бебето Константин е произведен специален медал, на който е изобразен храмът „Света София” в Константинопол. Малкият Костя от самото начало е поставен в гръцко обкръжение. Гъркиня е дойката му, грък е и първият му личен слуга. В крайна сметка обаче от „гръцкия проект” не излиза нищо. Европейските монарси, макар и възхитени от интелигентността на руската императрица, макар и да обичат да провеждат дълги разговори с нея, стават изключително внимателни, когато дойде реч за каквито и да било геостратегически планове на Санкт Петербург. Евентуалното разделяне на Османската империя и създаването на гръцка държава начело с Константин Павлович би осигурило хегемонията на руския флот в Средиземно море. Така Русия ще стане най-влиятелната държава в Близкия изток и в Източна Европа. Нещо, което останалите монарси в никакъв случай не искат да се случва. Така че „гръцкият проект” на Екатерина съвсем логично не се осъществява. Материализира се обаче „кримският й проект”. Присъединяването на полуострова към Русия е извършено без нито един изстрелян куршум и толкова светкавично, че останалите европейски владетели изобщо не успяват да реагират. Така през 1783 г. Крим окончателно става руски.
Днес свързаността на Крим с Русия има не само духовни, но и напълно материални измерения. Най-популярният символ на тази връзка ще бъде прословутият Керченски мост. Той свързва материка с полуострова и е най-дългият мост в Русия – 19 километра. Цената му е 211,851 милиарда рубли, подготовката за строежа продължава повече от година, като в пиковите моменти числото на проектантите надвишава 800. Сложното съоръжение всъщност се състои от два паралелно разположени моста – железопътна и автомобилна част. Автомобилната част трябва да е готова до края на 2018 г., а железопътната през 2019 г. След това с влак от Москва до Симферопол ще се стига за 18 часа. В момента това пътуване продължава две денонощия. По моста ще могат да минават до 40 хиляди автомобила на ден. Смята се, че през първата година след пускането на моста в експлоатация по железопътната му част на ден ще минават по 12 товарни и 35 пътнически влакови композиции в двете посоки. Така неимоверно ще се увеличи товаропотокът между Крим и материка, ще се съкратят разходите за транспорт и ще се увеличи инвестиционната привлекателност на републиката. В момента, ако искате да стигнете от материка до Крим по суша, трябва да заобикаляте през Украйна. Това със сигурност не е най-приятното пътуване, а и украинските екстремисти постоянно организират различни видове блокади по границата с Крим. Керченският мост тотално ще обезсмисли усилията им. Сухопътната връзка Крим–Русия вече няма да има нищо общо с Украйна. Ето защо няма нищо учудващо в амбицията на руските власти да изградят това грандиозно съоръжение за максимално кратък период от време. Всъщност идеята за построяването на мост през Керченския пролив е на повече от сто години. В началото на XX век върху нея сериозно разсъждават британците. През 1901 г. британското правителство разглежда инициативата за построяването на мост, по който да минава железницата между Лондон и Делхи. Проектът обаче е замразен поради невъзможност да му бъде осигурено финансиране. Две години по-късно от мостовата идея се заинтересува последният руски император Николай Втори. Руски инженери дори започват работа по проекта. Само че избухването на Първата световна война, а после и на Октомврийската революция слагат край на проекта. Идеята обаче не умира. Към нея се връща Сталин в момента, когато на мода в Съветския съюз са големите строежи. Но тук се появява един чисто технически проблем. В онзи период съветските заводи не са в състояние да произведат необходимите за моста метални конструкции. Поради тази причина малко преди избухването на Великата отечествена война конструкциите са поръчани в... Германия. Те обаче не изчезват безследно. Хитлер също оценява важността на въпросния мост и поръчаните от руснаците конструкции са доставени в Керч по времето, когато Крим е под окупацията на германските войски. Конструкциите са монтирани, но обратът на фронта пак не позволява строежа на моста. За да бъде улеснено придвижването на настъпващата Съветска армия от Кавказ към Украйна, правят временен мост с дървени подпори. През февруари 1945 г. именно по него минава личният влак на Климент Ворошилов, с който ръководителите на правителствата от антихитлеристката коалиция се прибират след конференцията в Ялта. Малко по-късно ледоходът от Азовско море разрушава моста. Докато Крим се намира в състава на независима Украйна, към идеята за моста властите в Киев се обръщат осем пъти, но нито веднъж не се стига до практическа реализация. Днес строителството на моста е съпроводено с големи грижи за опазване на местната екосистема. Биолози местят обиталищата на редките животни и птици и презасаждат растенията на други места. Историци и археолози пък извършват мащабна работа по съхраняването на археологическите обекти. Това никак не е лесно, имайки предвид, че според някои историци Керч е най-старото селище на територията на днешна Русия. В край на VII век пр.н.е. гръцки колонисти основават тук селището Пантикапей, което постепенно се превръща в могъщ полис. Два века по-късно Пантикапей и още няколко града влизат в състава на Боспорското царство. Корабите на Боспор изнасят в Атина половината от необходимия на прословутия град държава хляб. Боспорците пък внасят оттам метални предмети и скъпи тъкани. Активната търговия позволява на Боспорското царство и на неговата столица Пантикапей да се развиват и в един момент населението на държавата стига 200 000 души. През I в. пр.н.е. Боспорското царство е включено във владенията на понтийския цар Митридат VI, последния велик владетел на елинския свят. Той е един от най-опасните противници на Рим и води срещу него три войни, известни като Митридатови. Сражава се срещу най-изтъкнатите римски пълководци – Сула, Лукул и Помпей. В крайна сметка могъщият Рим печели и с малкото си останали верни войници Митридат VI бяга в днешен Керч. Целта му е да събере нова армия, с която отново да тръгне срещу римляните. Само че собствените му генерали, както и поданиците му, са изморени от толкова сражения и нямат намерение да се хвърлят в нова обречена авантюра. Избухва бунт, начело на който застава по-малкият син на царя Фарнак. Тотално загубил всякаква надежда, Митридат се самоубива. Като награда за предателството си синът му Фарнак получава от римляните Боспорското царство. Една от най-големите забележителности на Керч е именно т.нар. планина на Митридат. Тя се намира в центъра на града и именно тук, където сега се разхождаме, Митридат се е простил с живота си. Първо погълнал отрова, но тя не подействала. След което помолил един от своите телохранители да го прободе с меча си. Това място има и още един особено важен исторически смисъл. На 11 април 1944 г. в хода на операцията по освобождаването на Крим от германската окупация съветските десантчици забиват именно тук червеното знаме. Построеният на мястото паметник е първият монумент в памет на героите, загинали във Великата отечествена война, издигнат още преди края на бойните действия. Към Обелиска на славата водят 436 стъпала, а оттам има отличен изглед към града и към Керченския залив.
Сраженията в Крим между съветските и германските части започват още в първия ден на Великата отечествена война. Рано сутринта на 22 юни 1941 г. германската авиация се опитва да нанесе мощен удар по Севастополския залив и да го блокира с мини. Нападението е отбито и следва отговорът на Черноморския флот. По-късно през деня командването на флота получава заповед да нанесе удар по Констанца в устието на Дунав, където се намира контролирано от германците голямо нефтохранилище. Между 23 и 26 юни съветската авиация няколко пъти бомбардира Констанца, а съветските кораби обстрелват германците. Нанасят се удари и по центъра на румънската нефтодобивна промишленост – Плоещ. Ожесточеността на сраженията за Крим още в първите дни на войната е съвсем обяснима. Германците искат колкото се може по-бързо да завладеят полуострова, защото това открива директно пътя им към завладяването на Кавказ и на кавказкия нефт. Още при подготовката на плана „Барбароса” икономическите съветници на Хитлер не спират да твърдят, че колкото и непобедима да изглежда германската военна машина, тя непременно ще се провали, ако не бъдат осигурени постоянни източници на нефт. А най-богатите нефтени находища са в Кавказ. Без преувеличение може да се каже, че завладяването им би означавало победа на Германия във Втората световна война. В грандиозната схватка за нефта Крим е една от основните точки. Съветският флот в Севастопол на практика контролира цялото Черно море и докато той не бъде съкрушен, германците не могат и да мечтаят за кавказкия нефт. Ето защо боевете за Крим са толкова ожесточени. Полуостровът има стратегическо значение, защото защитава кавказкия нефт, затваря най-краткия и удобен път към Баку през Черно море и Грузия, пази нефтопроводите и нефтопреработващите предприятия. Затова и Черноморският флот в Севастопол е изключително сериозна сила. Той се състои от 170 бойни кораба, 620 самолета и мощна брегова артилерия. Личният воински състав достига до 100 хиляди души. Това са значителни сили, чийто разгром е доста труден. Разбира се, съветската отбрана има и ахилесова пета. Крим е слабо защитен откъм сушата. Сухопътните войски на полуострова почти нямат танкове, не достига и артилерията. Именно по суша германците насочват основния си удар. Ръководител на операцията е Ерих фон Манщайн. Той е смятан за един от най-талантливите стратези на Вермахта и минава за неформален лидер на германския генералитет. Основната задача на Манщайн е да превземе колкото се може по-бързо Севастопол. През втората половина на 1941 г. командваните от него войски печелят няколко важни сражения, но Севастопол устоява. Благодарение на неочакваната за германците упорита съветска съпротива основните отбранителни пунктове в Крим са допълнително укрепени. Това прави задачата на германците изключително трудна. Новата германска офанзива в Крим започва едва през май 1942 г. Към частите на генерал-полковник Манщайн е прибавен и 8-и авиационен корпус на Волфрам фон Рихтхофен, най-силното авиационно съединение в Луфтвафе. Така германската армия получава качествено превъзходство, особено във въздуха, което в съчетание с добрите идеи на Манщайн за пробив на съветската отбрана в южния й участък покрай Черно море води до разгрома на целия Кримски фронт. На 16 май германците превземат Керч, а на 4 юли пада Севастопол. В сраженията загиват 200 000 съветски войници. Никой не може да каже колко са загиналите мирни жители. В крайна сметка целият Крим е окупиран. За военните си успехи Ерих фон Манщайн получава званието фелдмаршал. През следващите почти две години Крим остава окупиран от германците с всички произтичащи от това последици.
Тук стигаме до една от най-драматичните страници в историята на полуострова през целия XX век – съдбата на кримските татари. Крим винаги е бил пространство, населено от най-различни народи. Ето кои са основните етнически групи там в навечерието на Великата отечествена война: руснаци – 49,6%, татари – 19,4%, украинци – 13,7%, евреи – 5,8%, немци – 4,6%, гърци – 1,8%, българи – 1,4%, други – 3,7%. Още в началото на войната Гьобелс припомня знаменитата фраза на германския военен теоретик Клаузевиц: „Русия може да бъде победена само ако успеем да всеем раздор сред нейните народи”. Това е и основната задача пред германската пропаганда на всички окупирани територии в Съветския съюз. Това важи с особена сила за Крим с неговия пъстър етнически състав. Веднага след завладяването на полуострова окупаторите отделят в специална група немците, българите и италианците. Те получават същите права и привилегии, както и членовете на окупационната администрация. Татарите, гърците и арменците пък са първите, които получават търговски патенти. Всъщност германците полагат особени грижи за спечелване на подкрепата именно на татарското население. Този стремеж е напълно обясним. Това е втората по численост етническа група в Крим, а заради ислямската религия е и най-силно отдалечена от основния руски етнос. Още докато се водят сраженията за контрол върху полуострова, германците описват редица случаи, когато в завладените от тях селища частите на Вермахта са посрещани с хляб и сол и с благодарности за „освобождението от руската власт”. Ето какво пише в тази връзка Ерих фон Манщайн: „Татарите веднага застанаха на наша страна. Те виждаха в нас освободители от болшевишкото иго, още повече, че ние напълно уважавахме религиозните им практики”. Германската окупационна власт наистина прави всичко възможно, за да убеди тези хора в добрите си намерения към тях. Дава им се право да създават свои обществени организации, да възстановят джамиите си и да строят нови, а германските войски получават специална заповед в никакъв случай да не обиждат татарите. Всички това, разбира се, кара много от представителите на този етнос да гледат на германците не като на поробители, а наистина като на „освободители”. Има много регистрирани случаи на бягство на татари от редовете на Червената армия и от партизанските отряди, както и на сражения на организирани от германците татарски подразделения срещу партизаните. Татарите са единственият етнос в Крим, на който германците позволяват да създават бойни единици на етнически принцип. Германските офицери редовно отбелязват в докладите си настървеността, която татарските части проявяват в сраженията със съветските партизани. През 1942 г. колаборационисткото издание „Гласът на Крим” цитира думи на Хитлер, казани на конференция в Берлин: „Кримските татари винаги са се отличавали с воинската си доблест и готовността си да се сражават. Когато германските войски освободиха по-голямата част от полуострова, местното татарско население с възторг посрещна своите освободители. Тъй като татарите бяха въодушевени от мисълта за по-бързото унищожаване на общия враг, е напълно разбираемо защо те стоят рамо до рамо с германските войници в борбата срещу болшевизма”. Други източници от средите на окупационните власти отбелязват, че татарите много се радват на възможността да носят германски униформи и че с голямо желание учат немски език. Описани са и редица случаи, когато съставените от татари части се отнасят много по-зле с обвинените в сътрудничество с партизаните руснаци, отколкото това правят самите германци. Разбира се, положителното отношение на много татари към германската армия, масовото им влизане в полицейските и армейските части се дължат не само на някаква изначална неприязън към болшевизма, но и на естественото желание да си приятел с победителите. А независимо от всички трудности, които изпитва Вермахтът в СССР, шансовете за спечелване на войната изобщо не са за пренебрегване както през 1941-ва, така и през 1942-ра. С течение на времето обаче и особено след началото на 1943 г., когато става ясно, че германците няма как да спечелят, започва да отслабва и желанието на мнозинството татари да сътрудничат на окупационните власти. И все пак разгромът на германците в Крим от атакуващите съветски войски през май 1944 г. не е краят на татарските доброволчески части. Още по време на решителните боеве за полуострова германците успяват да евакуират около 2500 от тях в Румъния. В момента на капитулацията на Германия в нейните въоръжени сили служат около 3500 татари. По-сетнешната им участ е незавидна – според клаузите на Ялтенската конференция всички те подлежат на принудително връщане в родината. Така и става. През лятото на 1945 г. съюзниците връщат на Сталин почти всички кримскотатарски доброволци. Само незначителна част от тях успяват да се спасят. Разправата с останалите в Крим татари също не закъснява. Още на 18 май 1944 г. рано сутринта частите на вътрешните войски влизат в домовете на татарите, дават им 15 минути за подготовка и ги депортират. Сталин обяснява този ход със сътрудничеството на татарите с германците. Според различни изчисления активните колаборационисти са били не повече от 10%, но това се оказва напълно достатъчно, за да бъдат депортирани повече от 300 000 кримски татари. Фактът, че немалко кримски татари участват в антинациското нелегално движение, също не се взема под внимание. Има и други народи, които са изцяло изселени от родните им места по обвинения в сътрудничество с германците. Само че почти всички получават право да се върнат по време на Хрушчовото размразяване. Кримските татари не получават това право. Нещо повече, през годините непрекъснато се ожесточават мерките, които трябва да възпрат връщането на татарите. Така че между 1944 и 1987 г. по родните си места успяват да се върнат едва около 5 хиляди кримски татари. Масовото връщане започва в разгара на Горбачовата перестройка. Разбира се, в Крим никой не ги чака с отворени обятия. Жилищата и земите им са конфискувани още през 40-те години и те на практика няма нито къде да отидат, нито какво да работят. Започва самонастаняване на татарите върху пустеещи земи, едно явление, което след 2000 година добива масови измерения. Някои особено реваншистки представители на този етнос започват да събарят кръстовете от православните църкви, което допълнително нажежава страстите между християни и мюсюлмани.
В Симферопол разговаряме с Ремзи Илясов. Той е заместник-председател на кримския парламент и ръководител на най-голямата кримскотатарска организация „Къырым”. „Докато бяхме в състава на Украйна, нямаше политическа партия, която да не искаше да ни използва за своите цели. Как само се радвахме на Виктор Юшченко, когато кандидатства за президент. Заради него през 2004 г. ходехме в Киев на тогавашния Майдан, а когато той дойде в Крим, на ръце го носихме. Обещаваше, че първото нещо, което ще направи, когато стане президент, е да издаде указ за реабилитирането на кримските татари. После не направи нищо. Както и никой друг украински ръководител не направи нищо по въпроса. Украйна имаше 70 години, за да докаже, че съдбата на Крим и на татарите й е близка. Нищо не направи. Защо тогава Украйна се учудва, че хората гласуваха да се присъединят към Русия?” – разказва той. Напомням на моя събеседник Ремзи Илясов, че не всички кримски татари харесват Русия. Още преди провеждането на референдума Рефат Чубаров, тогавашният говорител на Меджлиса на кримските татари, казва, че едно евентуално присъединяване на Крим към Руската федерация ще бъде пагубно за татарския народ. На 26 февруари 2014 г., в деня, в който кримският парламент се готви да обяви референдум, Меджлисът, който е тясно свързан с новата майданска власт в Киев, изкарва няколко хиляди татари на протест. Целта е да бъде провалено парламентарното заседание и да няма референдум. В помощ на Меджлиса от Киев идват хора на Десен сектор, които вземат особено активно участие в опитите да бъде превзет кримският парламент. В края на краищата начинанието на майданците да използват татарите в битката за Крим се проваля. „А кого точно представляват Рефат Чубаров и Мустафа Джемилев? – репликира ме моят събеседник. – Това са бивши лидери на обявения за екстремистка организация Меджлис. От 2014 г. живеят в Украйна и основната им задача е да създават напрежение в Крим.” Ремзи Илясов е прав. Именно хората на Джемилев и Чубаров на практика осъществяваха икономическата блокада срещу Крим. През ноември 2015 г. пак кримски татари взривиха далекопроводите, оставяйки цял Крим, както и Южна Украйна, без ток. „От тази блокада най-много пострадаха кримските татари, защото трябваше да си купуват генератори с последните си пари, които са заделили за краен случай. А сега вече тези генератори не им трябват. През 2014 г., преди да бъда назначен за заместник-председател на парламента, ми беше предложена много хубава длъжност в Киев – директор на Севернокримския канал, откъдето идва водата. Разбирах, че това е самоубийство и до какво може да доведе. Казах им, че оставам в Крим и никъде няма да ходя. Скоро след това ни спряха водата и всъщност това трябваше аз да го направя. Спряха водата, която именно кримските татари използват, за да поливат насажденията си. Най-силно пострадаха те. Звъняхме му на Мустафа Джемилев и му казвахме: „Не правете това, най-пострадали ще бъдат именно нашите сънародници”. А отговорът беше: „Нямаме намерение да храним и да даваме вода на окупаторите, нека те мислят как да се справят с проблема” – разказва Ремзи Илясов.
Меджлисът на кримските татари не е единствената организация, която е поставена в забранителния списък след връщането на Крим в Русия. Такава е и Хизб ут-Тахрир, която е международна панислямистка политическа партия. Питам Ремзи Илясов дали има опасност членове на тази организация да извършат терористични актове в Крим. Той детайлно ми обяснява: „Хизб ут-Тахрир е структура, за чийто просперитет работеше украинската власт. Целта беше да се всява раздор сред мюсюлманите тук. Кримските татари винаги са изповядвали традиционния ислям. Ние отделяме светското от религиозното. За разлика от Кавказ, където не правят разлика между двете. Имамът или мюфтията не могат да командват светското общество при нас. Още от времето на Кримското ханство религията не е била над политиката. По този показател много силно се борихме с членовете на Хизб ут-Тахрир, имахме големи конфликти, стигаше се до ръкопашен бой. Гонихме уахабитите от джамиите, защото не искахме те да разпространяват тук идеологията на халифата. Обръщахме се към службите за сигурност на Украйна, към украинската прокуратура, но те не предприемаха никакви действия. И съвсем естествено през последната година на украинското управление в Крим Хизб ут-Тахрир стана много нагла, провеждаха митинги, независимо че бяха забранени”. Питам Ремзи Илясов защо се е стигнало до решението за забрана на Меджлиса. Все пак тази организация дълго време е изразявала настроенията и мислите на кримските татари. Самият Илясов е бил част от нейното ръководство. „Има определени неща, които правеха шефовете на Меджлиса, те постоянно призоваваха към противопоставяне и гражданска война – обяснява Ремзи Илясов. – До въпросните блокади се стигна след постоянните призиви на Рефат Чубаров и Мустафа Джемилев. Да напомня и призивите им да се организира доброволчески батальон, който после да ходи да освобождава Крим. Или пък спирането на водата. Или пък призивът към кримските татари да не се подчиняват на властите, да не вземат паспорти и т.н. Да се бойкотират изборите. Меджлисът като цяло не осъждаше тези призиви. А новата власт взе принципни решения за доброто на татарите. 18 май беше обявен за Ден на паметта на жертвите на депортацията. На потомците на депортираните бяха раздадени земи. Кримският бюджет поема 50 процента от сметките им за газ и вода, могат да ползват безплатен градски транспорт, получават по 500 рубли на месец. Има 15 национални училища на кримските татари, учебници имаме на кримскотатарски, има условия за учене на езика.”
По темата за татарите разговаряме и с проф. Олег Габриелян. Той е философ и декан на Философския факултет в Кримския федерален университет „В. И. Вернадски”. В средата на 90-те години Олег Аршавирович е начело на държавната комисия, която отговаря именно за устройването в Крим на депортираните някога народи. Той сравнява тогавашната ситуация в Украйна с днешната мигрантска криза в Европа. Разказва, че е било изключително трудно да бъде намерено място за живеене, както и работа на всички връщащи се. Разбира и нетърпението, с което са се отличавали много от татарите. Те просто искали всичко да става веднага. Питам Олег Габриелян защо много кримски татари са антируски настроени? „Корените трябва да бъдат търсени в историята. Татарите винаги са били между Турция и Русия, при това не от сега, а от векове. Второ, Меджлисът винаги е подкрепял Украйна, защото тя винаги е била слаба държава и Меджлисът мислеше, че от една такава слаба държава по-лесно ще могат да бъдат получени отстъпки. А Русия е силна държава с ясно изразена национална политика и ясно законодателство.” Питам какво е отношението на татарите към Турция. Все пак обща вяра, общи традиции. „Ако се върнем в историята, ще видим, че само няколко десетки години след възникването на Кримското ханство (1441 г.) то става васал на Османската империя (1478 г.). И кримските татари винаги са били за съжаление разменна монета в отношенията между Руската и Османската империя. Разбира се, една част от кримскотатарския народ и от неговия елит са били категорично за съюз с Русия. Това е естествено, защото след присъединяването на Крим към Русия през 1783 г. кримските татари стават част от т. нар. „руски свят”.” Тази тема, за „руския свят” е особено популярна през последните десетина години в Русия. Постоянно се обсъжда от политици, политолози, социолози, писатели. Терминът става силно разпознаваем след една среща на Владимир Путин с представители на интелигенцията в края на 2006 г. в Санкт Петербург. „Руският свят може и трябва да обединява всички, за които са скъпи руското слово и руската култура, без значение къде живеят – в Русия или в чужбина”, казва президентът. Сред активните поддръжници на тази концепция е и патриарх Кирил. Критиците на понятието „руски свят” твърдят, че то е класически лабораторен продукт на кремълските политтехнолози. Олег Габриелян не е съгласен с тази критика. „Концепцията за „руския свят” има много сериозни традиции назад в историята. Може да бъде открита в трудовете на забележителния руски философ Иван Илин още от началото на XX век. За това пишат Сергей Булгаков, Павел Новгородцев, Николай Данилевский, чието забележително изследване за Европа и Русия предхожда прословутите размисли на Шпенглер за залеза на Стария континент. Така че концепцията за „руския свят” няма как да бъде определена като измишльотина на днешната президентска администрация.” Според различни изследователи корените на понятието „руски свят” трябва да бъдат търсени през 70-те години на XIX век, когато в Санкт Петербург излиза вестник със същото име. Един от неговите спонсори е генерал Михаил Черняев, изключително интересна личност. Той е на 26 години, когато участва в Кримската война, където се отличава с храброст и съобразителност. При напускането на Севастопол Черняев е един от последните, които си тръгват от града. Военната му кариера достига своя пик, когато през 60-те години на XIX век командваните от него войски завладяват Туркестан и най-големия град в Средна Азия – Ташкент. Получава прозвището Ташкентският лъв, а във Великобритания сериозно се опасяват от възможността генерал Черняев да продължи завоеванията си към Индия. Затова британците изпращат поредица от протестни ноти до Санкт Петербург. В крайна сметка генералът, който винаги си е имал проблеми с началството, е отзован. Впоследствие се сближава със славянофилите, групирани около Иван Аксаков, и подпомага финансово издаването на вестник „Руски свят”. През 1876 г. генерал Черняев приема поканата на сръбското правителство да оглави тяхната армия и заминава за Белград въпреки категоричното несъгласие на руските власти. Назначаването му за сръбски главнокомандващ кара много руснаци да се запишат като доброволци в сръбската армия. По това време името на Михаил Черняев е изключително популярно в Русия и в други славянски държави. Считат го за своеобразен символ на славянското единство и основен борец за свободата на славяните. „Силата на Русия винаги се е заключавала в това, че е успявала да приобщи към себе си различни култури и народи – казва философът Олег Габриелян. – Ето, аз съм арменец, но съм израснал с руската култура. И много съжалявам за това, което се случва в момента с Украйна.” Питам го дали можем да причислим украинците към „руския свят”. „Мисля, че те са част от руския свят. Това е цивилизационен код. Проблемът на Украйна е в това, че тя се опитва да се прекодира. Но това е ужасно трудно и на практика невъзможно, защото трябва да прекодираш цялата си история. Това е като с истината. Ако говориш истината, нямаш никакви проблеми. А когато създаваш някаква легенда, например, ако си разузнавач, това е адски трудно, защото и най-малката грешчица може да се окаже фатална. Погледнете Украйна през последния четвърт век. Какви нови културни феномени са създадени там? Ето, в Русия имаме феномена на Безсмъртния полк. Това не е лабораторен проект, роди се съвсем естествено, в недрата на народа. А какво измислиха украинците: „Кто не скачет, тот москаль” и „Москаляку на гиляку” (руснаците на бесилото). Това е феноменът на разрушението. Докато значимите цивилизационни кодове имат позитивен характер.” Засягаме и темата за Армения, родното място на моя събеседник. „Армения също се готвеше за асоцииране с ЕС. В последния момент беше взето решението да влезе в Евразийския съюз, а не в НАТО. Би ми се искало да си представя този президент, който ще ни вкара в НАТО заедно с Турция. Вижте, „руският свят” не е измислица, а реално съществуващ феномен. Ето, Рамзан Кадиров казва: „Аз съм руски чеченец”, а това е човекът, който е воювал срещу Русия и баща му е воювал. Но са преосмислили поведението си и са разбрали, че, да, те са мюсюлмани, но това изобщо не им пречи да бъдат част от руския свят. Това е твоят цивилизационен избор. С кой си, с кого ще бъдеш заедно на бойното поле. Русия е много по-широко понятие, отколкото формалните й граници. Навремето през 90- те мои колеги в Ереван казваха, че ние можем да се издържаме само от продажбите на нашата минерална вода. Обаче бързо стана ясно, че не можем сами. Защото, като застанете на централния площад, наоколо има само една сграда, която се е запазила от края на XIX и началото на XX век. Всичко останало е построено по времето на СССР. Това е бил руският свят тогава. Бяха построени нови градове, университетът, развиваше се промишлеността.” Добре, обаче това е отдавна отминал етап. А каква иска да бъде Русия днес, отново ли иска да е империя? „По-скоро иска да бъде отново силна и развита – отговаря Олег Габриелян. – Така, както е била по времето на Екатерина Велика, когато нито едно оръдие не е могло да гръмне в Европа без съгласието на Русия. Днес страната ни си връща този статус. В какво се изразява руската сила? Да, имаме превъоръжаване, модернизиране на армията. Но истинската сила на Русия е в това, че нейната позиция е позицията на справедливостта. Ето, Русия присъедини Крим без нито един изстрел, докато Америка е загубила нравствения авторитет в очите на целия свят. Аз преподавам в Харвард, много пъти съм бил в Америка. На 11 септември 2001 г. бях там, съпреживявах с американския народ. А знаете ли какво казваха моите американски колеги в университета: „Естествено, че ще ни ненавиждат, вижте само в колко войни участвахме след Втората световна война, постоянно се намесваме в делата на другите държави”.” Да оставим Щатите, да видим с какво Русия може да бъде привлекателна за света. „Русия казва много прости неща: ти имаш свой дом, и е нормално ти да определяш как да живееш в него. Аз не искам да ми налагат чужди модели, като еднополовите бракове например. А те искат да ме направят част от голямото потребителско стадо. Това е мечтата на корпорациите” – обяснява Олег Габриелян. Тоест днес задачата на Русия е да бъде защитник на традициите, така ли? Габриелян: „Зад понятието традиционни ценности се крият съвсем прости неща, справедливост и национална идентичност. Затова и в Крим правим това шествие на 12 юни, в Деня на Русия, където различните националности развяват своите знамена, а не вървят всички под руския флаг.”
В Керч се срещаме с Георгий Мурадов. Той е заместник-премиер на Крим и постоянен представител на републиката при руския президент. С него също засягаме темата за отношенията на Русия с близките й народи. „Знаете ли – казва Георгий Лвович, – ние в Русия никога не сме канили дори и близките до нас духовно народи като българите или гърците в ОНД. Не сме предлагали евтини цени на нефт и газ. Смятахме, че има определени принципи на етично отношение едни към други. И бяхме напълно коректни към Запада. А пък нашите страни – членките на ОНД, започнаха активно да бъдат въвличани в западните съюзи – Грузия, Молдова, Беларус, Армения, Азербайджан. Започнаха да им предлагат статут на асоциирани членове на ЕС. Тоест започна разрушаването на цялата система около Русия. А пък всички поканени в ЕС се оказаха и в редовете на НАТО. И въпреки това с Украйна си водехме напълно спокоен диалог. И, както знаете, Янукович не е вземал решения срещу Източното партньорство. Той прие една нормална формула – да прецени какво да прави в тази ситуация. И отложи за известно време, примерно за година, разглеждането на въпроса за асоциираното членство на Украйна в ЕС. Тогава започнаха всички майдани. И много представители на западните държави, депутати, посланици, хора като Виктория Нюланд и Джо Байдън, агитираха народа да протестира срещу Янукович. Спомняте си сигурно за подписаните съглашения от 22 февруари 2014 г. От Янукович поискаха да напусне предсрочно президентския пост и да махне силите за сигурност от площада. Веднага след като той направи това, държавните здания бяха завладени от националистите, офисите на партиите бяха разбити. И бяха провъзгласени някои принципи, свързани с намаляване на ролята на малцинствата и малцинствените езици. Беше издаден и указ за разпускане на кримския парламент, избран по напълно законен начин. Крим не се съгласи с това и взе решение за провеждането на референдум. Имаше опит тук да бъдат докарани бойци от Десния сектор, бяха формирани т.нар. „влакове на дружбата”, основно с бойци от Западна Украйна с профашистки характер, които обаче не бяха допуснати тук. По същество в Крим започна въстание срещу киевската власт. Имаше заплаха от гражданска война, активирани бяха и кримските татари. Но в крайна сметка огромното мнозинство от кримчаните гласуваха за присъединяването ни към Русия.” Да, ама опонентите ви не признават този референдум, напомням на Георгий Мурадов, те казват, че е незаконен и наложиха санкции срещу Русия заради това, че си е върнала Крим. „Вижте, има два конкуриращи се принципа в международното право – единият е за ненарушимост на границите, а другият е за правото на хората на самоопределение. И винаги се задава въпросът, кога и от какво право могат да се възползват народите. След прецедента Косово Европейският съд прие, че ако над някаква група хора, която е в малцинство, възниква заплаха от етническа чистка, войни, конфликти, то това национално малцинство има правото да ползва принципа на националното самоопределение. Точно същото стана в Крим. Само че в Косово Западът прие този принцип, а тук не го приема, защото нямало голяма война. Явно те смятат, че тук всички трябва да се изпотрепят. След като Крим се върна към Русия, Москва задели 10,6 милиарда рубли за развитието на националните култури и езици на полуострова. За първи път кримскотатарският език получи официален статут. Приета беше Федералната целева програма, която предвижда предоставянето на 700 милиарда рубли (11- 12 милиарда долара) за пет години за развитието на инфраструктурата на Крим – пътища, болници, училища, пристанища. Беше въведена Свободната икономическа зона – ниски данъци, даже нулеви в някои сфери, много ниски данъци върху печалбите, вместо 24% като в Русия тук е 1,6%.” Разбирам, че се прави всичко възможно тук да дойдат някакви инвеститори независимо от санкциите. Питам Георгий Мурадов дали наистина идват. „100 чужди делегации имаше миналата година в Крим, и политици, и предприемачи имат голям интерес да инвестират тук. Хубавото е, че с очите си могат да се убедят, че тук нито има танкове по улиците, нито е обявено военно положение, нито кримските татари висят обесени по уличните стълбове.” А хубаво, че Генадий Лвович спомена татарите. Няма как да пропуснем да обсъдим и с него тази тема. Все пак е човек, заемащ достатъчно висока позиция в настоящата власт, и мнението му има значение. Какво мисли например за обявяването на Меджлиса за екстремистка организация. „Меджлисът, който се състои от 33 души, този парламент на кримските татари, не беше признат и по украинско време. Киев категорично отказа да признае какъвто и да било парламент. Защото, когато имаш парламент, ти претендираш за власт. На практика създаваш паралелна властова структура на официалната. Русия също не го призна. Но веднага след като ние не го признахме, се разнесоха писъци по целия свят: „Ама как е възможно Русия да не признава Меджлиса!”. И понеже именно неговите лидери открито обявиха, че стоят зад взривяването на електропроводите, го обявихме за екстремистка организация. Искам обаче да подчертая, че повечето от членовете на този Меджлис продължават да живеят и работят в Крим, и в парламента, и в правителството. И те вече за никакъв Меджлис не говорят. Просто вече има достатъчно легитимни други организации на кримските татари. Кримски татари има в ръководството на парламента, има вицепремиер и в много министерства заемат ключови постове, министри и заместник-министри са. Като цяло огромното мнозинство от кримските татари подкрепят настоящата власт.”
С президента на Крим Сергей Аксьонов разговаряхме за странното поведение на Виктор Янукович по време на майданната ескалация (виж интервюто). Интересно ми е да знам и мнението на Георгий Мурадов за действията на бившия украински президент. Дали тогавашният държавен глава можеше да действа по друг начин. „Безусловно не само можеше, но и трябваше да действа по друг начин, защото като глава на властта трябваше да защитава своята държава и нейното единство и да не допуска държавата да се разпада. Особено такава сложна многонационална държава като Украйна с нейните автономии. Янукович се държеше така слабоволево, защото не знаеше и не разбираше какво да прави. Първо реши, че е много хубаво да се влезе в ЕС, а когато го попитаха: „Ама Вие чели ли сте тези документи за асоциирането на Украйна”, той си призна, че не ги е чел. Тогава му поразказаха какво пише, че в договорите изобщо не се предвижда украинските стоки да залеят европейските пазари, а че просто ще има едни мизерни квотички и това е. И той започна да се колебае. И нямаше сили да защити дори собствените си решения. Разбира се, Западът силно го натискаше. И в крайна сметка той отстъпи, на 22 февруари подписа всичко, което поискаха от него. Без при това да получи никакви гаранции, че хората от Майдана ще изпълнят своята част от договореностите. Те, разбира се, не ги изпълниха, а направиха един класически държавен преврат. Янукович после се оправдаваше, че е отстъпил, защото не искал кръв. Обаче ако малко беше помислил, щеше да разбере, че кръв ще има. И така и стана. Последва гражданската война в Донбас, където загинаха хиляди.” Съзнавам, че всеки въпрос, свързан с по-далечната или по-близката история, който започва с „ако”, не е коректен и може да доведе до много манипулативни разсъждения и все пак не мога да се сдържа да не попитам Георгий Лвович какво би се случило, ако Крим беше останал в състава на Украйна. „Щеше да има война и да стане като в Донбас. Всичко беше достигнало границата на войната. Беше подготвена и операция по разполагането на американския флот в Севастопол. Трябваше да бъде разтрогнат договорът с Русия за Черноморския флот в Севастополския залив и там да се разположи американският флот, който би бил огромна опасност за Русия. И тази заплаха за нашата безопасност също изигра роля в последвалите събития. А Севастопол винаги е бил градът на руските моряци и водещо пристанище за Русия.” Питам моя събеседник какво мисли, че ще стане с Донецката и Луганската народна република? „За мен е очевидно, че подписвайки Минските съглашения, Украйна нямаше намерение да ги спазва – отговаря Георгий Мурадов. – Просто войските на ДНР и ЛНР станаха прекалено силни и можеха да продължат с настъплението. Руското ръководство ги помоли да не превземат Мариупол и да замразят операциите, за да не се подлагат на риск човешки животи. А днес Украйна не изпълнява Минските съглашения и, разбира се, Русия е виновна за това. Казват ни: „Трябва да се изпълняват Минските съглашения и тогава ще свалим санкциите срещу Русия”. А пък Русия не е страна в тези съглашения. Но дори и тези санкции не ни притесняват толкова. Благодарение на тях имаме много позитивни ефекти, защото започна да се развива нашият вътрешен пазар.” А възможно ли е териториите на Източна Украйна, където преобладава руското население, да се присъединят към Русия, както това направи Крим? „Те искат това. Но Русия не може да подкопава териториалната цялост на съседна държава. Крим е съвсем друга история. Това беше автономна република и имаше право да обяви независимост след референдума. А Донецк и Луганск бяха области в състава на Украйна. Затова няма как да стане съединяване с Русия. Ние винаги сме следвали принципите на международното право. Но то също така предвижда, че не може да се води война срещу собствения народ, не бива да се използва армия срещу него. Че ако има общности, които ползват друг език, техните права трябва да бъдат уважавани. След края на СССР 25 милиона руснаци се оказаха извън пределите на Русия. Путин неслучайно каза, че днес ние сме най-големият разделен народ. И в Прибалтика моментално си направиха погрешния извод: „Ауу, Русия утре ще ни завладее”. Ние нямаме предвид това. А имаме предвид, че правата на руските малцинства трябва да се спазват в съответствие с европейските и световните закони и концепции. Има Европейска конвенция за правата на националните малцинства. В Латвия и Естония има 30 процента руско малцинство. И техните права трябва да се уважават. Както се съблюдават правата на германците в Швейцария. Ще ви дам един пример. Представете си, че в Белгия е извършен преврат, след което фламандските националисти започват да преследват франкофоните и френския език. Как би реагирала на това Франция? Не би стояла със скръстени ръце, нали? А от нас искат да не забелязваме как унищожават руснаците в Донбас, както и украинците, които симпатизират на Русия. Няма да стане.”
Вероятно Франция не би стояла безучастна, ако при някакви силни обществени вълнения франкофоните в Белгия станат обект на гонения. Докато се разхождаме из улиците на Керч, аз се присещам за едни други обществени процеси, разтърсили Русия преди почти един век, по-точно преди 99 години. Поводът за присещането ми е един паметник. Интересен паметник! На него е написано само името на човека – Войков, както и годините на раждане и смърт, 1888-1927. Питам един от нашите домакини кой е този човек. „А, това ли – изрича той леко сконфузено, – това е Пьотр Войков, убиец на царското семейство”. Силно съм заинтригуван. Познавам горе-долу добре тази особено трагична страница от историята на Октомврийската революция и последвалата Гражданска война. Чел съм за Ипатиевския дом в Екатеринбург, където са били държани Николай Втори и семейството му, преди да бъдат убити, за Яков Юровский, чекиста, който непосредствено ръководи разстрела. Не помня да съм срещал името на човека, пред чийто паметник сме сега. А той се оказва много интересна личност. Роден е в Керч и още 17-годишен се присъединява към руските социалдемократи, по-точно към меншевиките. Изключен е от университета в Санкт Петербург заради революционната му дейност. Когато е на 19 години, участва в подготовката на покушението срещу полковник Иван Думбадзе. Въпросният военен е особено неприятна личност. Той е градоначалник на Ялта и преследва с голяма упоритост всички, които подозира в принадлежност към революционния лагер. Известен е и като отявлен монархист и покровител на Съюза на руския народ, крайна антисемитска организация. Ето какво казва за Думбадзе един от лидерите на този съюз: „Ако в Русия имаше още двама-трима като генерал Думбадзе, то щяхме да изтръгнем от корен еврейско-чуждоземната революция и всички, съчувстващи на чифутите руснаци, щяха да се преклонят пред свещеното знаме на Съюза на руския народ”. При покушението Думбадзе оцелява, макар и сериозно ранен, а Пьотр Войков трябва да бяга зад граница. В Швейцария завършва Физико-математическия факултет на Университета в Женева, сближава се с Ленин и макар да остава меншевик, по все повече въпроси започва да се солидаризира с болшевиките. След Февруарската революция от 1917 г. се връща в Русия и става комисар в Министерството на труда, където се занимава с решаването на споровете между работниците и собствениците на предприятията. През лятото е командирован в Екатеринбург, където става член на болшевишката партия и влиза в местната власт след Октомврийската революция. Именно в това си качество гласува в подкрепа на решението за разстрела на царското семейство. Днес този акт изглежда ужасяващо варварски, но не бива да забравяме, че в годините на Гражданската война с безброй варварски актове са се „отличили” както „червените”, така и „белите”. А разстрелът на царското семейство по нищо не се отличава от екзекуциите, извършвани по заповед на суперзвездата на съвременното руско кино адмирал Колчак. Пьотр Войков, чийто паметник и до днес стои в Керч, нито е участвал лично в екзекуцията на семейството на Николай Втори, нито е разчленявал труповете с брадва, нито е крал скъпоценностите на убитите. Тези сплетни тръгват от емигрантските белогвардейски кръгове след революцията и за тях няма никакви доказателства. А животът на самия Войков завършва трагично. През 1924 г. той е назначен за посланик на младата съветска държава в Полша. Три години по-късно страната е разтърсена от антисъветска истерия и към представителите на Москва постоянно се отправят заплахи за убийство. На 7 юни 1927 г., докато е на гарата във Варшава, Пьотр Войков е прострелян с няколко куршума. Убиецът му се оказва 20-годишният емигрант белогвардеец Борис Коверда. Осъден е на доживотен затвор, после наказанието му е намалено на 10 години. Завършва живота си в САЩ през 1987 г. на 79 години. А страстите около името на Пьотр Войков не утихват и днес. Миналата година в Москва се разгоря ожесточена дискусия по темата дали трябва да се смени името на една от станциите на метрото, която се нарича „Войковская”. За едни Войков е цареубиец, а за други – талантлив съветски дипломат, загинал трагично при изпълнение на служебния си дълг. Със сигурност този и още много други подобни спорове, свързани с Октомврийската революция и нейните последици, няма да затихнат скоро. Особено пък сега, в навечерието на стогодишнината от онова епохално събитие. А със спомена за царското семейство ние се сблъскваме само след два дни, когато отиваме в Ялта.
Почитателите на романа на Булгаков „Майстора и Маргарита” със сигурност си спомнят онзи момент в книгата, когато директорът на московския театър „Вариете” Стьопа Лиходеев само за една секунда се озовава от московския си апартамент в Ялта. Работата е там, че свитата на дявола Воланд има нужда от място, където да се настани. Затова Степан Богданович се оказва излишен и бива запокитен в прословутия курорт. Директорът на „Вариете” е толкова сащисан от станалото, че когато разбира къде се е озовал, моментално губи съзнание. За разлика от него ние се радваме, че попадаме на това място. Ялта е прекрасен курорт. Климатът е типичен средиземноморски, като градът се намира на същата географска ширина като Равена и Генуа. Броят на слънчевите часове е приблизително толкова, колкото в Сан Ремо, Ница и Кан. Лятото тук е дълго, есента мека и прохладна и дори през зимата не е особено студено.Така че налице са всички предпоставки курортът да се ползва с голям интерес. Според легендата Ялта е основана от гръцки мореплаватели, които след дълго пътешествие най-накрая видели бряг (ялос) и така и кръстили новото селище. През втората половина на XIII век тук се заселват търговци от Венеция, които след време са прогонени от генуезците. Градът е част и от Византийската и от Османската империя. Когато в края на XVIII век Крим е присъединен към Русия, Ялта представлява малко рибарско селище с едва петнайсетина къщурки. През 1838 г. получава статута на град, макар да има само една улица и 130 жители. Лека-полека градът започва да се разраства, за което силно спомагат и предписанията на редица лекари за оздравителния характер на местния климат. Голяма роля за развитието на Ялта изиграва и фактът, че той се превръща в любимо място на императорското семейство още от втората половина на XIX век. И тъй като всеки благородник иска да летува в близост до височайшите особи, там започват да никнат най-различни имения. Най-голямата архитектурна забележителност на Ялта, разбира се, е Ливадийският дворец. Историята му започва още през 1834 г., когато руският дипломат от полски произход Лев Потоцки купува имението Ливадия. Той е страстен колекционер на антично изкуство и посетители на имението му отбелязват, че то прилича на малък античен музей. През 1860 г. имението е купено от Мария Александровна, съпругата на император Александър Втори. Тук обича да почива и следващият император Александър Трети. През 1894 г. той се разболява от нефрит и по съвета на лекарите заминава да се лекува в Ялта. Независимо от всички грижи не след дълго императорът издъхва именно в Ливадийския дворец. Дворецът такъв, какъвто го познаваме днес, е построен от архитект Николай Краснов през 1911 г. В началото на XX век Ялта се превръща в любимото място за отдих на семейството на последния руски император. Николай Втори и съпругата му Александра Фьодоровна лично следят строежа на новия дворец и са изключително радостни, че той е завършен в рекордно кратки срокове. Дворецът наистина е прекрасен и затова си мисля, че ако Николай Втори се беше отнасял толкова професионално към управлението на държавата, както и към строежа, вероятно нямаше да завърши живота си в мазето на Ипатиевия дом. Но това си е лично мое мнение. Екскурзоводката, която ни развежда из двореца, явно има съвсем друга представа за последния руски император, защото говори с огромна любов за него. А когато започва да ни разказва за съпругата и децата му, тонът й става изключително умилителен. Съгласен съм, че Николай Втори е бил прекрасен съпруг и баща, че е отделял страшно много време на дъщерите и на сина си. Но умилителният разказ на възрастната дама няма как да премахне фактите, говорещи за тоталната неспособност на последния руски император да управлява държавата си и за поредицата от фатални грешки, които той прави по време на Първата световна война. Николай Втори така и не успява да разпознае знаците на надигащата се революционна буря в империята. Отнася се крайно подозрително към всякакви либерални идеи, защото е категоричен привърженик на самодържавието. А когато все пак решава да въведе някакви ограничени свободи, вече е твърде късно. Империята окончателно се е понесла към пропастта. Опитите на някои съвременни руски анализатори, както и на творци като Никита Михалков, да представят последните десетилетия на императорска Русия като някакъв „златен век” са изключително спорни. Щеше ли тази империя да се разпадне толкова бързо като кула от карти, ако действително процъфтяваше? Болшевиките, които дори и в средата на 1917 г. са една малобройна партия, никога нямаше да вземат властта, ако Руската империя действително изживяваше някакъв „златен век”. Мисля за всичко това, докато обикаляме стаите на Ливадийския дворец и слушаме разказа на екскурзоводката за прекрасните отношения между членовете на императорското семейство. Кой знае защо обаче в този разказ отсъства едно знаково име, това на Григорий Распутин. Не вярвам на сплетните, разпространявани още докато този странен монах е бил жив, че е бил любовник на императрицата. Но безспорен е фактът, че е имал изключително силно влияние върху Александра Фьодоровна. И тъй като Николай Втори е бил силно влюбен в жена си, влиянието на Распутин се разпростира и върху него. Стига се дотам, че по време на Първата световна война императорът взема решение да предприеме дадена офанзива или не едва след като е разбрал какво мисли по въпроса „нашият приятел”, както ласкаво императрицата нарича Григорий Распутин. Да, монахът наистина е единственият човек, който се оказва способен да помогне на болния от хемофилия престолонаследник Алексей. Титулуваните лекари не могат да направят нищо при кризите на момчето. Достатъчно е обаче да се появи Распутин, да сложи ръка на главата му и да каже молитва, за да премине опасността за живота на престолонаследника. Само че тези способности на монаха не могат да спрат все по-засилващото се негодувание както в средите на елита, така и в обществото от огромната роля, която Гришка Распутин има при вземането на ключови за страната решения. Убийството му на 17 декември 1916 г. е логичен резултат от нежеланието на петербургската аристокрация да се подчинява на прищевките му. Има и версия, според която аристократите, убили Распутин, са били просто пешки в ръцете на британското разузнаване. По това време Лондон има интерес от отстраняването на монаха, защото се опасява, че той би могъл да накара императрицата да работи за сключването на сепаративен мир в Германия. А само два месеца след убийството на Распутин избухва Февруарската революция и Николай Втори се отрича от престола. Това е и краят на 300-годишното управление на династията на Романовите. Вече бившият император моли Временното правителство да му позволи да живее заедно със семейството си именно в любимия им Ливадийски дворец. Не им разрешават. Държат ги под домашен арест в Царское село, а после ги пращат на заточение в Тоболск. До последния момент Николай Втори се надява, че братовчед му, британският крал Джордж Пети, ще спаси него и семейството му. Само дето „скъпият кузен” не си мърда пръста и така на практика обрича на смърт руските си роднини.
Ливадийският дворец остава в историята и като мястото, където се провежда Ялтенската конференция, начертала съдбата на Европа и на света за следващия близо половин век. Конференцията, в която участват Сталин, Рузвелт и Чърчил, се провежда между 4 и 11 февруари 1945 г. Преди това се обсъждат най-различни места за срещата на „тримата големи”. Споменават се Аляска, Атина, Северна Шотландия, Александрия. В крайна сметка Йосиф Висарионович успява да се наложи и конференцията се провежда на негова територия. Американската делегация е настанена именно в Ливадийския дворец, където се провеждат и официалните заседания на конференцията. Това е направено заради придвижващия се в инвалидна количка Франклин Рузвелт. Британската делегация е настанена в Алупкинския дворец, построен през първата половина на XIX век по проект на известния английски архитект Едуард Блор. Руснаците вземат за себе си достатъчно скромния Юсуповски дворец, който се намира между Ливадийския и Алупкинския. Така чисто символично е „разбито” англосаксонското единство. Съвсем несимволично именно в Ялта Съветският съюз получава статута на „свръхсила”, която заедно със Съединените щати ще предопределя съдбата на света през следващите няколко десетилетия. След края на Студената война и разпада на СССР в света остана само една велика сила, която в края на XX и началото на XXI век с нетърпящ възражение тон определяше кои държави са „демократични” и кои „тоталитарни”, къде трябва да има война и къде – мир. Днес обаче положението в света е доста по-различно, отколкото тогава. След разрухата и тоталното крадене по времето на Елцин Русия отново е държава, с чието мнение САЩ трябва да се съобразяват. Дълго време американците отказваха да забележат този факт, отказваха да признаят, че вече не могат да се държат като господарите на света. Продължаваха да живеят с усещането, че могат да правят какво си искат, без никой да им се противопостави. Бяха убедени, че Русия ще мига на парцали, докато те организират киевския майдан, и ще се прави, че изобщо не вижда какво се случва по границите й, т.е., че ще се държи така, както по времето на Елцин. Във Вашингтон дори не можеха да си представят, че Русия ще отвърне на удара. И вероятно вече са си представяли как в Севастопол на мястото на руския флот се разполага някакъв чужд флот. Няма значение как ще го наречем – американски или натовски. Само че никоя държава, която има поне малко себеуважение и мисли за националните си интереси, не би позволила подобна представа да стане реалност. Не го позволи и Русия. Крим отново стана руски, а това изари мечтите за превръщането на Черно море в натовско, т.е. в американско езеро. А колкото и контролираните от американците медии да говорят за „анексиране” и „потъпкване на закона” при присъединяването на Крим, обективните факти сочат нещо съвсем различно – на полуострова руснаците винаги са били мнозинство и тъкмо затова връщането в Русия се възприема като нещо съвършено естествено. Поне от нормално мислещите хора не само в Русия, а и навсякъде другаде. Разбира се, огромните манипулации, които вървят по най-различни медии включително и български, не могат да не оказват влияние. Затова и много хора си представят, че днес в Крим по улиците се движат повече танкове, отколкото автомобили. Трудно е да убедиш човек с подобна представа да дойде да почива в Ялта например. Ръководителят на ялтенската администрация Андрей Ростенко се надява, че на запад ще започнат да възприемат по друг начин събитията, свързани с връщането на Крим в Русия. Ще разберат, че кримчаните днес се чувстват значително по-добре, отколкото, когато бяха под украинско управление. Дори и заради такова „елементарно” нещо като възможността да говориш свободно на родния си руски език. Че нима преди руснаците тук са се страхували да говорят на руски, питам аз. „Не, не се страхувахме да говорим на руски – отговаря Андрей Ростенко. – Страхувахме се, че ще ни го вземат. Постепенно все повече програми на телевизията започваха да излъчват само на украински. Аз например не знам украински. Разбирам го, но не го знам. И когато всички документи са на украински, особено законодателните актове, които са достатъчно сложни, никак не е добре. При нас 35 процента от населението са пенсионери. Аз не съм, но съм от поколението, което заема още 20 процента. Тоест над 50 процента са живели и са били възпитавани в Съветския съюз. Вероятно някои от тях прекрасно знаят украински, но едва ли са много. Тоест за повечето хора руският е основно средство за общуване. И ето, идват и ви казват: „Край, повече няма да говорите на руски, всичко ще бъде на украински”. Ние изпадаме от живота така. Защо? По каква причина?” А дали днес хора от Украйна идват да почиват в Ялта, дали не се страхуват? „Не се страхуват. Идват. Колкото повече украинци идват тук, толкова по-добре. Никога не съм чул тук в Ялта да има дори и най-малките негативни усещания по адрес на украинците. Самият аз имам много приятели в Украйна. Не мога да отида в Украйна по редица причини. Но много ще се радвам, ако те идват тук. Нищо тук не ги заплашва, а мен там – да”, казва ми Андрей Ростенко. Междувременно в Ялта е открит паметник на спрения ток. Съоръжението представлява две големи електрически крушки. Едната е 3, а другата – 2 метра, и целта му е да напомня за енергоблокадата на полуострова от края на 2015 г. „Ялта беше един от градовете, които пострадаха най-силно от енергоблокадата – разказва Андрей Ростенко, – понеже сме крайната точка за доставката на електрическа енергия и защото мрежите бяха износени. Преживяхме този сложен период и излязохме достойно от него. Идеята на паметника е да припомня онези месеци на лишения, които преживяхме.” Вечер крушките ще светят, а освен това и ще поливат тревата, защото в тях е вградена специална система за оросяване. Около паметника вече има градинка с детски съоръжения, както и допълнителни пейки. Като стана дума за паметници, да кажа, че на мен особено ми хареса скулптурата на Анна Сергеевна, героинята от прочутия разказ на А. П. Чехов „Дамата с кученцето”. Паметникът стои на улица „Набережная”, любимото място за разходка на курортистите, както на днешните, така и на тези от времето на Антон Павлович. Чехов разказва историята на една достатъчно тривиална извънбрачна курортна връзка, която обаче прераства в силна любов независимо от факта, че и двамата главни герои, Анна Сергеевна и Гуров, осъзнават нейната безперспективност. Наистина, няма как да си в Ялта и да не се сетиш за Чехов. Последните години от живота си болният от туберкулоза писател прекарва именно тук. В Ялта води продължителните си разговори с Максим Горки, Иван Бунин, Александър Куприн, Лев Толстой. Тук пише знаменитите си пиеси „Три сестри”, „Вуйчо Ваньо”, „Вишнева градина”. Тук се заражда и любовта му към актрисата Олга Книпер. Чехов, който е имал връзки с много жени, винаги е бягал от дълготрайното обвързване. Мисълта за брак пък му е била непоносима. Олга Леонардовна е жената, която преобръща този начин на мислене. Двамата се женят на 25 май 1901 г., когато писателят е на 41 година. Чехов е достатъчно деликатен, за да поиска от Олга да зареже сцената след брака им и да се премести при него в Ялта. Той пък не може да си позволи да прекарва дълго време в Москва заради климата там, който се отразява изключително зле на болните му дробове. Така, в разделение, преминава техният брак, продължил само три години. Виждат се за кратко, в Ялта или в Москва, после всеки живее живота си поотделно. Пишат си често. Запазени са стотици писма между двамата, които са доказателство, че любовта може да съществува независимо от разстоянията. Олга Книпер-Чехова надживява съпруга си с 55 години. Тя умира на достолепната 91-годишна възраст. Така и не се омъжва повторно независимо от дългия си и труден живот.
Наистина невъзможно е да си представим Крим без някои от най-талантливите руски писатели. Домът на Чехов в Ялта е любимото място за срещи на местната интелигенция, към вилата на Толстой в Гаспра се стремят интелектуалци от цяла Европа, а в къщата си в Тесели Горки събира младите литературни таланти. Писателят и художник Максимилиан Волошин пък прави името на Коктебел, селището, където живее, известно на всички любители на литературата по света. В началото на XX век в дома му за дълги периоди от време живеят творци и интелектуалци от цяла Русия. Тук племенникът му Сергей Ефрон се запознава с Марина Цветаева и оттук започва тяхната прекрасна и трагична любов. При Волошин живеят Андрей Бели, Осип Манделщам, Корней Чуковски, Иля Еренбург. Някои от тези творци през останалото време не могат да се понасят, но Волошин създава в Коктебел такава атмосфера, че и най-непримиримите литературни врагове намират общ език. По време на Гражданската война Макс, както го наричат приятелите му, проявява качества, които малцина са мислили, че притежава. Той, който винаги се е държал ексцентрично и дори „достопочтените” граждани са го приемали за леко ненормален, в годините на най-големите потресения за Русия проявява твърдост и невероятна съобразителност. Във времената, когато Балмонт, Манделщам, Брюсов се държат като болни деца, именно Волошин е здравомислещ, твърд и спокоен. Благодарение на тези си качества успява да спаси много хора. Когато Крим е завладян от „белите” и започва ловът на „болшевишки шпиони”, Макс спасява много от заподозрените, в това число и Манделщам. (Тъжната ирония на съдбата е, че две десетилетия по-късно Осип Емилиевич ще загине в сталинския ГУЛАГ.) Когато пък на власт идват „червените”, той измъква от затворите на ЧК обвинените, че са „контрареволюционери”. Малко преди смъртта си Максимилиан Волошин завещава своя дом на писателите, превръщайки окончателно Коктебел в символ на творческото вдъхновение. Мисля си, че именно тази връзка на Крим с хората на духа завинаги свързва полуострова с Русия. Да, геополитиката и мостът през Керченския пролив са много важни, но най-важна е духовната връзка. На нея се крепи всичко.