Ангела Меркел призна за грешка действията на правителството от средата на 2015 г., когато кабинетът просто наблюдаваше как нараства потокът бежанци в Германия и в Европа, а след това обяви политиката на отворени врати.

Вълната от критики, която заля Меркел и от „свои”, и от „чужди”, я накара да коригира курса. „Ако можех, бих искала да превъртя времето назад”, заяви германският канцлер. Коментаторите оцениха това изказване като готовност да направи отстъпки, за да възстанови единството на партията и на коалицията – както консервативната (с баварския Християнсоциален съюз, чийто лидер Хорст Зеехофер се превърна едва ли не в най-гласовития опонент на Меркел), така и „голямата” коалиция със социалдемократите. Въпреки това, извън политическата прагматика (след година в Германия предстоят федерални избори, в които Ангела Меркел смята отново да участва) има и по-общ аспект. Той е свързан с промяната на политическата атмосфера във водещата страна в Европейския съюз, което ще има дълбоки последствия навсякъде в Стария свят.

Европейската интеграция, както бе замислена в средата на миналия век, съчета в себе си два неразделни компонента. От една страна, това до голяма степен е идеалистичният стремеж на бащите основатели да прекратят страшните междуособици, които два пъти през ХХ век доведоха Европа до световни войни. И от друга, това е съвсем функционалната схема на институционален и правов механизъм, който би позволил да се съчетаят меркантилните интереси на големите играчи, по възможност без да бъдат ощетявани по-дребните. Големият успех на този проект през втората половина на миналото столетие (а това, което успяха да постигнат в Западна Европа, изглежда като истинско чудо) се дължи именно на тази комбинация. И разбира се, на наличието на външна консолидираща заплаха под формата на СССР в добавка с бдителния опекун САЩ .

След края на Студената война политическият ландшафт се преобрази. Съветската заплаха изчезна, Америка пое ролята на световен лидер, европейската интеграция се издигна до ново равнище, опитвайки се и да се задълбочи, и да се разшири. Много е казано за надеждите и разочарованията, за амбициите и грешките на този период, както и за неособено обнадеждаващия резултат. При все това е важно, че и през тези 25 години проектът се опираше на два „стълба”. От една страна – извличането на максимална практическа изгода от единна Европа, а от друга – нейното морално-етично позициониране като прототип за нов модел на междудържавни отношения като цяло.

Не трябва да свеждаме всичко до примитивно лицемерие. Назидателността въобще е свойствена за европейската политическа култура. А в епохата на интеграция тя бе засилена от впечатляващия прогрес и в политиката, и в икономиката, а също и от усещането, че Старият свят е успял да се избави от най-пагубните политико-идеологически прояви, достигнали своя апогей през първата половина на ХХ век. Така че гордостта от постигнатото служеше като основание както за насърчаване на целия проект, така и за покровителствено-напористо отношение към външните партньори.

Достигайки своя пик обаче, интеграцията започна да се сблъсква с все по-големи трудности. Изведнъж се оказа, че и политическият модел не се справя с доста по-сложното и нехомогенно обединение, икономическият модел не осигурява достатъчен ръст, а заявяваните благородни принципи на този фон увисват във въздуха.

Обстоятелствата изведоха Германия на преден план в ролята на лидер, което не можеше да не поласкае Берлин, но същевременно го и уплаши. От времената на края на Студената война Германия виждаше в ЕС начин да осигури собствения си икономически и политически подем, без да предизвиква страх у съседите си на континента. Затова германското ръководство възприемаше признаците на упадък на Европейския съюз като огромен риск за бъдещето на собствената си страна. И на първо място, заплаха от ерозията на идеологическата компонента –  това, което от един момент беше прието да се нарича европейски ценности .

Ангела Меркел – като цяло политик с моралистическо мислене – изглежда прие кризата с бежанците от лятото и есента на 2015 г. като шанс за възстановяване на баланса на европейския проект. Първо, като морално лидерство на ЕС – докато други разрушават Близкия Изток, Европа и Германия се грижат за жертвите на чуждото политиканстване. Второ, като икономически стимул – притокът на по-младо и активно население в застаряващите общества, като възможност да се раздвижат необходимите реформи. И накрая, инструмент за политическо въздействие върху членовете на обединението чрез призив за солидарност и съвместни действия.

Меркел сбърка. Ефектът се оказа напълно противоположен. Вместо в начин да се балансира ЕС, проблемът с бежанците се превърна в източник на още по-голяма вътрешна фрагментация. Фатално пострадаха и позициите на самия канцлер. За изминалите години образът на малко „твърдоглавият”, но „точният”  л идер в съчетание с усещането за солидна немска ефективност, превърнаха Меркел в „незаменима” за Германия и за цяла Европа. Сега Европейският съюз сякаш осиротя – никъде няма други лидери от подобен калибър. И грубата грешка на Ангела Меркел, вече призната и от самата нея, оставя чувството за края на една епоха – вече е невъзможно да се пресъздаде ЕС такъв, какъвто беше. А какъв ще бъде той занапред, никой не знае.

Източник: Фьодор Лукянов, „Российская газета”
Превод: Александър Станчев