a-specto публикува статия на Франк Елбе в германското политическо списание „Cicero”. Франк Елбе е бил посланик на Германия в Полша и Индия и пет години е шеф на кабинета на Ханс-Дитрих Геншер.
Илюстрации: Лаура Брайлинг
Ние европейците имаме огромен интерес от сътрудничеството с Русия.
Пледоария за едно ново начало.
В Европа има войни: гражданска война в Украйна, превърнала се във война между Изтока и Запада, също така една търговска война на САЩ и Европейския съюз срещу Русия и обратното. Двете страни взаимно си налагат санкции. Политиката посяга към средствата на изключването, разграничаването, както и към отказа от нормален диалог. Никой не би предвидил това през 1990 г. Студената война беше приключена, без нито един изстрел. Последователното изпълнение на стратегията на НАТО за нарастваща сигурност от едната страна и спокойствие от другата доведе до унищожаването на ядрените ракети със среден обсег, до обединението на Германия и до много големи промени в източно-западните отношения. През ноември 1990 г. държавите и министрите от Заключителния акт на Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа решиха тържествено в „Хартата за нова Европа” да сложат край на „епохата на конфронтациите и разделението на Европа”.
Имаше обаче и други неща, извън еуфорията и тържествеността. А именно: задължения. Нямаше определяне на противници и всеки искаше да спазва интересите на партньорите. Сигурността беше неделима и свързваше всички в едно общо цяло. Имаше воля, заедно със Съветския съюз, да се влезе в нова ера на колективна сигурност. В този нов световен ред президентът Буш-старши се ограничи да не поставя никого по-долу и да не се опитва да превъзхожда никого. Мнозина вярваха, че това развитие е необратимо.
Днешната драма се състои в изоставянето на идеята, според която пътят на сътрудничеството ще доведе до повече сигурност. Някои партньори на Запада подчертават от дълго време, че в апела на Горбачов за „европейски дом” всъщност няма свободна стая за Русия. Том Фридман, един от най-значимите американски журналисти, още през 2008 г. намери за доста особено общуването с Русия: „Ние очакваме от вас руснаците, че ще се държите като в западна демокрация, но ние ще се отнасяме към вас, като че все едно все още сте в Съветския съюз. Студената война за вас е приключила, но за нас не е.”
В кризата с Русия се провали политиката, дипломацията, но също така се провалиха медиите и обществото. И това стана дори преди украинската криза, става дума за последните 20 години. Западната политика не остана вярна на собствените си принципи. Нейните действия не се определят от емпатията, появила се в условията на криза. Съединените щати действат във външната си политика неориентирано и неуправляемо. Западната външна политика пренебрегва фактически все още съществуващата реална политическа законност.
Сякаш заслепена, на актуалната западна политика й липсва респектът от опасността от възможна ядрена конфронтация. Русия и САЩ все още се отнасят един към друг със стратегията за взаимно осигуреното унищожаване, като в шаха. Тази стратегия е изградена върху допускането, че двете страни все пак ще се държат рационално. Историкът Михаел Щюрмер разбира ядрените оръжия като инструменти за политическо създаване на структури, „тъй като принуждават насила към самоограничение и отказ от суверенитет, както и висока степен на предвидимост и създаване на доверие. Който забравя този основен факт на човешкото съществуване, може да бъде наказан с това да залезе на картата.”
Кубинската криза ни научи, че трябва да държим възможно на най-голяма дистанция копчето, което причинява ядрен удар и да държим палците си далеч от това копче. Образно казано, през последните десетилетия трупахме меки матраци между копчето, за да имаме спокоен сън. Това е най-същественото при политиката за намаляване на напрежението. Изглежда ми обаче, че в последните години изхвърлихме доста от насложените един върху друг матраци, сънят ни става все по-неспокоен, с което отново значително увеличихме ядрената заплаха.
Мениджмънтът на кубинската криза беше високо държавно изкуство. Кенеди направи всичко, за да предотврати една голяма ядрена конфронтация, особено от мига, когато разбира от военните, че САЩ може да дадат 70 милиона жертви. След това Кенеди започва уверено да следва в преговорите с Хрушчов съветите, които му дава английският военен историк Лидъл Харт. Един от тях е да се „постави в обувките на противника, за да може да види нещата със собствените си очи.” В днешните отношения с Русия подобна емпатия вече не е част от политическата лексика.
На мюнхенската конференция за сигурност през 2009 г. се усети леко облекчение, след като американският вицепрезидент Байдън обяви новата американска политика по отношение на Русия: „да се натисне копчето за рестарт”. Президентът Обама се яви като носител на надеждата и получи награда за мир. Но към края на своя първи мандат, Обама безмълвно сложи край на заявената политика – без допълнително обяснение и без консултация с американските съюзници. Неоконсерватизмът взе превес в американската външна политика. Това е една от най-съзблазнителните идеологии за американците, тъй като изхожда от непоклатимостта на желанието за световна хегемония. Американската администрация така планира нещата в Украйна, че създаденият от нея кандидат Яценюк да бъде издигнат на държавна служба чрез преврат, да бъде прогонен управляващия Янукович и накрая – да се стигне до смяна на режима в Русия. Президентът Обама сам призна пред CNN участието на САЩ в преврата: „посредничеството на САЩ в сделката за промяна на режима в Украйна извади Путин от равновесие”. За промяната на режима в края на 2014 г. пееха дори птичките по покривите на Вашингтон.
Операция „Украйна” обаче се превърна във фиаско. Решителността на руската реакция не можеше да бъде предвидена. Путин взе Крим. Западът видя в това „престъпна” анексия. Правилно е да наречем анексията с истинското й име. Западът обаче не може да се фиксира толкова върху присъединяването на Крим, сякаш тази криза няма сериозна предистория с американско вмешателство във вътрешните работи на Украйна. В САЩ още от средата на 2014 г. учени, журналисти, някогашни дипломати и високопоставени ветерани на ЦРУ посочваха истината и основната отговорност за създаването на конфликта. Американските действия игнорираха възможността за истинска политика през 21 век. Путин доста отдавна предупреждаваше и повтаряше, че с интеграцията на Украйна към западната сфера на влияние ще бъде прекрачена червената линия.
Всъщност, през февруари 2008 г. външният министър Лавров официално съобщи на посланика на САЩ Бърнс, че членство на Украйна в НАТО вероятно ще раздели страната на две половини – което би могло да доведе до ескалиране на насилието и дори до гражданска война, а Русия вероятно ще бъде принудена от обстоятелствата да вземе решение за интервенция.
Питам се, дали би било лошо, ако се вземат на сериозно безпокойствата на руското правителство от политиката на обкръжаване, която води САЩ, противоракетните системи в Полша и Чехия, прекратяването на Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана и нарастващото военно присъствие в Източна Европа. И в крайна сметка се питам, как САЩ биха действали на мястото на Путин. Русия и САЩ имат една дълга традиция на изместване на „червената линия”. За Съединените щати разполагането на съветските ракети в Куба е класиката на пристъпването на тази „червена линия”. Руснаците пък маркират такава линия, когато НАТО започва да им диша във врата. Хенри Кисинджър посочваше, че една страна, през която десетилетия са марширували чужди армии, поставя непременно сигурността на геополитическите си и правни основи: „Когато границите на сигурността от Елба до Москва са били нарушавани хиляди пъти, руската концепция за световен ред става неизбежен стратегически компонент.”
Кризата не може да се реши просто с един правен спор. Когато се спука водопроводна тръба, обикновено се вика водопроводчик, за да не бъде залят домът с вода, а не правен експерт. Дипломацията е като да се захванеш с ремонт. Тя трябва да работи за това, да осуетява взаимните турбуленции, Русия да заеме полагащото й се място в евроатлантическата общност и да създаде едно ново мултиполярно и глобално равновесие. За Европа и САЩ не може да има сигурност, ако са срещу Русия, а само ако са заедно с нея. Никой не може да изолира една световна сила с огромни икономически ресурси, без да получи негативи за себе си.
„Демонизирането на Владимир Путин не е никаква политика. То е алиби за отсъствието на такава”, каза Хенри Кисинджър. Путин е един от така наречените на руски език „западники” – прозападно настроените в руското общество фигури, които искат Русия да се развива по западноевропейски – и тук има прекрасна възможност да се
използва тази негова проевропейска ориентация. Икономическо сътрудничество от Ванкувър до Владивосток би довело до много висок растеж. Участието на Северна Америка в едно такова сътрудничество би създало неочаквано добър резултат за всички, дори и САЩ да се откажат от такова партньорство. Съединените щати би трябвало най-вече да осъзнаят, че не могат постоянно да спират европейците в поемането към тази посока самостоятелно.
Кризата предизвика голямо разочарование в руското общество. 40-годишните руснаци, както и по-младите чувстват, че губят историята си. Едно от най-горчивите разочарования е темата за разширяването на НАТО на Изток. Тук е добре да се даде кратка бележка. През февруари 1990 г. американският външен министър Бейкър се застъпи пред Горбачов в Москва за участието на обединена Германия в НАТО. Той попита Горбачов директно: „Как бихте искал да видите обединена Германия, извън НАТО и без американски войски, но със собствени ядрени оръжия или предпочитате една обединена Германия, която е част от НАТО, който в същото това време гарантира, че няма да направи и сантиметър крачка от същата територия в посока Изток?” Горбачов приел думите на Бейкър толкова сериозно, че след два дни, при посещението на Хелмут Кол в Москва, е дал одобрението си за обединението на Германия.
Вече не съм сигурен, дали САЩ и Европа все още имат едни и същи външнополитически си цели. Ние искаме силна Европа, която да си сътрудничи смислено с Русия и САЩ. Американците от своя страна нямат интерес от силна Европа, както нямат интерес от силен икономически съюз между Европа и Русия. Според неоконсерватори като Джордж Фридман трябва да се „предотврати възможността, германският капитал и технологии да се свържат с руския ресурс и евтина работна ръка.” Смятам Джордж Фридман за фантазьор. Неговите думи обаче ме притесняват, този план за разрушаване на връзките между Русия и Германия и разделението в Европа се припокрива много точно с това, което САЩ мислеха и направиха.
Съединените щати предприемат самостоятелни военни ходове по източната линия на НАТО. Във времена на криза обаче би трябвало военните защитни мерки в Алианса да бъдат добре съгласувани. Планираното разполагане на американска танкова бригада в Източна Европа е едно много опасно начинание. Американските военни – особено генералът на военновъздушните сили Филип Брийдлав – виждат това по друг начин. Те оправдават действията си с обяснението, че вътре в самия Алианс не бил нужен политически консенсус за тях. Това не е нищо друго освен атака върху политическия суверенитет на НАТО. Европа обаче не е предният двор на САЩ. Тя е нашият континент.
Превод: Юлия Владимирова