Бедна България опрости два милиарда дълг на страна, която плува в тонове суров петрол. Никой не счита това за грешка, дори в чист икономически смисъл, не просто във военно-морален.

„I will be with you, whatever”. Тази реплика на Тони Блеър към Джордж У. Буш олицетворява в голяма степен цялата кървава авантюра на Съединените щати и Великобритания в Ирак . Авантюра, завършила с милиони жертви, хаос и разруха. Авантюра, в която макар и с водеща роля, САЩ и Великобритания далеч не бяха сами. През 2003 година в съсипването на Ирак и отключването на радикалния ислямизъм, родил днес чудовището ИДИЛ, участваше и България –  „винаги с тях, каквото и да става”.

Тогавашният лидер на Лейбъристката партия използва тази реплика в писмо до американския президент осем месеца преди ООН да завърши своето разследване и да установи дали наистина Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение. Изпратено в навечерието на инвазията, писмото излиза на бял свят след публикуването на окончателния доклад на комисията „Чилкот”. И доказва по категоричен начин онова, което всички вече знаеха – информацията за наличието на оръжие за масово унищожение у Саддам Хюсеин не е нищо повече от една грандиозна манипулация, изфабрикувана с цел да бъде оправдана инвазията .

Датата е 7 февруари, 2003 година. Няколко месеца след като Тони Блеър уведомява Джордж Буш за своята безрезервна подкрепа, която не би могла да се влияе от някакви си факти и разследвания на ООН. „Като потвърждава принципната си позиция против разпространението на оръжия за масово унищожение и подчертава особената опасност, произтичаща от възможността те да станат средство в арсенала на международния тероризъм (…), като потвърждава волята на Република България като страна, поканена за присъединяване, да действа като съюзник на НАТО и на Съединените американски щати в борбата срещу тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожение, (…) и в отговор на искането, отправено от правителството на САЩ за подкрепа на планирането на евентуална коалиционна операция (…), реши: разрешава прелитането и транзитното преминаване през територията на Република България на сили и средства на САЩ и други държави от коалицията; (…) разрешава изпращането и разполагането в съседни на Ирак страни на отбранителни формирования от Българската армия за ядрена, химическа и биологическа защита в състав до две роти (150 души) с цел включване в спасителни и хуманитарни дейности в случай на използване или обосновано подозрение за използване на оръжия за масово поразяване срещу цивилното население или коалиционните части, както и за тяхното обезвреждане или за ликвидиране на замърсявания от инциденти” .

Гласували – 213 народни представители, против – няма, за – 165, въздържали се – 48. Мястото е българският парламент. С този акт България на практика се включва в „коалицията на желаещите” за военна интервенция срещу Саддам Хюсеин. Другото ключово гласуване на българските депутати е на 29 май същата година, когато парламентът дава официално разрешение за участието на България в четвъртата фаза на операцията в Ирак, озаглавена „Стабилизиране и възстановяване”. Депутатите от 39-тото Народно събрание изпращат в името на „стабилизирането” и „пехотен батальон на Българската армия и на отделни военнослужещи на територията на Ирак за участие в следвоенното възстановяване и стабилизиране на Ирак с обща численост до 500 военнослужещи” .

На 27 декември същата година, когато правителство и депутати са в Коледна ваканция, цистерна натъпкана с експлозиви се взривява в българската база в Кербала. Убити са петима военнослужещи, ранените са десетки. Ковчезите, които България посреща за целия период на българското участие до 2008 година, са общо 13. Междувременно на Ирак са опростени над 2,5 милиарда щатски долара външен дълг към България. А всички приказки за участие на български фирми във възстановяването на Ирак се оказват същата илюзия, каквато и оръжията за масовото унищожение на Саддам. Всички останали последствия както за България, така и за Европа и света, са печално известни.

Годината вече е 2016-а, а комисията на сър Джон Чилкот публикува своя дългоочакван доклад. Макар и представен на дипломатичен език, докладът по същество представлява звучен шамар в лицето на Тони Блеър. Повечето констатации отдавна са обществена тайна, но официализирането им е огромна новина . През целия ден на 6 юли медиите на Острова следят събитията в реално време. Събират реакции, припомнят стари изказвания на главните действащи лица и публикуват разрушителни анализи в типичен британски стил. Повдигнат е въпросът за търсене на наказателната отговорност от бившия британски премиер.

По същото време в България нашето Народно събрание води тежки дебати относно… датата на президентските избори . Цветан Цветанов и Корнелия Нинова влизат в остра кулоарна свада – дали да изберем наследник на Росен Плевнелиев на 23 октомври или на 6 ноември. Повечето журналисти тичат запъхтяно след представители на всички парламентарни групи, за да потърсят отговор на фундаменталния въпрос. В дебата се включва и премиерът Бойко Борисов, който казва, че за него датата няма значение. Малцинството народни представители, останали на работните си места в пленарна зала гласуват упорито на второ четене тежкия Закон за държавния служител. Ситуацията не е по-различна и на следващия ден – нито медии, нито народни представители, нито висши държавници считат за необходимо да вземат отношение по разкритията на сър Джон Чилкот. Не го правят и отговорните за включването на България в „коалицията на желаещите” бивши български министри . Иначе активният в „Туитър” Соломон Паси е безмълвен относно равносметката на независимата британска комисия, но пък не пропуска да публикува кухи и безсмислени цитати от срещата на върха на НАТО в Полша.

„Е, тогава вероятно сме го смятали, че е правилно. Имало е данни от службите, които може би не се потвърдиха изцяло, но така или иначе, след като сме взели решение да бъдем солидарни с нашите съюзници от Северноатлантическия договор, вероятно за момента е било правилно решение” , отговори ми председателят на 39-тото Народното събрание като депутат от НДСВ Борислав Великов, днес народен представител от Реформаторския блок. Интересувам се дали би подкрепил идея България да приеме акт, с който признава участието си във войната в Ирак за грешка. „Бих подкрепил да се направи някакъв анализ, след като вече е минало това време. Да поканим нашите видни политици от едно време, като Соломон Паси и други колеги, които имат и по-голям опит. Защо не, да направим една преоценка? Може би е вярно, може би е правилно, може би е време?”

Може би. Великов е сред хората, подкрепили включването на България в интервенцията и при двата ключови акта на тогавашния парламент. На 7 февруари един от най-последователните привърженици на партньорството между България и НАТО в левицата Ангел Найденов се въздържа при гласуването, заедно с още 47 народни представители, предимно от „Коалиция за България”. Но не така стоят нещата на 29 май. Тогава гласовете против са едва четири – на Александър Паунов, Андрей Пантев, Любен Петров и Огнян Сапарев, всичките от „Коалиция за България”. Найденов подкрепя злополучното изпращане на батальон в Ирак. Нещо повече – той е единственият народен представител, който взима участие в дебата преди гласуването, завършило със 160 гласа „за”, 4 против и нито един въздържал се .

В стенограмата от въпросното заседание четем следното: „В много от дискусиите в Народното събрание по конкретни предложения за решения могат да бъдат приложени две схеми на разсъждение – първата е да имаш нагласата да кажеш „Не!” и повече или по-малко аргументирано да защитиш тази нагласа. Ще бъде достатъчно само да бъде подчертан рискът за българските военнослужещи, който никой не оспорва, че е достатъчно висок, опасенията за подготовката на военнослужещите, опита в условия, подобни на тези в Ирак, трудностите по отношение на комуникационната и оперативната съвместимост и естествено, финансовите параметри на българското участие и то особено в момент, когато много други сфери и области на дейност се нуждаят от тези, и то повече от няколко десетки милиона, които биха представлявали разходите за българското участие. Естествено, че всичко това не може да бъде игнорирано и то трябва да бъде отчетено в хода на нашите разсъждения особено при формиране на окончателното решение. Парламентарната група на „Коалиция за България” обаче прилага една друга логика – логиката да отчете обстоятелствата и да направи баланса между националните интереси и международните ангажименти. Тази логика формира и позицията на парламентарната група да подкрепи предложения проект за решение за изпращане на български контингент за участие в четвъртата фаза на операцията „стабилизиране и възстановяване” .”

13 години по-късно, след публикуването на доклада „Чилкот”, Найденов държи да поясни, че „България беше част от коалицията на желаещите, но в Народното събрание беше подкрепено предложението за включване на България във фазата след официалното обявяване на края на войната”. Какво ли мислят военнослужещите от Кербала за тази формулировка? По думите на Найденов, в БСП са имали „опасения, свързани с причината за разработване и разполагане на режима на Саддам Хюсеин с оръжие за масово унищожение”. Бившият военен министър дори си спомни „дългите документални филми и реалистично звучащите доклади на разузнавателните служби, които дори тогава не бяха достатъчно убедителни”. И призна, че в този смисъл „заключенията за липса на достатъчно сериозни и убедителни основания са абсолютно обективни и верни”.

Относно гласуването от 7 февруари, Найденов посочи, че БСП са имали „своите бележки” и „както се е оказало и сега” са липсвали убедителни доказателства, налагащи намесата на международна коалиция при свалянето на режима на Саддам. „Ако трябва да оценим от днешна гледна точка резултатите, включително на базата на отсъстващите доказателства, то имаме всички основания да го посочим като грешка”, призна той. И добави, че „едва ли след свалянето на режима на Саддам Хюсеин стана по-добре – и за иракчаните, и за региона на Близкия и на Средния изток, и разбира се за Европа и света като цяло”. Анализът му стигна още по-далеч и роди друго признание – разрушената държавност е една от основните причини, раждащи сегашния бежански поток. Дали обаче Найденов е готов да подкрепи официален акт на сегашното Народното събрание, който да признае интервенцията в Ирак за грешка? „Подобни стъпки с 13-годишна давност не са особено уместни”.

Далеч по-директен е неговият колега Румен Гечев, който не е част от 39-тото Народно събрание. „Участието на България в тази операция в Ирак е груба грешка. Тя противоречи на решенията на Съвета за сигурност на ООН и беше направена с една колосална измама пред световната общественост”. Според икономиста Гечев, България е една от най-пострадалите във финансово отношение страни. „По предложение на тогавашния ни външен министър беше прието решение да опростим иракския дълг към България, който възлизаше на около 2,5 милиарда долара. Сделката беше, че Ирак плати малко над 300 милиона долара кеш, а ние опростихме останалите два милиарда. Бедна България опрости два милиарда дълг на страна, която плува в тонове суров петрол. Показателно е, че две седмици по-късно Ирак подписа сделки за внос на оръжия от САЩ за повече 6 милиарда долара. Тоест, парите на българите отидоха в джоба на тези, които разпалиха войната в Ирак” . Всъщност, решението за опрощаването на иракския дълг взима правителството, оглавявано от Сергей Станишев, с одобрението на тогавашния финансов министър Пламен Орешарски.

Според Гечев в момента плащаме и втори път – стотици милиони разходи за огради по границата, издигани срещу идващи от разрушения Ирак бежанци. Според него „има резон” България да преоцени по официален път включването си във войната. „България получи от там само ковчези. Приказките, че ще участваме във възстановяването на демократичен Ирак в момента звучат направо зловещо, тъй като това е държава, която няма нищо общо с демократичните принципи. Това е почти разпаднала се държава, в която различни племена и религиозни групи се избиват всекидневно. Този регион е почти адът на земята” .

Още по-срамно и тъжно е, че България не се учи от своите грешки. И отново е „с тях, каквото и да става”. Нека не забравяме, че през 2012 г. т.нар. „умерена сирийска опозиция” си даде среща именно в България по покана на тогавашния външен министър Николай Младенов, впрочем също депутат през 2003 г. Печално известна е ролята на въпросните „умерени ислямисти” в разрухата на Сирия. Whatever подкрепящата своите „началници” България подкрепи и интервенцията в Либия целяща свалянето на Кадафи. Намеса със сходни печални резултати за региона, Европа и света. Освен извинение и признание за непрекъснатите грешки на българската външна политика, довели до ковчези и огромни финансови загуби, може би ще дойде ден и за търсене на отговорност от виновниците. Може би.

А може би не, поне ако зависи от т.нар. „тъмносиня десница” в лицето на ДСБ. Ето какво сподели Борис Станимиров – член на комисията по външна на политика от групата на Реформаторския блок: „Да определяме вече случили се събития като грешка е емоционален подход, който не е правилен. Но можем да кажем, че от дистанцията на времето, решението на коалицията на желаещите да осъществи тази интервенция на база на недостатъчно проверени и доказани разузнавателни данни, в последствие донесе имиджова щета на водещите страни, защото редица техни критици се упражняваха дълги години на тези тема” . „Имиджовата щета”, според Станимиров, е големият проблем на инвазията на САЩ и Великобритания в Ирак. А дали България е взела правилно решение да се присъедини към коалицията? „Смятам, че по-скоро отговорът е „да”. Защото България тогава беше страна, която се бореше да стане част от европейската и евроатлантическата общност. Всъщност, от гледна точка на нашия тесен национален интерес, това даде възможност и на българската армия, и на българската външна политика да влязат в тази международна общност по един по-бърз начин. Участието в тази коалиция беше важна предпоставка за тези решения, така че тясно национално – България по-скоро спечели, и като боен опит”. Ако още разсъждават върху формулировката на Ангел Найденов за наименованието на своята мисия, българските военнослужещи бързо да забравят тази тема и да благодарят за „бойния опит”, придобит в Кербала. „Една армия най-добре трупа опит при участието в реални операции. Днес имаме над 200 000 българи, които са минали като военнослужещи пред различни мисии зад граница. Това е огромен капацитет и огромен потенциал”, настоя Станимиров. Синият депутат е категоричен, че акт на Народното събрание днес по повод участието ни в Ирак би било популизъм. „Това са сложни решения, взимани под действието на много фактори. Да се определят еднозначно в едната или другата посока не ни носи нищо. Политиката е нещо много сложно и е много трудно да се каже еднозначно – грешка или не. Винаги ще има аргументи в едната или другата посока”.

Аргументите „за” и „против” войната в Ирак – да оставим на сър Джон Чилкот и средностатистическия американец, британец или българин. 13 години след инвазията в Ирак вече са напълно ясни както причините (или липсата на такива), така и катастрофалните резултати от инвазията . Въпрос на политическа доблест е минимум да признаеш своята грешка, колкото и скъпоструваща и кървава да е тя . Впрочем, доблест може да бъде демонстрирана дори в случай, че не ти си взимал съдбоносните решения – доказа го сегашният лидер на лейбъристите Джереми Корбин, последователен противник на инвазията в Ирак, който се извини от името на своята партия. „Извинявам се от името на партията си за това катастрофално решение. Дължим извинение преди всичко на иракския народ – стотици хиляди животи бяха загубени, а страната все още живее с опустошителните последици от войната и процесите, които тя освободи. Те платиха най-висока цена за най-сериозното бедствие на международната политика през последните 60 години. (…) И накрая, това е извинение към милионите британски граждани, които чувстват, че демокрацията ни е опетнена и подкопана от начина, по който беше взето решението за война – на базата на тайни разбирания от типа на „ще бъдем с вас, каквото и да става”, дадени на президента на САЩ.”.

Дали и България ще продължи „да бъде с тях, каквото и да става” или българският политически елит ще намери сили да признае, че страната ни допусна грешка? 43-тото Народно събрание има добра възможност да избере втория път. Още през март в деловодството на парламента е входирана проектодекларация, с която актът от 29 май 2003 г. се определя като „тежка политическа грешка”, която е въвлякла страната ни в несправедлива война. Ако големите партии не искат да предоставят на вносителя на декларацията Велизар Енчев подобен политически актив, биха могли да изготвят своя декларация. Само преди дни мнозинството отхвърли искането на Енчев проектодекларацията поне да бъде включена за разглеждане в седмичната програма на парламента. Сред гласувалите „против” или „въздържал се” бяха не само управляващите, но и доста депутати от БСП, начело с лидера на партията Корнелия Нинова. В контекста на вътрешния референдум в левицата относно участието на партията на президентските избори, любопитно е какво ли биха казали избирателите на БСП, а и не само те, ако бъдат попитани „Грешка ли беше участието на България в инвазията в Ирак?”

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto