Миграционният поток е като горящ фитил, който пълзи към минираната от вътрешни противоречия Европа.
Годината е 1979-а. За пръв път нисичък китаец с маоистка куртка стъпва в Белия дом. Посреща го лично президентът Картър. Двете страни едва са възстановили дипломатическите си отношения след 30-годишен разрив. Картър се ръкува с Дън Сяопин, въвежда го в салона с камината и след протоколните любезности минава в атака. „САЩ не могат да търгуват свободнос Пекин, докато положението с човешките правав Китай не се подобри и китайците не получат правото да емигрират свободно”, заявява американският лидер. „Добре, но на колко китайци се надявате, г-н президент?”, пита невъзмутимият Дън. „Милион? Десет?! Тридесет милиона?” Въпросът сварва Картър неподготвен. Темата с човешките права бързо приключва и двамата лидери се връщат на търговията. Това не е поредният китайски виц, а автентична случка, цитирана от политоложката Кели Грийнхил. Тя е автор на любопитна книга: „Оръжията за масовамиграция: насилствено преселение, принуда и международна политика”. Изследването е публикувано през 2010 г. и е удостоено с наградата на Асоциацията за международни изследвания на САЩ. Днес сюжетът му се разиграва пред очите ни, а залогът му е оцеляването на ЕС. Разбира се, миграцията датира от библейски времена, но до ХХ век тя напомня преселенията на милионните стада в прериите. През последните два века се утвърждават нациите, появяват се паспортите, визите, стабилизират се границите, никнат кльонове и КПП-та. Едва преди век се появяват социалните системи. Някогашното хаотично преселение днес е канализирано и също като каптираната вода в тръбите протича под променливо налягане. Нарасне ли критично, възникват аварии. Все по-често държавите имат поведението на враждуващи съседи, които съзнателно наводняват комшията или заплашват да му затворят крана. Звучи несериозно, но е факт. Държавният разумне сумира интелекта на нацията. Понякога е заложникна маниите на автократи.Друг път е еманация на бюрократичното малодушие.Властта нерядко е по-недалновидна и безотговорнаот средния гражданин. Миграциите са неизбежен спътник на войните. Заслугата на Кели Грийнхил е, че прави крачка напред и ги разглежда не като последствие, а като оръжие в хибридния арсенал. Хибридната война, да уточним, не еамерикански, камо ли рускипатент, както внушавародната фалцетна пропаганда. Тя е съвременният еквивалент на войната в епоха, в която разрушителната сила наоръжията прави фронталния военен сблъсъкнеприемливо кръвопролитен за двете страни. Според Кели Грийнхил от 1951 г. (когато е подписана Женевската конвенция за бежанците) до днес „човешката бомба” е употребявана като оръжие средно веднъж годишно! Примерите са десетки, но да си спомним най-фрапантните.
Краят на ГДР
На 2 май 1989 г. унгарският премиер Миклош Немет разпорежда на граничарите да демонтират електрическия кльон по границата с Австрия. Бил морално остарял и харчел ток, аргументира се реформаторът Немет пред железобетонните старци в Политбюро. Той просто търси да спаси бюджета и да снеме от себе си отговорността за смъртта на бегълците. Всяка година неколцина загиват от куршуми или от тока по жиците. Немет не подозира, че дава стартна рухването на Стената. Новината мигомплъзва в съседната ГДР. Лятото едва започва, а в първите дни на юни шосетата вече са задръстени от трабанти. Източните германци превръщат къмпингите край Балатон в импровизирани бежански лагери в очакване да се промушат през оградата, която тук-там вече е свалена. В Берлин лидерът Ерих Хонекер е в паника. Звъни в Москва, но Горбачов го отпраща. През юли механизмът на „човешката бомба”вече тиктака, а унгарският външен министър Дюла Хорн и австрийският му колега Алоис Мок режат бодливата тел пред камерите:знак за най-смелите германци да се шмугнатпрез браздата. През август екзодът е вече в ход: близо милион германци в очакване на хепиенд бивакуват из унгарските гори. Часът на експлозията неумолимо наближава. Изхода намира доайенът на европейската политика Ото фон Хабсбург, наследник на австроунгарската корона, по онова време лидер на Паневропейското движение. С помощта на унгарския реформатор Имре Пожгай той организира „паневропейски пикник”. На 19 август хиляди германци се стичат на КПП Сопрон, където границата е отворена за 3 часа във връзка с пикника. Разбира се, никой не е в настроение да разстила бохчите. Над 6000 човека се юрват в Австрия. Първите куражлии получават храна и малки суми в дойче марки. След тях тръгва морето от хора. Москва не реагира, с което дава сигнал, че оставя източноевропейските си васали да се оправят. Унгария отваря цялата си граница. Обезлюдяващата ГДР е обречена. През ноември пада Берлинската стена. Студената война приключва с една обезвредена „човешка бомба”, която вместо експлозия предизвиква имплозия на комунистическия лагер.
„Принудително предизвиканата миграция е целенасочено създадено или манипулирано трансгранично преселение с цел получаването на икономически, военни или политически облаги отатакуваната страна”, пише в книгата си КелиГрийнхил. Често тази миграция е втъкана впо-мащабно, хаотично преселение и му придава посока и смисъл. Като цяло населението встраната домакин не желае да понася икономическото и социалното бреме по издръжкатана новодошлите, което дава лост за натисквърху властта в приемната страна. Този лосте в ръцете на страната изнудвач. С него тя атакува страната мишена с цел да измъкне от неянякаква облага. През 1989 г. лостът се оказва в ръцете на Будапеща, която може да изнудва две страни: обезлюдяващата ГДР, която няма какво да предложи, и богатата ФРГ, която се стреми към обединение на двете Германии. На въпроса на федералния външен министър Геншер „Какво ще иска Унгария в замяна на отварянето на границите” почтеният премиер Миклош Немет вдига рамене. „Ние не търгуваме с хора”, отвръща той. Въпреки това историческата заслуга на Будапеща за германското обединение ще бъде възнаградена с „бърза писта” към ЕС и изобилно финансиране през 90-те.
Косово 1999
Пресен пример за принудително генерирана миграция е преселението на косоварите през 1999 г. Албанското мнозинство в тази провинция на тогавашна Югославия води въоръжена борба за независимост. САЩ инструментализират Армиятаза освобождение на Косово (АОК) католост за детронирането на югославскиянационалистически лидер Слободан Милошевич. Докато армията на Белградпровежда отделни операции срещу АОК,германският външен министър РудолфШарпинг „разкрива” в Бундестага чудовищния план „Подкова” за етническопрочистване на югославската провинция. Новината плъзва в световните медии и отеква в Косово. Над 800 000 косовски албанци с вързопи и куфари, на трактори и пеша през планините поемат към съседна Македония, а някои на югозапад към Черна гора. Камерите отразяват преселението като библейска новинарска сага: забрадки, сълзи, найлонови палатки и уплашени детски погледи. „Европане може да допусне втора Сребреница”, заявява британският премиер Тони Блеър, припомняйки изтреблението на босненските мюсюлмани от сръбските четници. Военната операция на НАТО през март 1999 г.превръща Косово в протекторат наООН, а през 2008 г. Прищина обявявасвоята независимост. Чак през 2001 г. германската телевизия ARD доказва в свое разследване, че планът „Подкова” е целенасочена дезинформация, подхвърлена на германските служби, но за истината е вече късно. В книгата на Кели Грийнхил организаторите на принудителни миграции сатри вида: генератори, агент-провокатори и опортюнисти. В косовския сценарий германският външен министър Шарпинг, волно или неволно, изпълнява ролята на генератор, като огласява сътворената от задкулисните манипулатори „новина” за несъществуващия план за етническо прочистване (планът „Подкова”). Ролята на агент-провокатори изпълняват хилядите родови старейшини и водачи на кланове в Косово, които повеждат своите семейства по пътя на миграцията. В ролята на опортюниста е НАТО. Пактът ползва шока от кадрите с преселението, за да обоснове бомбардировките на Югославия. В книгата си Кели Грийнхил предлага друга интерпретация: косоварите изнудват НАТО за военна помощ. Уви, този опростенчески манихеизъм, в който могъщият военен пакт е шантажиран от пълчища самодейци, не издържа критика.
Бежанци, мигранти, имигранти
През 2015-а „човешки бомби” избухнаха на много места в Европа. На Лесбос и в Идомени, на остров Лампедуза, на будапещенската гара, която през септември заприлича на бежански лагер, на площада пред Кьолнската катедрала и в десетки лагери в Германия, Швеция и другаде. За последната година над два милионамигранти са се добрали до континента. 1 250000 човека са подали молби за бежански статутв Европа, сред тях 363 000 сирийци, 178 000 афганистанци и 121 000 иракчани (данните са наВърховния комисариат на ООН за бежанците). Другите са либийци, еритрейци, икономически имигранти от Сахел и всевъзможни опортюнисти като брата на косовския премиер например, който получи политическо убежище в Германия, макар родината му да се управлява от батко му.
В книгата си Кели Грийнхил въвежда понятието „цена на политическото лицемерие”. Това е политическата цена, която произтича от контраста между декларираната привързаност към либералните ценности и международното право и действията на държавата. Сиреч между септемврийската Меркел, коятоопредели миграцията като „положителна промяна”, и Меркел от месец март 2016 г., коятокапитулира пред турския рекет, обеща шестмилиарда евро от името на ЕС и договори абсурдна схема за размяна на хора с Турция. Акостиралите на гръцкия бряг след 4 април ще бъдат връщани в Турция, но същият брой сирийски бежанци от лагерите в Анадола ще бъдат изпращани по легален път в ЕС до достигането на бройката от 72 000, след което споразумението ще приключи своето действие. То отсега изглежда обречено. От Турция зависи колкомигранти ще пропусне към гръцките бреговеи кои именно ще подбере и проводи по легаленпът в Европа. Сделката е призвана да прекъсне Егейския маршрут, но това ще усили имиграционния натиск на българската граница ипо южните брегове на Италия. В самия ЕС няма съгласие къде да бъдат настанени очакваните 72 000 мигранти, квотният принцип бе отхвърлен, а Полша ползва атентатите в Брюксел като претекст да се отметне от всякакви ангажименти. Да оставим настрана, че самите мигранти имат свои предпочитания. Най-подир сделката идва твърде късно, когато близо 2 милиона мигранти вече очакват убежище на територията на ЕС, а крайната десница пожъна първите си изборни успехи в три германски провинции. Според Жак Атали „цената на политическото лицемерие” в случая рискува да се окаже още по-висока, защото сделката е в разрез с международното право. „Споразумението за бежанците е позорно ище породи драми”, убеден е икономистът, чиито прогнози често се сбъдват. „Нима в нарушение навсички международни конвенции ще товаримсилом на корабите жени и деца, за да ги отпращаме в Турция, чак на сирийската граница, лишени от всички пари, които са похарчили, зада си платят прекосяването на Егейско море?А какво ще правим с онези бежанци, които подадат искове в европейските съдилища, за дапотърсят правата си? А с онези, които ще сесамоубият пред перспективата да ги върнатв ада? Вярваме ли, че това ще разколебае решените на всичко? Те ще намерят други трафиканти, за да прекосят европейските границидругаде и да избегнат силовото депортиране.Убедени ли сме, че Турция ще похарчи паритеот Европа, за да нахрани и приюти бежанците?Или ще ги върне на сирийската граница на произвола на палачите им?” Спомнете си унгарския премиер Миклош Немет, който през 1989 г. казва „Ние не търгуваме с хора”. През 2016 г. ЕС и Турция сториха тъкмо това: договориха размяна на хора и фиксираха цена. Шестте милиарда и пожарното споразумение обаче рискуват да се окажат бележка под линия в бъдещата история на кризата. Според политическия наблюдател на „Льо Поан” Каролин Галактерос: „Миграционната криза е последният гвоздей, забитболезнено и унизително в ковчега на европейската утопия: тази на неизбежното и сякаш„естествено” обединение, на подразбиращотосе изтриване на границите, утопия, коятопредполагаше смесването на идентичноститеи културите в мрежата на общността. Впрочем ЕС отказа да признае християнския коренна европейската идентичност, за да приветства радушно и доста простодушно всякаквадруга политико-религиозна идентичност”.
Европа продължава да мисли пред огледалото. Да робува на идейния си нарцисизъм, да заема реторични пози, неспособна на трезва преценка. Масивният миграционен наплив изправя ЕС пред собствената му непоследователност. Съюзът не може да отблъсне стотиците хиляди мигранти, защото би изневерил на принципите и международните си ангажименти. Но не може и да ги приюти, без да плати сериозна политическа и социална цена, при положение че обществата вече са силно пропукани. Неолибералната илюзия,че имиграцията е демографско кръвопреливане, а мигрантите автоматично ще заемат вакантните места на конвейера, е абсурдна. Тяотказва да признае индивидуалната спецификана всеки от бежанците, както и тротиловияеквивалент на културното различие, койтофренските предградия вече изпитват върхуси. Либералните коментатори загубиха първоначалния си мултикултуралистичен ентусиазъм и се оттеглиха на последния отбранителен рубеж: няма връзка между мигрантите и тероризма. Отсега е видно обаче, че мигрантите пренасят своите вътрешни вражди на континента: турци и кюрди проляха кръв във Франкфурт, в Идомени се сблъскаха сирийци и афганци. Това напрежение ще промени съществено политическите настроения в ЕС.
Четири гибелни стъпки към дезинтеграцията
Европа допусна цели четири капитални грешки. Първата: не отрезви американския „демократизаторски” устрем през 2003 г., който превърнаИрак в „ничия земя”, убежище за терористи.Втората: свали силом Кадафи без никаквастратегия за бъдещето на Либия, която затъна в гражданска война. Така бе отворен южният маршрут към континента: от Сахел презЛибия до Южна Италия. Третият грях на Европа бе недалновидната подкрепа за бунта вСирия, който разпали ислямизма и отвори източния маршрут към ЕС. Четвъртият провал на съюзасе оказа неспособността му да изработи политика за филтриране на бежанците от общия имиграционен поток. Така бежанската криза прерасна в историческо преселение. Според Кели Грийнхил при всяка мигрантска криза се проявяват два типа актьори в приемната страна. Първите са поддръжниците: по-малобройни, но гласовити, най-често от средите на неправителствените организации и църковните общности. Вторите са противниците, обикновено групирани около крайната десница. Напрежението между двата полюса създава нестабилност, това е истинската „цена на политическото лицемерие”. Падежът за нейното плащане са изборите. В настоящата миграционна криза ЕС се показа толкова разединен и безпомощен, че даде аргументи и на двата враждуващи полюса. Съюзът отказва да изпълни ангажимента си да осигури приют на бежанците. Строи стени и вече ги депортира с фериботи в Турция, с което нарушава Женевската конвенция и се отмята от собствените си принципи. Същевременно ЕС възприе политкоректния евфемизъм „мигранти”, за да прикрие липсата на критерий за филтриране. С което отвори вратата за стотици хиляди икономически имигранти, ползващи легендата на бежанци. А това е истински допинг за крайната десница.
Кой държи миграционното оръжие в днешната криза?
Според Каролин Галактерос: „Никой изцяло, неколцина отчастии президентът Ердоган най-вече”. Споразумението ЕС – Турция от месец март овластява Анкара да подбира кои бежанци да изпрати по легален път в Европа. Това дава още един инструмент за Турция в политиката й по демографската асимилация на Северна Сирия. През последните три години Анкара целенасочено не възпира емиграцията на сирийските араби към Европа, но подпомага тюркските общности в Северна Сирия, за да подмени населението в региона. От човешката трагедия се възползва и „Ислямска държава”. Лидерът й Ал Багдади през февруари 2015 г. заплаши, че половин милион бежанци ще нахлуят в Европа от юг, ако италианската армия се намеси в Либия. Френското разузнаване говори за 800 000 човека, които чакат своя час по северния бряг на Африка. От Близкия изток потокът не е секвал. Масивното преселение е прелюдия към рухването на Запада в стратегията на „Ислямска държава”, която вижда в бежанската криза вид скоротечна и невъоръжена колонизация на Стария континент.
Where the fuck is Putin ?!
Епичната драма предполага мащабен злодей. Пропагандата отдавна е дресирана да използва за ролята руския президент Владимир Путин. Този път без особен успех. На 1 март 2016г. четиризвездният генерал Филип Брийдлав, главнокомандващсилите на НАТО в Европа, обвини Русия и Сирия, че използватмигрантския поток към Европакато оръжие с цел „дестабилизирането на европейските институции”. Десетина дни по-късно генерал Брийдлав бе предсрочно освободен, а мястото му на върховен главнокомандващ бе поверено на генерал Къртис Скапароти, до този момент командващ американските сили в Южна Корея. Очевидно Белият дом и Пентагонът се разминават в източната си стратегия. Докато Обама иКери констатираха нуждата откоординация с Москва, генералите и военнопромишленото лобитърсят да изострят тона. В мигрантската криза Русия е заинтересован зрител. Москва винаги е предпочитала да разговаря пряко с Париж и Берлин и изпитва недоверие към Брюксел. Ерозията на ЕС е желан сценарий за Кремъл, но Русиятрудно може да бъде винена воркестрирането на мащабнотопреселение. Според един от водещите френски геополитици,генерал Жан-Бернар Пинател:„Думите на Брийдлав са грубапропаганда. НАТО не брани Европа, а американските интереси вЕвропа. САЩ преследват една целот 1991 г. насам: да предотвратят сближаването на Европа иРусия, защото то би отнело наВашингтон световното лидерство, завоювано след рухванетона СССР. Тъй че ролята на НАТОе да обслужи тази цел, като възкреси климата на Студенатавойна в Европа”. Да оставим настрана, напомня Пинател, че заявлението на Брийдлав противоречи на фактите. „Сирийските бежанцибяха заселени в лагери на турскатеритория далеч преди рускатанамеса в Сирия, която започначак през август 2015 г.”
Войнствените пози на Алианса се допълват от съживяването на гражданската война в Украйна и множащите се милитаристки жестикулации по западната периферия на пакта, който се гласи да брани своите съюзници от истеризираната „руска заплаха”. Хибридната война ражда абсурдни парадокси. Така например в България туроператорите потриват ръце от растящия прилив на туристи от нарочената за враг Русия, а междувременно в страната ни се очаква да бъдат разположени „приятелски” американски танкове, от които няма никаква обективна необходимост. Според международния наблюдател на „Льо Поан” Каролин Галактерос в интерпретацията на миграционната криза Западът прави всевъзможни опити „да внуши някакво сходство в интересите на Русия и „Ислямска държава”. Това е възможност да изтрием спомена за вялата кампания срещу ИДИЛ от 2014 г., както и този за разните „бунтовници”, които пряко или непряко се радват на подкрепа от САЩ, Турция, Саудитска Арабия и Катар”.
Мигрантското лято
От 4 април фериботите вече връщат окъснелите мигранти обратно в Турция. Споразумението ЕС – Турция вече се изпълнява. Но аритметиката отново не излиза. Всеки ден на гръцките брегове акостират повече хора, отколкото властта успява дапревози обратно. Миграцията е инерционен процес, който няма да секне идните месеци. Полигоните на демократизацията трудно могат да осигурят поминък на хората. Сирийци, иракчани, афганци и африканци ще продължат да щурмуват Европа. Към тях ще се присъединят и хиляди кюрди, подгонени от необявената война между Анкара и ПКК, която опустошава Югоизточна Турция. Много селища призраци там приличат на Хомс и Дераа. Човешката бомба вече тиктака в Ливан и Йордания. А Европа твърде късно осъзнава цената на своето безволие. Мъдреците от 1989 г. вече ги няма. Фон Хабсбург, Дюла Хорн. Само за последния месец си отидоха Геншер и Пожгай. А мечтата за обединена Европа се свива като шагренова кожа.