Легендата за икономическите успехи на една от най-уродливите диктатури има своето запазено място в новата дясна митология

През 1989 г. началото на българското дясно покълна от идеята за демокрацията. Тя се противопоставяше на авторитарния комунистически режим. СДС увлече повечето млади българи и те започнаха да защитават ценностите на либерализма и западната, атлантическа култура. С това обаче се появи и един странен и необясним комплекс. Започнаха да растат митовете на демокрацията. Те се изграждат на противопоставянето комунизъм – антикомунизъм. На пръв поглед това изглежда нормално, след като у нас, десницата, либерализмът и демокрацията се появиха като антитеза на авторитарния режим на Тодор Живков, но тези митове съдържат в себе си огромни противоречия.

Сред най-разпространените митове вдясно е този за „просперитета” на далечно Чили като следствие от политиката на военната хунта на Аугусто Пиночет. Това отношение, което за първи път се появи в началото на 90-те години, продължава да битува и днес. Например в някои от днешните десни сайтове се използват оксиморони като „законен преврат”, осъществен от чилийския генерал. Сред нашите националисти се е наложила тезата, че той е „спасил” Чили от комунизма и с това е заложил успешното развитие на страната през следващите десетилетия.

Легендата за икономическия успех по време на управлението на военната хунта е наложена не само в България, но и в много от другите източноевропейски държави. Причина за създаването ѝ е стремежът да бъде наложен крайният, неолиберален икономически модел, който използват чилийците. Той е използван повсеместно от Полша и Русия до нашата страна. При разработването на модела за преход у нас участват чилийски специалисти, които прилагат опита си. Резултатите в България са видими сега. Резултатите в Чили, докато управлява екипът на Пиночет, не се различават драстично. През 1973 г. стопанството на южноамериканската държава изнемогва под натиска на стачки и ембаргото, наложено от САЩ. Това довежда до драстична инфлация от 150% към месец септември същата година. На 11 септември започва военният преврат, воден от Аугусто Пиночет, който не само премахва демокрацията в страната, но и въвежда нова икономическа система. Тогава тя се изпробва за първи път и е внесена от школата на Милтън Фридман в Чикагския университет. Целта е ускорена приватизация и изтласкване на държавата от всички сектори, включително от здравеопазването, образованието и всички социални политики. Резултатът от освобождаването на пазара е крах на цялата система. Две години след идването на власт на военните инфлацията вече галопира с 400% годишно. Според икономическия екип тя е овладяна едва в периода 1978-1979 г., когато е на нива от 20% годишно. Малко известно е, че най-голямата вълна на емиграция от Чили е във времето от 1976 до 1979 г., когато почти 600 хиляди чилийци бягат. Това не е политическа емиграция, а икономическа. В този период канадските дърводобивни фирми буквално изкупуват като животни работниците, идващи от юг.

Стабилизацията, за която говорят от военното правителство, продължава само три години, когато държавата е ударена от т.нар. Мексиканска дългова криза. Банковата система на Чили се срива, инфлацията отново излита в облаците, а безработните достигат до 20%. Този икономически ужас събужда и първата вълна от масови протести в страната. Хората излизат на улиците, въпреки че армията стреля. Те вече просто няма какво да губят. Тогава правителството на Пиночет сменя ръководството на министерството на финансите. Новият финансов министър Луис Ескобар Серда предлага държавата да се намеси, за да спаси банковия сектор. Чилийските данъкоплатци покриват загубите, натрупани от частните банки и свързаните с тях компании. Банкрутите са спрени, но пенсионерите в страната спират да получават пенсиите си за около година. За съжаление, този пример също напомня на нашата действителност, и то отпреди две години.

Макроикономическите показатели на чилийската икономика започват да растат реално едва след 1986 г. В края на управлението на Пиночет инфлацията е „едва” 12%, а 48% от чилийците живеят под прага на бедността. Тогава как Чили е една от най-добре развитите икономики на Латинска Америка? Отговорът е, че всичко положително се дължи на правителствата, дошли след диктатора, а не на неговата политика. В този мит виждаме и опит да се оправдае нечовешкият характер на военния режим в Чили. За съжаление, такъв тип мислене може да видим и при опитите да се оправдае създаването на съветските концлагери, които допринасят за изграждането на индустрията, спечелила Втората световна война.

Друга легенда, разпространена сред десните у нас е, че ген. Аугусто Пиночет е спасил чилийската демокрация като е премахнал „комунистическата заплаха”. Наистина, през 1978 г., диктаторът обявява, че строи „защитена демокрация”, но какво реално има в страната? Още през 1974 г. военните разпускат парламента и всички партии. Християндемократите, които първоначално подкрепят преврата, също остават извън системата. Единствената полулегално съществуваща организация е нацистката „Родина и свобода”. Ако за десните изглежда приемливо избиването на хиляди социалисти и комунисти, то дори за тях е трудно да се приемат атентатите срещу Бернардо Лейтън – един от водачите на християндемократите. Тайните агенти на Пиночет се опитват да го разстрелят в центъра на Рим, където е избягал заедно със съпругата си. Той оживява като по чудо, но най-изявеният лидер на партията – Едуардо Фрей, няма този късмет. Той умира при неизяснени обстоятелства в болница в Сантяго, като на роднините му им е отказано да проведат истинско разследване на случая.

През 1974 г. военните обявяват, че ще вървят към пълна деполитизация на Чили, защото политиката развращава обществото. Според Пиночет по този начин ще се постигне национално обединение. До 1978 г. в страната почти не са останали леви организации. Социалистическата партия се разцепва, а комунистите успяват да спасят ръководството си в Източна Европа. Вместо да приключи с унищожаването на опозицията, разцепването на хората на леви и десни се задълбочава все повече. Дори 29 години след падането на режима на Пиночет, страната е разкъсвана от наследството, което той оставя в политиката. Престъпленията на режима остават ненаказани. На този фон е странно как е възможно да възхваляваш един диктатор, смазал демократично избрано правителство и осакатил цялото общество, и същевременно да се определяш като демократ и либерал. Възможно ли е да се оправдае една система само защото е антикомунистическа? Това не води ли и до оправданието на една идеология, която също се е „борила” срещу лявото?

Разпространението на митовете за Пиночет и „чилийското икономическо чудо" все повече ме карат да се притеснявам, че в Източна Европа, границата между дясното мислене и нацизма е почти размита. Да не говорим за лекотата, с която днешните демократи вървят в посока ограничаване на всички мнения, различни от техните. Закриването на медийни предавания, свалянето от ефир на журналисти, удари срещу академичната свобода, стават редовен инструментариум от борбата на дясното срещу инакомислещите у нас. Дори и да остава настрана от фокуса на обществото, изчезването на плурализма у нас започва, и то със съучастието на десницата, която е във властта вече от 8 години. Крачката от смачкването на „другите” до установяването на авторитарен режим е минимална и, за съжаление, примерите около България се множат. Преклонението пред пиночетизма води след себе си и преклонението пред силната личност и антикомунизма, които явно все повече стават кредо на нашите десни, а демокрацията бавно изтича през послушанието на медийните канали и разпространяването на „единствената истина”.

* Чилийска експертиза беше приложена и в българските реформи. На снимката: Хосе Пинера - бивш министър на труда и социалната защита в правителствата на диктатора Пиночет, на среща с членове на комисиите по икономика и социална политика в Народното събрание през 2008 г. Съветът на Пинера за пълна приватизация на пенсионната система по чилийски модел е приложен у нас частично чрез задължително пренасочване на част от осигуровките на работещите в частен пенсионен фонд. Други източноевропейски страни вече се отказаха от тази практика заради неудовлетворителната доходност на фондовете и огромните рискове за осигурените.