Дори и след 30 години остава пълна мистерия как КГБ успява да разбие агентурната мрежа от двойни агенти на ЦРУ и МИ6 и така и не става ясно кой е най-големият предател в историята на Студената война.Една вечер през лятото на 1962 г. нисък набит руснак влиза в офиса на ФБР в Мидтаун Манхатън и без много увъртане си предлага услугите. Представя се като Алексей Кулак, на 39 години, работел като научен сътрудник в мисията на СССР в ООН. Когато го запитват защо е решил да измени на родината си, той отговоря: „Защото имам проблеми с КГБ”. Посещението на Кулак в офиса на ФБР е огромен риск за него, тъй като той се намира в сградата на 69-a улица N 201, на ъгъла на Трето Авеню, само на две преки от съветската мисия в ООН, която се помещава на 67-а улица. „Казвате, че имате проблеми с КГБ. Не се ли страхувате, че са ви проследили и че вашите агенти знаят, че идвате тук?”, питат го шефовете от ФБР. „Не, всички агенти са заети да осигуряват прикритие за срещата с вашия агент Дик...” Кулак директно издава на ФБР, че КГБ има своя къртица в техните редици. Думите му предизвикват пълен шок. Тази къртица никога не е разкрита и този шпионски скандал и до днес остава неразгадан.
Кулак става т.нар. Източник 10 на ФБР с шпионското кодово име FEDORA. Макар че всички му викат жаргонно Шишо (Fatso). В документите на ФБР неразкритата къртица получава кодовото название UNSUB Dick, като UNSUB е съкращение от unknown subject (неизвестен субект). Службата за сигурност мобилизира цялата си мощ, за да разкрие съветския агент. Но не успяват да открият нищо цели 30 години. Десетки агенции са наблюдавани, следени и разследвани тайно. Според Дейвид Мейджър, който работи 24 години във ФБР (а освен това е и първият агент, назначен в Съвета за национална сигурност в Белия дом), търсенето на тази къртица десетилетия наред парализира работата на ФБР и струва на ведомството десетки милиони. Мейджър твърди, че негативният ефект от тези действия е огромен и той го сравнява единствено с пораженията от прословутия лов на къртица, проведен от шефа на Контраразузнавателния щаб на ЦРУ Джеймс Джизъс Енгълтън, който нанася непоправими вреди върху кариерите на 50 офицери от ЦРУ между 1961 и 1974 г. „Енгълтън буквално разцепи ЦРУ на части. Е, същото причини и къртицата Дик, макар че никога не бе разкрит”, разказва Мейджър след пенсионирането си през 1994 г.
Операцията по разкриването на UNSUB Dick е поверена на Патрик Уотсън от Ню Йорк, който тогава е специален агент, а по-късно става заместник-директор на ФБР по разузнавателните операции. Като допълнителна застраховка и за да няма неприятни изненади – като например търсенето на Дик да бъде поверено на самия Дик, в операцията са включени двама топ контраразузнавачи, Джоузеф Хенгемули и Джоузеф Палгута. След тази операция Хенгемули става шеф на Съветската секция на ФБР във Вашингтон и оглавява този пост до 1987 г, когато се пенсионира. Две години по-късно умира. Палгута владее перфектно руски без абсолютно никакъв акцент и всички смятат, че той наистина е руснак. 27 години работи по програмата за борба с руската агентура в САЩ. Пенсионира се през 1976 г. и умира през 1988 г.
Централата на ФБР в Ню Йорк е най-многобройна в страната с над 1000 агенти, а групите за противодействие на СССР са шест или седем, всяка от които е с по 20-25 души персонал. Два екипа работят със съветските служители в офисите на ООН, другите са ангажирани да наблюдават американци, които поддържат делови връзки със съветски контрагенти. Общо за руското присъствие в Ню Йорк работят над 300 души, които денонощно следят своите обекти. Заедно с екипите за противодействие на агенти от останалите комунистически държави против шпионажа на комунистическия блок в Ню Йорк като цяло са ангажирани 500 души. Естествено, операцията за разкриване на съветската къртица започва с агентите, които носят името Дик. И първата жертва на разследването е ветеранът от разузнаването Ричард (Дик) Маккарти, агент на ФБР от 26 години, та чак до пенсионирането си през 1978 г. Той веднага усеща, че го наблюдават, и тъй като от години работи срещу ГРУ (съветското военно разузнаване), лично отива при Патрик Уотсън и му казва какво мисли по въпроса: „Искам да знаеш едно. За мен всеки, който работи за Съветския съюз, е психо. Друго нямам какво да ти кажа”. Така първият заподозрян е зачеркнат от черния списък. С Хенгемули и Палгута лицата извън подозрение стават трима. Тъкмо с тях се среща Кулак в деня, когато разкрива, че в момента резидентурата на КГБ има среща с Дик. Така че те двамата няма как да са на две места едновременно, тоест не могат да бъдат UNSUB Dick. Те обаче решават да свият още повече кръга на заподозрените, като проверят кои агенти в този ден са били на линия. Кой, къде, каква задача е изпълнявал и какви ангажименти е имал. Хенгемули и Палгута работят от строго секретна стая без прозорци и със специален режим на достъп, изолирана от останалите стаи в централата на ФБР в Ню Йорк. „Операцията бе строго секретна, въпреки че всички знаеха за нея”, разказва години по-късно Джеймс Холт, агент от контраразузнаването. „Всички бяха вцепенени, защото всеки знаеше, че е на мушката, че го следят и че прошка няма да има за никого.” Холт обаче уточнява, че агентите не се страхували от разкриване, че са двойни агенти, а че могат да изплуват други техни грехове, от които не са лишени – извънбрачни връзки, пристрастеност към алкохола. Холт си спомня как бил шокиран, когато чул, че неговият началник всяка сутрин се отбивал до близкия бар, преди да дойде на работа. И тази му склонност била разкрита именно в хода на търсенето на къртицата. Друг агент, Джеймс Нолан, си спомня десетилетия по-късно: „Когато през 1964 г. се присъединих към централата на ФБР в Ню Йорк, трябваше да си търся квартира. Знаех, че шефът Едгар Хувър бе забранил най-строго служебните телефони да се ползват за лични цели, единствената възможност бе да използвам платения телефон долу до гаража. Но когато тръгнах да се обадя, колегите ме предупредиха: „Не говори от този телефон. Подслушва се”. От което Нолан стига до заключението, че щом този телефон е с бръмбар, то тогава няма как служебните телефони също да не се подслушват. През 1964 г. втори съветски агент, Валентин Лисов, също съобщава на ФБР, че в централата има съветска къртица, но той също не може да даде никакви допълнителни детайли. Затова разследващите решават да сменят тактиката, като преминат в активна офанзива. Организират „Операция Кука”: решено е да бъде изпратен „провокатор”, който да се срещне с резидента на КГБ и да му предложи услугите си да работи за съветското разузнаване. А конкретната цел е да се добере до повече информация за UNSUB Dick. В началото на 1965 г. „уличен агент” на ФБР почуква на вратата на Борис Иванов, главния резидент на КГБ в Ню Йорк. Той обаче не му обръща никакво внимание и дори му затръшва вратата, но все пак агентът успява да каже, че на еди-кой си ден и в еди-кой си час ще чака на определено място, за да предаде важна информация. Макар и учудващо, но точно в уречения ден и час на мястото все пак се появява агент на КГБ, който разговаря с „провокатора”. Планът на ФБР се базира върху презумпцията, че КГБ ще зададе определени въпроси, чрез които би могло да се получи повече информация за Дик. Но агентът на КГБ не задава никакви въпроси, просто изслушва „провокатора” и си тръгва. ФБР продължава да разиграва този безсмислен шпионски театър още шест месеца без абсолютно никакъв успех и в крайна сметка операцията завършва безславно. „Търсенето на съветската къртица Дик продължи повече от десетилетие. Това изнерви всички ни, но така и не се постигна никакъв успех”, спомня си Джеймс Нолан. След като годините се изнизват една след друга, а операцията изобщо не напредва, в крайна сметка разследващите решават да се върнат отново към началото: ами ако самият Алексей Кулак е провокатор, който всъщност е двоен агент, чиято задача е била тъкмо такава: да разиграва ФБР, като посее семената на съмнението за наличието на къртица в централата на ФБР, без това реално да е истина. Все повече топ разузнавачи започват да защитават тезата, че Кулак участва в сложна игра на нерви с ФБР, а упорито търсеният UNSUB Dick е просто един фантом. Бивш агент на ФБР от Съветската секция си спомня в началото на 2001 г.: „Имах достъп до досието на агент FEDORA в продължение на дълги години. А когато се пенсионирах през 1988 г., то вече набъбна до 92 тома. Смятам, че FEDORA ни предоставяше полезна информация. Но имаше моменти, когато си казвах: „Защо, по дяволите, трябва да му вярваме на този Източник 10”. Лично аз нямах обяснение”. Алексей Кулак каца за първи път в Ню Йорк на 28 ноември 1961 г., само няколко месеца преди да предложи услугите си на ФБР. Той току-що е защитил докторат по химия и е назначен за консултант към мисията на СССР към ООН, дава съвети по въпросите за въздействието на ядрената радиация върху хората. През февруари 1963 г. той е повишен и задачата му вече е да събира научни и технически тайни за КГБ, макар официално да се представя като аташе по научните въпроси. През 1967 г. се връща в Москва и работи там до 1971 г., след което отново е „пуснат” в Ню Йорк. През цялото това време той продължава двойната игра и периодично предава секретна информация на ФБР. Но учудващо КГБ не реагира. Кулак продължава срещите си с агенти на ФБР, като не крие, че има проблеми с алкохола, и винаги на тези срещи присъства по една бутилка с уиски. Той предоставя на ФБР подробна информация за руската агентура, идентифицира всеки нов служител в съветските мисии в Ню Йорк. Поради това в централата на ФБР го считат „за най-важния агент”, първия шпионин на КГБ, който работи за вътрешното разузнаване на САЩ. Той дори издава кодовете на КГБ, с които съветските агенти комуникират, когато изпълняват някаква задача, и така ФБР може да ги следи. С помощта на предоставената от него информация в затвора са пратени няколко американци, които поддържат съмнителни връзки със съветски агенти. Кулак играе прекалено рискована игра, но въпреки това няма нито един провал, не допуска нито една грешка, никой не го подозира в нищо нередно. Едва след като през 2001 г. ЦРУ разкрива руската шпионска мрежа в САЩ, анализаторът на ФБР Пол Мур се осмелява да изкаже хипотезата, че е напълно въз- можно Алексей Кулак да е играл централната роля в най-рискованата шпионска операция на КГБ в САЩ.
Директорът на контраразузнаването на ЦРУ Джеймс Енгълтън коментира преди десетина години, че още от самото начало Кулак не му вдъхвал доверие и той никога не му вярвал 100 процента. Той се аргументира с железни факти: през 1976 г. Алексей Кулак се връща в Москва и продължава своята „научна кариера” без никакви проблеми. За разлика от офицера от ГРУ Дмитрий Поляков, който в продължение на 18 години е агент на ФБР и ЦРУ, но в крайна сметка е разкрит, след като на 13 юни 1985 г. съветският агент Олдрич Еймс го осветлява в своите списъци, които предава на КГБ. Кулак остава извън всяко подозрение и без проблеми за кариерата си, въпреки че през 1978 г. в САЩ излиза скандалната книга на Едуард Ъпстийн „Легендата: Тайният свят на Лий Харви Осуалд”, в която за първи път се появява името на агента на ФБР FEDORA, и където се казва, че американските тайни служби дълги години са използвали като свой агент съветски научен работник, който е работил под прикрие в постоянното представителство на СССР в ООН. Отново КГБ не реагира, макар че историята има и допълнително развитие. Самият Кулак предлага да бъде агент на ЦРУ от Москва и дори два пъти предава ценна информация чрез американски шпионски тайник в Москва. Следва затишие и през 1984 г. резидентът на ЦРУ в Москва получава тайна информация, че Алексей Кулак е починал в Москва от естествена смърт.
Така мистерията се запазва до 1996 г., когато бившият генерал-майор от КГБ Олег Калугин не хвърля повече светлина по този казус. Той разкрива, че всъщност в КГБ Кулак бил подозиран в двойна игра, но никога не успяват да се доберат до доказателства за това. Затова никой не го закача. А след като е награден с орден „Герой на СССР”, той на практика е „имунизиран” срещу разследване за шпионска дейност против своята родина. Олег Калугин също разказва, че Дик наистина е къртица на КГБ в Ню Йорк, той дори му е плащал, докато е резидент на ГРУ в Америка в продължение на пет години в началото на 60-те. Но никога не го е виждал, никога не е общувал с него, никога не е чувал истинското му име и не знае кой е този човек. Така най-мистериозната съветска къртица на територията на САЩ никога не е разкрита. През 1976 г. Палгута се пенсионира и излиза извън играта, разследването остава поверено само в ръцете на Хенгемули, който продължава да работи без никакви конкретни резултати чак до 1987 г. Но това вече са годините, в които се вихри перестройката в СССР, а ФБР има нови приоритети. През 1985 г., която е наречена с пълно право „Годината на шпионите”, ФБР осъществява серия от зрелищни арести на чужди шпиони: Джонатан Полард, работил за ВМФ на САЩ, шпионирал Американската ядрена програма в полза на Израел, Роналд Пелтън, бивш агент от Агенцията за национална сигурност, предавал секретни материали на Съветския съюз, Джон Антъни Уокър, ръководил съветска шпионска мрежа във ВМФ. Преди това ФБР за първи път арестува съветска къртица – агент Ричард Милър, работил за вътрешното разузнаване в Лос Анджелис. Осъден е на доживотен затвор. Втората къртица е арестувана чак през 1996 г. – Ърл Едуин Питс. И той отива в затвора с присъда от 27 години за шпионаж в полза на Русия. Третата къртица Робърт Хансен е разкрит чак през 2001 г. и получава доживотна присъда. Но четвъртата, UNSUB Dick, така и остава неразкрита. Макар че ФБР няколко пъти се оказва съвсем близо до успеха. Дори и днес темата за UNSUB Dick е болезнена за ФБР и ако днес някой попита шефовете на агенцията за неразкритата съветска къртица, той няма да получи никакъв отговор. Защото ФБР „нито отрича, нито потвърждава”, че някога изобщо е имало такъв казус.
ГОДИНАТА НА ШПИОНИТЕ
Лондон, 17 май 1985 г.: Съветският топ шпионин Олег Гордиевски е на върха на кариерата. Той току-що е повишен и изпратен като резидент в Лондон. Неговите шефове залагат на личните му качества и не подозират, че той вече работи за британското разузнаване МИ6 от цели 11 години. На 17 май, петък, Гордиевски получава рано сутринта указания от Москва, които му разпореждат „спешно” да се яви в Москва за важна среща с двама други агенти на КГБ. „След като прочетох съобщението, ме изби студена пот. Защото разбрах, че това кратко съобщение реално представлява моята смъртна присъда”, разказва години по-късно Гордиевски. Той е бил в Москва точно преди четири месеца и тогава всичко е било наред. Но какво се е случило междувременно? Дали някой не го е издал? Ако откаже да се върне, това без съмнение означава край на кариерата му. Но ако се върне, това пък може да означава куршум в тила. Неговите покровители в МИ6 го уверяват, че не разполагат с никакви данни за „провал” и го насърчават да се върне в Москва. Но за всеки случай разработват секретен план за резервен вариант – как да се изплъзне от КГБ, ако наистина нещо се обърка фатално и животът му е в опасност. Така Гордиевски решава да рискува и да се яви на срещата с агентите на КГБ.
Атина, 21 май 1985 г.: След заседанието в съветското посолство в Атина полк. Сергей Бохан остава, за да се срещне с гръцкия резидент на ГРУ. Като заместник-резидент полк. Бохан е в течение на всички операции на ГРУ на територията на Гърция, страните от НАТО и САЩ. След като в началото на разговора си разменят любезности на лична основа, резидентът му казва: „Впрочем, Сергей, пристигна спешна грама и преобърна всичко. В нея се казва, че синът ти, 18-годишният Александър, има неприятности във военното училище. Затова е препоръчително да си вземеш отпуска сега, три месеца по-рано, да се върнеш в Съветския съюз и да оправиш нещата”. Полк. Бохан замръзва. Но въпреки това си казва: „Само запази спокойствие. Те знаят”. Бохан работи за ГРУ от 16 години, като от 10 години е вербуван и като агент на ЦРУ. Още преди да влезе в разузнаването, докато работи в колхоза в Украйна, всички му викат Къртицата, защото умее винаги да разнищва същността на нещата и да дърпа конците отзад. Преди две седмици е говорил със зет си от Киев и той му казва, че Александър е добре и няма никакви проблеми. Така че, като свързва точките от картината, полк. Бохан решава, че без съмнение КГБ и ГРУ са го надушили. Но не знае точно какво знаят. Затова решава да напусне Атина. Но в посока на запад, а не към Москва.
Москва, 3 август 1985 г.: Андрей Полешчук се връща в дома си чак след 2:00 часа. 23-годишният журналист работи за информационната агенция „Новости”. Въпреки късния час телефонът на Полешчук иззвънява и познат мъжки глас му съобщава: „Баща ти е арестуван”. След което връзката прекъсва. „Не може да бъде”, казва Полешчук. Но няма как да се увери, защото баща му е заместник-резидент на ГРУ в посолството в Лагос, Нигерия. Андрей от месеци обсъжда с баща си възможността, ако може, той да му купи апартамент. След като се дипломира от Московския университет, Андрей си намира много добра работа, но иска да има собствено жилище и да живее самостоятелно и отделно от родителите си. Баща му Леонид Полешчук се връща по-рано тази година, но още преди да може да се огледа в Москва, на вратата на дома му почукват агентите на КГБ.
Арестуват и сина му Андрей, и съпругата му, и майка му и ги затварят в Лефортово. Когато при първия разпит Андрей пита за какво е арестуван баща му, получава отговор: „За шпионаж”.
1985 година се оказва катастрофална за шпионската агентура на ЦРУ и МИ6, след като КГБ успява да разобличи като шпиони не само Гордиевски, Бохан и Полешчук, но и още поне дузина американски и британски агенти. През есента на 1985 г. КГБ разкрива цялата шпионска агентура в Москва и екзекутира 10 агенти, а над 20 са изпратени в затвора. Централата в Ленгли е в шок, защото няма представа на какво се дължат провалите и как руснаците успяват да неутрализират чуждата агентура. За да противодейства на КГБ, през октомври 1986 г. ЦРУ създава свръхсекретна група за разкриване на чужди къртици. И усилията им се увенчават с успех, стигат до Олдрич Еймс, шеф на Отдела за контраразузнаване против СССР в ЦРУ. През 1994 г. той е арестуван след 10 години шпиониране за КГБ. Неговият адвокат Плато Качерис успява да сключи сделка с обвинението: Росарио Еймс, съпругата на Олдрич, решава да сътрудничи напълно на разследването и в замяна на това няма да лежи в затвора. Олдрич също прави пълни самопризнания, като разказва в детайли цялата конспирация около сътрудничеството си с КГБ и разбиването на американската агентурна мрежа в Москва. Той издава всички агенти на ЦРУ и на приятелските тайни служби, най-вече на британските. Според разказа му на 13 юни 1985 г. Олдрич Еймс седял в своя кабинет на четвъртия етаж в централата на ЦРУ в Ленгли, щата Вирджиния. Събрал близо три килограма секретни документи и излязъл от сградата. След това се насочил към вашингтонския квартал Джорджтаун, където в популярния ресторант Chadwicks имал среща със съветския дипломат Сергей Чувахин. В този ден Олдрич Еймс издава на съветския таен агент трима от най-ценните агенти на ЦРУ и МИ6: Олег Гордиевски с кодовото име GTTICKLE, Сергей Бохан с кода GTBLIZZARD и Леонид Полешчук.
Скоро обаче ЦРУ и ФБР откриват противоречия в разказите на Олдрич, тъй като и тримата агенти са разобличени от КГБ още през май, тоест цял месец преди предателството на Еймс. Затова специалният агент на ФБР Лесли Уайзър, който разнищва делото на Еймс, се заема да установи кой реално е издал Гордиевски, Бохан и Полешчук. Но неговото име така и не става известно. Той не е идентифициран и близо 30 години след този най-мистериозен шпионски казус от годините на Студената война.
След като Гордиевски се връща в Москва, веднага разбира, че е следен от КГБ и че някой е ровил в жилището му. Това изобщо не е сложна задача, просто Гордиевски открива, че и трите ключалки на апартамента му са заключени, но едната той никога не използва, защото си е изгубил ключа. Тоест налага се да разбие собствената си врата, за да влезе вътре. След като се връща в Москва, минават няколко дни, без някой да го потърси. Накрая се обажда шефът му генерал-майор Виктор Грушко, началник на Трети отдел (англо-скандинавският) на КГБ. Той му казва, че ще мине да го вземе с колата и ще го закара на вилата на КГБ в Подмосковието, където някой иска да разговаря с него. Следващото нещо, което Гордиевски си спомня, е, че се събужда чак на следващия ден, полуоблечен и легнал върху едно от леглата във вилата. Черпили го с арменски коняк и мезета, след което го разпитвал някакъв генерал, който му крещял: „Признай си!”. На следващия ден в централата на КГБ ген. Грушко му казва: „Много добре знаем, че си ни мамил години наред”. Съобщават му, че мисията му в Лондон е приключила и сега ще бъде прехвърлен на незначителна длъжност. Гордиевски разбира, че контраразузнаването знае за двойната му игра, но не разполага с достатъчно факти, за да го арестува и изпрати на съд. Чакат го сам да се издаде и да бъде арестуван, докато прави връзка с британските тайни служби. Но нямат този късмет. Британското разузнаване му изпраща плана за бягство, скрит в корицата на книга. В инструкциите се казва, че той трябва да стигне до московска улица, където да застане на ъгъла и да чака, докато види „мъж с британска външност”, който яде нещо. Два пъти прави това, но така и не вижда никакъв хранещ се британец. Едва при третия опит има късмет: вижда мъж с чанта от Harrods, който върви по улицата и яде шоколад. След това започва изпълнението на плана: напуска Москва с влака, прехвърля се на автобус и накрая с такси стига до село близо до финландската граница. Скрива се в храстите и чака, докато пристигнат две коли. Вътре са трима британски агенти: мъжът от Москва с шоколада и две жени, едната от които е неговият наблюдаващ офицер от МИ6 в Лондон. Гордиевски е пъхнат в специално укритие в единия автомобил, специално модифициран Land Rover. Така стигат до границата, където митничарите се заемат да проверяват колата. В тишината Гордиевски чува всеки шум, както и лая на граничарските кучета – два песа вълча порода. Обзема го страх, че може да го надушат, освен това трудно диша. Но в крайна сметка всичко приключва благополучно и след малко чува по радиото „Финландия” на Ян Сибелиус. Така Гордиевски успява да се спаси.
По същото време в Атина Сергей Бохан звъни по спешния телефон на резидента на ЦРУ в американското посолство. Пита за фиктивен човек с гръцко име, но му казват, че е сбъркал номера. Това е кодовата комуникация за извънредни ситуации, след която агентът на ЦРУ Дик Рейзър веднага се обажда в Ленгли и съобщава, че Blizzard е в опасност. Незабавно влиза в сила планът за „ексфилтрация”, термин, с който в ЦРУ обозначават спешно извеждане на агент от чужда държава. На петия ден, след като получава по телефона информацията за „проблемите на своя син”, полк. Бохан завежда съпругата си Алла и 10-годишната си дъщеря Мария на плажа. Съпругата му няма никаква представа, че той работи за ЦРУ, но сега той иска да й съобщи нещо. По време на разходката по плажа той й казва, че кариерата му е застрашена, и я пита направо: „Искаш ли да живееш на запад?”. „В коя страна?”, уточнява тя. „Няма значение. С милым рай и в шалаше („С любимия и в сламената колиба е рай”, бел.ред.)”, отвръща той. „Не искам да живея в колиба”, казва тя. Бохан веднага разбира, че Алла не би го последвала. След като се връщат у дома, той си приготвя спортния сак и казва, че отива да спортува. Целува съпругата и дъщеря си за сбогом и си тръгва завинаги. Качва се на автомобила си BMW и близо час шофира напосоки из Атина, за да се увери, че никой не го преследва. След това влиза в подлез под магистралата, където го чака Рейзър. Двамата се качват в автомобил, в който на задната седалка има костюм, черни очила и шапка. След това се скриват в изоставена вила, а около полунощ самолет на ЦРУ ги взема от малко военно летище. Кацат най-напред в Мадрид, след това се озовават във Франкфурт, а оттам на борда на военен самолет прекосяват океана и кацат във военновъздушната база „Ендрюз” в Мериленд. Когато слиза от самолета, Бохан вижда, че го чакат четири черни автомобила. Посреща го офицер, който му казва: „Добре дошъл в Америка!”.
В затвора Лефортово следователи вече един месец разпитват сина на Леонид Полешчук. Той отказва да отговаря на въпросите им, докато не му кажат за кого е работил баща му. Тогава му показват бележка, на която пише: „Срещнах се с Джо”. Андрей разпознава почерка на баща си. И се сеща, че когато били в Нигерия, там е имало американски дипломат, който се е казвал Джо. Така КГБ разкрива пред сина, че баща му Леонид Полешчук е агент на ЦРУ. Преди да напусне Лагос, Леонид поисква от своите нови работодатели 20 хиляди долара, като с тези пари иска да купи апартамент на сина си. Американците му казват, че е твърде рисковано да пътува с толкова пари в самолета, затова го уверяват, че парите ще бъдат изпратени в Москва и може да си ги вземе от специално скривалище. Но той така и не стига до парите. Това, което не знаят нито той, нито синът му, е, че цялата операция с „апартамента” е организирана от КГБ. След като Полешчук се връща в Москва го арестуват още на аерогарата. Процесът през юни 1986 г. е кратък и завършва с произнасяне на смъртна присъда, а на 27 юли Леонид Полешчук е разстрелян в Лефортово. В документалния филм „Тайна на Серебряково шосе” има кадри от това как мъж взема пари и инструкции от тайник, скрит под скала край оживеното шосе в северната част на Москва. Синът Андрей е категоричен, че това не е неговият баща. Той се среща с баща си само веднъж преди разстрела. След това му казват, че тленните му останки са кремирани, но Леонид Полешчук няма да има гроб, защото е станал предател на родината.
В главната квартира на американското разузнаване твърдят, че са успели да разкрият само три руски къртици – двойни агенти, чието предателство има много сериозни последици за политиката на САЩ. Преди ареста на Олдрич Еймс, който е най-големият провал на американските тайни служби, има друг офицер – Едуард Лий Хауърд, който се продава за пари на КГБ. През 1985 г. той е определен да замине с мисия в американското посолство в Москва, но в последния момент е разкрит, че употребява наркотици и разхищава бюджетни средства, заради което е уволнен. На 21 септември 1985 г. Хауърд успява да надхитри своите съгледвачи и с помощта на жена си бяга в пустинята в Ню Мексико, след което напуска САЩ. Само три дни след това Москва съобщава, че е разстрелян агентът на ЦРУ Адолф Толкачов. Той е арестуван на 9 юни 1985 г., след като е издаден от Олдрич Еймс и от Едуард Хауърд. Всъщност тъкмо Хауърд е неговият водещ офицер и чрез него той предава на САЩ руски военни тайни, сред които и най-новата система за контрол на самолетите МиГ-29. За своята измяна инженерът от Научноизследователския институт по радиостроене получава от американския резидент в Москва равностойността на 789 500 рубли, но в долари, които са преведени по сметки в швейцарски банки, в случай че той реши да се възползва от тях, след като напусне Съветския съюз. Той обаче не се блазни от парите и живее скромно в своето жилище в Москва, което се намира точно до американското посолство. Разполага освен това с ВАЗ 2101 и селска вила, но не демонстрира материално благополучие. Поради което не е разкрит цели шест години. Едва след предателството на Хауърд името му става известно на руските власти. След като се мести в Москва, Едуард Хауърд продължава да работи за КГБ, а през 2002 г. умира при нещастен случай – пада по стълбището в жилището си в Москва и си счупва врата.
Третият американски шпионин, който работи за КГБ, се казва Робърт Хансен, арестуван през 2001 г. Преди това той издава американски тайни и агентурни сведения в продължение на 22 години, без изобщо да бъде разкрит. Той издава на руснаците тайния тунел, прокопан под посолството на СССР във Вашингтон, през който ЦРУ може да подслушва всичко, което става вътре в сградата. Както и двама американски шпиони, които са внедрени в персонала на посолството. След като е разкрит, Хансен е съден и получава 15 доживотни присъди, които излежава в затвора с максимално строг режим във Флоранс, щата Колорадо. За своята дейност той получава от Москва общо 1,4 милиона долара и солидно количество диаманти. Агентите на американското контраразузнаване твърдят, че нито Хауърд, нито Хансен са имали достъп и не са познавали самоличността на всички американски шпиони, които са разкрити през 1985 г. Затова и до днес не е ясно как може да бъде обяснена разликата във времето между предателството на Олдрич Еймс (юни 1985 г.) и разкриването на тримата американски шпиони – Гордиевски, Бохан и Полешчук, един месец преди това, през май 1985 г. През юли 1994 г. агентът от ФБР Лесли Уайзър, който фактически разкрива Олдрич Еймс, отлита за Лондон, за да разговаря с Олег Гордиевски. От тази среща той научава без никакво съмнение, че самоличността на шпионина Гордиевски е била разкрита пред КГБ от Олдрич Еймс. Но Гордиевски разказва също така, че е извикан в Москва на 17 май 1985 г., близо четири седмици преди срещата на Еймс с руския резидент във Вашингтон. Поради това и Уайзър смята, че всъщност Гордиевски е издаден от друга къртица в американското разузнаване, която остава неоткрита и до днес. Уайзър допуска също така, че е възможно Еймс да се е объркал за датата или пък да го е излъгал, и разказва, че Еймс му признал, че е пиел много преди срещата си с агента на КГБ. През април 1985 г. той споменава пред съветски резидент във Вашингтон имената на двама или трима двойни агенти, които са свързани с ЦРУ, но реално работят за КГБ, т.нар. „куки”, като целта му е да докаже своята надеждност като потенциална къртица на КГБ. В изрично уточнение от затвора Алънуд, щата Пенсилвания, където излежава доживотната си присъда, Олдрич Еймс категорично казва: „Не съм давал на КГБ до 13 юни никакви други имена освен тези двама или трима двойни агенти „куки”, които разкрих през април”.
Само два дни след като Гордиевски се връща в Москва, КГБ връща в СССР и съпругата му Лейла с двете им дъщери. Когато той решава да избяга тайно, тя не е уведомена, пък и не би искала точно такъв живот, особено след като военен трибунал осъжда Гордиевски задочно на смърт на 15 ноември 1985 г. С конфискация на цялото имущество. Присъдата му не е отменена, макар че през 1989 г. по молба на Лейла Алиева конфискацията е отменена. В продължение на шест години Гордиевски използва отказа на руските власти да разрешат на съпругата и дъщеря му да заминат за Лондон в своя полза и за постоянни атаки. През септември 1991 г. те все пак заминават за Острова, но съвсем скоро след това през 1993 г. семейството се разпада и двамата се развеждат. Според бившия шеф на КГБ Владимир Семичастни Олег Гордиевски е нанесъл на СССР повече вреда, отколкото другият изменник генерал Олег Калугин. В същото време легендата на МИ6 гласи, че Гордиевски е спасил света през 1983 г., когато съобщава на британските власти, че ръководството на СССР е обезпокоено от плановете на САЩ и Великобритания да използват военните учения Able Archer 83 като предлог за нанасяне на ядрен удар срещу територията на Русия. Заради информацията от Гордиевски САЩ и Великобритания променят своите планове, за да не наливат прекалено масло в огъня.
Полковник Сергей Бохан също живее разделен от семейството си цели шест години. След като избягва от Атина, той се озовава първоначално в секретна квартира в щата Вирджиния, където живее под фалшива идентичност, има фалшива биография и фалшива социална застраховка. След това се премества в Калифорния и става съветник на ЦРУ и редица американски компании за рисковете от бизнеса с руски фирми. В същото време КГБ веднага връща съпругата и детето му от Атина в Москва, обискира апартамента им и ги подлага на серия от разпити. Алла Бохан разказва, че две години подред тя поне два пъти седмично е викана в Лефортово и подлагана на разпити и унижения. Остава без работа, а след като все пак си намира място, КГБ винаги се намесва и тя е уволнявана четири пъти. През 1991 г. малко преди краха на СССР Алла и дъщеря й получават разрешение да напуснат страната и да заминат за САЩ. С помощта на ЦРУ те пристигат в Ню Йорк и се срещат със Сергей Бохан в мотел до летището „Джон Кенеди”. Той ги посреща с шампанско, плодове, шоколад и цветя. И се разплаква, като вижда дъщеря си Мария, която вече е на 16 години. Синът му Алекс също заминава за САЩ през 1995 г., където започва работа като компютърен програмист. Семейството живее щастливо и доста заможно в южните щати под нова идентичност.
Що се касае до семейството на Полешчук, арестът и разстрелът на Леонид Полешчук се отразяват тежко върху психическото състояние на съпругата му и съдбата на сина му. Тя преживява психически срив, след което е вкарана в психиатрична клиника, където я тъпчат с лекарства и я подлагат периодично на разпити. Умира през 1988 г. Синът му обаче успява да се съвземе, като след смъртта на майка си предприема дълго и рисковано пътешествие с лодка по Москва река. Така се среща с бъдещата си жена – синеоката и русокоса Светлана, с която през 1993 г. създават семейство, след което емигрират в САЩ. Той започва работа като консултант в Северна Вирджиния, подпомогнат от Джо, офицера, който е работил с баща му и който изпитва угризения, че заради негова грешка е настъпил провал, коствал живота на руския агент. След като пристигат в САЩ, в руската православна църква във Вашингтон е организирана панихида в памет на Леонид Полешчук. На церемонията присъства и офицерът Джо, който подарява на Андрей златен часовник. Той му бил даден от Леонид точно преди да напусне Лагос на път за Москва. Джо го запазва като скъп спомен от руския агент и сега го подарява на Андрей за спомен от неговия баща, станал жертва на жестокото противоборство по време на Студената война.
Шпионските агенции никога не оставят нерешени мистерии при провал на подривни операции или при разбиване на дълго създавани шпионски мрежи. Специалният агент на ЦРУ Милтън Биърдън се заема да установи на какво се дължат болезнените провали от 1985 г. и стига до извода, че американските и британските двойни агенти са издадени от предател, който дори и 30 години след това остава скрит. В интервю за CNN той споделя: „Къртицата не е просто дребен крадец на шпионски тайни. Културата на разузнаването няма да остави нещата така, неразгадани и неразкрити. При шпионажа няма никакви ограничения и всички операции трябва да стигнат до дъното на проблема”, разсъждава Биърдън. Ако наистина е имало четвърта къртица, ФБР отдавна би трябвало да е попаднало на следите й и да я неутрализира. А ЦРУ да е разкрило детайлите от руската шпионска мрежа в САЩ и Великобритания. Но дори и след толкова години от този тайнствен двоен агент няма и следа. В ЦРУ и ФБР допускат, че той отдавна не е между живите – или в резултат на естествена смърт, или поради ликвидирането му от неговите покровители от КГБ. „Без никакво съмнение КГБ е имало и четвърта къртица в сърцето на американската система за сигурност”, твърди един от шефовете в КГБ Виктор Черкашин. Тъкмо полковник Черкашин е човекът, вербувал двамата най-ценни съветски шпиони в САЩ – Олдрич Еймс и Робърт Хансен. Черкашин смята, че Гордиевски, Бохан и Полешчук са били разкрити в резултат на оперативна грешка или просто след прихващане на тяхната комуникация с ЦРУ. Американските експерти обаче категорично опровергават тази версия. Джон Люис-младши, бивш офицер от контраразузнаването във ФБР, също е убеден, че е имало четвърта руска къртица, която остава неразкрита и до ден днешен. „Винаги съм знаел, че с разкриването на Еймс, Хансен и Хауърд работата ни не бе свършена докрай. И че има и четвърта къртица, дори пета. Знам го, защото нямаше никакво обяснение за някои аномалии, за които и днес не намирам отговор.” Биърдън също е категоричен: „Оставам убеден, че КГБ имаше и четвърти човек в нашата агентура. Дори и пети. Разговарял съм с наши приятели от МИ6 и те са на същото мнение. И това е бил наш агент или пък техен. Но той ще остане завинаги неразкрит”.
Изт.: Smithsonian