Разговор на Калина Андролова с Петър Воденски, дипломат, бивш посланик на България в Турция, Молдова и Кипър, полковник от българското военно разузнаване.
Имате чудесна книга, нека читателите на a-specto да научат за нея. Казва се „А иначе дипломацията е сериозен занаят”. Книгата започва с разказ за Вашата дипломатическа дейност в Анкара през 80-те. Шегувате се, че по онова време от ЦРУ много са Ви ухажвали и ако сте били приели тогава да работите с тях, сега със сигурност щяхте да имате министерско кресло. Кажете ми, толкова ли ярка и ясна е тази чужда агентура в министерския апарат на България в момента? Така ли се „поставят” министрите у нас? Че чак можем да си го казваме открито.
Специално този епизод от книгата е своеобразна провокация към читателя. През дипломатическия ми мандат в Анкара (1984-1988 г.) пръв ми направи предложение за работа (фин опит за вербовка) британският ми колега по онова време в Анкара, който на среща в тяхното посолство ме попита учтиво и директно дали искам да живея в Лондон, като с целия си вид даваше да се разбере какво всъщност ме пита. В същия директен и учтив английски маниер му отказах. С описанието на тази случка (и други подобни от тази рубрика) исках да накарам читателя да се замисли, че у нас сякаш хората ценят работилите за чужди разузнавания, но не и работилите за България. Примери – бол. В София имаме парк „Генерал Заимов” – на името на съветски шпионин; имаме булевард „Г. М. Димитров” – на името на британски шпионин; имаме паметник на турците терористи, взривили вагона за майки с деца на гара Буново; имаме паметник на американските летци, бомбардирали зверски София, и т.н. Провокацията към читателя е, че ако аз бях работил за едно или повече от споменатите чужди разузнавания, то може би щеше да има улица на име „П. Г. Воденски” или парк „Полковник Воденски” и т.н., но понеже не съм се продал, сега съм охулван в обществото. А ЦРУ от онова време? Поддържахме полезни и взаимноизгодни контакти с няколко офицери от ЦРУ на дипломатическо прикритие в посолството на САЩ в Анкара с необходимото внимателно отношение от моя страна „да не стане сакатлък”. Те, разбира се, целяха колкото получаване на информация, толкова и... да кажем най-общо, обработка с оглед на бъдещо развитие, а аз се стараех да постигна свои цели и да изпълнявам поставени ми задачи. Дали са ми били полезни тези контакти? Описал съм в книгата случки по този повод. А сега на вашия въпрос за чуждата агентура на високи позиции в нашето общество. В разузнаването има една категория агенти, наречени „агенти за влияние”, които биват използвани за прокарване на един или друг интерес на вербуващата държава. Най-общо казано, това са хора, за които се преценява, че имат капацитет да се издигнат до високи позиции в дадена област, и съответното разузнаване започва да ги проучва с оглед намиране на пътища за вербуване – обикновено се използват някакви човешки слабости, като например алчност, властолюбие, прекомерно внимание към „тънката част” (безразборен секс с лица от противоположния или пък своя пол) и пр., или пък идеологически мотиви. Въз основа на това проучване се решава за изпълнение на какви задачи да бъде използван съответният „обект”. После се започва целенасочена „обработка”. Колкото и да е парадоксално, често самите „агенти за влияние” дори не подозират, че са такива. Един от бившите ми посланици в Анкара – добър професионалист и „по двата занаята” (дипломация и разузнаване) – казваше за Горбачов, че е агент за влияние, вербуван на най-високо ниво (без самият той да си дава сметка) на базата на тщеславието му. Вероятно един ден – не зная след колко години, най-вероятно тогава няма да съм жив – светът ще разбере това; британците разсекретяват периодично класифицирани документи, но за такива деликатни тайни техният закон предвижда отлагане в годините. Те не са като нас, които разсекретихме документите на разузнаванията си, включително досиета на действащи в момента в чужбина разузнавачи; но тази емоция – в скоба. А за българските министри? Агентът за влияние може да бъде „усетен” според действията му. Ако видите, че някой „властови фактор” действа в противовес на българските интереси, нещо повече, в противовес на здравия разум; ако видите, че действията на този „фактор” в обществото не следват нито прагматичност, нито последователност, нито някаква идеология, то очевидно там „има нещо”.
Като човек, който знае турски, който е работил в Анкара, който е офицер от българското военно разузнаване, как се отнасяте към замяната на „турско робство” с „турско присъствие” в българската история? И към упоменаването на 3 март, че са ни освободили руси, румънци, финландци и пр. Откъде идва този страх да се изричат нещата с истинските им имена? Нещо страшно ли има да се каже, че Русия ни е дарила свободата, разбира се, в контекста на своите интереси, но това не променя факта. Кой ни натиска да променим риториката и мисленето, и учебниците, и историята, г-н Воденски? Кой?
Историята? Тя категорично не трябва да се пренаписва, категорично! Да не цитирам „1984” на Оруел в частта „... който владее миналото, владее бъдещето...”, сигурен съм, че вашите читатели познават добре тази творба. Някои критици казват, че „1984” е написана за комунистическото общество. Аз не съм съгласен с това твърдение. Ако то беше вярно, защо сега се правят опити у нас да се пренапише историята? Нима някой отново иска да изгради в „съвременна демократична майка България” някакъв вид комунизъм? Впрочем „1984” ми я даде да я чета през 1982 г. един тогавашен мой началник в Министерството на външните работи, посланик; каза да не я размятам насам-натам, за да не се наложи след това и аз, и той да обясняваме какво сме прочели и какво сме разбрали от прочетеното. В пренаписването на историята ни, поне в споменатата й част, има и известна доза комичност. Когато например чествахме 100-годишнината от Руско-турската освободителна война (1978 г.), отношенията ни с Турция бяха отлични. Тогава имаше указания от Партията (с главно „П”) да се избягва думата „турска” (за войната), за да не дразним съседите и да не си разваляме достлука (приятелството) с тях. Какви ли не лупинги се правеха! Един колега казваше, че в опитите си да избягваме думата „турска” ще стигнем дотам да казваме „Руско-противниковата война”. Сега пък отново някаква „Партия” създава някакъв „мейнстрийм” да не се споменава думата „руска”. Аз лично не намирам разлика между идиотизма от 1978 г. и сегашния идиотизъм по повод на тези миши усилия. То бива, бива докарване и слагачество, но всяко нещо си има граница! Или, за да бъда „политически коректен” за пред чуждите дипломати – читатели на вашето списание, нека кажа като американец: Enough is enough! („достатъчното е достатъчно”, „всяко нещо – с мярката си”). Освен исторически и политически лично за мен този въпрос има и чисто емоционален ракурс. Ето, неотдавна беше задушница, голям ден за християните. През годината има няколко задушници. Специално за тази баба ми Свиленка – мир на праха й! – казваше, че на този ден свети Архангел Михаил пуска рано сутрин душите на умрелите и ги прибира на обяд. Когато архангелът ги подкарва към отвъдното, онези от душите, на гроба на които не е отишъл никой, вървят послушно „към дестинацията си”, вървят, но все се обръщат назад и си мърморят на себе си: „Може пък моите да не са ме забравили, може пък да са били много заети и да дойдат в последния момент, нека не бързам напред с другите…”. „Затова – казваше баба Свиленка – на задушница не трябва да се закъснява, защото ако закъснееш, все едно не си уважил умрелите.” Аз на последната задушница отидох навреме на гроба на баща ми, а в него са погребани и баба ми Свиленка, и баба ми Мария, и дядо ми Пешо Воденски, комитата. Дядо ми е бил на 23 години, когато е участвал в Илинденско-преображенското въстание, оставил е на село (във Воденско) жена и дете, за да отиде да се бори срещу турското робство. Как да кажа на дядо ми на гроба, че той е въстанал неправилно? Че не е било робство? В цялата дандания покрай споровете дали е било робство или не някой бе писал, че не искал да насажда у децата си синдрома на потомци на роби, затова трябвало да се смени името от „робство” на „присъствие”. Ами дядо ми Пешо е живял под робство, но не се е чувствал роб, затова е въстанал! Нека този човек/тези хора, които разсъждават в плоскостта, че като сменим термина, и вече сме решили въпроса, да възпитават у децата си свободолюбие, а не да сменят термините и да им режат на децата корените! И същевременно не трябва да изпадаме в положението на онзи катаджия от вица, който „едва сега” разбрал, че сме били под турско, та започнал поголовно да глобява шофьорите турци. Не, това робство не трябва да се вменява като вина на днешните турци в Турция или у нас (и сред едните, и сред другите впрочем имам прекрасни приятели). Историята си е история, днешното си е днешно. Друг аспект – кой е участвал в освобождението на България от турско робство. Когато бях посланик в Кишинев, в речите си на 3 март винаги подчертавах значението на участниците във войната от молдовска страна – знаете, че Кишинев е пряко свързан с войната, там са намерили убежище избягалите от турските зверства след Априлското въстание, там е прочетен Манифестът на императора за обявяване на война на Османската империя, там на тогавашното „Скаковое поле” опълченците са започнали марша си към България и т.н. – навсякъде по местата, свързани с нашата история, има паметници и паметни плочи, поднасяме цветя и пр. Един български официален представител в Молдова, какъвто е извънредният и пълномощен посланик, не може да не отбележи тези факти, това е в рамките на дипломацията, пък и в случая не е само дипломация, тези места са свидни за всеки българин и хората в Молдова имат заслуги в това отношение. Макар всички да знаем, че по онова време тези земи са били в пределите на Руската империя. Но в България да изброяваме украинци, финландци и т.н., а да не казваме за Русия би било… просто нямам думи! Стана дума за отбелязването на 100-годишнината от тази война. Още тогава турските официални представители не харесваха нашия национален празник, правеха внушения, че не трябвало да се казва „турско робство”, че не трябвало да си самовнушаваме, че сме били роби на турците. Тогава, признавам, се подсмихвах иронично на тези напъни, пък то, вижте, как те се развиха в съвремието! Само за има-няма някакви си трийсетина години! Вече българи коригират Дядо Вазов и заглавието на романа му „Под игото”, а нас, които се обявяваме против такова кощунство, обвиняват във всички смъртни грехове. Мисля, че най-добре би било да постъпим като французите и германците, които са водили толкова войни едни с други, дали са толкова жертви в тях, но сега отбелязват съвместно годишнините от битките. Не да сменяме термините и да се вторачваме в историята, а да гледаме напред. В Кишинев канех на отбелязването на 3 март посланиците на днес суверенните държави, чиито съотечественици са взели участие в Руско-турската освободителна война – на Русия, на Украйна, на Беларус, на Румъния (нямаше посланици на Финландия и Полша). Посланик на Турция по онова време бе един разкошен човек и много опитен дипломат (Мюмин бей), споделях пред него тези идеи, мечтаехме си с него един ден да може и той да приеме една моя покана да отбележим заедно на „Скаковое поле” този празник – без задни мисли и без лоши чувства един към друг, нали сме съвременни хора, и той се съгласяваше, но казваше, че обществата ни трябва да узреят за това. Мъдър турчин. Ами, щом още сме недозрели, ще чакаме да узреем.
Много ми харесва един цитат на турски дипломат от онова време, който казал за отношенията на Турция със СССР: „Не можеш да си легнеш в едно легло със слона”. Много умна мисъл. Знаем как завърши лягането ни в едно легло със слона, сега обаче сме си легнали с другия слон (който преди беше вражески) и считаме, че той няма да ни смаже... Разбираме ли днешната заплаха предвид остатъчните форми на суверенитет, които ни оставят да си мислим, че имаме? И има ли формула една малка страна да се опази от слоновете?
Вижте, участвал съм като експерт в различни управленски екипи в Министерството на външните работи, обсъждали сме в различни формати разни въпроси на българската външна политика. Винаги – независимо от политическия контекст и управляващата политическа партия/коалиция в дадения момент – съм застъпвал разбирането, че България няма, повтарям, няма ресурс да влияе върху глобалната политика (няма как да станем слон!). В регионален аспект обаче бихме могли да имаме своя игра и сме го правили както по времето на Тодор Живков, така и след него. Например при министър Иван Башев България успява умело да използва настъпилото за известно време затопляне между двата военнополитически блока, за да подобри отношенията си с Гърция и Турция, две страни – членки на НАТО. Пак тогава успяваме да убедим Москва, че многостранното балканско сътрудничество е от наша полза (тогава СССР не беше много петимен за това, да не навлизам подробно в темата), и го правехме, което беше в интерес на нашата сигурност. След 1989 г. реализирахме (започнахме работата при Станислав Даскалов и след това финализирахме при Пирински) нашата идея за такова сътрудничество във вече новите условия, като създадохме Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ), който стана автентичен глас на региона – повярвайте ми, това не беше никак лесно. Друг е въпросът, дали днес използваме тези възможности пълноценно и дали успяваме да парираме опити от страна на „големите” за заменяне на този формат с друг, в който решенията да бъдат диктувани от тях. От друга страна, „слоновете” имат не само глобални интереси, но и интереси в нашия регион, а когато искат, могат да ни ги наложат, понякога дори – силово. Нашият шанс в такива случаи е не да заемаме позиция в ключ „йес, сър!”, а да следим процесите внимателно, да разберем предварително какво ще поискат от нас големите и преди да са ни го наложили (силово или „доброзорлем”), ние самите да им го предложим, но във вариант, в който са вплетени по възможно най-добър начин нашите национални интереси; като това не е достатъчно – трябва и да намерим правилните аргументи, с които да убедим големите, че нашето предложение е най-доброто възможно за самите тях. Това е тънка работа, но не е невъзможно. В определени моменти, при определени ръководители сме го правили и понякога ни се е получавало. И в сегашния управленски екип на Министерството на външните работи има колеги, които полагат неимоверни усилия да го правят и го постигат. Но има сред политиците и други, които слушат и изпълняват безпрекословно указанията на чужди посолства в София; разговарях с колега на най-висок политически пост в министерството, той ми казваше: „По изказванията на еди-кой си политик може да се разбере кога при него са ходили дипломати от N-ското посолство и са му правили внушения в една или друга посока”.
Бих искала да доразвиете коментара си към следния откъс от вашата книга: „Заместник-директорът ми каза – сякаш между другото, – че моето име също ще бъде огласено, защото има приет закон, и ако от службата не дадат моето име, то те ще са в нарушение на закона, за което има много строги санкции. Тогава разбрах с пълна сила, че държавата ме е предала. Аз бях поел ангажимент пред държавата да не се разкривам, да не казвам на никого какво работя; аз бях изпълнил стриктно и добросъвестно този ангажимент, но беше ли го изпълнила държавата, пред която го бях поел? Онова преди 1991 г. не беше ли държавата България? Нали уж държавата България е от преди 1300 години, че и повече? Аз за коя държава бях работил? С всяка смяна на режима и на правителството наново ли започваше историята на България?”. Много точно сте описали парадокса, пред който бяха изправени всички офицери от разузнаването след 1989 г. Защо все още в публичното пространство липсва интелигентен разговор за това какво се случи, каква точно е тъканта на вашата професия и че се допусна огромна грешка, като се прекъсна експертната приемственост в разузнавателните служби. Да не говорим, че става дума за школа, която е най-добрата в света. Защото техническите предимства са едно, подготвената интелигентност – съвсем друго.
Добър въпрос. Аз приех да работя за българското военно разузнаване, когато бях на дипломатически мандат в Анкара по време на т.нар. „възродителен процес” (няма да отварям подробно разговор за смяната на имената – кога доброволно, кога насилствено – на нашите сънародници турци по онова време и свързаните с това страдания, изразил съм отношението си в книгата). По онова време турските служби за наблюдение ни бяха поставили в т.нар. „ежови ръкавици” и колегите от военното разузнаване ме помолиха да помагам предвид факта, че аз за пред турците съм „чист дипломат”. Как трябваше да постъпя тогава? Да откажа под предлог, че след трийсетина години тази дейност у нас ще бъде обявена за срамна? Или пък да кажа, че е страшно турските служби за наблюдение да са постоянно по мен? Та после да казват колегите за мен, че съм пу…хльо? Е, приех, работих, гордея се, че съм работил за България. Неописуемо усещане, ако можех да върна времето назад, бих работил отново същото. Разузнаването е професия, която се практикува от всички държави. То често върви ръка за ръка с дипломацията. Ако някой си мисли, че посолствата на основни страни в София не се занимават с такава дейност, то този някой просто не е в час. Нека споделя един любопитен и забавен факт, който прочетох в един американски буквар за обучение на шпиони. От гледна точка на разузнаването описаните в Светата Библия събития в Райската градина могат да се интерпретират по следния начин: външен фактор под кодовото название „Сатана” вербува агент за влияние под псевдонима „Змия” и му поставя задача да разцепи царящото там спокойствие – което „Змия” постига чрез корумпирането на Ева с една ябълка. Очевидно този занаят (разузнаване или шпионаж, изберете сами названието) е древен поне колкото човека. Аз не съм бил дори такъв вид шпионин, аз съм работил за българското военно разузнаване, а основната задача пред нас беше, както казваше покойният генерал Зикулов, тогава ръководител на българското военно разузнаване: „Не да слухтим какво се говори за бъдещето на другаря Живков, а да разузнаем каква е дебелината на бронята на танковете на евентуалния противник, за да може при евентуална необходимост да реагираме адекватно и да защитим България”. Защо обществото ни гледа по такъв неадекватен начин на нашата професия? Ако човек следи „мейнстрийма”, добива едно впечатление; при срещи с различни аудитории, когато са ме канили да представя книгата си, чувам друго. Има вече немалко хора в България, които отново започват да си дават реална сметка за необходимостта от тази професия и от информацията, която разузнаването може да събере и предостави на политическото ръководство с оглед то да вземе дадено решение информирано, а не на базата „едно-към-гьотере”. Но има и платени „професионални борци с комунизма”, които цял живот са се занимавали с „борбата с ДС” и с този „нелек революционен труд” си изкарват прехраната. Ще усетим липсата на разузнаване тогава, когато реално ни потрябва неговият продукт, а такъв няма да има кой да произведе. Както сега се усетихме, че на границите ни със съседните страни трябва да има огради (едно време имаше кльонове, но поради „демократичен пубертет, наивност и глупост” ги разрушихме, та сега даваме стотици милиони да изградим някакво тяхно жалко подобие). Преди години бях в „партньорска чужбина” в Западна Европа на един курс за висши ръководни кадри по въпросите на глобализацията с лекции по различни въпроси, включително по така модерния днес тероризъм. В края на курса попълнихме анкети, аз написах, че електронното разузнаване очевидно е необходимо, но то не може да замени източниците „на терен” – гледаха ме, сякаш съм им открил нещо невиждано дотогава. За времето от тогава до сега западните ни партньори вече „преоткриха” необходимостта от източници „на терен”, докато ние разсекретихме на нашите разузнавачи и агенти досиетата, качихме ги в интернет за публично ползване и дори се хвалим с това. Жалка история. А българското военно разузнаване бе на висота; според оценките на БНД (германските колеги) от средата на 90-те години на миналия век то е било сред първите четири в света. Какво значи това? Къде са били в тогавашната класация американското, руското, израелското, самото германско, преди или след нас? Не знам, това е оценка на БНД, която някои медии цитираха. А как е сега? Не зная. Но си мисля: дали някой би се съгласил днес да работи/помага на нашето разузнаване, ако знае, че след 25-30 години името му може да бъде изтипосано публично, че е извършвал такава дейност? Как днешните ни разузнавачи успяват да убедят потенциалните си източници, че такова нещо няма да се случи? Биха ли им повярвали? Вие бихте ли се съгласили да сътрудничите, ако ви предложа? А някой от читателите на списанието?
Общество, казвате Вие, което приема предателството като нещо нормално, няма „светло” бъдеще; нещо повече, такова общество има и много незавидно настояще (става дума за осветяване на хора, които са работили за сигурността на българската държава). Защо българското общество не проумява, че това, което се случва, е наистина предателство? Медиите наричат въпросното осветяване „демократизация”, реформиране, скъсване с комунизма. Това невежество ли е? Или обикновено слугинство, поискали са го от нас „чужденците”, съответно – направили сме го. Услужлива нация и комплексирана от малоценност явно.
Когато името ми бе публикувано в списъка на работилите за разузнаването, някои от колегите ми в Министерството на външните работи престанаха да ми казват „здравей” и, образно казано, минаваха на другия тротоар. Аз не знаех какво има в досието ми, отидох да си го прочета, тогава Комисията по досиетата се помещаваше в сградата на Операта. Служителка в читалнята ме заведе до място за сядане и отиде да донесе досието ми. След малко се върна и каза, че по еди-кой си член от закона никой, дори аз, нямал право да го чете, защото било много секретно. Попитах защо, аджеба, като е толкова секретно, ми оповестиха публично името? Аз съм бил военен разузнавач в Турция по време на „възродителния процес”, не съм доносничил за колеги, а съм разузнавал, образно казано, дали САЩ са предоставили на Турция ракети и къде са „слабите точки” на Турция, защото предвид усложнените ни отношения България би следвало да е подготвена за различни евентуалности. Служителката с извинителен тон ми каза, че те не били виновни, а просто изпълнявали закона. А аз й отговорих, че по време на Османската империя е имало Закон за борба с душманите на султана, а поп Кръстю взел, че го изпълнил и предал Левски на турците. (Тук не искам да споря в исторически план дали поп Кръстьо или някой друг е предал Левски; Дядо Вазов, когото лично аз не смятам да коригирам, е написал: „... Той биде предаден, и от един поп! Тоя мръсен червяк, тоя низък роб...” (цитирам по памет, ако съм сбъркал някое придихание или запетайка, моля за извинение). Та, да довърша, наложи се тогава да използвам връзки, за да мога да си прочета досието, за което ходих допълнително „в Операта”. Както се казва, темата за предателството е добре разработена в световната литература, някои от предателите са световно известни, например Юда – за когото впрочем също се появяват опровержения, както и за поп Кръстю. Всеки от предалите има свое оправдание – личен мотив, или кауза (синдромът „Павлик Морозов”, вече споменахме за съвременните Павликморозовци, които „в името на демокрацията и борбата с комунизма” са готови да предадат и майка си, и баща си при това в буквален план – пребройте колко от днешните политически фактори в правителството, Народното събрание, медии, тинк-танкове и пр. са потомци на активни борци срещу фашизма и капитализма, но тези потомци очевидно са предали идеализма (доколкото го е имало) на бащите и майките си. И ако навлезете в мотивите на предателите малко по-надълбоко, неминуемо ще стигнете до 30-те сребърника на Юда. В Библията Юда се самообесва, да видим неговите днешни следовници дали ще имат и неговата съвест и съдба. И още нещо: каква борба с комунизма е предаването на българското разузнаване? Някакво третокласно ченге в N-ското посолство казало на някой наш политик да направи този погром и той се съгласил? А споменатото третокласно ченге се докарало в отчетите си пред своя началник и станало вече второкласно ченге? Каква реформа е това, каква е реалната крайна продукция? Да бъда пак „политкоректен” и да го кажа като англичанин: We shoot ourselves in the leg („да се простреляш сам в крака”) – нито ти самият, нито някой друг има полза, само загуби на ресурс.
Като човек, който и преди, и сега работи в Министерството на външните работи, как намирате ситуацията в това ведомство? Оказва се, че това е ключово министерство, защото поставянето на министри там се осъществява страшно внимателно. Хората се избират, подготвят, унифицират и, разбира се, чак тогава се поставят начело. Виждате, че няма значение от коя партия са, те са еднакви, с еднакво зададена програма, схема на говорене, поведение и пр. Много добре са изчислени, защото капацитетът им на мислене не е висок, но пък притежават една прилична и образована посредственост, опакована в маниерна юпи външност. Чудесен профил. Ако бяха много интелигентни, нямаше да могат да бъдат контролирани (дори и на тъмно). Тоест тук посредствеността е задължителна, но посредственост, озарена от фасадна брюкселска „компетентност”. Тази техника на „съюзниците” за поставяне на подобни фигури започва да става фатална за България. Всъщност защо е толкова голямо значението на това министерство?
Вижте, на втория етаж на Министерството на външните работи, там, където е кабинетът на министъра (т.нар. „черен мрамор”), има портрети на всички външни министри на България от Освобождението до момента. Работил съм – ако не се лъжа – с последните 18, с кого по-отблизо, с кого – не толкова. Всички бяха с различни личностни характеристики, между всички имаше и общи неща. Уважавам ги, най-малкото институционално. Нека спра до тук.
Като офицер от военното разузнаване как се отнасяте към опустошението в армията и разбирането, че дружеските сили на НАТО ще ни опазят от всички врагове на този свят, най-вече от Русия, както подчертава президентът Плевнелиев? Гърция например разчита ли на „помощта” на Турция за своята отбрана, моля Ви, кажете ми?
Най-общо казано, българската армия трябваше след 1989 г. да се реформира. И, най-общо казано, тази „реформа”, ако съдим по резултатите, бе проведена „като с левия крак”. Днешните управляващи (или поне повечето от тях) разбират понятието „реформа” като съкращаване на бюджета и числения състав на дадено ведомство и колкото повече шум се вдига около това, толкова по-добра (според тях) е реформата. Това няма нищо общо с реформирането на дадената област – правилното, поне според букварите, е да се проучи внимателно и експертно какво е състоянието и реалната продукция на дадената сфера, да се набележи цел (каква би трябвало да е продукцията), да се набележат мерки и срок за постигането на целта и да се определят средствата/финансовият ресурс за това. Повечето от т.нар. реформи у нас не отговарят на това простичко академично изискване. Така е и в армията, където и без партийнополитическите изцепки на един или друг ръководител положението не е леко. Но вместо да се търсят пътища за излизане от положението, споменатите от вас ръководители използват партийнополитически лозунги, при това – несъобразени с реалностите. Само един пример – когато някъде от средата на миналата година в течение на няколко месеца се усещаше, че между САЩ и Русия се случва „нещо”; когато Кери и Лавров вече бяха договорили някакви модалности и това го знаеха всички, които не ги мързеше да го проследят, – с недомлъвки фактът се появи дори в публичното пространство, споменатият от вас високопоставен политик и държавник продължаваше да говори за „хибридна война и заплахите от Русия”. Аз съм бил десетилетия държавен чиновник, научен съм да уважавам институциите и хората, които седят мандатно в тях, но, извинете, подобни изказвания са, все едно да си купи човек фабрика на 8 септември 1944 г. или да говори на 11 ноември 1989 г. за определящата роля на личността на другаря Тодор Живков! При това не човек от улицата, а такъв, поставен на най-висока длъжност, човек, който трябва „да дава тон” на останалите! Пълна неадекватност! България, разбира се, няма ресурс да обезпечи сигурността си сама; именно затова (а също и за да спазваме правилата на онези държави, на които искахме да приличаме) бе необходимо да станем член на НАТО и ЕС – нека не забравяме, че по онова време опцията бе „Европа или САЩ” и ние избрахме Европа. Но постепенно сякаш се отклонихме от избраното. И доведохме нещата дотам турската авиация да ни пази въздушното пространство, а турските сили за сигурност да ни пазят границите от „симпатичните” нарушители мигранти. Има нещо сбъркано в такава „готова продукция”. А за отношенията Турция–Гърция ще спомена само за един разговор в Туитър между Давутоглу и Ципрас, в който гръцкият ни приятел казва по отношение на сваления от турците руски самолет над Сирия: „… Ако нашите офицери от ПВО в Егейско море бяха със слаби нерви като турските им колеги, то всеки ден трябваше да свалят по няколко турски самолета – нарушители на въздушното ни пространство”, на което пък турският ни приятел отговаря: „Моля ти се, Алексис, нека мислим позитивно за развитие на отношенията ни” (цитирам по памет). А сериозно – за проблемите между Турция и Гърция може да се напише поне дисертация и пак да не стигне мястото и времето да се каже всичко.
Като наблюдавате международните отношения и ситуацията в света, според Вас най-голямата заплаха за Европа (в това число и България) от Русия ли идва, както все по-безотговорно твърдят (не само лидерите на балтийските републики и Плевнелиев), но дори и висши представители на НАТО като самия Столтенберг? Не се ли превърна вече НАТО в един фантомен инструмент за събирателно легитимиране на американския интерес в разни части на света и нищо повече? В момента например наблюдаваме през „движението” на изток на НАТО как се прави опит да се издигне нова „стена” между Русия и Европа. И тази стена е в нашата полоса, балтийските републики, Румъния, България... Дали става дума само за безобидно изтласкване на Русия или за бъдеща конфликтна линия по примера на Украйна?
Динамиката в света е много силна и днес положението вече е съвсем различно, остава политиците ни да го разберат и да действат адекватно. Русия бе обявена от САЩ за заплаха тогава, когато започна да се изправя на крака и да посяга към онова, което смята, че й се полага. Такова развитие бе предвиждано още преди двайсетина години от западни, забележете, западни анализатори и политици, които казваха, че Русия не бива да бъде притискана в ъгъла, защото в международните отношения това е много опасно. Добрата дипломация никога не използва такъв похват, при добрата дипломация винаги трябва да дадеш на партньора/съперника/или-както-там-искате-го-наречете, да му дадеш възможност за изход – притиснеш ли го в ъгъла без изход, трябва после или да го убиеш, или да понесеш резултата от неговата яростна съпротива, а това не е добра опция за самия теб. Та още тогава споменатите политици казваха, че не бива НАТО да се разширява на изток, не бива да се застрашава Русия с военни средства, но надделя другият лагер, който бе на другото мнение. Днес се вижда, че действията не са били най-добрите възможни. Къде е България във всичко това? Както стана вече дума, при и след Горбачов ние имахме две опции: с Европа или със САЩ (с производни смесени линии, но по принцип – споменатите, във варианти). На руските ми приятели, които впоследствие ми казваха: „Защо вие, братя българи, постъпвате така, защо не тръгнахте с нас”, отговарях, че Михаил Сергеевич Горбачов беше генерален секретар не на ЦК на БКП, а на ЦК на КПСС и той не ни остави никакъв шанс за друг избор, така че не е честно да обвиняват нас, нека и те поемат своята отговорност. Когато казвам всичко това, имам предвид необходимостта от провеждане от страна на България на една прагматична външна политика, съобразена и адекватна на даденостите, отговаряща във възможна степен на националния интерес. Но да се провежда такава политика изисква усилия, изисква експертиза, изисква денонощен труд. Представете си: човек трябва да следи ежечасно какво се случва, да го пречупи през националния интерес и да намери нашето място в него, да измисли как да го осъществи, да го проведе в дипломатическите салони и при политически разговори, докато ако просто слушка и повтаря тезите, изразени пред него от някое третокласно ченге в N-ското посолство, животът става много по-лек. Също като партийците от предишния режим, които казваха по партийни събрания: „Москва сказала и точка”. Понякога се питам защо ни беше всичката борба за демокрация, след като сега ни тласкат към принципно същото, което си имахме и тогава. Защитаваме чужди интереси, като понякога стъпкваме най-безцеремонно нашите. Русия си има своите интереси, Русия си има своите имперски инстинкти, при Путин Русия не е онази страна, която беше при Елцин и Горбачов, независимо дали това ни харесва или не. Нас с Русия ни свързват много неща, не са малко и онези, които ни разделят. Ние сме получили свободата си от Русия, която е дала толкова свидни жертви, почитаме и помним и днес това; огромна част от управленците ни след Освобождението са възпитаници на руски школи – и политици, и военни, и научни дейци. Сражавали сме се заедно рамо до рамо с руснаците срещу общи врагове, но също сме се били едни срещу други. (Генерал Иван Колев, който е пердашил в Добруджа казаците, е роден в Руската империя и е възпитаник на Болградската гимназия; известно е неговото обръщение към строената преди боя българска конница: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним, както всеки враг, който пречи за обединението на България!”.) И още, и много, няма да ни стигне мястото да изброявам. Всичко това трябва да се отчита, във всичко това трябва да се търси прагматичното зърно, за да осъществяваме взаимноизгодно сътрудничество с Русия. Със своята експертиза по руските дела бихме могли впрочем да помогнем и на днешните си съюзници от НАТО и ЕС, стига да го поискаме по начин, убедителен за тях. Но, както казах, колко по-лесно е да бъдат повтаряни тезите, внушени от някой чужд посланик, вместо да си направим труда да поработим здраво, което би било от полза и за нас, и за съответната N-ска държава.
Имате огромен опит в международните отношения и разузнаването, какво според Вас поражда този непреодолим конфликт между САЩ и Русия, който беше разбираем по време на комунизма, но сега е отчайващо да се наблюдават опитите на западния свят да дискредитира Русия във всички посоки. Води се буквално война от нов тип. Какъв е този конфликт по своята същност? Обикновен икономически интерес ли е това, територии, пазари...? Или има и друга компонента? Нали преборихме комунизма, сега с какво се борим?
Още когато се разпускаше Варшавският договор и когато падаше Берлинската стена, задавах в анализите си пред началството въпроса: във философски план развитието се осъществява на базата на конкуренцията/съревнованието; на най-висше ниво вървеше съревнование между Запада+сателити и СССР+сателити; сега, когато Западът победи и остана едноличен лидер, какво ще ни тласка да се развиваме занапред? Оказа се, че едноличният лидер не се справи със задачите си, то и нямаше как да го направи, разсъждавайки философски. САЩ се опитаха да подчинят света на интересите си, при това на интересите не дори на американците, а на транснационалните корпорации. В идеал на съвременното общество се превърна консуматорството, трупането на пари, колкото повече, толкова повече. А дори споменатите пари добиват все повече виртуален вид, зад тях не стои реален произведен продукт, елементът „устойчивост” се изгуби по пътя и остана само в политическите лозунги. Сякаш тези хора в гоненето на печалби не си дават сметка за цената на всичко това, за преходността си. Знаете ли как се променя светогледът на човек, срещнал се със смъртта – или дори със сянката й – след например една злокобна диагноза? Къде ще носят всичко това тези хора? Отвъд? Имаше един виц: попитали българина какво ще направи, ако има една ябълка, и той отговорил, че ще я изяде; две ябълки – ще ги изяде; три ябълки – ще се напъне и ще ги изяде; вагон ябълки – казал, че ще ги нахапе всичките, защото не може да изяде толкова. Сякаш този виц е създаден за днешните транснационални компании – с тази разлика, че те дори не ядат ябълките, а първо създават дъщерна компания, която ги изкупува „на зелено”; после пускат ценни книжа за споменатата компания, после я ипотекират, след това продават ипотеката и т.н.... Накрая си казват: „Ето, получихме добра печалба, три пъти повече от вложеното, но дайте сега ябълките, че огладняхме”. А ябълките? Къде са, колко са? Броят им дали зависи от дейността на споменатата транснационална корпорация? Дали пък не са изгнили междувременно? Толкова злини за хората сътвориха. Арабската пролет – дали някой може да преброи жертвите, да изчисли материалните загуби, да опише човешките страдания? Или ставащото в Украйна – експертите отдавна говорят, че Русия не може да не продава енергоносители на Европа, а Европа не може да не купува енергоносители от Русия. САЩ (корпорациите) си направиха сметката, че ако сложат ръка на тръбите от Русия към Европа, хем ще печелят в материален план, хем от геополитическа гледна точка ще хванат и едните, и другите за… най-уязвимите места и ще ги контролират. Но и Путин знаеше това, и – по един или друг начин – не го допусна. Сега европейците (Нормандски формат) се опитват да оправят нещата – турците имат една поговорка: „Когато един глупак хвърли голям камък в кладенеца, след него 40 акъллии (умници) се чудят как да го извадят”. Въобще според букварите във външната политика на САЩ се редуват, условно казано, „прагматиците” и „идеолозите”. Първите провеждат реалполитика, базирана прагматично на съществуващите дадености, а вторите – политика, базирана на идеологията (антикомунизъм, борба с „лошите – evil states”, борба с онези, които не ни се подчиняват на указанията/заповедите, и пр.) Отварям скоба – вторите не ви ли напомнят по нещо на времето при „късния Брежнев”? Споменатите изследователи смятат, че при последните президенти преобладават „идеолозите”. Но да се надяваме, че това вече отминава; много признаци говорят за предстояща промяна. Няма да навлизам в темата за предизборните кампании на кандидатите за президент в САЩ и техните платформи – това си заслужава отделен текст. Ще обърна внимание на читателите върху нещо друго, много показателно: забелязвате ли как редица от нашите „всезнайковци” и прочие „тинк-танкове” в България изведнъж „обърнаха вижданията си” и докато до вчера венцехвалеха либерализма в различните му измерения, лягаха и ставаха с евроатлантическите ценности, а такива като мен ги громяха в ключ „комунизъм и ДС”, сега говорят едва ли не обратното? А техните ветропоказатели са много добри и професионално ориентирани. Предвиждам в обозримо бъдеще същите да започнат нови обвинения – този път за това, че аз и тези като мен сме „виновни” за „вкарването на България в НАТО и ЕС”. Къде сме ние в цялата тази „бижутерия”? Ще повторя за пореден път: моето виждане е, че трябва прагматично да сме с Европа, каквото и да значи това. И да престанем да повтаряме безкритично чуждите тези и аргументи, това кара дори „господарите” да гледат на нас като на безинтересни компрадори.
Как оценявате технологията (може да се каже, че това е военна технология) за инструментализирането на исляма? От много години радикализирането на исляма се използва за решаване на геополитически задачи (още от Афганистан, а и преди това в израелско-палестинските отношения), но днес тази технология придоби зловещи, опасни и фантастични размери. Не само в лицето на „Ислямска държава”, а изобщо като размах на обема. Водят се войни под чужд флаг (под знамето на радикалния ислям). Ще може ли това да се спре, когато решат кукловодите, или нещата са изтървани? Кажете ми, кое прави Европа толкова сляпа?
Кукловодите, както ги наричате, използват за своите интереси всички средства, за тях няма непозволено. Използват и религията. Което, освен че е опасно, е и много гнусно. В САЩ се чуват критики, че страната им е дала милиони за създаване и укрепване на талибаните в Афганистан, а след това е трябвало да даде десетки милиони за борбата с тях. Същите анализатори казват, че САЩ са дали стотици милиони за укрепване враговете на Асад в Сирия, а после трябва да дадат милиарди, за да се справят с „Ислямска държава”. Духът е изпуснат от бутилката. А Европа? Сегашната европейска идея няма в момента нищо общо с идеите на бащите основатели. Според мен тепърва предстоят интересни неща в Европа. Но не при сегашните ръководители. Сегашните не са лидери, а „профили”, както казахте в предишен въпрос. Избирани са не заради качествата им на лидерство, а защото отговарят на профила, също както редица наши политици – профилът му е да знае английски (за да могат да го разбират в чуждите посолства и в Брюксел), да е завършил хуманитарна специалност, да е продължил в някой чужд университет, да е възпитан, да може да говори, без да казва нищо, да е модерно облечен и т.н., и ако отговаря на този профил – готово! Но в Европа предстоят промени и те ще бъдат предизвикани от развитието на събитията, а не от сегашните „профили”. Трябват лидери.