Как съдбата на Западните Балкани заприлича на филм на Кустурица

Ако някога се направи исторически филм за Балканите след падането на Берлинската стена, сюжетът сигурно би бил следният: Германия съдейства най­активно за разпада на Югославия, като работи за отцепването на католическите Словения и Хърватия. Възползвайки се от тежкото положение на останалите югопарчета, Берлин методично тласка Сърбия, Черна гора и другите държави в региона, наречен Западни Балкани, към брачен съюз с водения от нея ЕС. Белград, Подгорица и Баня Лука обаче таят топли чувства към друг герой на балканската арена – изкусителната със своите природни богатства, военнополитическа сила и културно-исторически връзки с Балканите Русия. Въпреки сантиментите обетът е направен и Западните Балкани трябва да встъпят в брачен съюз със своя европейски жених на празничната церемония в София. Всички се веселят подобаващо, а Жан-Клод Юнкер – дори повече от приличното. Кумът посреща гостите с приповдигнато настроение и не се свени да ги поотупа от софийския прах или да ги поомачка в здравите си балкански обятия. Само празничните акорди на Одата на радостта, изпълнени от Берковската духова музика, липсват, за да придобие завършен вид идиличната евросватба. Точно както в знаменития филм на балканския кино гуру Емир Кустурица „Черна котка, бял котарак” обаче, до венчавка така и не се стига. Бракосъчетаването в София се проваля, а Западните Балкани, изглежда, и занапред ще продължат да бъдат в ролята на циганското гето на Кустурица – събирателен образ на остракизма, политическото лицемерие и користните интереси, които са в основата на политиката на Запада спрямо Балканите. Преди 15 години в Солун лидерите на Европейския съюз дадоха обет на своите западнобалкански партньори, че ще бъдат завинаги заедно, а техните страни един ден ще се присъединят към ЕС. Петнайсетте лета, изпълнени с очаквания за еврочленство, вкараха в съюза единствено Хърватия, а за Сърбия, Черна гора, Македония, Албания, Босна и Херцеговина и „черната дупка” Косово останаха само надеждите за европейските перспективи. В Солун евролидерите обещаваха членство, а в София те не просто не се престрашиха да направят следваща крачка, но дори отказаха да потвърдят досегашните си ангажименти. Фразата от Солунската декларация, че „бъдещето на Балканите е в Европейския съюз”, умишлено е променена и вече звучи като „недвусмислена подкрепа” за „европейската перспектива” на страните. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск с бързината на британски следовател на химическа атака парира призива на София за това Евросъюзът да не се плаши от държави с общо население, по-малко от румънското, и Брутен вътрешен продукт колкото този на Словакия. „Проблемите на глава от населението” на държавите от Западните Балкани „са повече, отколкото във Франция и Германия, взети заедно”, убеждава Туск. Раздираният от вътрешни противоречия Балкански полуостров и занапред ще бъде гранична зона, в която се сблъскват проектите на традиционните външни играчи – Германия, Турция и Русия, към които в наши дни се прибавят стратегическите планове на глобални фактори като САЩ, Китай, а защо не и Великобритания и Франция. В преследване на своите цели всяка от великите сили се стреми да изгради такава архитектура на балканската сигурност и такива икономически отношения, които най-добре да съответстват на нейните собствени интереси. Нерешимите на пръв поглед противоречия между глобалните играчи сякаш отново са предопределили на тази част от света да бъде лишена от перспективи за по-добро бъдеще. Но все пак каква е колизията между великите сили на Балканския полуостров?

ВСИЧКИ В ЕС! ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ ПО ГЕРМАНСКИ

В пъстрия балкански килим исторически доминират три социокултурни системи, три цивилизации, както ги определя големият американски политолог Самюъл Хънтингтън – православна, ислямска и западна/католическа. Православната социокултурна система, правоприемник на наследството на Източната Римска империя, Българското и Сръбското царство, обхваща по-голямата част от полуострова. В нея влизат България, Румъния, Гърция, Сърбия, Черна гора, Македония, както и части от Босна и Херцеговина и Албания. С вековете се утвърждават три центъра на православната култура – Византия, България и Русия, но въпреки различията помежду им те продължават да бъдат в рамките на единен цивилизационен комплекс, твърди друг изтъкнат западен учен – британският историк Арнолд Тойнби. Западната цивилизация от своя страна е представена на Балканите от католическите славянски страни Хърватия и Словения, заемащи крайната северозападна част на полуострова. След триумфалния поход на Османската империя към Европа от XIV век нататък пък в региона се настанява още един цивилизационен фактор – ислямската социокултурна система, чиито представители днес са по-голямата част от жителите на Албания, Босна и Херцеговина и непризнатото Косово.

Теорията на Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите” минава своята първа проверка в практиката на Балканите. Бъдещият международен ред след края на Студената война ще се определя от конфликтите между различните културни и религиозни общности, обособени в цивилизации, твърди Хънтингтън, а събитията в Югославия сякаш идват, за да потвърдят разсъжденията му. Малките народи и етноси на Балканския полуостров са неспособни сами да определят своето политическо бъдеще, поради което по обективни причини търсят своя „по-голям брат” – цивилизационния център с най­голяма политическа, икономическа и военна тежест. Така на Балканите от векове присъстват Османската империя, Руската империя и Австро­Унгария, чиито съвременни наследници са Турция, Русия и Германия. Полуостровът е обкръжен от германците на запад, от руснаците на север и от турците на югоизток, а съвременната му история потвърждава една проста геополитическа истина: водещите външни играчи и в бъдеще ще бъдат трите влиятелни държави – цивилизационни ядра. „Барутният погреб на Европа”, както Бисмарк нарича Балканите, е може би най-големият световен геополитически възел, в който се преплитат трите цивилизации – западна/католическа, православна и ислямска, а битката между тях определя историята през последните столетия. С края на Студената война идеологически натовареното блоково противопоставяне рухна под силата на мащабните тектонични процеси. Разчиства се строителната площадка, върху която се изграждат новите-стари конфесионални граници. Довчерашни „братя по кръв и език” – сърби, хървати и босненски мюсюлмани – се оказват на противоположни страни в окопите, а по историческата граница между римокатолическата и византийската православна цивилизация отново се издигат телени мрежи. Както често се случва в историята на Балканите, конфликтите се разгарят само когато фитилът е услужливо запален отвън.

Историята започва с разпада на Югославия по цивилизационен признак, главна вина за който имат Германия и Ватиканът. Набиращата сили обединена Германия прави своите първи уверени външнополитически ходове, а към нейните планове скоро се присъединява най-сериозният неевропейски глобален играч – Съединените щати, които преследват своите собствени стратегически цели по експанзия на изток. Германия „разглежда себе си като легитимен наследник на Австро-Унгарската империя и поема предишните разногласия на австрийците със сърбите”, анализира началото на злощастните събития френският президент Франсоа Митеран. Обединен Берлин не хаби време и се възползва от ситуацията след изтеглянето на СССР от Източна Европа. Според германските възприятия страната притежава легитимни исторически основания за присъствието си на Балканите, което означава намеса във вътрешните работи на най­голямата балканска страна – Югославия. Германия е заинтересувана от разрушаването на Югославия, пише големият френски геополитик Пиер­Мари Галуа, който е считан за „бащата” на френската атомна бомба. По думите му целта е близките в цивилизационен план католически балкански държави да бъдат привлечени в доминираната от Берлин европейска икономическа зона. Това открива за Германия излаз на Средиземно море, което е отдавнашна германска мечта, анализира френският специалист.

В началото на 90-те години Берлин решава, че моментът за осъществяване на стратегическите му замисли е настъпил. Различни източници сочат, че още през 1988 г. на тайно посещение при канцлера Хелмут Кол в Западна Германия пристига Франьо Туджман, бъдещ лидер на хърватските отцепници и първи президент на независима Хърватия, с когото се дискутират плановете за отделяне на населените с католици територии. Сепаратизмът и сецесионизмът на Хърватия и Словения са мощно подкрепени икономически, дипломатически и военно от Берлин. Германците са основните доставчици на оръжие за двата католически етноса в Югославия. Именно Берлин първи признава самопровъзгласилите се републики, без да чака общоевропейско решение, а през 1995 г. за пръв път след края на Втората световна война Германия отново изпраща войски зад граница – в рамките на операцията на НАТО срещу югославските правителствени сили. Тази германска позиция по повод на югославската криза е повлияна в немалка степен от натиска на влиятелното католическо лоби в страната. Върху правителството оказват влияние германското католическо духовенство, баварският партньор в управляващата дясноцентристка коалиция ХСС, авторитетното издание „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, както и други медии, бизнеси и религиозни общности в Бавария. Германия може да дава зелена светлина за разпада на Югославия, но държавите – членки на Европейския съюз, изобщо не са единодушни по въпроса за международния статут на самопровъзгласилите се републики. Французите призовават да не се бърза с дипломатическото им признаване, което може да доведе до разширяване на съществуващия конфликт и до задълбочаване на разгарящата се гражданска война. САЩ и Великобритания пък са открито против. Германският външен министър Ханс-Дитрих Геншер се опитва да убеди партньорите си за единна позиция по темата, но разногласията са сериозни. Стига се до там генералният секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр да се види принуден да призове публично германците да не предприемат солови акции, а британците и французите обвиняват правителството на Хелмут Кол, че с прибързаните си действия е отговорно за разпада на Югославия и за войните на Балканите. Опитите да бъдат наложени санкции на хърватите удрят на камък, пресечени в зародиш от германската съпротива, и така ситуацията в началото на конфликта се оказва патова. Германия при безрезервната поддръжка на Ватикана признава католическите Хърватия и Словения и на практика поставя своите европейски партньори пред свършен факт. „Бяхме в навечерието на подписването на Договора от Маастрихт и никой не можеше да допусне разкол, макар тогава да ми беше повече от ясно, че с това решение ускоряваме пожара в Босна, а може би и в Косово”, признава впоследствие италианският министър на външните работи Джани де Микелис. Италия приема германската позиция по темата след срещата с първия дипломат на Берлин Ханс-Дитрих Геншер от края на 1991 г. Скоро примерът й е последван и от другите европейски държави. Целта на Берлин е Балканският полуостров да бъде превърнат в германски хинтерланд – зона на геополитическо влияние, но не посредством военни лостове, а чрез икономически механизми и мека сила – своеобразен Drang nach Osten с мерцедеси и беемвета, а не с танкове. Затова разширяването на Европейския съюз на Балканите е ключов елемент от германската стратегия за региона. Югославия трябва да влезе в ЕС, но не цяла, а на части. Антиюгославската политика на германците продължава и по време на косовската криза. Още в самото й начало Берлин дава всички индикации, че ще поддържа косовските сепаратисти, като през 1998 г. помага за сформирането на „паралелно” правителство на германския възпитаник Буяр Букоши в град Улм, провинция Баден-Вюртемберг. „Германия дирижира процеса на разпадането на Югославия с маниера на кандидат за статуса на супердържава, а сферата й на влияние чрез Словения и Хърватия се разширява чак до Адриатическо море, което привежда в действие вътрешноевропейски механизъм за равновесие. Британско­френският съюз, създаден с резолюция на Съвета за сигурност на ООН, започна да се изявява като трети фактор с балансираща роля по отношение на класическото германско-­славянско съперничество и с политиката си против военната намеса осигурява продължаване на статуквото в Босна в полза на Сърбия”, резюмира геополитическата ситуация от началото на конфликта професор Ахмет Давутоглу в своята книга „Стратегическа дълбочина”. Според турския анализатор, издигнал се до поста премиер на страната, външните за Балканите играчи като Франция и Великобритания в този период изпитват притеснение от нарастващото германско влияние в Европа след създаване на двете нови държави и се опитват да провеждат политика на замразяване на конфликта чрез отлагане във времето на неговото разрешаване, стратегия, която среща поддръжката на Русия. Вместо да търсят разрешаването на кризата в рамките на вътрешноевропейския диалог, германците постигат оптимално двустранно споразумение с друг външен играч, който за пръв път влиза ударно на Балканите – САЩ. Проведената военна операция от САЩ под егидата на НАТО гарантира целостта на новата хърватска държава и на нейните граници, разширявайки в същото време сферата на влияние на Германия до Адриатическо море и узаконявайки навлизането на американски войски в Източна Европа, кулминацията на този процес 20 години по-късно са украинският Майдан и превратът в Киев. САЩ вече са легитимна сила на Балканския полуостров.

«ТРИМОРИЕ». ИНТЕГРАЦИЯ, НО В НАТО

С Дейтънското споразумение от 1995 г., слагащо край на конфликта в Босна, е подпечатан един нов геополитически факт – Америка започва да заема вакуума след краха на Съветския съюз. НАТО навлиза като фактор за сигурността във всяко пространство, обхванато от икономическото разширяване на Европейския съюз. Евроатлантическата интеграция на изток практически представлява взаимно изгодно германско-американско съглашение, в рамките на което военната и политическата мощ на Вашингтон са гарант за германската сфера на икономическо влияние. САЩ се стремят да сменят Москва като водещ играч в областта на сигурността и виждат в югославския конфликт отлична възможност да стъпят в Източна Европа. След босненската и косовската операция Съединените щати се превръщат в легитимен участник на балканската политическа арена. Германците могат да овладяват ресурсите на Хърватия и Словения и да продават колите си в новообразуваните държави, но само при условията на американската военна опека. Новопридобитите позиции на САЩ вече позволяват пряка намеса чрез НАТО в Централна и Източна Европа и превръщат проблемите в региона в елемент от американската стратегия. Не е съвпадение фактът, че операцията в Косово е по едно и също време с приемането на Полша, Унгария и Чехия в НАТО. „Събитията по време на военната намеса в Косово и след това показват, че неслучайно военната операция съвпада по време със срещата на върха във Вашингтон през 1999 г., на която са разгледани плановете на НАТО за разширяване в Централна и Източна Европа. След нарушаването на баланса в Централна и Източна Европа САЩ са решени да запълнят пространството на геополитически вакуум и чрез създадената от НАТО зона за сигурност поемат функциите на стратегически балансьор в дъгата от Полша до крайбрежието на Адриатическо море”, пише в своята книга Давутоглу. Целта на САЩ е целият Източноевропейски регион да бъде подчинен военнополитически чрез НАТО и така да бъдат решени двете най-важни стратегически задачи – засилване на натиска спрямо Русия и недопускане на сближаване между Москва и Берлин, геополитически кошмар за атлантическите плановици. Тези цели и до днес са приоритет номер едно за Съединените щати на фона на укрепващите връзки между Русия и европейските държави начело с Германия и на фона на засилващите се разногласия между САЩ и ЕС. Проектът, който лансира Вашингтон, за да се справи с растящия руско­-европейски проблем, е прословутото „Междуморие”, а днес – „Триморие” – единна геополитическа зона под американски контрол в обширните територии между Балтийско, Черно и Адриатическо море. „Триморието” трябва да блокира комуникациите между Западна Европа и Русия. Става въпрос основно за прекъсване на газопроводите и петролопроводите, които руснаците и техните европейски партньори изграждат и поддържат. На тяхно място трябва да дойде американският втечнен природен газ, за който вече се изгражда необходимата инфраструктура между Полша и Хърватия. На основата на енергоносители под контрола на САЩ и военното господство на Вашингтон над региона е наложително да бъде дадено началото на мащабна интеграция между страните от „Нова Европа” – Полша, Румъния, Чехия, Словакия, Унгария, Австрия, България, Гърция, Хърватия, Словения, и държавите от Западните Балкани. „Предсказах, че тя (концепцията „Междуморие”, бел.авт.) ще се появи след неизбежното повторно възраждане на Русия като голяма регионална сила... Нейната цел ще бъде да сдържа всяко потенциално движение на Русия на запад. САЩ ще я подкрепят. Останалата част от Европа ще страда от нея”, откровеничи Джордж Фридман, директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания „Стратфор”. Според него новият източноевропейски блок няма да бъде формално извън НАТО, но функционално няма да е част от военния алианс, тъй като ще разчита изцяло на американската помощ. „Той ще бъде в ЕС, но ще се държи по различен начин от ЕС – по-предприемачески, наподобявайки повече Съединените щати”, смята Фридман. Американската инициатива за „Триморие” трудно може да бъде реализирана, ако Западните Балкани воглаве със Сърбия са извън военнополитическия контрол на САЩ. За това признава дори и Джордж Фридман, според когото опасността Белград да се ориентира изцяло към Русия не е за подценяване. Изходът от ситуацията е раздорите на Балканите бързо да бъдат заметени под килима, а Сърбия, Македония, Косово и Босна в кратък срок да намерят своето истинско място сред цивилизованите страни от НАТО. Що се отнася до влизането на страните от региона в ЕС, това изобщо не е главен приоритет за Съединените щати. Именно американската дипломация е в основата на скорошното уреждане на споровете между България и Македония. Пак под давление на Държавния департамент лидерите на Скопие и Атина разполагат с още съвсем малко време, за да уредят конфликта около името на Македония. Отново ведомството на Майк Помпео е отговорно за опитите да бъде принуден Белград да признае Косово. Учудващото бързане на Съедините щати да хванат за ревера целия полуостров и да го задърпат в Северноатлантическия пакт е свързано с друго откровение на „частното ЦРУ” „Стратфор”. В свой анализ след неуспешния опит за преврат в съседна Турция Джордж Фридман предрича, че проектът за „Триморието” ще стане императив за американската стратегия, щом Турция започне да се държи по­самостоятелно и да проектира сила на Балканите, а дотогава „експанзията в трите морета е малко преждевременна”.

«ИСЛЯМСКАТА ДЪГА». БАЛКАНИТЕ ПО ПЪТЯ НА НЕООСМАНИЗМА

Радикалната геополитическа трансформация на Турция от верен сателит на САЩ в самостоятелен регионален играч води след себе си преначертаване на цялата американска стратегия за Балканите. Вашингтон вече все по­трудно може да използва прокси силите на Анкара за реализирането на своите стратегически замисли на полуострова. „САЩ осъзнават, че унгарци, хървати и словенци са склонни да се ориентират към Германия, сърбите към Русия, а българи, румънци и гърци и към двете страни в зависимост от конюнктурата, поради което, независимо дали искат или не, ще се опитат да задействат албанците и босненците като балансиращ фактор в региона”, пише в началото на 90-те години Ахмет Давутоглу. Тактиката на турската държава в този период според професора е да се опита да впише своите интереси в зададените от Америка рамки в ролята на подизпълнител, но нищо повече. Една независима Турция обаче все повече започва да използва влиянието си сред балканските мюсюлмани за преследване на своя собствен дневен ред, а Америка се принуждава да търси алтернативи на своя доскорошен мюсюлмански лост за влияние.

Фундаментът на новата турска доктрина за политическо влияние на Балканите, определяна като неоосманизъм, са мюсюлманските малцинства – общности, които години наред привличат вниманието на радикални екстремистки групировки, финансирани от монархиите в Персийския залив. Не само Турция, но и Саудитска Арабия, Катар и Иран се опитват да навлязат на Балканите посредством местните мюсюлмани. Босна и Херцеговина, Косово и Албания са страни с преобладаващо мюсюлманско население, а наред с това в Гърция, България, Македония, Сърбия и Румъния съществува многочислена мюсюлманска диаспора, която е най-важният елемент на балканската политика на Турция. Анкара се стреми да използва балканските мюсюлмани като лост за натиск над държавите в региона и така да ги принуди да водят благоприятна за нея политика. „Двете първостепенни цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект са стабилизирането и укрепването на Босна и Албания и създаването на международноправни основания за разтваряне на защитен чадър над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите”, описва целите на турската стратегия Давутоглу. Според замисъла Анкара следва да работи за укрепването на многоконфесионални държави като Босна и Херцеговина, Албания, Косово и Македония и да не допуска тяхното разпадане. Паралелно с това наследницата на Османската империя е длъжна да инструментализира всички мюсюлмански малцинства на Балканите, така че те да се превърнат в средство за натиск срещу местните правителства. Задачата на Турция е по този начин да си осигури контрол над стратегическата ислямска дъга от Европейска Турция до Босна и Херцеговина, по която да се движи турското икономическо влияние на път за Централна Европа. „Дъгата, която от северозапад започва от Бихач и по линията Централна Босна­Източна Босна-­Санджак-­Косово­-Албания-­Македония-­Кърджали-­Западна Тракия достига до Източна Тракия, е геополитическата и геокултурната жизнена артерия на балканската геополитика на Турция”, смята Ахмет Давутоглу. Днес Турция се опитва да изгради комуникационни връзки по направленията Истанбул-Адриатическо море и Истанбул-река Дунав и неслучайно инвестира ударно в сръбския район Санджак, който е едно от слабите места в ислямската дъга, прекъсващ връзките с мюсюлманите в Босна. Турция е радетел за запазването на статуквото и недопускането на разпадането на Босна и Херцеговина, Косово и Македония по религиозен признак. Анкара няма интерес от създаване на миниатюрни мюсюлмански държави, а още по-малко от анексиране на съседни балкански територии, което ще означава провал на цялата политика на проникване чрез мека сила. Не само Турция обаче държи на статуквото в Западните Балкани.

ФРАНЦИЯ И ВЕЛИКОБРИТАНИЯ НАПУК НА ГЕРМАНИЯ

Най-големите скрити противници на разширяването на Европейския съюз със Сърбия, Черна гора и останалите балкански страни от Западните Балкани не са в Москва или в Пекин, а в Париж и Лондон. Именно скептицизмът на френския президент Еманюел Макрон към идеята за приемане на бедните балкански държави в ЕС е това, което днес спира сериозните разговори по темата. Разширяването на ЕС в източна посока усилва Германия, а това е процес, който Франция наблюдава с растяща загриженост. Приемането на нови членки в общността ще отслаби Евросъюза, обяви Макрон преди срещата в София, с което поля със студена вода лидерите на балканските държави, очакващи скорошно влизане в ЕС. Според френския лидер Европейският съюз първо трябва да се реформира, преди да приема нови членове. Звучи логично, но на практика означава, че Германия ще получи зелена светлина за икономическо поглъщане на региона само ако приеме реформите на Макрон, насочени към укрепване на френските позиции в блока за сметка на Берлин. На подобно мнение е и Лондон. За Великобритания в ерата след Брекзит външната политика спрямо Западните Балкани трябва да се осъществява в рамките на НАТО, както и на двустранна основа, става ясно от специален доклад на Горната камара на британския парламент, озаглавен „Великобритания и бъдещето на Западните Балкани”. Никакво приемане в ЕС не интересува Лондон, освен ако няма да има за резултат отслабване на съюза отвътре. Но. „Правителството трябва да подкрепи мерки в помощ на присъединяването на Македония в НАТО със или без решение на проблема с името”, се посочва в доклада. Желанието на Лондон да остане важен играч на балканската арена е демонстрирано нагледно от решението на страната да домакинства срещата на върха за Западните Балкани за 2018 г. в рамките на т.нар. Берлински процес.

РЕБЯТА, ДАВАЙТЕ ЖИТЬ ДРУЖНО! БАЛКАНИТЕ МЕЖДУ ЛИСАБОН И ВЛАДИВОСТОК

Европейският съюз прави непростима грешка, като следва стратегията на САЩ и НАТО за разширяване на изток и поставя бившите комунистически страни пред избора „Русия или Западът”, смята руската дипломация в лицето на външния министър Сергей Лавров. Вместо да преследва същата разрушителна стратегия, както в Украйна, изразяваща се в дилемата „Ако не сте с нас, сте против нас”, ЕС трябва да следва концепцията за обединена Европа „от Атлантическия до Тихия океан”, убеден е Лавров. Русия не вижда проблем в разширяването на европейската икономическа зона със страните от Западните Балкани. „Смятаме обаче, че не е правилно да се противопоставят отношенията на Балканите с ЕС спрямо отношенията на региона с Евразийския икономически съюз”, твърди външният министър на Москва. Новата голяма руска стратегия достига до извода, че времето на блоковото противопоставяне е окончателно отминало. Традиционните военни и политически съюзи вече не могат да отговорят на предизвикателствата на XXI век, а блоковото противопоставяне от времената на Студената война отстъпва място на многовекторната външна политика, основана на гъвкав подход спрямо всяка една страна в международната система, както и на укрепване на двустранните икономически връзки. Това означава, че според Москва, колкото и да се опитват, САЩ няма да успеят да обърнат Европа срещу нейните собствени бизнес интереси в една безсмислена авантюра срещу Русия. В Кремъл са на мнение, че чрез изграждането на интензивни икономически връзки ще съумеят да направят и политически пробив.

В центъра на отношенията между Русия и Западните Балкани днес е енергетиката. Руският проект за Балканите до голяма степен влиза в синхрон с германския и напук на пропагандните клишета не пречи на европейската интеграция, а я допълва. Структурата на икономиката на Руската федерация се различава съществено от германската, а Москва разчита не толкова на експорта на машини и оборудване, подобно на Берлин, колкото на обуславящите всяко производство енергоносители. Руските енергийни компании заемат водеща роля не само на балканската арена, но и в глобален мащаб, а Русия има контурите на енергийна свръхсила. За Москва Западните Балкани трябва да играят ролята на важна транзитна зона – своеобразен геополитически мост към Западна Европа. Енергийните компании са в гравитационния център на руския бизнес на Балканите и позволяват на Русия да поддържа стабилна позиция в международната търговия. Руските енергийни гиганти „Газпром” и „Лукойл” са сред най-важните играчи на балканската енергийна сцена, а от тях зависят до 95% от енергийните доставки за някои балкански страни. Най-важният съюзник на Русия в региона на Западните Балкани е Сърбия. Руската страна налива сериозни капитали в сръбската енергетика, а най-голямата сделка стана придобиването от „Газпром нефт” на 51% дял от сръбската държавна петролна компания NIS. Сърбия и Русия имат подписано споразумение за свободна търговия, а между Белград и Евразийския икономически съюз текат преговори за аналогичен договор. Руските инвестиции в Черна гора през последните 10 години са в най-големи обеми спрямо всички други инвестиции, а над 30% от предприятията в малката балканска страна са собственост на руски бизнесмени. Русия е сериозно представена и в банковия сектор, след като през лятото на 2012 г. руската Сбербанк придоби източноевропейския клон на банковата група Volksbank и така сложи ръка върху нейната разгърната мрежа в Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия и Словения. Инвестициите следва да обезпечат руското влияние в региона или най-малкото поне да намалят перспективите за недружелюбно поведение на балканските страни спрямо Москва в стил Плевнелиев. Руските капитали обаче не са единствените, които си пробиват път на Балканите.

«ЕДИН ПОЯС, ЕДИН ПЪТ»... ЕДИН ГОЛЯМ ИНВЕСТИТОР

Това, което доскоро звучеше като екзотика, вече е факт. Китай започва да играе особено важна роля в Балканския регион. Наред с огромните инвестиции в промишлени и селскостопански обекти китайските вложения вече са основно перо в инфраструктурните проекти на Западните Балкани. Пекин работи над своята глобална доктрина „Един пояс, един път”, чрез която изгражда транспортни магистрали и логистични възли из Евразия и се надява да даде началото на мащабна геополитическа експанзия. Поднебесната инвестира в най-разнообразни проекти из Западните Балкани – предимно в Сърбия. Възобновяеми източници на енергия, строителство на електростанции, заводи и, разбира се, транспортна инфраструктура – всичко това изглежда като манна небесна на фона на категоричния отказ на китайците да поставят каквито и да било политически искания. За разлика от Брюксел, който постоянно е недоволен от нещо и желае да преобрази новопридобитите територии по своя образ и подобие, Пекин няма такива намерения и се превръща в предпочитан икономически партньор. С китайски средства вече е построен нов мост над река Дунав, а в момента се изграждат автомагистралният участък Сурчин-Обреновац край Белград и околовръстният път на сръбската столица. В сферата на енергетиката Китай вложи над 600 млн. евро в реконструкцията на ТЕЦ „Костолац” и в увеличаването на капацитета на намиращия се наблизо рудник „Дръмно”. Китайската компания Hebei Iron & Steel придоби за 46 млн. евро завода за чугун в Смедерево и има намерение да вложи 300 млн. евро в модернизацията му. Паралелно с това в Сърбия започна строителство на завод за автомобилни части Mei Ta. Китай очевидно e стигнал до извода, че Западните Балкани скоро няма да влязат в състава на Евросъюза, тъй като финансира енергийни проекти, които влизат в рязък дисонанс с общата европейска енергийна политика. Китайски банки като Експортно-импортната банка на Китай и Индустриалната търговска банка на Китай планират да изградят поне 9 въглищни електроцентрали в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. В Босна китайските финансови учреждения финансират нови енергоблокове в Тузла, Бановици, Гачко и Каменград. Нито един от тези проекти не е в съответствие с европейските стандарти за контрол на замърсяването, известни като LCP BREF. Нещо повече, Европа предвижда поетапно изваждане от експлоатация на всички тецове на въглища, което очевидно по никакъв начин не тревожи китайците. Балканските разногласия между западноевропейци и китайци са свързани основно със спора за контрола над транзитните пътища. Негодуванието на Берлин и другите европейски столици от китайските инициативи идва поради „страха от това големите северни пристанища като Ротердам и Хамбург да не загубят значителен обем от търговските си операции” вследствие на новите проекти на юг, смята генералният секретар на Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество Майкъл Христидис. Неговата родина Гърция вече продаде на китайската корпорация Cosco мажоритарния дял в пристанището в Пирея, вратата към Европа от юг и югоизток, и се опитва да си извоюва мястото на важен участник в проекта „Един пояс, един път”. В сметките на гърци и китайци влиза идеята портът в Пирея да стане отправна точка за китайските стоки в Европа. От там инфраструктурната артерия на проекта „Един пояс, един път” следва да продължи на север през Сърбия и Унгария, за което вече се работи по проект за скоростна железопътна линия. С изместването на водещите търговски маршрути към Балканите се насочва и немалка част от свързания с него бизнес. За това свидетелства скорошното решение на една от най-големите световни корпорации в сферата на информационните технологии Hewlett-Packard да прехвърли значителна част от своите офиси от Ротердам в Пирея. Как да не са разтревожени германците от перспективата Хамбург след години да заприлича на американския град Детройт?

НЕВЪЗМОЖНОТО УРАВНЕНИЕ

Комбинацията от наслагването на всички противоречия между проектите на великите сили превръща Западните Балкани в геополитическа ничия земя, която не може да се интегрира пълноценно в нито един глобален проект. Германия е най-близо до овладяването на региона, но все не може и не може да убеди своите европейски съюзници, че за тях ще има някаква полза от новото разширение на ЕС. Берлин е сред най-големите търговски партньори на страните от региона, а през последните години въпреки историческата близост с Хърватия засилва сътрудничеството си и с Белград. Германия е вторият най-голям пазар за сръбския експорт и е сред петте най-големи инвеститори в местната икономика. Въпреки засилената икономическа интеграция на Белград резултатите от срещата в София показват, че дори 2025 година, заявена от ЖанКлод Юнкер като дата на приемане в ЕС, е нереалистична. Франция и останалите европейски държави, притесняващи се от засилването на Германия, изразяват сериозни резерви, което е показателно от текста на Софийската декларация. Европейските държави още не могат да се разберат дали Косово е държава, пък какво остава за приемането й в състава на Евросъюза. За да решат косовското уравнение, евролидерите се видяха принудени да изхвърлят от декларацията думата „държава”, заменяйки я с по-приемливата за всички „партньор”. В София дори се оказа, че държавните ръководители на страните от Западните Балкани са не „президенти” и „премиери”, а „лидери”, което не предизвиква толкова драми, както титулуването на Хашим Тачи като президент. Германия осъзнава, че едва ли Западните Балкани скоро ще станат част от Европейския съюз, но това не й пречи да предложи други форми за включване на региона в германската орбита. През август 2014 г. Германия стартира т.нар. Берлински процес, дипломатическа инициатива, целяща да задълбочи връзките между балканските държави и ЕС. В рамките на това сътрудничество германците планират да наберат средства от европейските данъкоплатци за финансиране на различни проекти като магистрални връзки между Сърбия и Босна и Херцеговина, както и между Сърбия и Албания през Косово. Наред с Берлинския формат Германия разполага с още някои значими стратегически инструменти за реализиране на своята външна политика. Това са европейските институции, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, а също така и НАТО и някои регионални форуми като Централноевропейската инициатива, Съвета за регионално сътрудничество на страните от Югоизточна Европа, Охридско-Адриатическата инициатива и други. В това отношение стратегическите средства на Берлин са повече от тези на всички останали страни, които са ограничени предимно до решаващия Съвет за сигурност на ООН. Турция разчита на Организацията за ислямско сътрудничество и НАТО, а китайското нововъведение е форумът на Китай и страните от Централна и Източна Европа „16+1”. Берлин може и да желае ново разширяване на ЕС, но по всичко личи, че в настоящата заплетена ситуация едва ли има нужда от още един повод за разкол в съюза. Срещата на Европейския съюз със страните от Западните Балкани в София демонстрира нагледно маргиналното място, което темата за разширяването на ЕС заема в европейската политика. Водещият акцент на Европейския съвет в София просто бледнееше в периферията на дневния ред, грубо изтикан от главните външнополитически теми – изтеглянето на САЩ от ядрената сделка с Иран и опасността от търговска война с Америка. И докато Евросъюзът продължава да отказва да приеме в общността страните от Западните Балкани, същевременно критикувайки Русия и Китай, че правят сериозни инвестиции в региона, все повече проявява синдрома на кучето, което нито яде кокала, нито го дава на други. Изходът от патовата ситуация е Берлин и останалите водещи европейски столици да се разделят с илюзиите си за европоцентричен свят, в който бюрократичен Брюксел може да налага волята си над останалите участници в международната общност, и да признае, че благоденствието, развитието, мирът и сигурността на Стария континент са общо достояние на европейците от Атлантическия океан до Урал, от Лисабон до Владивосток. Западните Балкани са мястото, на което най-плавно могат да се конвергират историческата западна цивилизация и православната такава, към което умело да се вплете пъстрата шарка на мюсюлманското културно наследство. В противен случай западната част на Балканския полуостров и занапред ще продължава да бъде едно еврогето, в което народите на балканските страни ще продължават да живеят, заразени от нездрав оптимизъм за „европейската перспектива на региона”, досущ като циганите от филмите на Кустурица. Независимо от това накъде ще поеме ходът на събитията за нашите съседи, срещата в София с лидерите на ЕС и Западните Балкани е безспорен успех за България, тя задава нов тон на сътрудничество в раздирания от конфликти регион. Затова, загърбвайки натоварената с противоречия балканска история, спокойно можем да погледнем към бъдещето и подобно на Кустурица да се позовем на безсмъртната фраза на Хъмфри Богарт от филма „Казабланка”: „Луи, мисля, че това е началото на едно прекрасно приятелство”.

​​​​​​​