Преди 70 години на днешния туристически остров Чеджу по време на антикомунистически наказателни операции са избити около 30 хиляди души. Днес с пръст е сочена Америка.

Го Уан Сун няма да забрави деня, в който пристигат войниците. Деветгодишна, тя седи в дома си в крайбрежното село Букчон, когато войските нахлуват. Го, нейната майка и тригодишният й брат са изкарани навън и подкарани под конвой. Къщите са подпалени. Жителите на селото са натикани в двора на началното училище, който е плътно заобиколен от войници. „Беше претъпкано, пълно с хора”, спомня си Го. „Помислих си: „Защо са толкова много? Какво има?” Много хора, забелязва тя, се държат за ръце. В уплахата си Го се крие зад стоящата наблизо ниска стена. Когато нейният малък брат започва да плаче, един войник му разбива главата с палка. „Той млъкна”. След това Го чува характерния звук на автоматична стрелба. Хората падат на земята. Тя „пропълзява като мравка” през кошмара. „Видях кървав крак, видях бебе на гърдата на майка, търсещо мляко, но майката вече беше мъртва”, казва тя. „Главите бяха разбити, всички тела бяха на едно място, а почвата беше потъмняла от кръвта и светеше от слънцето.” Го се крие на една тясна уличка. „Всички къщи горяха, пепелта летеше наоколо”, спомня си тя. Старица стои пред пламналия си дом, а косата й е в пламъци. Появяват се войници. Го чува металическия звук от зареждането на пушките, след което наблизо отбива джип. Чува се глас: „Прекратете стрелбата!”, след което войските си тръгват.

Селото е нападнато като отмъщение за смъртта на двама войници, убити наблизо в засада от партизани. В тлеещите руини „телата лежаха разпръснати като репичките в полето”, разказва Го. Сред мъртвите лежи и нейната леля. Гърдите и коремът й са разкъсани от щиковете. Го е инструктирана да покрива труповете с одеяла „така че гарваните да не им извадят очите”. Го, понастоящем на 79 години, прави пауза. „Когато си спомням за всичко това, сърцето ми се къса.”

В следващите месеци идват нови травми. Нейният вуйчо „изчезва” – тя чува, че войниците са завързали камъни за тялото му и са го хвърлили в морето. Малкият й брат умира от раните си в главата след удара на войника. Го почти умира от глад сред руините. През нощта тя чува за необичайни призрачни явления. „Хората казваха, че са видели бяла риза, бяло горнище – имаше духове”, споделя жената. „Не можех да отида на някои места, бях толкова уплашена.”

Букчон всъщност е само малка част от една много по-голяма трагедия. Го е един от последните свидетели на това, което корейците наричат Са-Сам (буквално „4.3.” или „Трети април”), най-голямото, но вероятно най-малко известно, масово клане в съвременната история на Корея. Над 30 хиляди души са убити на остров Чеджу по време на кървава контрабунтовническа кампания през 1948-1949 г., непосредствено преди Корейската война, която започва през юни 1950 г.

Черните тайни на слънчевия рай

Тази ужасяваща история не е известна на повечето от милионите китайци, които посещават с безвизов достъп Чеджу, остров на 80 километра от южнокорейския бряг, нито на южнокорейските младоженци, които идват тук. Наричан „корейският Хавай”, Чеджу е известен с бистрите си води, жените гмуркачки и живописния спящ вулкан, връх Халла. Островът посреща туристите с брошури, рекламни лабиринти, тематичен парк за динозаври, музей на японската анимационна героиня Хелоу Кити и дори музей на еротиката. Малцина обаче знаят, че пистата на Международното летище Чеджу е изградена върху масов гроб.

В началото на април президентът Мун Дже Ин говори на церемонията, посветена на 70-годишнината от въстанието, клането и десетилетното прикриване на фактите на острова. „Въпреки голямата трагедия и дълбоката печал, която води до сълзи, пролетта ще разцъфти тук в Чеджу като късните цветове в пълен цъфтеж”, заяви той пред многохилядна тълпа. „Вие не сте забравили инцидента... ние преодоляваме времето на мълчанието.” Беше прочетено и послание за мир от папа Франциск.

„Червеният лов”

През 1945 г. след поражението на имперска Япония Корея е разделена от САЩ и СССР. На юг под ръководството на САЩ са насрочени избори за май 1948 г., които срещат сериозна опозиция: едновременно левичари от Работническата партия и националисти се противопоставят на основанието, че тези избори ще засилят разделението. По време на демонстрация в Чеджу на 1 март едно дете е стъпкано от полицията, а шестима протестиращи са застреляни. Последвалата обща стачка води до стотици арести.

На 3 април 1948 г. – денят, от който последващият погром взема името си – между 500 и 700 партизани атакуват полицейските постове по целия остров. Някои имат връзки със Северна Корея, други са недоволни от лошото управление. Събитията от деня са толкова значими, че във „Войната в Корея, 1945-50” (2005, University of Kansas Press) военният историк Алън Милет изказва мнението, че „4.3.” е началото на Корейската война. Приетата дата обаче е 25 юни 1950 г., когато Северна Корея напада Южна Корея.

В отговор Сеул разполага полиция, войски и, както е известно, „Северозападния младежки корпус”, паравоенно формирование, пълно с фанатични корейски християни, които са принудени да напуснат Северна Корея. В допълнение към недоверието (към официалните власти, бел. пр.) множество войници дезертират и се присъединяват към партизаните по хълмовете.

С размиването на фронтовата линия между воюващи и невоюващи на 700-те квадратни мили на остров Чеджу се разгръща „Червен лов”. Населението се струпва в крайбрежните села, където е защитено от милиции с бамбукови копия, а неравната вътрешна част на Чеджу се превръща в зона на произвола. В тези убийствени условия, станали обект на тактиката на изгорената земя, хората се крият от метежите във вулканични пещери и тунели. В клаустрофобичната тъмнина те са „ловени” от войските с помощта на запалителни гранати. Селата са съборени. Кървавите тела на убитите партизани са изложени публично за назидание. Много от заловените са изпратени в затвори на полуострова, откъдето никога не се връщат.

Едва на финалния етап на кампанията са дадени амнистии и е разпределена хуманитарна помощ. Сеул обявява победа през април 1949 г., но тепърва предстои да бъдат убити много хора. Стотици левичари са застреляни през 1950 г. в самото начало на Корейската война като „превантивна екзекуция”. Днес официалните представители на Чеджу оценяват общия брой на загиналите на 25-30 хиляди души – 10% от населението на острова, една пета от които – жени.

Прикриване, възпоменание, помирение

Членове на „Северозападния младежки корпус” се заселват в Чеджу, създавайки църкви и местни общности. Някои от тях стават значими фигури в местната полиция и политика. Това, което се случва на „Червения остров”, е потиснато за десетилетия по време на военните режими в Сеул. Мемориал, издигнат от островитяните в памет на техните близки, е унищожен през 60-те години. През 1978 г. е публикуван съчувствен роман за клането, но скоро той е изтеглен, а неговият автор влиза в затвора.

Всеки, който е свързан по някакъв начин с партизаните, е остракиран. „Не можех да си намеря работа, не можех да говоря”, заявява Го, оцеляла в клането. „Всички мислеха, че хората в Букчон са комунисти. Трябваше да се откажа от всичките си мечти.” Опечалените семейства са мълчаливи. „Много е просто, дори днес, да обвиниш някого, като кажеш: „Ти си комунист, ти си привърженик на Северна Корея!”, казва Ким Еун Хе, ръководител на изследователския екип към „Мирния паметник 4.3.” в Чеджу. „Ако някой е свързан с въстанието, той не може да си намери работа. Когато член на опечалено семейство е от полицията или армията, вече е различно.”

Едва след демократизацията през 1987 г. един вестник от Чеджу си позволява да започне разследване. Следват книги, филми и телевизионни драми. Накрая през 2003 г. либералният президент Но Му Хьон посещава острова и поднася извинение. Днес 109 граждански групи, финансирани законно от местната власт в Чеджу, правят изследвания, разкопават останки и отбелязват убийствата. „Мирният паметник 4.3.” в Чеджу е издигнат през 2000 г. Той включва музей и куполовидна гробница с имената на убитите, както и на още 4 хиляди души, чиито гробове се намират в затворите на полуострова.

Дори днес мащабът на убийствата остава неясен. За мнозина е все още много трудно да скъсат с навика от години да не говорят. „Корейска история за чуждестранни читатели” (Humanist, 2010), книга на Асоциацията на корейските учители по история, посвещава цяла глава на японските колониални жестокости, а за корейските убийства на Чеджу е отделен само един ред. „Не много хора знаят какво се е случило на острова преди 70 години”, казва Ян Юн Кьон, председател на Асоциацията на опечалените семейства, която има над 60 хиляди членове. „Боли ни от това.”

На остров Чеджу има почти отчаяно желание да се информира светът. Миналия месец един ресторантьор отказа плащане на сметката за напитки, като се помоли на гостуващия репортер да напише историята. „Моля ви, нека хората разберат”, помоли Ким.

Все още има противоречиви разкази за „4.3.”. Докато някои партизани със сигурност са имали севернокорейски връзки, екскурзоводите в Чеджу ги етикетират като панкорейски националисти. Го, оцелялата от клането, е безпристрастна. „През деня войниците и полицията на тормозиха”, казва тя. „През нощта въоръжената съпротива слезе и ни тормози.” Числото на убитите се оспорва от някои. Милет в своята история цитира преброяването, проведено между 1946 г. (233 445 души) и 1949 г. (253 164 души), което според него показва увеличаване на населението на острова. Дори и Милет обаче признава, че установеният мир е „картагенски” – асоциация с унищожения от Рим град.

Няма оцелели партизани. Едва неколцина успяват да се спасят в Япония. Победителите – тези, които извършват убийствата – никога не се разкайват и никога не са наказвани заради своите изстъпления. „Нито един човек от полицията или парамилициите не е проговарял”, казва Ким. „Може би се срамуват.”

Все пак се наблюдават примирителни знаци между представителите на жертвите и тези на силите за сигурност. „Всяка година се срещаме и отдаваме почит към различните паметници. Ние вървим заедно”, казва Хан Ха Йон, председател на клона на Асоциацията на опечалените семейства в Чеджу. „Полицейските служители също са жертви.” Младите хора оспорват това. „Дълбоко в сърцата си те все още се мразят”, казва Ким. „Чувстваме се много неудобно от думата „помирение”, признава един екскурзовод.

Ролята на Америка

Въпреки че американските войски не са директно замесени, въстанието от април избухва при Военното правителство на САЩ в Корея, което държи властта от септември 1945 г. до август 1948 г. Американските служители, макар и резервирани към управителя на Чеджу, съветват и въоръжават южнокорейските сили и подкрепят контравъстаническата операция, а американските кораби патрулират във водите край острова, прехващайки бунтовнически лодки.

„Мисля, че правителството на САЩ носи голяма отговорност за това, то се случи по време на американското военно правителство”, казва Ян Джо Хун, председател на Фондацията за мир „Чеджу 4.3.”. „Сега е моментът да поискаме отговорност от САЩ.” Членовете на Асоциацията на опечалените семейства се срещнаха с американски учени, изследователи и сенатори, но са били посъветвани да превърнат Чеджу в междуправителствен въпрос. За тази цел фондацията е събрала 100 000 подписа в петиция до американските държавни представители. Въпреки това Мун в своето обръщение не спомена нищо за ролята или отговорността на САЩ.

Оцелелите от „Инцидента 4.3.” бавно си отиват, но 70 години по-късно все още носят ментални белези. „Депресирани сме, травматизирани сме”, казва Го. Спомняйки си за липсата на храна след масовото убийство, тя казва: „Все още не мога да го понеса, когато стомахът ми е празен – чувствам се уплашена”.

В Букчон, известно след клането като Селото без мъже, черните камъни с размер на човешко тяло са майсторски издялани в едно произведение на изкуството. То включва груба каменна скулптура на мъртва кърмеща майка. Още по-съкровен монумент от черен камък се издига в горичка от борове, където вятърът духа от морето, за да почете загиналите деца. Посетителите поставят бонбони и играчки в пролуките на паметника.

В здрача на своя живот Го изпитва известно задоволство от наличието на паметниците, както и от свободата да говори. „Това е върхът на моя живот – щастлива съм, че мога да говоря за тези погубени души”, казва тя. „Сега вече съм готова да умра пред вас.”

Автор: Ендрю Салмън

Източник: Asia Times