Чаушеску

Непослушните деца на соца

Всъщност тя не се казва Елена, нито е красива и не е позволявала да бъде обект в нечии мъжки ръце, поне не и докато не й се заплати за това. Но онова, което е сигурно, е, че тя е прелъстена, или сломена, от задушаващата я жажда за власт. Тази на вид невзрачна жена си отвоюва с действията си такава репутация, че днес мнозина от изследователите я определят като една от най-бруталните жени в историята на ХХ век. Нещо повече, за да се митологизира фигурата на чудовището Елена, след 1989 г. са издадени и дневниците й. Те разкриват нечовешката й природа и демоните, населяващи ума и сърцето й. В тях тя сатанински отбелязва: „Предадоха ми част от затворниците, всички от унгарски произход, озовали се на общо основание в затвора чрез доноси на съседи, че са чужди агенти, защото са слушали редовно радио „Свободна Европа”. Кеф! Ник ми разреши да ги използвам за моите опити. Те ще ми сменят мухите в експериментите”. Или: „Повторих опита върху унгарците, така както Шимесеку (президент на Института по химия в Румъния през 1969 г.) ми беше показал с мухите. Става! Както насекомите, така и хората оглушават, когато им се отреже единият крак. Сега остава да се проучи въпросът върху хора без два крака”. Впечатляващи са и описаните от Елена отношения в семейство Чаушеску: „Най-малко от три дни дума не съм казвала на Ник. В спалнята вечерта му обърнах гръб. Искам атомна бомба!”. Или пък: „Не стига, дето Ник ми цапа възглавниците с брилянтин, но сега ново пет – хърка! Довечера ще му защипя носа”. И още нещо впечатляващо: „Дъщеря ми иска да спре да пие. Ако тя го направи, няма да мога да я следя така лесно и ще ми създаде неприятности. Ще наредя да й слагат водка в бутилките с минерална вода. Това е една стара хитрост на руснаците”. Това са само фрагменти от дневниците на Елена Чаушеску. Документалната книга е издадена през 1990 г. във Франция, а агенция „Франс Прес” обявява: „Тайни дневници: Разголването на истината за Елена Чаушеску”. Издателство „Фламарион” току-що получиха част от 564-те дневника, открити миналата година през декември в Букурещ в службите на Централния комитет… Тези дневници са едновременно интимни записки и разсъждения на бившата първа дама на Румъния върху научния социализъм такъв, какъвто е бил практикуван в нейната страна. Тази огромна маса от бележки представлява 12 500 страници машинописен текст, който в скоро време ще бъде преведен и публикуван изцяло. Първият превод на дневниците ще бъде представен на френската публика под формата на избрани откъси. „Държахме да запазим горещия дъх на събитията!”, казват преводачите на този сборник”. Отпечатването на книгата предизвиква бурен скандал. Издателска къща „Галимар” излиза с официална протестна нота, с която обвинява издателство „Фламарион” в нелоялна конкуренция.

Поводът е самата корица на книгата, която имитира обложката на тяхната колекция „Плеяда”, в рамките на която са издадени автори като Бодлер, Маргьорит Юрсенар, Сен-Джон Перс. Шрифтът и цветовете и изобщо целият дизайн са същите. След подадения сигнал тиражът е преработен и отново пуснат в продажба. Един екземпляр от книгата попада и в България. Подготвен е за издаване няколко месеца по-късно през 1990 г. Книгата „Тайните дневници на Елена Чаушеску” е преведена от Мария Каракашева и Здравко Хатибов. Авторът на предговора към книгата Димитър Чиликов уведомява читателя: „Една жена пише страница след страница с голяма мъка, но не се отказва. Трупат се хиляди страници. Текстът на нейния дневник е бил предварително редактиран от професионален писател, за да стане възможен за четене… Обясним е интересът на световните информационни средства към личния дневник на Елена Чаушеску. Той бил изоставен при спешното напускане от съпружеската двойка на сградата на Централния комитет в Букурещ вследствие на драматичните събития от края на 1989 г. В дневника е запазена и преценката на първата дама за тези събития. В своята ярост тя се обръща към най-унищожи телните оръжия и, както изглежда, напалмът не й достига. В тези напрегнати и съдбоносни за диктатурата часове войнствената Елена се връща към своя блян – атомната бомба… В едно интервю за в. „Земеделско знаме” председателят на републиката г-н Ж. Желев казва: „Направил съм максималното да не променя живота си, да не вляза в машината, която смила човека…”. Това Елена никога не би разбрала. С несмущаваща охота тя влиза в машината на властта, за да стане самата тя машина за едно перманентно насилие… Какво пък, въпреки абсурдността на тези дневници в тях са фиксирани достатъчно неща, които ни позволяват да си създадем представа за истинския облик на съвременните диктаторски режими”. И до днес пълният обем от дневниците на Елена Чаушеску остава неиздаден, а причината за това е съвсем простичка. Тези дневници изобщо не съществуват и в същността си онова, което е отпечатано като нейни записки на френски език, е фалшификация. В тази книга нито един ред не е написан от самата Елена Чаушеску. Всичко е авторова хрумка на двамата французи – Патрик Рамбо и Франсис Шпинер, които си представят какъв би бил дневникът на Елена Чаушеску, ако тя е писала такъв. Разбира се, тази „литературна измама” е разкрита още при самото излизане на книгата на пазара и е обявена за пастиш – литературно произведение, в което се подражава стилът на писане на някой друг. Въпреки това у нас книгата и до днес се чете от мнозина като автентична документална колекция от мисли на самата Елена Чаушеску. Все още изследователите не са представили действителния образ на тази жена, въпреки че скромното откъм фактология знание за нея дава възможност за това. Светът и неговите хроникьори предпочитат да мълчат, защото истината навярно е по-различна от литературната измислица, а точно сега май никой няма нужда от истина.

ЗАДОЧЕН РЕПОРТАЖ ОТ РУМЪНИЯ
20 ДЕКЕМВРИ 1989г.

На страниците на вестник „Отечествен фронт” от 20 декември 1989 г. (сряда) е отпечатан обзорен материал, озаглавен „НАПРЕГНАТА ОБСТАНОВКА В РУМЪНИЯ. Град Тимишоара – център на стълкновения. Затворени са границите със съседните страни”. Текстът дава информация за северната ни съседка. Всъщност западната част на Румъния с център град Тимишоара още от неделя (17 декември) е арена на демонстрации и сблъсъци между гражданите от унгарски произход и силите за сигурност. Според информациите на световните осведомителни агенции в конфликта се е включило и германското малцинство в тези райони. Както се съобщава, страната практически е затворила своите сухопътни граници. Агенция „Франс Прес” от Будапеща информира, че силите за сигурност в Румъния са приведени в състояние на пълна готовност. В предаванията на унгарската телевизия се отбелязва, че вълненията са обхванали и градовете Брашов и Орадя, където населението протестира срещу отношението на властите по националния въпрос и незачитането на техните права. Позовавайки се на очевидци, информационните агенции съобщават, че при сблъсъците между демонстранти и силите за сигурност има жертви. Успелите да напуснат Румъния пътници не могат да дадат точно описание на случващото се в Тимишоара поради психическия шок, в който се намират. Транзитният туристически трафик е прекъснат през страната, поради което на граничните пунктове със съседните държави има струпване на пътуващи. От вторник е затворена и границата на Румъния с България.

Началото на събитията е поставено в Тимишоара (300 000 жители), където населението в голямата си част се състои от етнически унгарци. Поводът е едно интервю на местния пастор Ласло Тьокеш пред унгарската телевизия, след което той е изгонен от областта. Пасторът отказва да напусне енорията си и когато е направен опит насилствено да бъде отстранен, в негова защита се обявяват много вярващи, които образуват жива верига около дома му, за да попречат на силите за сигурност да изпълнят решението. Междувременно парламентът на Унгария одобрява с огромно мнозинство (258 гласа „за”, 5 „въздържали се” и 1 „против”) резолюция, с която осъжда „нарушаването на правата на пастора в Румъния” и се обявява в защита на Ласло Тьокеш. В резолюцията се отправя призив към румънските власти да спазват поетите международни задължения за уважение на човешките права и се настоява да се прекратят гоненията срещу румънците от унгарски произход и лично срещу свещеника Тьокеш. Парламентът взема и решение да предложи Ласо Тьокеш и румънската активистка и дисидент Дойна Корнеа за Нобелова награда за мир.

Кореспондентът на БТА Петър Петков съобщава от Букурещ, че събитията в Тимишоара все още се премълчават в румънския печат. Представителите на румънската държава нищо не казват. Днешните румънски вестници отделят най-много място на официалното посещение на президента Николае Чаушеску в Иран, на дълговете на развиващите се страни и на тежкото положение на трудещите се в развитите капиталистически страни. А органът на ЦК на Румънската комунистическа партия (РКБ) вестник „Скънтея” публикува редакционна статия „Законите на страната трябва да се спазват последователно и да се прилагат твърдо”. В нея се казва: „В нашето общество никому не е позволено да нарушава законите и съдебните решения, без да отговаря с действията си. Онзи, който се противопоставя или отказва да изпълни съдебно решение, извършва тежко правонарушение, насочено срещу обществото, подкопава юридическите му основи. Ето защо социалистическата държава и нашето общество не могат да търпят подобно тежко нарушение на техните интереси. Затова всички държавни органи, компетентни в дадената област, трябва да привлекат под отговорност всяко лице, извършило правонарушение”. Прави впечатление, че от неделя в румънската столица са взети допълнителни мерки за сигурност. Увеличен е броят на патрулиращите милиционери и членовете на работническите отряди. За разлика от дните на ХІV конгрес на Румънската комунистическа партия, който се провежда преди няколко седмици, патрулиращите сега са въоръжени с автомати. За първи път се забелязват в центъра на града и въоръжени патрули на Румънската национална армия. При пълна лиса на официална информация за случилото се в Тимишоара малкото чуждестранни журналисти в Букурещ са принудени да търсят неофициални дипломатически и други източници. Твърди се например, че в столицата и в някои други градове са разпространени позиви и листовки с антиправителствено съдържание, с искания за свобода и демокрация, за оставка на отделни ръководители. Според дипломатически източници вълнения с по-ограничен мащаб са станали и в 250-хилядния град Арад недалеч от границата с Унгария.

22 ДЕКЕМВРИ 1989г.

Извънредно положение в Тимишоара. „Спонтанен митинг” и демонстрация в Букурещ. Петър Петков от БТА съобщава от Букурещ, че Николае Чаушеску е обявил извънредно положение в окръг Тимиш. В бойна готовност са поставени всички поделения на националната армия, милицията и патриотичната гвардия. Забраняват се събранията и движението на повече от петима души заедно. С изключение на работещите трета смяна никой няма право да се движи навън след 23:00 часа. Предприятията в окръга се задължават „да вземат мерки за нормалната производствена дейност и за опазване на социалистическата собственост”. Народните съвети трябва да „гарантират обществения ред, опазването на обществената собственост и нормалното снабдяване на населението. Всички жители на окръг Тимиш се задължават стриктно да спазват законите”. В своя реч Николае Чаушеску определя участниците в многохилядните демонстрации през последните дни в Тимишоара като хулиганстващи елементи. „Трудещите се от заводите „23 август”, „Вулкан” и други големи столични предприятия”, които излизат на митинг в подкрепа на действията на президента, осъждат „хулиганите, които са на служба на империалистическите кръгове и на чуждестранните разузнавания”. Днешните румънски вестници отделят цели страници на съобщенията за състоялите се след снощната реч на Николае Чаушеску „спонтанни митинги” в големите промишлени предприятия на Букурещ, Галац, Крайова, Орадя и Плоещ. Изказалите се на тях единодушно осъждат опитите за намеса във вътрешните работи на Румъния от страна на „реакционните империалистически сили”. В общи линии, а понякога и дословно те повтарят казаното снощи от Николае Чаушеску за събитията в Тимишоара.

Още от най-ранните часове на 21 декември десетки хиляди жители на столицата се стичат към площада пред ЦК на РКБ, където на „спонтанен митинг” говори Николае Чаушеску. Успоредно с това се разгръща и антиправителствена демонстрация от младежи на възраст 15-19 години. Колоната на протеста е образувана на булевард „Георге Георгиу-Деж” недалеч от хотел „Интерконтинентал”. Първите демонстранти са само с румънски национални знамена. Те късат и изпочупват знамената на Румънската комунистическа партия и скандират „Демокрация!” и „Свобода!”. Демонстрантите преминават необезпокоявани кордона на милицията и дори закачват националното знаме на една милиционерска кола. Вторият кордон обаче се нахвърля с палки върху младежите. Тогава тълпата започва да скандира „Убийци!”, „Долу Чаушеску!”. До университета към тях се присъединяват много хора. Служителите започват да затварят магазините в района. Площадът и съседните улици почерняват от народ. Хората скандират „Ние не сме фашисти!” и „Убийци!”. Хвърлят се гранати със сълзотворен газ. Започва стрелба поединично и на откоси. Милиционерите са в три кордона, с каски и щитове. По заповед на офицерите се редуват ту един, ту друг кордон и се нахвърлят срещу младежите. Сега до „Интерконтинентал” има танк и 4 бронирани коли. Силите за поддържане на реда гонят безпощадно демонстрантите, които тичат панически насам-натам. Хора подхвърлят деца във въздуха и викат: „Долу Чаушеску!”. Късат негови портрети и ги тъпчат с крака. Една жена разказва, че видяла убити. Към площада се стичат хора с носилки. Тълпата пее песента „Събудил се румънецът!”. Чува се шум от двигателите на тежки машини – танкове, изстрели и експлозии. Антиправителствената демонстрация продължава и към нея се присъединяват все повече хора. Протестиращите скандират: „Няма да си тръгнем!”. От импровизирана трибуна младежи издигат лозунги за свободата на Дойна Корнеа и на други румънски борци за човешки права. Цялата демонстрация коленичи и с едноминутно мълчание почита паметта на жертвите от Тимишоара. Има скандирания: „Тимишоара, Тимишоара!”. След 14:30 часа стрелбата с автомати престава. Милицията прекратява преследването на демонстрантите. Обстановката се успокоява – милицията изчаква, а демонстрантите не се разотиват, а продължават да скандират и да издигат лозунги. В 16:00 часа румънското радио съобщава за официален митинг в подкрепа на Чаушеску, но не предава нищо за продължаващите паралелно демонстрации в столицата.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА РУМЪНСКАТА КОЛЕДА Хронологията на един кървав край
21 ДЕКЕМВРИ 1989г.

Денят е студен и мрачен, но все пак някой лъч на зимното слънце си пробива път през тънката покривка от облаци, задушаваща небето на румънската столица. Букурещ е изпълнен с хора. Заради случващото се в Тимишоара президентът Николае Чаушеску прекъсва визитата си в Иран, връща се в страната и се опитва да въдвори ред. Организиран е „спонтанен” митинг пред централата на ЦК на Румънската комунистическа партия, участниците в който трябва да посрещнат възторжено омиротворяващата реч, която ще произнесе вождът Чаушеску. В 12:30 часа главата на държавата се изправя на централния балкон към площада и светлината на бледото зимно слънце се разстила върху лицето му. То е подобно на маска. Няма гримаса, но седящите близо до него виждат следите на вплетени в едно ярост, безсилие и страх. Кадифените революции са превзели Европа и този мъж с власт на полубог, управлявал комунистическата партия в Румъния четвърт век, е пред нервен срив. Чаушеску запазва самообладание и проговаря. Митингът се излъчва на живо по телевизията. Думите му звучат глухо, а пред погледа му в далечината се мержелеят издигнатите национални знамена – синьо-жълто-червено. Да, той отдавна е с нарушено зрение, но отказва да носи очила. Въпреки това вижда, че сред знамената отсреща има нещо нередно, по средата им зее огромна дупка. Обезобразени са. Провокатори са се вмъкнали на официалния митинг и развяват вандалски разкъсани знамена, от които е изрязан комунистическият герб. Трепетът в гласа на Чаушеску не секва неговата пламенна реч. Геният на Карпатите, както го зоват неговите приближени, вече е седемдесетгодишен и е минал през какво ли не. Няма да се поддаде на дребни провокации и възторжено продължава да говори, обещавайки на тълпата, че предстои увеличение на доходите на населението. В следващия момент някъде вътре в безличната маса на митинга се разнася вик: „Тимишоара!”. Окуражени от анонимността на множеството и други хора надават глас. Площадът е разтърсен от викове „Тимишоара!”, а в момента, в който силите на реда се опитват да наложат ред, започвайки да стрелят в различни посоки, секва и директното излъчване по румънската национална телевизия. Екзалтацията превзема бързо сърцата и умовете на хората. Навсякъде се говори, че избитите в Тимишоара са хиляди, макар днес документите по случая да потвърждават смъртта на 122-ма човека. Бунтът на масите не търси истината, а път към друга действителност. Балконът, от който говори вождът, се изпълва с приближените му. Николае не помръдва. Всеки опит да отвори отново устата си и да проговори обаче е обречен на провал. Зад гърба му стои една възрастна ниска жена, която промърморва: Vine Secu?. Това е съпругата му Елена, която му предлага да даде заповед на силите по сигурността Секуритате да се справят със ситуацията. Вождът е категоричен: „В никакъв случай!”. Тълпата е неконтролируема и това само ще усложни ситуацията. Долу сред множеството настава паника. Някой без знанието на Чаушеску вече прави опит да озапти разгневените хора, които доскоро са били кротки агнета на пастира на нацията. „Ало, ало, другари, върнете се спокойно по местата си!”, призовава Чаушеску. Уви, за децата на Румъния думите на бащата са вече само глух тътен.

В 17:00 часа Николае Чаушеску свиква кризисен съвет в кабинета си в Дома на народа, по-известен днес като Дворец на парламента. В 16:30 часа той вече е там, а до него на дивана е седнала Елена. За първи път съпругата на диктатора няма решение. Всяка жизнена сила като че ли я е напуснала, а върху лицето й се е настанила сянката на лудостта. Следват тридесет минути протяжно очакване. Николае се унася в топлината на стаята. Отвън студът наистина е непоносим. Геният на Карпатите е притворил клепачи. Само пет минути сън, за да се възстанови. Сънят отвежда Чаушеску в далечната 1918 г., когато на 26 януари се ражда в многолюдното семейство на бедняци от Скорничещ, област Олтения. Малко, изникнало в нищото село, което приютява цялото детство на бъдещия лидер на Румъния. Игрите с десетимата му братя и сестри изграждат Николае като твърд в решенията си мъж, макар и не много умен. На десетия си рожден ден избягва от своя дом и тръгва към столицата, където има намерение да си потърси работа, за да може да припечелва пари и да ги праща на близките. Да, ще отиде в Букурещ и ще се изправи в центъра на града.

Това е мястото, което през 70-години по негова повеля се превръща в средище на социалистическия градеж. Но всичко сега бавно се срива, почти се срутва върху му и го задушава. В този момент Николае се пробужда стреснат. Часът е 17 без 5. Кабинетът на Първия се изпълва с хора. Военните и членовете на тайната полиция са тук в опит да създадат план за действие и да организират контранастъпление. Следват дълги разговори, удавени в алкохол. Николае често излиза от кабинета заради появилия се през последните години проблем с простатата. В 23:30 часа всичко приключва. Е, не съвсем. В леговището на вожда, където е останал с любимата Елена, малко преди полунощ пристигат трите им деца – Зоя, Валентин и Нику. Те никога не са виждали родителите си в подобна светлина. Елена е сякаш отчаяна, а баща им – главата на държавата, обезкървен. Поради мерки за сигурност точно в 23:55 децата им са отведени от кабинета и няма да видят родителите си никога повече.

22 ДЕКЕМВРИ 1989г.

На разсъмване, докато уличните чистачи се опитват да отмият и заличат замръзналите локви кръв от предишния ден, Генералният щаб на Секуритате получава нареждане от своя директор Юлиан Влад да бъде прекратена стрелбата срещу тълпата. В утрото на новия ден тази тълпа е придобила още по-внушителен размер, защото към нея са се присъединили и работниците, които са прекратили своята работа, нарушавайки всички издадени заповеди. В 8:00 часа Николае Чаушеску обявява военно положение, макар че декретът, който официално трябва да въведе страната в тази форсмажорна ситуация, остава неподписан от него. В 9:30 часа, докато отпива последната глътка от чая си, телефонът звъни. Когато вдига слушалката, отсреща се чува познатият глас на един от секретарите му: „Съжалявам! Тази нощ Василе Милеа се е самоубил!”. Милеа е министърът на отбраната и един от най-верните съратници на Николае. „Наистина ли се е самоубил?”, пита невярващо сам себе си диктаторът. И до днес никой не знае каква е истината за това спонтанно решение за самоубийство на генерал Милеа и дали изобщо става дума за такова. Едва ли някога ще узнаем. Историята се пише от документално потвърдени факти, а догадките остават в ръцете на анализаторите. Поне дотогава, докато една от догадките не намери трайно място в умовете на обществото и не се превърне в договорена истина, която при следващата политическа система се подменя с друга. Да, Василе Милеа не може да помогне на Николае. Тъкмо затова следват два дълги телефонни разговора – с руския военен аташе в Букурещ, а също и с китайския. И от двете страни молбата на румънския вожд за съдействие е отхвърлена. Последен отчаян ход. В кабинета на Николае е поканен за разговор генерал Виктор Станкулеску, блестящ воин, но и дипломат. Свръхамбициозен, той винаги е пораждал страх у Чаушеску, но сега Николае наистина не вижда друг избор. Но Станкулеску няма намерение да си цапа ръцете, поне така твърди той, и отказва да подкрепи Бащата на нацията в стремежите му да предотврати краха. Вече остарялото, родено в Скорничещ момче, е изоставено само, както в деня на своето първо стъпване в румънската столица, когато е едва на 10 години. Но ако тогава пред него е стояло цялото му бъдеще, макар и неизвестно, сега насрещу му се изправя цялото му минало. Той е по-сам от всякога, и то в предстоящия край. „Не, скъпи, не си сам. Сега аз съм до теб!”, прошепва Елена и двамата заедно се отправят към изхода на кабинета. Часът е 12:00, а пред централата на ЦК на Румънската комунистическа партия скандира тълпа от 100 000 разгневени човешки същества, жадуващи своята упойваща глътка демокрация.

Пред кабинета ги очакват вицепремиерът Маня Манеску и съветникът Емил Бобу. Заедно, вместо да се отправят към изхода на сградата, неочаквано те поемат по стълбите нагоре. Елена се движи бавно, има проблем с десния крак. „Побързайте!”, учтиво приканва г-н Бобу бавещата се по стълбите г-жа Чаушеску. Когато се подават на покрива, там припряно работят няколко мъже, които отстраняват намиращите се наоколо антени. Вятърът е поразително остър и повдига връхните дрехи на четиримата новодошли. Часът е 12:03. Само след шест минути държавната „делегация” от бегълци е на борда на един от правителствените хеликоптери, управляван от пилота Василе Манутан. Планът е по възможност семейство Чаушеску да избягат в съседна България, но в последния момент курсът е променен. В 12:10 летателната машина е вече във въздуха. Елена и Николае нямат сили да погледнат надолу и да видят как хората, които доскоро са им се кланяли, сега са се превърнали в жадни за свобода чудовища. Хеликоптерът поема на север. Първата спирка е скоро. В покрайнините на Снагов, където слизат Манеску и Бобу. Перката на хеликоптера се завърта със заглушаващ стон. Сега на борда са само президентската двойка и пилотът, който ги води още пї на север към Питещ, където трябва да се укрият, поне докато ужасът по улиците на Букурещ отмине. След 5 минути полет обаче пилотът смутено отбелязва: „Съжалявам, но имаме проблем. Горивото ни е на привършване и ще трябва да кацнем някъде по-наблизо”. „Правете каквото трябва, по дяволите!”, избоботва свитата на топка на задната седалка Елена. Така в 13:05 часа хеликоптерът каца в нива в околностите на Търговище (Влашко). В новинарската емисия преди пет минути е обявено не само че контролът на страната вече е преминал в ръцете на Фронта за национално спасение на Румъния, но и че семейство Чаушеску са избягали от столицата. В този момент Мариус Попеску, директор на Държавното земеделско стопанство на Търговище, пушейки цигара на прозореца на кабинета си, наблюдава случващото се аварийно кацане на хеликоптера в далечината. Все още няма сняг, но вчерашният дъжд е превърнал разораната почва в кал. Заедно със счетоводителя и с една от касиерките Попеску се качва на паркирания в двора трактор и се отправя към летателната машина, чиято перка, омаляла от въртенето, е намерила най-сетне покой. „Когато пристигнахме до мястото, бяхме наистина изумени. Не можех да повярвам на очите си. Насред голото поле седеше изправен човекът, чийто портрет виси на стената във всяко учреждение. А до него – трътлестата му съпруга”, разказва по-късно пред журналисти директорът на стопанството в Търговище. А после продължава: „Брадичката на Чаушеску трепереше. Елена се владееше повече. Бяха двама жалки старци, сам-сами в тази пустош, които се опитваха да се доберат до някоя от пътните артерии и да спрат случайна кола…”. Мариус Попеску все пак съдейства на бившия лидер на страната и съпругата му да хванат транспорт и да стигнат до града. Но веднага след това телефонира от канцеларията си до кметството, където уведомява администрацията да очаква неподозирани гости. Нещо повече, Попеску се свързва и с единия от екипите на националната телевизия. Ефирът е прекъснат за извънредна емисия новини. От четвърто телевизионно студио е обявено местонахождението на Николае и Елена Чаушеску.

В 14:30 часа президентската двойка пристига благополучно в центъра на Търговище. Още докато са в колата, Николае вярващо се обръща към Елена, стиснал здраво ръката й: „Всичко е един зле устроен фарс, но аз вярвам в обикновения човек. Знам, че хората ни обичат и ще ни прикрият”. На площада в града вече ги очаква множество от работници. Някой някъде беше писал, че „в сърцето на всеки трудов човек се е стаил изнурен звяр, който очаква само сгода, за да се нахвърли и разкъса жертвата си – своя господар”. В потвърждение хората на Търговище, щом съзират президента и любимата му, така уморени и подплашени, започват да скандират: „Зверове!” и „Изверги!”. В 15:00 часа цялата страна знае къде са Елена и Николае, а в 15:10 работниците на Търговище предават двамата бегълци на армията. С военен джип те са откарани в близката казарма, база на противовъздушната част. Постройките са мрачни, влажни, студени. Преди да ги въведат във вътрешността, ги подлагат на обстойно претърсване. Във вече бившия народен водач са открити само един бележник и химикалка. В дамската чанта на Елена няма нищо особено. Е, не съвсем. В 17:00 часа семейство Чаушеску са предадени на мрака на една от казармените сгради, откъдето може би няма да излязат никога повече. Поне не живи.

23 ДЕКЕМВРИ 1989г.

В 1:00 часа през нощта Николае и Елена все още не спят. Не са вечеряли, примрели са от студ, а сега, вкочанени от страх, седят вкопчени един в друг в леглото, което военните са им подсигурили. Но в този момент дори прегръдката е непозволена. Белезниците на ръцете и краката им са своеобразни бариери между тях. Нищо не сближава така две човешки същества, пък били те и чудовища, както ужасът от неизвестността. Опитват се да се отдадат на Морфей, но сега дори и Бог като че ли е глух за молитвите им. „Заспаха едва към 2 през нощта”, докладва офицерът, натоварен с нелеката задача да бди над детронирания вожд и съпругата му. В утрото на 23 декември 1989 г. Елена и Николае, попаднали в хватката на военните, закопчани с белезници, скрити от света зад стените на казарма до Търговище, се пробуждат от хората, изпълнили стаята, в която спят. Часът е 9:00. Закуската за двамата гладници е като същински лек – три варени яйца, хляб и масло. След час, когато са се нахранили и посъвзели от шока, удовлетворили са първичните си нужди, те са отведени в съседното помещение. Там ги очакват познати лица на висши военни кадри. Това ободрява Николае и му вдъхва кураж. Може би все пак има спасение. Чаушеску първо отправя заплахи, а сетне обещава в замяна на свободата почести и пари. Може би все пак някой ще поддаде. И ето, единият от охранителите решава да свали белезниците на семейство Чаушеску. „Няма какво да се случи! Десет човека охраняват двама!”, окуражително измърморва мъжът. За обяд и вечеря сервират свинско със зеле на двамата държавници. Николае отказва да яде, защото мазното месо само може да влоши ситуацията. Той е диабетик от десетилетие, а дозите с инсулин в дамската чанта на Елена са вече на привършване. А само Бог знае докога ще ги държат затворени. „Те просто се опитват да ни предпазят от тълпата. В името на сигурността, докато отмине опасността!”, успокоява се сломеният Николае.

24 ДЕКЕМВРИ 1989г.

Идва Коледа. „Все пак сигурно вечерта ще ни освободят?”, окуражително шепти Елена в утрото на новия ден. Вчера вечерта след дълги разговори и съвети ръководството на Националния фронт за спасение на Румъния взема решение да бъде организиран „съдебен процес”. Свикан е военен трибунал, пред който са изправени Елена и Николае Чаушеску. В 10:00 часа на място пристига и генерал Станкулеску, над чиято фигура и до днес тегнат обвинения за предателството на семейство Чаушеску. Според някои от изследователите именно генералът е в основата на залавянето на двамата бегълци. Доказателствата за подобни подозрения обаче не са достатъчни. Основен обвинител по делото е 39-годишният Дан Войнеа, заместник главен военен прокурор. Започват дълги и протяжни разговори, в които служебният адвокат на семейство Чаушеску от защитник се превръща в обвинител. Процесът продължава чак до 22:00 часа. Всички са уморени. Малко преди да се отпусне в импровизираната си войнишка спалня, след като Елена е поставила необходимата доза инсулин на Николае, той промърморва: „Това очевидно е някакъв политически театър. Видя ли, всичко се записва. Явно това е начинът да ни спасят?”. Елена и Николае наистина и съвсем същински вярват, че на Коледа наистина се случват чудеса!

25 ДЕКЕМВРИ 1989г.

В 11:00 часа в импровизираната казармена съдебна зала са се събрали всички. Тук е и главният прокурор, който без много официалности започва да чете обвинителния акт. Всичко се развива като в някаква изпълнена с противоречия политическа сатира, написана от треторазряден драматург. В дъното на помещение, лишено от всякакви мебели, се изправят главните обвиняеми Елена и Николае Чаушеску. Две маси, разположени под ъгъл, се изпречват пред тях. Елена е с вид на жена, която насилствено е измъкната от спалнята й. Загърната е в дебелото си палто от бежова кожа и кафява яка. На врата й виси завързан набързо син шал. Косите й са вързани на кок. А погледът й? Това е поглед на старица, подплашена от сянката на края. Николае е с права стойка. Той е в костюм в три части, върху който е навлякъл бързешком черното си манто. Лицето е сериозно. А устните, напукани от студ, са готови във всеки момент да се разтворят като за важни преговори. На масата пред двамата няма нищо освен издут пощенски плик, който е поставен точно пред Елена. През цялото време през следващите четири часа тя ще следи зорко пликът пред себе си, а от време на време инстинктивно ще протяга ръка към него, за да прокара крайчеца на пръстите си по издутината. Сякаш за да се увери, че съдържанието е все още вътре.

ПРОКУРОР: Престъпления срещу човечеството. Те са извършили действия, несъвместими с човешкото достойнство и общественото съзнание. Действали са по деспотичен и криминален начин. Те са разсипали народа, чиито лидери настояват, че са били. Заради престъпленията, които са извършили срещу народа, аз искам в името на жертвите на тези двама тирани смъртна присъда за двамата обвиняеми… Всеки честен гражданин знае, че ние нямаме лекари, че Вие избивахте еднакво деца и други хора, че няма нищо за ядене, няма електричество. (Пауза.) Кажете ми кой поръча кървавата баня в Тимишоара?

Николае отказва да отговори.

ПРОКУРОР: (настоятелно) Кой заповяда да се стреля по тълпата? Кажете!

ЕЛЕНА: (към Николае) Остави ги. Виждаш, че няма начин да се говори с тези хора.

ПРОКУРОР: Доколкото е известно, има 34 жертви.

ЕЛЕНА: (към Николае, през зъби) И те наричат това геноцид.

ПРОКУРОР: Никой не иска да направи нищо за Вас! Елена шепне в ухото на Николае.

ПРОКУРОР: Да, Елена винаги е много бъбрива, но не може нищо повече. Аз видях, че тя едва успява да чете правилно, но твърди, че е университетски възпитаник!

ЕЛЕНА: Интелигенцията на тази страна ще чуе в какво ни обвинявате.

ПРОКУРОР: Вече целият свят знае какво става тук.

НИКОЛАЕ: (ядосано) Говоря Ви като обикновен гражданин и Ви казвам, че съм президент на Румъния… Аз съм президентът на народа и няма да разговарям с провокатори, нито пък ще разговарям с превратаджии и наемници.

ПРОКУРОР: Да, но Вие плащате на наемниците.

ЕЛЕНА: (към Николае) Невероятно е какво измислят, невероятно.

НИКОЛАЕ: (към Елена) Възможно ли е да бъдем толкова оклеветени? Хваща Елена за ръката, стиска я, а сетне я пуска.

ПРОКУРОР: Да поговорим сега за вашите сметки, господин Чаушеску.

ЕЛЕНА: Сметки в Швейцария? Представете ни доказателства!

НИКОЛАЕ: Ние нямаме сметки в Швейцария. Никой не е откривал сметка. Това показва до каква степен се заблуждавате. Каква клевета, какви провокации. Това е държавен преврат.

ПРОКУРОР: (към Елена) Вие винаги бяхте готова да говорите, учен човек. Вие бяхте най-важната подкрепа, номер две в правителството. Вие знаехте ли за геноцида в Тимишоара?

ЕЛЕНА: Какъв геноцид? Във всеки случай аз няма да отговарям на никакви въпроси.

ПРОКУРОР: Знаехте ли за геноцида, или като химик се занимавахте единствено с полимери? Вие като учен знаехте ли?

Елена мълчи.

ПРОКУРОР: А кой пише Вашите статии, Елена?

ЕЛЕНА: Такава наглост! Аз съм член на Академията на науките. Не можете да говорите с мен по този начин!

ПРОКУРОР: Тоест в качеството си на министър и вицепремиер Вие не знаехте за геноцида… Но кой даде заповед да се стреля? Отговорете на този въпрос!

ЕЛЕНА: Няма да отговарям. Казах Ви още в самото начало, че няма да отговарям на никакви въпроси.

НИКОЛАЕ: (към прокурора) Вие като офицер трябва да знаете, че правителството не може да даде заповед за стрелба. А онези, които убиха младежите, бяха терористи!

ЕЛЕНА: Терористите на Секуритате!

ПРОКУРОР: Терористите на Секуритате?

ЕЛЕНА: Да!

Следва кратко мълчание.

ПРОКУРОР: Елена, имали ли сте вече душевно заболяване?

НИКОЛАЕ: (ядосано) Какво? Какво питате?

ЕЛЕНА: Оставете ме на мира!

ПРОКУРОР: Това ще помогне на Вашата защита. Ако сте имали душевно заболяване и го признаете, няма да бъдете отговорна за действията си.

ЕЛЕНА: Как може някой да ни каже нещо такова! Как е възможно!

След изчитането на дълъг списък с членове от Наказателния кодекс, както и редица обвинения, сред които и това за кражба на един милиард долара, прокурорът се обръща към Елена и Николае.

ПРОКУРОР: Затова искам смъртна присъда!

Всъщност кой е виновен за размириците в Тимишоара? Кой е отговорен за убитите, за свалянето на режима в Румъния? И преди всичко кой е стрелял и по чия заповед? Официалната теза се опитва да свали отговорността от армията и да я прехвърли на държавна сигурност – Секуритате. Според мнозина анализатори и изследователи на близкото минало на Румъния обаче една по-точна хронология на събитията би позволила доближаването до истината. На подобно мнение е и историкът Траян Санду, който твърди, че в Румънската революция от 1989 г. има нещо гнило. Детайлното вглеждане в списъка с жертвите на събитията от декември 1989 г. позволява да се види по-обективно ролята на военните. Факт е, че от 1033 убити, 270 са войници. Всъщност армията продължава саморазправата с манифестиращите чак до нощта на 21 срещу 22 декември, когато е прекъсната от заповедта на Чаушеску за неразправа с демонстрантите и подозрителното самоубийство на министъра на отбраната. След утрото на 22 декември армията е разцепена. Военните са от двете страни на барикадата. Очевидно част от войсковите части бранят отявлено режима, но другите са се опълчили срещу него. Факт е още, че на 17 декември следобед първи откриват огън по протестиращите в Тимишоара именно военните. Хората на Секуритате се включват в действията едва на следващия ден. Не по-малко смущаващо е „раждането” на Фронта за национално спасение на Румъния, появил се буквално от нищото. След събитията от декември 1989 г. повече от два милиона от членовете на Румънската комунистическа партия сменят партийните си книжки с такива на Фронта. От 22 декември 1989 г. изведнъж те изчезват, внедряват се в новата система и преобразуват Фронта в партия, която ще управлява страната до 1996 г. Каквато и да е истината, населението на Румъния остава с впечатление за революция, „открадната” от апаратчиците на режима. Революция ли е обаче случилото се, или е държавен преврат? Вътрешното и международното раздразнение от управлението на Чаушеску дава основание да се твърди, че става дума за държавен преврат, разигран като революция, за да бъде легитимиран новият режим. В началото на 90-те години нарастват подозренията, че действително става дума за преврат, поради което парламентът възлага на Румънската служба за сигурност, наследник на Секуритате, да направи анализ на фактите и да излезе с официално становище. Докладът е публикуван през 1995 г. В него липсва анализ на смущаващото поведение на някои от младежките групи демонстранти в Тимишоара от следобеда на 16 декември 1989 г., които палят магазините в града. Групи, които, щом се събират множеството манифестиращи, изчезват и се появяват отново при палежа на танковете на следващия ден. Друга важна характеристика на доклада е ясно заявената, макар и не добре аргументирана, намеса на съветските служби в най-тревожните епизоди от събитията през декември 1989 г. Според оповестените в доклада данни броят на съветските туристи се увеличил от 9 декември нататък. Нови коли съветско производство, пълни с млади атлети, се движели на колони по пътищата, като пътуващите избягвали хотелите и плащали във валута. Абсурдността обаче не е само в това, но и във факта, че на границата били спрени съветски коли, пълни с камуфлажни униформи на румънската армия, дори имало и една униформа на съветски офицер. И още: в доклада си Румънската служба за сигурност намесва и унгарските служби в случилото се в Тимишоара. Според изнесените данни румънското Министерство на отбраната разполагало със сведения за съществуването на тренировъчни лагери за румънски бежанци в Унгария. Не по-малко смущаващо е и приписването на първия пукот в Букурещ срещу протестиращите на контрареволюционните части на Секуритате, ревностни пазители на режима на Чаушеску. Версия, която е опит да се свали каквато и да е отговорност от военните части. Факт е обаче, че структурите на Секуритате преминават официално под прякото управление на армията на 24 декември. Именно Секуритате ще сътвори легендата, че в нейните структури Чаушеску е внедрил терористи, които са дошли от арабските страни и са специално обучени да пазят режима на вожда (който действително е приятел с арабите, но мотивите за това приятелство са доста по-различни). Въпреки всичко това официалната истина за събитията от 1989 г. в Румъния остава тази, макар че днес все повече хора считат, че случилото се тогава има една-единствена цел – физическото унищожаване на семейство Чаушеску чрез преврат, облечен в дрехите на кадифена революция. А както отбелязва прокурорът Дан Войнеа, главният обвинител на Чаушеску в проведения от военния трибунал фарсов процес: „Чаушеску беше пожертван, за да се запази държавната администрация. Така се реабилитираше системата, но сега пременена с одеждите на пазарния капитализъм и политическата демокрация!”.

На 25 декември 1989 г. в 15:45 часа Елена и Николае са изправени до стената. Мъжът, който връзва ръцете на Елена зад гърба, трепери, а самата тя майчински прошепва: „Дете мое, причиняваш ми болка!”. И моли да й сложат шала на главата. Да го спуснат като було, за да не вижда. Точно в този момент поглежда за последно към издутия плик на масата. Следва няколкоминутен смут, който точно в 16:00 часа приключва. Помещението е окървавено. Семейство Чаушеску са екзекутирани пред камера, която документира целия процес и разстрела. Кадри от това низостно събитие обикалят целия свят. Вождът и неговата любима са мъртви. Коледа е. Кървавата румънска Коледа, в която хората, наместо да си честитят Христовото рождество, се поздравяват с извоюваната демокрация. Имат право да вярват в това, все пак е Коледа. А там на масата в импровизираната съдебна зала в казармената сграда край Търговище стои един издут от съдържанието в него плик. Веднага след разстрела групата от трибунала напуска помещението и издава заповед за последващите действия. При труповете остава момчето, което завързва ръцете на Елена Чаушеску зад гърба. Именно той разказва, че в последните мигове Елена и Николае се гледат един друг. Николае е в ступор. Не помръдва, не мигва дори, а от очите му се търкалят едри сълзи. А Елена като някакъв призрак със синя кърпа на главата отронва: „Ник, убиват ни! Убиват ни, Ник, в нашата Румъния!”. Именно този безименен днес мъж, останал сам с труповете на лидерите Чаушеску, дръзва да отвори останалия на масата плик. От любопитство, от желание да разбере. Вътре има един-единствен флакон инсулин, без който Николае не може да живее вече десет години. Затова той е винаги в Елена, защото тя винаги е до своя Гений от Карпатите. Това е последният флакон, който е останал. Но сега Ник няма нужда от него, защото всичко приключва. След пет дни труповете са погребани анонимно и тайно в гробището „Генча” в Букурещ. Денят е 30 декември. Гробовете за засипани с тлъст чернозем, а вечерта за първи път през този революционен декември над Букурещ завалява сняг. Небето спуска своя саван, за да се опита да заличи следите от една дълга история, приличаща понякога на приказка, а друг път – на кошмар. Един приказен кошмар, в който всичко е в ръцете на една жена – Елена, но не хубавата, а Чаушеску.

ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ НА МАЛКАТА ЛЕНУТА ПЕТРЕСКУ

Букурещ е особено оживен в лятната вечер на 13 август 1939 г. Светът е пред избухване на война, но все още никой не знае това. Дори и 23-годишната брюнетка Ленута Петреску. Сега тя седи пред огледалото в сумрака на квартирата си и се приготвя за излизане. В парк „Веселие”, по-известен като Парк на радостта, тази вечер е устроен градски бал. Ленута е безразлична към кокетирането и всяка нотка на суетност й е неприсъща. Но не сега. Решила е да отстъпи от убежденията си и да се преобрази. Начервява тънките си устни, облича елегантна лятна вечерна рокля, обува обувки с токчета. Премята малка бяла дамска чанта и хлопвайки вратата зад гърба си, се спуска по каменните стълби на старата сграда, която я приютява вече повече от година в румънската столица. Всъщност Ленута е селско момиче от малко селце в Северно Влашко – Петрещи. Тя се ражда в него на 7 януари 1916 г. в бедно семейство. Израства там и полага усилия да завърши средното си образование, но, уви, безуспешно. На изпитите през последната година от обучението е скъсана и след втория опит да се пребори със собствените си незнания се отказва. Все пак може да чете, да пише, макар и некрасиво, а когато към това се прибавят и малките, но стабилни умения в математиката, това е достатъчно. Какво повече му трябва на едно момиче от село? Но родителите на Ленута са решили да не оставят единственото си женско отроче в пустошта на провинцията и я отпращат далеч. Далеч в големия столичен град, където да си потърси работа в прохождащите през първата половина на 30-те години румънски производства. Така момичето от село попада в една от текстилните фабрики в града, където не само бързо усвоява тънкостите на работата, която й е възложена, но и неусетно се превръща в своеобразен лидер. Ленута притежава едно качество, което в годините, прекарани на село, е усъвършенствала до маниакалност – съблазнителността. И не защото е с красиво лице, а още повече заради някаква стройна фигура. Не. Ленута е непримирима личност, бунтарка по дух, което в съчетание с особената й харизма може да съблазни всеки, да го накара да й вярва, да я следва. Тъкмо това я сближава със средите на работническите синдикати и тя си извоюва редовно участие в техните тайни сбирки. Още през 1936 г. крайнодясната антикомунистическа политическа организация в Румъния Желязна гвардия, известна като Легионът на архангел Михаил, укрепва своите позиции и потиска пролетарските борби в страната. Сега комунистите се спотайват и се събират отвъд закона. От 1937 г. в редиците на дисидентите е и Ленута. Заедно със съмишлениците си тя активно се включва във всевъзможни подривни акции. Поне това е разказът на самата Ленута, която в кръговете тогава е по-известна с псевдонима си Флорина. Някои историци обаче я подозират в лъжа, сред тях е и Диан Дюкре, който пише: „За да си изфабрикува съдба, Ленута не се гнуси от манията да си измисля. Тя е разбрала много рано, че за да съществуваш, не е достатъчно да си живееш живота; трябва да изработиш измеренията на амбициите си. Ленута се сънува като бунтовната вдъхновителка на социализма. И това й е достатъчно, за да го превърне в биографичен факт”. Такава ли е действителната картина на нещата, не знаем, но е сигурно, че на 1 май 1939 г. момичето от село Петрещи е на организираната манифестация по повод Деня на труда в центъра на Букурещ. Там начело на кортежа Ленута крещи опиянено: „Хляб и справедливост!”. Сред множеството е и един млад мъж, който само преди няколко месеца е излязъл от затвора. Това е 21-годишният Николае Чаушеску, който заради дребни провинения, според официалната версия заради „заемането на ангажирани позиции”, а според действителната „заради кражба и сбиване” лежи четири месеца в румънската бастилия Дофтана. Всъщност Николае не е освободен от затвора, а бяга от него, поради което оттогава живее в нелегалност, защото агентите на тайната полиция го издирват. Но въпреки всичко на 1 май 1939 г. той се осмелява да излезе на площада и да се слее с тълпата. Начело на групата той съзира задъхващата се от собствените си викове Ленута. По-късно сам Николае споделя: „Когато я срещнах, разбрах, че с нея споделяме общата несигурност на дисидента и решителността на онези, които искат да променят световния ред”. Още същата вечер Николае и Ленута се изправят очи в очи. Любов ли е това? В този момент нито те, нито който и да е друг знае. Сигурно е обаче, че полагат основите на едно общо съществуване, в което да посрещнат заедно несигурното си бъдеще. Вечерта на 23 август 1939 г. Николае е в парка. Той очаква своя Ленута, която пристига точно в 19:00 часа. След протяжно дефиле в парка, в което Ленута се включва като на шега, тя е избрана за кралицата на бала. Така в обятията на дисидента беглец от Дофтана тази вечер попада една кралица. Тя окончателно завладява ума и сърцето му. Двамата много искат да поемат по обща пътека. Настоящето им обаче е белязано от несигурност. Николае е издирван от властите, което предопределя и честата смяна на квартирите на младата двойка. Местят се от адрес на адрес, като не се доверяват на никого. Още по-тежко става положението през късната есен на 1939 г., когато Чаушеску е осъден задочно на три години строг тъмничен затвор заради укриването си. Но той не е готов да се предаде, а единственият човек, който му дава сили за това, е Ленута. Тя продължава да се труди в текстилната фабрика и да е единствената, която носи пари вкъщи. Ленута дели залъка си със своя избраник. Но не за дълго, защото през юни 1940 г. Николае най-сетне попада в хватката на властите и е интерниран в лагер в Търгу Жиу, където прекарва следващите не три, а четири години от живота си. През цялото време получава писма от обичната Ленута, в които тя разказва на дълго и на широко за живота по време на война. Самият той регулярно изпраща малки късчета хартия с изписани няколко реда: „Не се тревожи. Добре съм. Ще оцелея. Обичам те. Ще си дойда. Аз съм сигурен! Вярвай ми! Ще си дойда!”. Сигурността на Николае, че ще оцелее и ще се върне, е подхранена не само от любовта му към Ленута, но и от простичкия факт, че в лагера негов съкилийник се оказва не кой да е, а бившият железничар Георгиу-Деж, превърнал се в своеобразен тартор на затворническата група в лагера. Тук в затвора всички се боят от Деж, а Николае се превръща в най-верния му другар. Ето защо избраникът на дисидентката Петреску вярва, че рано или късно ще се измъкне невредим. И се оказва прав. През август 1944 г., когато Червената армия нахлува в страната и налага на Румъния новия политически ред, Георгиу-Деж вече е избягал, но е организирал и освобождаването на своя приятел. Николае пристига в Букурещ през декември 1944 г. Обикаля от квартал на квартал, за да търси своята Ленута, защото на адреса, от който е получил последното й писмо от преди пет месеца, не я открива. Но нея я няма. В компания на свои познати Чаушеску разкрива един смущаващ факт. Селянката от Петрещи, която му се е клела във вярност, се е превърнала в леконравна жена. Още през 1940 г. е напуснала работа, за да се отдава на всеки мъж, който я пожелае. Е, не на всеки, а само на онзи, който може да си позволи да заплати за това. Николае е съкрушен, но все така влюбен. Той трябва да я намери: „Няма значение, създадените преди това връзки не могат да бъдат разкъсани!”. В това вярва и самата Ленута, която в своя защита простичко отбелязва: „Все пак беше война!”. Намерили сили да си простят, или просто намиращи се във взаимна безизходица, двамата се връщат един към друг и не се разделят никога повече. На 23 декември 1947 г. Ленута Петреску и Николае Чаушеску се обричат във вечна вярност, докато смъртта ги раздели. По документи обаче Николае Чаушеску не свързва живота си с Ленута. След излизането си от затвора Николае бързо се установява в средите на новата власт благодарение на приятеля си Георгиу-Деж, който скоро след политическите промени в страната се е превърнал в лидер на Румънската работническа партия (РРП). Чаушеску е назначен за секретар на Съюза на комунистическата младеж, пост, който той ще докаже, че е достоен да заема, но и пост, който предполага по-различно поведение и общуване с хора, които са на по-високо ниво. А как тогава би могъл да свърже живота си с жена, чието име на румънски означава просто „милата”. Ленута е не само без завършено средно образование, но и селско момиче с нелепо име. И ако другите неща са непоправими, то името поне може да бъде подменено. Така ден преди бракосъчетанието се ражда Елена Петреску, която на 23 декември 1947 г. за първи път се подписва като Елена Чаушеску. От този ден нататък Елена се превръща в любимата, която, въоръжена с амбиции, води своя съпруг към върха на държавата. Защото, както самата Елена отбелязва в свое интервю: „Големите надежди са за малките хора, които знаят как да мечтаят!”. Безспорно Николае и Елена знаят как да „мечтаят”. През март 1965 г. превземат и последния етаж на властта в Румъния – главата на семейство Чаушеску е избран за генерален секретар на РРП. Младото семейство посреща Коледата през 1947 г. в Букурещ. В мрачната си нова квартира близо до Парка на радостта, в който преди осем години Ленута е избрана за кралица на бала. Сега те двамата стоят и не вярват на пътя, който са изминали, за да стигнат до тук. Пред тях са единствено белите страници, върху които заедно ще напишат онази част от историята на Румъния, която и до днес остава необяснима. Как две човешки същества, едновременно потвърждавайки и опровергавайки твърденията за собствената си неграмотност и необразованост, превръщат Румъния в непослушното дете на социалистическия лагер.

КРАТЪК ЛЕТОПИС НА ЕДНО (РАЗ)ЛИЧНО УПРАВЛЕНИЕ

Пътят на Николае Чаушеску от затвора до върха е дълъг, но преминава без сътресения. От секретар на Съюза на комунистическата младеж през 1944 г. само след две години е назначен за главен ръководител на партийния комитет в района Олтения. Това са два поста, които позволяват на Николае да разкрие всички свои качества – от подчинението до склонността му към насилие в името на успеха. През 1947 г. няколко дни преди сватбата си с Елена името на Николае е замесено в един криминален епизод – смъртта на някакъв банков директор. Случаят и до днес остава неизяснен в детайли, но малкото оцелели документи разкриват, че ако не лично, то убийството е извършено от наемници, които обаче със сигурност действат по заповед на самия Чаушеску. Приятелят му от затвора Георгиу-Деж, а сега негов партиен опекун, оценява достойнствата му и затова още през 1949 г. по време на колективизацията го назначава за свой зам.-министър на земеделието, а само след година и за зам.-министър на Въоръжените сили, когато възниква необходимата на РРП от политическа армия. Чаушеску взема активно участие в чистките в страната и през май 1952 г. е допуснат да стане член на Централния комитет на партията, а след три години става и част от състава на Политбюро. Въпреки това малко преди смъртта си през 1965 г. Георгиу-Деж посочва за свой наследник като ръководител на РРП не верния си другар Николае, а Георге Апостол. Но семейство Чаушеску през всички тези години на кариерно израстване полагат необходимите усилия, за да спечелят любовта на хората, като назначават свои приятели във всяко кътче на управленския държавен апарат. Николае изгражда мрежа от свои длъжници, които са готови на всичко, за да се отблагодарят на своя покровител. Тъкмо така през март 1965 г. ръководството на РРП попада в ръцете на Чаушеску – един щастливо женен мъж с три деца, изтъкан от амбицията, че ако не светът, то поне страната му може да бъде изградена по негов собствен модел с особено място на международната дипломатическа шахматна дъска. Ето защо първите крачки на Чаушеску са по посока на ласкателства към „независимия дух на западното общество”, демонстрирайки автономията на Румъния от съветския си съсед. Подстрекаван от своята любима Елена, Николае се изправя на трибуната и порицава открито репресиите по време на Пражката пролет през 1968 г., когато съветските танкове нахлуват в бунтуващата се Чехословакия. В добавка семейство Чаушеску се обръщат дръзко за диалог към комунистическия гигант Китай на Мао Дзъдун, което помага на Николае да изгради образа си на „ценен посредник в диалога изток-запад, на отговорен и почтен държавник, с когото си заслужава да се водят съдържателни преговори”. Чаушеску издига национализма и либерализацията в своеобразен култ. И има защо, тъкмо те ще осигурят неговата политическа легитимност отвъд границите на социалистическия блок. За реализацията на намеренията си той предприема важна административна реформа, в основата на която е раздробяването на маджарските райони на множество окръзи с цел да бъдат ограничени претенциите им за автономен живот и да се избегнат масови прояви, които създават редица проблеми преди това. Не по-маловажно за утвърждаването на новия ръководител е реализираната промяна на наименованието на страната, която от народна се превръща в социалистическа. От 1974 г. Чаушеску създава и нов държавен пост – този на президента, който пръв заема самият той, съсредоточавайки в ръцете си пълната власт над страната. Ражда се Геният от Карпатите, чиито прозорливи ходове осигуряват на родината му място през 1971 г. в Генералното споразумение за търговия и митнически тарифи, а през следващата година Чаушеску взаимодейства с Международния валутен фонд и Международната банка за икономическо развитие. През цялото това време до него е Елена, която все по-болезнено развива комплекс от простичкия факт, че не е успяла да завърши средното си образование. Този комплекс я тласка да „овладее” интелектуалните среди в Румъния. И ако Николае избира да „издигне мост към Запада”, то тя избира пътя на „велик учен със световна известност”. Първата задача, с която трябва да се справи, е да заличи следите на някогашната Ленута и активистката Флорина. Слуховете за младата и некултурна проститутка и работничка от село не могат да важат за една академичка. Остава й само да избере областта, в която трябва да се осъществява. През 1967 г. е назначена за председател на отдела по химия при Висшия съвет за икономика и съветско развитие на Румъния. Това съвсем скоро я превръща в изтъкната химичка, а край името й започват да се нижат една след друга мъгляви титли като член на Букурещкия градски комитет на Румънската комунистическа партия и председател на Националния съвет за наука и технологии, създаден от правителството специално заради нея, и т.н. Зад всичко това обаче стои жаждата за власт, която задушава Елена. Тя е решила да сложи ръка върху цялото планиране на научноизследователската дейност и върху най-новото технологично развитие на румънската държава, нещо, което ще й даде възможност с гордо вдигната глава да стои до своя Нику и да го подпомага във всеки негов ход. Елена защитава докторат, произведена е в професор, бронирана е с какви ли не дипломи, превърната е във фалшив герой на научния и индустриалния прогрес. Тя се нуждае само от едно – блясък, който да я превърне в така мечтаната от нея кралица на Нику. Всъщност това вече не е трудно. В началото на 70-те години семейство Чаушеску разполагат с всичко, което им е необходимо, с власт и пари, за да си позволят блясъка на скъпите дрехи, бижута, жилища. От тук насетне Елена облича дрехи от Париж, Лондон, Ню Йорк, а парфюмите и палтата й от естествена кожа се превръщат в нейна запазена марка. Жената учен, особено тази до президента, трябва да изглежда и да мирише добре. Съпругата на вожда обаче не се задоволява само с това. Тя пожелава и обичта на народа. Готова е на всичко за това. А първата крачка към тази цел е овладяването на сърцата на интелигенцията. Дали те ще са искрени в любовта си към нея, няма никакво значение. Важното е рожденият й ден да се чества като национален празник от всички, художниците да я рисуват, а поетите да я възпяват в стиховете си, както това прави, макар и непохватно, румънският писател Корнелиу Тудор:

НИКОГА В ЦЕЛИЯ НИ НАРОД
НЕ Е ИМАЛО ПО-ВЕЛИКА ЖЕНА.
ТЯ Е НАЙ-ЯРКАТА ЗВЕЗДА НА НЕБЕТО,
ОБЛЕЧЕНА КАТО РУМЪНКА.
ТОВА Е ЕЛЕНА ЧАУШЕСКУ.
НАЙ-ЧИСТ Е НЕЙНИЯТ ГОРЕЩ СТРЕМЕЖ.
НАЙ-ДОБРАТА МАЙКА, ЗА ДА НИ СПАСИ,
ИДВА С УЧЕНАТА СИ МЪДРОСТ.
НЕЙНИТЕ ПОСТИЖЕНИЯ СА НАЙ-
ВЕЛИКИТЕ.
ТЯ ВИНАГИ СЕ СТРЕМИ ПО-НАГОРЕ,
ПЪТЕВОДИТЕЛ НАШ.
И ЗА ДА ПОДКРЕПЯ НАШИЯ ВОДАЧ ,
ТЯ СТОИ ТВЪРДО ДО НЕГО .

Фигурата на Елена до Николае е неотменна при всички негови визити, срещи, заседания. Като истинска покровителка тя бди над своя любим, а при всяко колебание от негова страна тя му помага да взема решения. Защото както самата тя, така и румънският държавен глава нямат доверие на никого освен на човека до себе си. Влюбени един в друг, самодостатъчни си, те нямат нужда от останалия свят. В същото време пламенно вярват, че народът ги обича. Нищо, че са повели страната си към национална катастрофа. Дали става дума за лудост, глупост или дръзка политическа постановка? Или за един изживян отвъд всяка нормалност човешки живот? Дори и от дистанцията на времето всичко остава така необяснимо, както и кой издаде заповедта да се стреля срещу тълпата в Тимишоара. Стрелба, която слага край на диктатурата на Чаушеску и въвлича страната в следващия театрален спектакъл, който съвсем философски започва с думите на Ницше: „Всяко минало заслужава да бъде проклето!”.

ИМЕТО МИ Е ЧЕРВЕН
(ВМЕСТОЕПИЛОГ)

Децата на Елена и Николае не остават незасегнати от събитията през 1989 г. На 22 декември в 3:00 часа през нощта в дома им нахлуват силите на реда. Издадена е заповед от новата власт за задържането на червената принцеса и двамата принцове на Румъния, наследниците на Чаушеску – Зоя и братята й Валентин и Нику. Нику е най-малкият от тях. Навярно тъкмо затова се превръща в любимец на баща си, който го подготвя за негов наследник във властта. На Нику му е позволено всичко – каране на скъпи коли, носене на дрехи от Франция и САЩ, организиране на частни партита в правителствените имоти, дори престъпване на закона. През леглото му преминават десетки момичета, а когато някоя жена го впечатли, той е готов на всичко, за да я притежава. Склонен е да се ползва и от услугите на Секуритате, както например се случва с петкратната олимпийска шампионка Надя Команечи, която насила е отведена на среща с разглезения Нику. Макар Надя да отрича да е имала нещо общо някога със сина на Чаушеску, документите са достатъчно красноречиви – след приключване на състезателната си кариера бившата шампионка по молба на Нику е назначена веднага за главен треньор на националния отбор по гимнастика. И пак по негов каприз е издадена заповед, слагаща възбрана върху всеки опит на Надя да излезе от страната дори като треньор на националния отбор. Когато Нику е арестуван през 1989 г., той е на 38 години. След разточителен съдебен процес на следващата година е осъден на 15 години лишаване от свобода по обвинение за „геноцид над румънския народ”. Синът на диктатора понася участта си на затворник стоически, но не и неговото тяло. През ноември 1993 г. той е освободен заради тежка форма на чернодробна цироза и диабет. Остават му по-малко от три години живот, които той преобръща в бягство от самото живеене. Удавен в алкохол, увит в стари и прокъсани дрехи, намерени на улицата, той се превръща в бездомник, който скита от град на град. На 23 септември 1996 г. е открит в несвяст на гарата във Виена. След два дена борба за живота му в една от столичните австрийски клиники сърцето на някогашния принц престава да бие. Второто отроче на фамилията Чаушеску е Зоя. Родена през 1949 г., тя се дипломира като математичка в университета и защитава докторска дисертация. Зоя като своя брат също обича парите и живота отвъд граница. Тя често пътува до Париж, Лондон, Рим. Ей така, за разходка и пазаруване на дрехи. В началото на 80-те години заради страстта си към скъпите западни стоки си навлича гнева на тълпата, която, щом я съзре на улицата, започва да я освирква. „Случи се така, че със Зоя Чаушеску присъствахме на премиерата на някакъв балетен спектакъл. Щом я съзряха, залата се изпълни с освирквания и груби подмятания за неприличните цени на дрехите й”, разказва приятелката й Катерин Йоханис. Това предопределя и по-нататъшната й съдба. В нощта на 22 декември съпругът й Мирча Опран е в командировка, а Зоя е арестувана. Тя е оставена в следствения арест заради „разрушаване на националната икономика”, но след няколко месеца е пусната на свобода. Липсват всякакви доказателства за повдигнатото обвинение. След освобождаването й Зоя се среща за първи път с истинското лице на действителността. Цялото имущество на семейство Чаушеску е конфискувано от държавата. Червената принцеса остава без своите палта, без своите скъпоценни вещи. Без нищо. Отнети са й дипломата и научната степен по математика. Никой не иска да я вземе на работа дори като чистачка или миячка на чинии. В такива моменти винаги се отваря друга врата. От някакво английско издателство предлагат на отчаяната Зоя да напише мемоарна книга, труд, който ще й бъде заплатен – 80 000 щатски долара. Тя отказва. Не е готова да говори и едва ли някога ще се осмели да го направи. Онова, което я спира да прекъсне сама нишката с живота, е любовта на съпруга й, който не само й помага да преодолее загубата на всичко свое, но и да намери отговорите на много въпроси за случилото се през декември 1989 г. – смъртта на родителите й, нещо, което силно терзае душата й. След разстрела телата на Елена и Николае Чаушеску не са дадени на децата им, за да ги погребат. Според официалните власти телата на убитите са положени в гробището „Генча” в румънската столица. Зоя прави проверка в гробищните архиви и разкрива, че в парцелите, където трябва да лежат родителите й, са погребани други хора. Нещо повече – номерата на издадените смъртни актове са дублирани с други. Смущаващ е и фактът, че на тези актове като място на смъртта на Елена и Николае Чаушеску е указано Букурещ, а не мястото, където са разстреляни – Търговище. Подозренията за фалшифициране на документите се задълбочават, когато през 1995 г. Владимир Белиш (който през 1989 г. е директор на Правно-медицинския институт в Букурещ) заявява в интервю, че смъртните актове на Елена и Николае са невалидни: „Те са попълнени без изобщо лекар да види труповете. Освен това са дублирани с други актове със същите номера, издадени на двама мъртви офицери. При извършената фалшификация са сбъркани и рождените данни на Елена Чаушеску. Тя е родена на 6 януари 1919 г., а в документа е записана датата 7 януари 1916 г.”. Друг участник в събитията от онази година е и Джелу Войкулеску, който в свое интервю пред румънските медии твърди, че „фалшификацията е извършена по нареждане на Виктор Станкулеску”. Не по-малко учудващо е защо труповете остават непогребани цели пет дни. Къде са били в този период телата? Кога и как са транспортирани от Търговище до Букурещ, ако изобщо са транспортирани? Всички тези въпроси стават част от причините за митовете, че Елена и Николае са живи, че тъкмо те са организирали собствената си смърт. Митът, че са живи, остава валиден до момента, в който на трибуната се изправя Виктор Станкулеску и проговаря. Според неговия разказ действително е извършена фалшификация на документите. Но тя е направена с цел тленните останки на държавническото семейство да бъдат предпазени от „посегателствата на гневната тълпа, която искаше да оскверни телата на убитите”. Колкото до причината двата трупа да останат непогребани от 25 до 30 декември, тя е простичка: „Имахме много по-важни и неотложни държавни задачи”. Но и тези обяснения не са достатъчни, за да успокоят Зоя Чаушеску. От 1996 г. тя започва да депозира множество писма, молби, жалби до редица компетентни държавни органи с желание телата на родителите й да бъдат ексхумирани и да бъде изготвен лабораторен анализ на ДНК на телата. Зоя иска да разбере истината дали там, в гробището „Генча”, в онази декемврийска нощ действително са погребани Елена и Николае Чаушеску. До 2006 г. разрешение за подобни действия не е издадено, а през същата година Зоя умира от рак на белите дробове.

В нощта на 22 декември Валентин, първородният син на фамилията Чаушеску, също е задържан от властите. Посочен е като „разрушител на държавната икономика”, но отново заради липса на доказателства след тримесечен престой зад решетките е изведен на свобода. Валентин днес все още е жив. Роден е през 1948 г. и за разлика от своите брат и сестра отказва да влезе в светлината на прожекторите. Всички страсти на семейството с власт като алкохол и оргии му остават чужди. Единственото, което го съблазнява, това е футболът, заради което в началото на 80-те години го поставят на поста президент на футболния отбор „Стяуа” (Букурещ). Междувременно Валентин е завършил висшето си образование по ядрена физика и е успял да си извоюва място в университетската среда в столицата. Образованието му позволява след освобождаването му от следствения арест през 1990 г. да напусне родината си и да изнася лекции в редица университети в Европа и САЩ. 18 години по-късно името на Валентин Чаушеску намира място по страниците на румънската преса. През 2008 г. той и Мирча Опран, съпругът на покойната му сестра, получават пълни права над фамилията Чаушеску, която регистрират като търговска марка. От тук насетне без съгласието на Валентин и Опран името не може да бъде употребявано с каквато и да е комерсиална цел без тяхното изрично съгласие. Тъкмо затова през 2010 г. наследникът на фамилията предявява по съдебен път претенции да се забрани поставянето на пиесата „Последните дни на Чаушеску”, чиято премиера се подготвя на сцената на театър „Одеон” в Букурещ, и разказва за екзекуцията на родителите му. Искът е уважен, защото реално продажбата на билетите за пиесата генерира печалба, което е в нарушение на съществуващото законодателство. Но на Валентин Чаушеску му остава да извоюва още една последна голяма битка – битката, отнела живота на сестра му. През 2010 г. телата на Елена и Николае са ексхумирани. Денят е 21 юли. След няколкомесечни обследвания на тленните останки, по които са останали следи от връхните им дрехи, експертизата е готова. Безспорно това са телата на вожда и неговата съпруга. За единствения жив наследник на фамилията Чаушеску остава само едно – да вярва, че някой някога някъде ще успее, ако не да разкрие цялата истина за Елена и Николае, за тяхното шеметно и демонично пътешествие по етажите на социалистическа Румъния, то поне да се доближи до истината за нея, но не през афекти и страсти, а чрез документи. А на нас ни остава да проумеем, че личната ни среща с нашето близко минало не може да се провежда през саморазправата с хора и паметници, през унищожителни крамоли със свидетелства и артефакти, а единствено през множествеността на разказите за това минало. Едва тогава може би ще осъзнаем, че историята просто се повтаря. Само че ние назоваваме нещата с други имена. И това май е единственото свидетелство за цивилизационната ни еволюция. Защото, както пише философът Дейвид Хюм: „Човечеството е толкова същото във всички времена и места, че историята не ни информира за нищо ново или странно в този момент. Нейната главна употреба е да разкрива константните и универсални принципи на човешката природа”.