ОБЩЕСТВОТО, КОЕТО СИ ОТИВА

Обществото, което идва е книга на италианския философ Джорджо Агамбен, издадена през 1990 г. По времето, когато светът уверено навлизаше в блатото на постисторическата кататония – глобализация на всеядната дребна буржоазия, поглъщане на политиката от телевизора, конфекция на индивидуализма, апатия, аморфност, спектакъл. Пустинята на изобилието е пред нас. Изборът ни е безкраен. И безсмислен. Историята е приключила. Това бяхме ние тогава – онези, които идваме. Анемични, обезкървени и ненаситни, блатни привидения и зомби от отвъдното на Историята, унили, доволни, празнуващи. И вечни в свършека на света. Апокалипсисът ни приличаше на сапунен сериал, започва всеки ден точно в осем, нищо ново, броенето продължава, удобството на креслото също, останалото е на промоция. И кремация. Докато Историята не се завърна. Като насилие. Като фашизъм. Като изход от анестезията. Обществото, което си отива, е краят на един сън, пробуждането от кома, която ни е оставила атрофирали и безсилни. Това, което се случва вътре, в стомаха на Западния свят днес, и онова, което го заплашва привидно отвън, са двата края на един и същ процес, двете начала на едно и също счупване. Льо Пен и Багдади са от едно семейство, имат общо родословно дърво. Разликата е в телевизионната програма.

КРАЯТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Демократичната машина е фабрика за серийно производство. Иновацията е в дизайна и опаковката. Съдържанието е винаги устойчиво, различни са само оцветителите и консервантите. Политическата фабрика е фабрика за козметика и реклама. Избирателят е само зрител. И ето го – обществото, което си отива от изборните урни. Няма значение за коя от традиционните партии гласуваш, менюто остава същото. Независимо дали сервират отляво или отдясно. Автентичният избор днес е винаги радикален. Валтер Бенямин твърди, че медиите са краят на политическия дебат, екранът изяжда политическото – онова, което остава, е евтина прожекция, фойерверки, карнавал. Зрелището на властта, което Бенямин вижда в Хитлеровите манифестации в Нюрнберг, възпроизвеждани в радиопрограмите и кинопрегледите – хореография, масовки, музика – перверзна репродукция на фестивалите на Вагнер в Байройт. Това е зрелището на една власт, която по дефиниция вече не може да не е тоталитарна, в смисъла на Хана Аренд – като проникваща всички сфери на живота от политиката до бита. Редът, който постоянно се самовъзпроизвежда, не може да не е тотален. Това е ред, който се отнася не само до политиката и икономиката, а до самия живот. Той организира съзнание. Отвъд тази организация, отвъд това съзнание няма политика, тя е подменена от индустрията на публичното инженерство, от колонизацията на съзнанието, от монотона на сапунената демокрация.

Отегчение, униние, апатия. И разочарование. След войната във Виетнам, петролната криза от 70-те, разомагьосването на пазара (готов всяка секунда да се срине), политическите игри (лицемерни и задкулисни), залеза на семейството и религиите, отвъд всичко това за западния човек няма вече обществен мотив. Той се обръща навътре – джогинг, диети, фитнес, източна мъдрост, самоусъвършенстване. Рейв и екстази. Хапчета и химически сън. И повече телевизия. През 1979 г. в САЩ излиза знаменитата книга на Кристофър Лаш Културата на нарцисизма. Американският живот в епохата на намалените очаквания, която описва това голямо оттегляне. Оттегляне, което отваря нови пространства на празнота и вакуум, на страхове и несигурност. Самота, скука, самоубийство. И забавление до смърт. Свръхчовекът на Ницше, но и на Айн Ранд е уморен и сенилен, той сменя каналите от дивана и пие Прозак. Ражда се минималният Аз на Кристофър Лаш. Едноизмерният човек е новият титан.

Но това не е точно оттегляне или заличаване на политическото, а неговото невидимо опитомяване и дресиране. Френският философ Жак Рансиер вече в началото  на този век говори за овладяване на демократичния процес чрез пренасочване на публичната енергия към частното. Стокооборот, консумация, кариера.  Хората са изведени, отделени са от политиката. И това отчуждение е началото на нова култура, започва безразличието на избора. В политиката вече  няма разговор за реда, в който стоим и на който се подчиняваме, няма разговор за  реда, който ни конституира като човешки същества. Или ни лишава от тази конституция. Няма и възможност за такъв разговор. Това е политика в отсъствие на политическото. Политика без политика. При такива условия демокрацията е само протеза на статуквото и политико-икономическия ред (взаимопроникнат в чудовищна симбиоза). Тя е единствено лост и механизъм за легитимация на  този ред. Няма избор, има само тавтология. На езика на архитектурата това означава, че демокрацията е по същество не реновация, а реставрация. Демократичната процедура е процедура по възпроизводството на един ред. Репродукция на властта. Демокрацията просто обслужва реда, без да го оспорва или поставя на изпитание. А това е вече хибернация на политическото действие отдолу, затваряне на демократичния процес. Зазидани сме в невъзможността на собствения избор. Затворници сме на свободния свят. Така, както според Карл Попър има „затворени” и „отворени”  общества, има и отворени или затворени демокрации. Европейската демокрация, уви, все повече прилича на втория тип – демокрация без изход. Или  поне така изглеждаше доскоро.

ДЕМОНЪТ НА КРАЯ НА ИСТОРИЯТА

Между ляво- и дясноцентристките партии няма разлика извън естетическия и реторичен детайл. Политиците са превърнати в технократи и чиновници, следващи  протоколни програми и поддържащи един гигантски световен механизъм. Механизмът, разбира се, е артефакт, който подлежи на корекции и подобрения.  Както и на разглобяване. Но когато той мутира в организъм, логиката се обръща. Часовникарят вече няма власт над своето изобретение, той е само продукт, страничен ефект на някаква необозрима хранителна и отделителна система.  Присъствието му се измерва не с исторически знаци и дълбочини, а в количество калории. И пари. Историята е невъзможна като хетеротопия, като  пространство на другостта и различието. Сега тя е само хегемония. Хегемонията  на този нов Моллох, на демона на края на историята. Валтер Бенямин си представя ангела на историята в ужасяваща гримаса и обърнат към миналото, където  вместо низ от събития той вижда една-единствена катастрофа. Той би искал да  спре, да разбуди мъртвите и да събере разбитото, но от рая долита вихър, който  се блъска в крилете му и е толкова силен, че ангелът не може да ги затвори. Този  вихър го носи неудържимо към бъдещето, на което той е обърнал гръб. Демонът на края на историята противно на това има съвършено друг образ. Той е обърнат към бъдещето, не познава миналото и вместо вихър от рая го спохожда парализа; въпреки това той изглежда доволен, не ужасéн, седатиран е и в наркозата му няма болка,  няма очакване. И макар да ни се струва обърнат към бъдещето, погледът му всъщност е втренчен в телевизионния екран; там, където ние виждаме  непредвидим низ от събития, където виждаме бъдеще, той вижда само реклама,  само повторение. Високотехнологичен халюцинаторен сън. И печалба. Историята  е затворена, светът е плосък.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ФАШИЗМИТЕ

При такива условия автентичният избор е винаги радикален. А като „радикални” означават онези политически субекти, отказващи реставрацията, оспорващи статуквото, наркозата, мълчанието (демонът на края на историята не говори, всичко вече е казано, няма нищо ново за казване, а няма и на кого да се говори, разговорът предполага бъдеще). Възходът на СИРИЗА  в Гърция, на крайната десница в Полша, на Националния фронт във Франция е само  бегъл знак за новата политическа карта на Европа. В противопоставянето на Бърни Сандърс и Доналд Тръмп дори Америка преживява символично неизбежността  на радикалния избор. Старите политически тела са отпуснати, обездвижени, безгласни. Музейни дементирали мумии, обитаващи мрачните си гробници и пирамиди. Отвъд историята. А отсам – историята се завръща, завръща се и ужасеният  взор на нейния ангел. Призракът на фашизма броди из Европа, сянката му покрива  света. Клерикалният фашизъм (радикалният ислям), секуларният фашизъм (ксенофобските национализми) и медийният фашизъм (като публичен език и цензура) са само част от новите банални форми на насилие. И не  става дума за онзи, анатемосания, исторически фашизъм, за Хитлер и Мусолини, а за  всекидневния, политкоректния, този, който отглеждат в хола ни, в супермаркета,  на улицата, в училище. И по новините в осем. Малкият фашизъм, нормализиращ и  еснафски, за който пише Мишел Фуко в прочутия си предговор към Капитализъм и шизофрения на Дельоз и Гатари. Това е любовта към властта, собственото неистово желание за онова, което те подчинява и експлоатира. Репресията като автоеротика. Фалшиво съзнание, което отстранява и обективира себе си в един ред, приеман за идеал и норма. И за единствено условие за щастие. Така неолибералният капитализъм и протезната демокрация сами отглеждат фашизми – благоприлични метастази в социалните навици. Новите политически движения, т.нар. популистки партии, са своеобразен  отговор на тоталната хегемония и затворения ред. Това е саботажът на реставрацията като единствен ход на историята.

Но малките фашизми възпитават големите. На 10 декември миналата година  дясноцентристкото датско правителство внася законопроект за изземане на лични ценности, бижута и пари от прииждащите в страната, а и вече пребиваващи  там имигранти. Малко преди това най-популярният кандидат на републиканците  за президентския стол в САЩ предлага пълна забрана на достъпа на мюсюлманите  до територията на страната. Американците мюсюлмани пък ще трябва да носят  специална значка и документ. В Германия загива бежанец, оцелял в групово изнасилване в Сирия и пребит до смърт от неонацисти в сърцето на Европа. „Евреите”  като симптом се завръщат, но този път те са мюсюлмани. Дори и когато не са. В Германия отново спокойно се говори за лагери, в Полша се провеждат факелни шествия, в Гърция Златна зора ръководи собствен, отделен от държавата репресивен  апарат – полиция, охрана, квартални отряди. Технократският език въвежда хладно,  рационализирано, медицинско насилие. Но цитатите на нацистки проекти и митологии са повече от очевидни. През август миналата година във Великобритания е проведен медиен експеримент: в онлайн изданието на един от най-тиражните вестници,  Дейли Мейл, са публикувани коментари, отнасящи се до мигрантската криза, които  обаче са точни и директни цитати на класически нацистки текстове, включително на Хитлер. Единствено думата „евреи” е подменена с „мигранти”. Коментарите  стават едни от най-харесваните и получават в подкрепа стотици гласове от публиката. Езикът на фашизма е отново легитимен в масовото съзнание.

НОВИ ГЛАСОВЕ

Радикализацията е глобален процес. Това е взривяване на затворената история, на окончателността на един съмнителен ред. Съвременният човек  е способен по-лесно да си представи края на света, например в популярните апокалиптични сюжети на киноиндустрията: природни бедствия, нашествия на мравки  убийци, епидемии, извънземни и пр., отколкото да допусне края на  социалния и икономическия ред, в който е поставен. Икономическото и политическото са взаимопроникнати в сложна глобална симбиоза, глобализиран е самият край на историята. Затова съществува и глобализация на радикалните жестове. В условията на аномия и отчуждение те търсят идентичност.  Търсят отново големите разкази (народ, нация, религия, традиция,  цивилизация и т.н.), тъй като те осигуряват позиция в света. Предоставят цел и смисъл. И лице. В тази ситуация големият разказ е  авариен вход в историята. А в това отношение дясното е по-силно, разполага с повече ресурси, с по-лесно достъпни и по-разпознаваеми наративи. Тъкмо затова е по-вероятно да се очаква доминация на десния (и крайно десния) популистки дискурс в близкото бъдеще. Но тук не става  дума за стандартни десни постановки, а за нов прочит на световната ситуация.  Националният фронт във Франция, който извоюва категорична победа на последните местни избори, обединява подобно на много свои политически подобия в Европа  консерватизъм и съпротива срещу неолибералната хегемония. Дясното сега говори  за социална държава, за съпротива срещу диктата на банките и строгите икономии.  И се чува по-ясно, по-убедително. Посланието е просто и директно, незамъглено от  сложни философски и икономически теории. Последните обикновено се свързват с  интелектуалния образ на левичарите, големите политически корабокрушенци на XX век. Новият голям субект в политиката не са работниците, нито революционно настроените студенти и още по-малко интелектуалците. Новият субект в Западния свят е средната класа. Напудрени, отегчени и пазаруващи. И вече недоволни.

ИЗРОДИТЕ НА МОДЕРНОСТТА

Но взривяването на Историята отключва и апокалиптични сюжети. Най-митичният от тях без съмнение е завръщането на Големия враг, на Големия друг. Този образ има всякакви превъплъщения и нюанси и лесно става предмет на политически и медийни употреби. Възкресяват се класически митологеми и  противопоставяния – ислям срещу християнство, сблъсък на цивилизациите, модерно срещу традиционно, секуларно срещу свещено, Изток срещу Запад. Нито една от  тези опозиции обаче не описва точно фигурата на най-опасния враг – радикализирания  терорист. Той не идва в Западния свят отвън, а възниква естествено в самата му  вътрешност. Също както т.нар. ИДИЛ не битува просто в някаква предмодерна,  традиционна съпротива срещу модерния свят и неговата упадъчност, греховност  и пр. Халифатът е част от глобалната криза на модерния свят, но и част от неговата вътрешна анатомия. Огромният успех на ИДИЛ и водената от  нея повсеместна, световна война се дължи до голяма степен на необозримата й комуникативна мощ – на употребата на новите медии и комуникационни технологии:  интернет сайтове, Фейсбук, Туитър и т.н. До април 2015 г. само в Сирия към редиците на ДАЕШ са се присъединили около 6000 европейци, най-вече младежи. Недоволни  от безличния и безсилен, атрофирал живот, който имат на запад, те се отправят  към героичните пламъци на Историята. Освен богатство, плячка и жени халифатът  предлага идентичност, истина от последна инстанция и произлизащото оттам право. Право на насилие, на власт. И правото на Историята. В един постколониален свят, колонизиран наново от петролни компании и оръжейни комплекси, това не е малко. В един геополитически ред, където мястото на господаря и мястото на роба са окончателни, където центърът и периферията са фиксирани веднъж завинаги, а собствената субектност е отдавна инструментализирана и доминирана, това насилие е естествена необходимост. Именно в него се завръща Историята.

Радикализираните имигранти, които се взривяват из столиците на Европа, също  не са пришълци от друго измерение. Те се произвеждат в стомасите на европейските метрополии, в гетата и предградията, където животът им е лишен от шанс и смисъл. Той е само протеза на бедността и социалното изключване. Стратегиите за оцеляване са различни – престъпност, дрога, насилие,  футболно хулиганство. Радикалният ислям е още една, особено силна възможност за  онези, оказали се в утайката на Историята. В един свят на постоянна несигурност  и без ориентири той предлага голям, свещен разказ, пренарежда и опростява света,  осигурява идентичност, глас, възможност за справедливост. И възмездие. При това религията тук, макар и в перверзна форма, има само инструментално значение. Тези  фанатици са допълнителният ефект и отговорът на един грандиозен социален проблем. Те са отпадъчните продукти на съвременния протезно-демократичен, неолиберален свят. Това са изродите на модерността.

Големият бунт срещу края на Историята отдавна се състои. Фронтовете  имат много лица, някои от тях стоят в идеологически и ценностни конфликти, но генеалогията е обща. Барикадата има само една страна. Това е световната война срещу края на Историята, срещу затворения ред. И изходът няма да е един.