ТЕОРИЯ НА РАЗПАДА И СМЪРТТА НА ЕЛИТИТЕ

Напоследък съм разтревожен за съдбата на българския олигарх. Представям си какво му е на душата. Седи си той в яхтата край Лазурния бряг, но на душата му не е нито лазурно, нито леко, защото върху нея тежи като камък в каца с кисело зеле един фатален въпрос: кога ли ще дойде и моят ред? Нацията може да е на изчезване, но олигархията изчезва два пъти по-бързо. Те и без това са една шепа – я имат общо 20, я не. Но след всеки скандал от тях отпадат по трима-четирима, а на мястото им се появяват само един-двама. Разлетя се по вятъра най-могъщият до вчера олигархичен кръг около Корпоративна и търговска банка (КТБ). Лидерът му се скри някъде между Горно Лимпопо и Долна Мпумаланга. След бутафорния атентат Доган повече ни се чу, ни се видя. Пеевски пък тъжно буксува между мандатите. Вождът на враждебния клан, кръга „Капитал”, отдавна продаде златната си кокошка и вече дори не е олигарх, а неправителствена организация. Елегантният Красимир Гергов изчезна някъде между Лазурния бряг и деветата дупка на голф игрището. Къде са могъщите екстравагантни вождове на СИК и ВИС, които преди десетина години въртяха държавата на пръста си? Или са избити, или са в луксозно заточение. Самата визия на олигархията западна.

Спомнете си как изглеждаха младият Моллов, Илия Павлов, Емил Кюлев, Красимир Гергов. А какво да кажем за Софиянски? Карамански пък бе невероятно забавен и чаровен. Постепенно елегантността и чарът напуснаха олигарсите, прогонени от начумерените мутри, които с погледа си убиват хвъркащо врабче. Тези трансформации на елита не са случайни. Те отразяват етапите от разпада на българското общество през последните 25 години. Забравете думата „преход”, с която ни будалкат политолозите. Преход може да значи всичко. Например Полша очевидно е във възход, докато България очевидно е в упадък. Как може и ние, и те да сме в „преход”? Когато едно общество се развива, то върви от простото към сложното. Когато е в упадък, то се движи от сложното към простото. То се лишава от своята промишленост, от армията си, от службите за сигурност, от научните си организации и така нататък и така нататък. Но елитите възникват някъде в миналото заради създаването на тези структури, които днес се разпадат. Следователно сега и те стават излишни. Ако разпадът продължи достатъчно дълго, обществото се свежда до своите най-прости съставки, например етнически групи, религиозни секти и сексуални малцинства. То започва да прилича на разглобен автомобил, който се продава на части. А елитът е като шофьор, който става пешеходец. Великият скептик и мистик на историята Освалд Шпенглер нарича обществото „култура”, а неговите упадък и смърт – „цивилизация”. Той описва жизнения му цикъл така: „Културата се ражда в момента, в който една велика душа се събуди от първичната духовност на вечно вдетиненото човечество и освободи своята форма от безформието, своето ограничено и смъртно нещо от безграничното и вечното... Тя умира тогава, когато е осъществила пълната сума на своите възможности под формата на хора, езици, догми, изкуства, държави, науки и се връща към първичната душа...”. Замислете се, Римската република и империята са съществували общо някъде към 1000 години. А България е на около 1330. Тя е създала три царства и две републики, развила е езика си до т.нар. „аналитично” състояние, подобно на английския, френския и китайския, минала е през какви ли не догми. Дали не е дошло времето да се върнем към „първичната си душа”, както би казал Шпенглер? „Културата изведнъж се втвърдява – пише той. – Тя се вцепенява, кръвта й се съсирва, силата й се прекършва и тя става цивилизация – това, което виждаме в думите египтизъм, византизъм, мандаринизъм... Това вътрешно и външно осъществяване, този завършек, който очаква всяка жива култура, е целта на всеки исторически упадък...”. Дали не е време да говорим и за българизъм? Случайно ли всички българи изведнъж станаха историци и дори праисторици, а няма кой да контролира язовирите, железопътните линии, банките? Писателите изживяват този упадък като морална катастрофа, но аз предпочитам да търся упадъка на обществото в областта на политикономията. Затова ще оставя Шпенглер и ще мина към американския антрополог Джоузеф Тейнтър и великата му книга „Колапсът на сложните общества”. Неговата теория за колапса се опира на 4 прости концепции:

  1.       ЧОВЕШКИТЕ ОБЩЕСТВА СА ОРГАНИЗАЦИИ ЗА РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ.
  2.       ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СИСТЕМИ ИЗИСКВАТ ЕНЕРГИЯ ЗА СВОЯТА ПОДДРЪЖКА.
  3.       УВЕЛИЧЕНАТА СЛОЖНОСТ ВОДИ ДО ПО-ВИСОКИ РАЗХОДИ НА ГЛАВА ОТ НАСЕЛЕНИЕТО.
  4.       ИНВЕСТИРАНЕТО В СОЦИОПОЛИТИЧЕСКАТА СЛОЖНОСТ КАТО НАЧИН НА РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ ЧЕСТО СТИГА ДО ТОЧКАТА, СЛЕД КОЯТО „ПРЕДЕЛНИТЕ ПРИХОДИ” ЗАПОЧВАТ ДА НАМАЛЯВАТ

Когато „пределните приходи” съвсем намалеят, сложността на развитото общество става икономически непоносима, енергията му се изчерпва и то започва да колабира. Какво ще рече „пределни приходи”? Икономистите правят разграничаване между „среден продукт” и „пределен продукт”. Средният продукт от всяка дейност е просто средният приход от единица разход. Разходът може да бъде под формата на единица труд, пари или, както казва Тейнтър, „обществена енергия”. За тази статия това няма никакво значение. Пределният продукт обаче е допълнителният приход, който ще получим, ако добавим още една единица разход (на труд, пари, енергия). Той може да е по-висок или по-нисък от средния продукт. Например досега сме инвестирали 100 лева и сме получили 500, т.е. по 5 лева „среден продукт” на 1 лев разходи. Но ако добавим още 10 лева и срещу тях получим само 10, то „пределният продукт” се е изравнил с разхода и значи бизнесът вече замира. За едно общество „пределният продукт” показва дали има смисъл да се инвестира в още институции, войници, политолози, медии и всичко друго, което увеличава сложността и създава нови обществени структури и нов елит. Опитът показва, че когато „пределният продукт” от дадена дейност тръгне надолу, скоро ще го последва и „средният продукт”. Това може да се види на Фигура 1.

След точката, в която двете криви се пресичат, всякакви нови инвестиции в развитие на обществото водят до загуби и вече започва упадъкът. Опитът показва, че упадъкът на всяко общество и на всеки бизнес по принцип е неизбежен. Икономистите наричат това „закон за намаляващата пределна възвращаемост”. Същото важи и за обществата. Да речем, че в един момент племето преминава от брането на боровинки към земеделие, което дава много повече храна. Така населението бързо се увеличава и възниква социална йерархия, без която не може да се поддържа ред. Но пък съседните диваци започват да нападат реколтата и племето трябва да издържа войска, а също така и да се инвестира в религия, която да държи умовете под контрол. Нови структури, нова сложност и нови разходи. В началото те се рентират, но постепенно земята се изтощава, добивите намаляват и издръжката на обществените структури започва да става непосилна. За да оправдаят разходите си, те превземат съседното племе, разграбват богатството му и засяват неговата земя. Това увеличава печалбите, но пък води до още инвестиции във войска, пътища, храмове, администратори, полиция, адвокати и придворни поети. И когато друга държава събере армия и нападне, войната вече не е завоевателна, а отбранителна и носи само загуби. Пределните приходи вече са под нулата, но обществото не може да свие структурите си, а, напротив, принудено е да прави нови и нови разходи, за да оцелее. Така самото успешно развитие става причина за упадъка. Същото важи и за елитите, защото те възникват заради развитието на обществото. Ето как изглежда това графически:

Когато обществото се развива и набира енергия, „пределният продукт” от всеки допълнителен олигарх расте. В един момент обаче се включва „законът за намаляващата възвращаемост” и олигархът се превръща в енергиен вампир, който трябва да бъде елиминиран. Така в общи линии запада Римската империя. До Новата ера държавата се разраства чрез успешни войни, които носят огромна плячка. Но след покоряването на Египет от Август всички следващи войни носят само разходи и никаква печалба. В същото време Рим издържа огромните бюрокрации и аристократични елити, дава социални помощи за стотиците хиляди безработни плебеи, поддържа пътища, водопроводи, колизеуми и другите екстри на сложното общество. Просто самото общество е по-сложно, отколкото може да понесе.

Данъците скачат до небесата, среброто в монетите намалява, населението в провинциите обеднява и започва да се присъединява към варварите. Така в общи линии се разпадат стотици империи в историята. Но разпадът на България следва малко сложна крива. Преди 25 години ние бяхме само провинция в голямата Източна империя. Когато тя се срути под тежестта на собствената си сложност, ние увиснахме в небитието. Само след седем самотни години започнахме да се присъединяваме към великата Западна империя. Още през 1990 г. написах малко на майтап, че към каквато и империя да се присъедини България, все се е разпадала. Но сега май се присъединихме на много късен етап. Ако бяхме го сторили през 1945 г., Западната империя щеше да ни включи в плана „Маршал” и в своето международно разделение на труда, което е в сила и днес. Днес обаче тя самата върви надолу и вече не може да дава, а само да взема. Ето защо българският 25-годишен разпад е 50 на сто автономен, но 50 на сто външен, част от упадъка на две империи. Затова се налага да го разделим на три етапа:

  1. След като Източната империя ни изрита от своето международно разделение на труда, поне 50 на сто от сложността на обществото стана излишна. Наложи се или ни наложиха да се освободим от индустрията, разузнаването, текезесетата, науката, армията, дори общественото здравеопазване. Този етап на бързо къртене и разчистване продължи от 1989 до 2002 година.
  2. Междувременно започна включването към Западната империя, но продължи и доразчистването на обществената собственост. В този период елитът направи историческо завоевание – но не в пространството, а във времето, – той осребри събираната и градена с векове недвижима собственост. Това продължи от 2002-ра до към 2009 година, но после енергията от разпродаване на миналото внезапно се изчерпа и елитът отново стана камък на шията на обществото.
  3. Настъпи пълната интеграция към Западната империя и помпата за извличането на ресурси се включи на пълна мощ. Този трети етап от разпада започна през 2009 г. и тепърва ще се развива във времето. Като говоря за Западната империя, имам предвид един сложен конгломерат от нации, който е воден от САЩ, но включва и целия Европейски съюз, Канада, Япония, Южна Корея и други. Тези народи имат повече или по-малко привилегировано васално положение. Все пак по-добре е да си в ЕС, отколкото да си в Ирак или в Либия и да ти точат петрола, без да ти дават нищо, нали така? Колкото и да тежи това колониално включване на България, другите възможности са два пъти по-лоши. По-добро няма. По принцип империите са едни огромни помпи, които изсмукват богатството от покорените народи по посока на метрополията. Така е било преди хиляди години, така ще бъде и след още три хиляди.

И все пак днешната Западна империя има доста по-сложна структура. Американският „колапсолог” Джон Гриър различава четири вида нации, включени в имперската пирамида. На върха е метрополията, САЩ. Около нея е вътрешният кръг от съюзници, които подкрепят метрополията срещу част от плячката – Великобритания и по-голямата част от Европа. На ЕС дори е разрешено да има световна резервна валута, която да конкурира долара. На трета позиция са подчинените нации – дойните крави, които рано или късно ще пресъхнат. И накрая, около периферията, са враждебните нации, които често служат за разграбване. България може да претендира за втората категория нации, но реално тя е заседнала сред третата категория – дойните крави. За това е виновен нашият елит, който не е научен да казва „не”, да настоява и да се пазари с империята. С това той сам свали своя „пределен продукт”, престана да си изкарва парите и сега подлежи на тежки съкращения. Но пък всяка империя има нужда от удобни и корумпирани местни елити, които да държат маркуча на помпата срещу процент от плячката. Точно това в момента върши родната олигархия. Но и това е до време. Законът за намаляващата пределна възвращаемост засяга както империята като цяло, така и нейните части. Колкото повече продължава животът на империята, толкова повече обедняват подчинените нации. И толкова по-силно питомните имперски интелектуалци трябва да се напъват, за да отклонят вниманието на народа от истинските причини за обедняването. В книгата си „Упадък и разпад” Джон Гриър пише: „Вижте какво количество реторична енергия е използвана от английските интелектуалци през XIX век, за да обяснят жестоката бедност на Ирландия с нещо друго, различно от истинската причина – това, че Англия систематично експроприира всеки остатък от ирландското богатство, който не е здраво закован”. Днес родните имперски интелектуалци вършат точно същото, но са много по-добре подковани идеологически. Те вече имат на въоръжение наръчници с цитати от Хайек, Мизес, Айн Ранд, които представят маркуча на помпата като вибратор на върховното блаженство. По какво ще ги познаем, че обслужват империята? Първо, те получават пари отвън. И, второ, че винаги препоръчват реформи, които намаляват сложността на обществото. Те ту закриват агенции, ту приватизират обществени услуги, ту убеждават държавата да си аутсорсне сивото вещество. И колкото повече се реформира държавата, толкова повече е нереформирана. Но пък колкото повече се опростява и разпада обществото, толкова повече местният елит с неговите огромни разходи започва да тежи и да пречи. Да вземем пак за пример Рим и завоюваните от него царства – гърците, траките, галите, евреи и така нататък. Отначало на местните елити е разрешено да оцелеят и дори да дерат по една кожа, за да пращат другата кожа към метрополията. След това малко по малко земите в царството се изземват от Рим и се раздават на пенсионираните легионери, които не се подчиняват на местния олигарх. След това се намират поводи за разчистване на националната олигархия и за назначаване на римски губернатор. Постепенно и легионерите остават без земя, тя минава в ръцете на едрите инвеститори в Рим. Те пък я превръщат в големи корпоративни ферми, където работят роби. Ако се вгледаме в служебното правителство, виждаме очертанията на този трети етап от колапса. Министрите вече не се назначават от родните олигарси, каквато си е традицията, а от хората на чуждите фондации, компании и организации като МВФ. България дори е лишена от свой комисар в Европейската комисия, там от наше име седи натурализиран служител на Световната банка. Колкото и да плонжира националната олигархия пред империята, съдбата й е решена. Просто тя отнема от приходите на метрополията. Идва времето на по-скромните имперски чиновници, които работят за една добра заплата и възможности за международна кариера. Какво могат да направят олигарсите, за да оцелеят? Преди всичко да спрат разпада на България. Да я придвижат от третата група имперски нации във втората, където народът да живее по-добре, а елитите да си изкарват парите. Но това е вече друга тема.