НЯКОИ ИЗВОДИ ОТ ПРОГРАМНАТА КНИГА НА ДАВУТОГЛУ

Играли ли сте шах срещу гросмайстор? Преди около 30 години седнах на една от 20-те дъски срещу съветския гросмайстор Юсупов с цел да напиша шеговит репортаж. Репортажът стана, шахматната партия – не. Обаче получих нагледен урок, че и с 1 час мислене на всеки ход не мога да видя това, което Юсупов вижда за 1 секунда. Защото той знае предварително и следващия ход, и следващите 10. Знае ги от дете, знае ги, отпреди да се роди. И дядо му ги е знаел, когато още е бил искрица на надежда в очите на прадядо му. Това е разликата между шахматния стратег и шахматното пушечно месо в лицето на скромния репортер. Та така сме и ние, седнали на една от дъските, на които нашата любима съседка Турция разиграва групов сеанс. Този партия вече я изгубихме, сега чакаме да видим какъв е бил залогът. В партията с Юсупов се предадох 5 хода преди мата, което все пак говори за известна шахматна култура. Ако бях съвсем начинаещ, матът щеше да ми дойде като гръм от ясно небе.

ЛИВАНСКАТА ПАРТИЯ

В партията с Турция матът вече назрява само след 2-3 хода. Те са очевидни. Тези, които живеят там и са турски граждани, но гласуват на българските избори, преди две десетилетия бяха около 15 хиляди, преди 5 години бяха около 80 хиляди, а сега се очаква да бъдат около 100–130 хиляди. Още един ход и ДПС ще е втората политическа партия. От този момент количествените натрупвания ще минат в радикално ново качество. Ние си живуркаме безметежно в познатото разделение на русофили – русофоби, посткомунисти – антикомунисти и така нататък. Готови ли сме обаче за двуполюсен етнорелигиозен модел? Това е съвсем друга игра и нейните елементи вече се вдигат като див овес, който задушава пшеницата. От една страна, всички етнобългарски партии са настръхнали срещу ДПС. От друга, всички маргинални етноси и сериозна част от българския контраелит мощно гравитират към ДПС. Ако съм политолог, ще кажа, че това е новият структуроопределящ кливидж, т.е. новият основен разлом в българската политика. Всички средни и дребни съперничества ще бъдат принудени да се подчинят на тази етническа и религиозна „биполярна опозиция”, както биха казали структуралистите. Шахматистите пък биха казали, че новата схема би трябвало да се нарече Ливанска партия. Или може би Ирландска, Босненска, Македонска. Тя задължително завършва с това, че играчите вземат един трион и разделят дъската на две. Няма мърдане. Влезеш ли в този дебют, в ендшпила летят стружки. За разлика от гореспоменатите народи ние имаме лесен спасителен ход – просто отменяме двойното гражданство и си оставаме в комфортния скандал между русофили и русофоби поне още 20 години. Културно, демократично, европейско.

ГЕОСТРАТЕГИЯ И ГЛУПОСТ

Ход имаме, но България е аутист, изпаднал в кататонично вцепенение. Вероятно, защото всичките ни ходове на балканската шахматна дъска от 1913 г. насам са били вопиющо тъпи и сега вече ни е страх да направим каквото и да било за националната сигурност. Уви, ние не сме държава, а хроничен геополитически гаф. Първият ни архитъп ход е на 16 юни 1913 г., когато атакуваме гръцките позиции. През деня сме все още партньор в съюз на 3 държави срещу една и сме във война на 1 фронт. На сутринта вече сме соло на 2 фронта срещу 3 държави, които веднага стават 5. Гениално! От тогава до днес се утешаваме, че сме били морално прави. То и аз бях морално прав срещу Юсупов! Още на следващата година залагаме всичките си чипове на Германия и Австрия, които повтарят точно същата българска глупост – отварят война на 2 фронта срещу 3 велики сили, които стават поне 5. И пак – „капут”. Не минали и 20 години, и пак същото – пак сме с Германия, тя пак воюва на 2 фронта, ние пак сме срещу всички съседи и пак катастрофа. В казармата имахме дисциплина „патриотично възпитание”. Там преподавателят обяви гордо, че „ние, българите, сме спечелили всички битки”. Днес бих му отговорил, че и турците са спечелили всички битки през Първата световна война. Както и немците. А знаете ли коя сила е яла най-яко бой на всички възможни фронтове? Това е Великобритания. И защо тогава накрая е най-големият победител? Големият теоретик на войната Карл фон Клаузевиц пише: „Тактиката е изкуство за използване на военните формирования в рамките на сражението, а стратегията е изкуство за използване на сраженията за определяне на изхода от войната”. Очевидно ние, българите, сме избягали от час по стратегия. Разбира се, всеки историк ще ми обясни веднага дълбоките икономически, социални и международни предпоставки за националните катастрофи. Аз пък ще му кажа, че при точно същите предпоставки е имало съвсем различен сценарий, ако начело на държавата е стоял истински стратег.

БРИТАНСКИЯТ ЖЕЗЪЛ

Нямало „ако” в историята. Така мисли аматьорът. Професионалният шахматист винаги си записва партията и после търси точно това „ако”. А историята винаги се повтаря и връща същото „ако”. Човекът, който е спечелил Първата световна война за Великобритания, е умрял четири години преди тя да започне. Той се нарича Едуард VII, познат още като „чичото на Европа”, велик интригант, манипулатор и постмодерен развратник. И между другото – велик геополитик. Твърди се например, че Едуард VII се е възползвал интимно от красивия руски принц Феликс Юсупов в Париж. А той години по-късно убил Распутин, който за малко да убеди Николай II да напусне Антантата посред войната и да поиска мир с Германия. Едва ли Феликс би могъл да има по-светла кауза, след като му е оказана такава чест от британския жезъл. Едуард VII е използвал всички средства, за да направи военния съюз между Русия и Германия невъзможен. И да подреди такава геополитическа картина, че Британската империя винаги да печели. Човекът, който е загубил Първата световна война за Германия, е племенникът на европейския чичо – кайзерът Вилхелм II. Първата му работа на трона е да уволни великия стратег Бисмарк – човека, който винаги е знаел как да раздаде и как да разиграе картите. От този момент немската геополитика тръгва по нанадолнището. Това е сериозен парадокс, тъй като Германия може да се смята за родината на геополитиката. Много авторитети твърдят, че бащата на тази наука е немецът Фридрих Рацел, съвременник на Бисмарк, биолог, антрополог, географ и голям пътешественик, който създава теорията за „жизненото пространство”. След него възниква цяла школа. Една от най-интересните фигури е пасторът Фридрих Науман, който оформя геополитическата концепция за Mitteleuropa (Срединна Европа), която насърчава Германия да си разширява пространството през Балканите и България, а от там и през Турция, та чак до Багдад. Но на първо време да не се закача с Русия. На името на Науман има фондация, която сега насърчава либералните идеи и политици в България. По времето на Хитлер големият немски геополитик е Карл Хаусхофер, също един от бащите на тази наука. Нацистите много го уважават, но отказват да го послушат за най-важното. Хаусхофер ненавижда болшевизма, но според него императивите на географията са много по-важни от залитанията на идеологията. Затова е настоявал пред Хитлер в никакъв случай да не влиза във война със Сталин и дори да сключи с него свещен съюз от типа на „Два народа – една цел”. Пактът „Рибентроп – Молотов” показва, че това е било напълно възможно. Подобно на Науман Хаусхофер си представя експанзията на Германия по оста Великобритания – Балканите – Турция. Дори прави скандал и Хитлер го изгонва. След което фюрерът също започва да печели битки, за да губи войни.

ТУРЦИЯ НЕ СЕ СПЪВА ДВА ПЪТИ В ЕДИН И СЪЩ КАМЪК

След всичко това, когато Германия отваря война на два фронта едновременно, България твърдо отказва да си направи извода, че в никакъв случай не трябва да се качва на нейния панцер. За разлика от нас Турция прави тази грешка веднъж, но после не повтаря. Турция се въоръжава с модерна стратегическа визия още по времето на Кемал Ататюрк и досега твърдо върви по собствения си път. И ако нещо може да я провали, това е именно успехът. И добрата стратегия. Има нещо, в което Ердоган прилича на Бойко Борисов: бил е полупрофесионален футболист. Също е бил и кмет на Истанбул. Но има и някои коренни разлики. Например до Ердоган през всичките тези години стои един интелектуалец от световна величина – Ахмет Давутоглу, досега външен министър, а отскоро и премиер. Това е турският Хаусхофер. Или може би Бжежински. Уви, до българските лидери няма такива фигури. Неотдавна ми падна български превод на най-знаменитата книга на Давутоглу „Стратегическа дълбочина”. Може да се каже, че тя чертае пътя на Турция за XXI век. Тази книга може да се тълкува по два начина. От една страна, това е най-сериозната заявка на неоосманизма, който гледа на България (и не само на България) като на вакуум, създал се след разпадането на СССР. Вакуумът, естествено, трябва да бъде запълнен, сетете се от кого. От друга страна, тази книга дава чудесен пример как трябва да мисли себе си един национален елит, за да играе играта гросмайсторски. Това за мен е по-интересно. Не е достатъчно да имаш национални експерти. Важното е дали те са във властта. „Стратегическа дълбочина” е издадена през 2001 година, когато Турция все още е в началото на своя днешен възход. У нас тя бе преведена миналата година от едни ентусиасти, но самият Давутоглу не пожела да се издаде, тъй като нещата се били променили. Това също е вярно, промениха се и точно това ни дава шансове за реми в голямата шахматна партия. Затова бих искал тук да посоча някои отделни абзаци и да ги сравня с родната политическа мисъл и практика.

ТЕОРИЯ ЗА РЕКАТА

Давутоглу започва с това, че за да направи стратегически анализ на своята общност, човек трябва хем да е изцяло потопен в нея, хем да я гледа отстрани. „... Все едно да плувате в буйна пълноводна река и едновременно с това да се опитвате да добиете представа за коритото на реката, скоростта и посоката на течението и връзката й с другите реки... Ако излезете на брега, вие ще загубите моралните си прерогативи, тъй като вече няма да сте съпричастни със съдбата на безбройните водни молекули и ще изпаднете в положението на странични и безучастни наблюдатели... Социолозите изследователи наричат тази дилема „живот в опитното поле”.”

Моят извод от този абзац е, че националната ни стратегия може да бъде дело само на интелектуалци, които са потопени в своята нация. Да са вътре в реката. Да са българи по душа, биография, съдба и... заплата. Значи, ако си на заплата в чужди фондации, ако си учил и работил 10-15 години в чужбина, има сериозна вероятност да си се „отчуждил от духа и съдбата на реката”, както се изразява Давутоглу. Да вземем Вилхелм II. Наполовина англичанин, внук на кралица Виктория, той е бил лесно манипулиран от чичо си Едуард. Хем голям патриот, хем интернационалист, той просто не е бил в състояние да анализира сериозно германските интереси. Или да вземем нашия цар Фердинанд. Или Луканов, който вярваше на Горбачов и на Буш едновременно, но на България гледаше някак отстрани. Или да вземем пътя на Станишев. Той е навлязъл в живота като съветски и руски гражданин, завършил е университет и е защитил дисертация в Москва, а след това е специализирал в Лондонското училище за икономика (London School of Economics, LSE). През цялото време – извън реката. Малка скоба: един от създателите на LSE e сър Халфорд Макиндър, вероятно най-значимият английски геополитик. Точно той създава научната стратегия на Англия в нейния стремеж да владее света. Знаменитата максима на Макиндър е следната: „Който управлява Източна Европа, доминира в Хартленда (сърцевината на голямата суша), който управлява Хартленда, господства над Световния остров, а който доминира в Световния остров, господства над света”. Това е Голямата игра на Англия за превземане на Евразия през центъра. Тази фраза се декламира наизуст от хиляди британски и американски кадети във всички военни академии. В живота на Макиндър има много любопитни епизоди: през 1919 и 1920 година е бил британски главен комисар в Южна Русия и се е опитал да обедини белогвардейците срещу болшевиките, за да овладее Хартленда. Лондон обаче не го разбрал и не отпуснал средства. Та затова, от една страна, образованието на Станишев заслужава сериозно уважение. В Москва той е изучавал дълбоката същност на руската царска бюрокрация и на военната йерархия, а в Лондон вероятно е попил англосаксонската визия за цивилизоването на Хартленда през Източна Европа. Но откъде да му дойде българската перспектива? Майка му е рускиня, приел е българско гражданство на 18 години, когато човек вече е напълно оформен.

Значи просто няма как да бъде потопен „в българската река” по начина, по който Давутоглу или Ердоган са потопени в турската. В Турция, естествено, е пълно с възпитаници на чужди университети. Но и Давутоглу, и Ердоган са 100 процента продукти на турските. Те са вътре в реката и никога не са я напускали. И точно това ги прави големи национални стратези. Коя е най-ярката национална фигура на Гърция в момента? Алексис Ципрас, възпитаник на Атинската политехника и лидер на „Сириза”. Утре може да се превърне в гръцкия Ердоган, а „Сириза” – в нещо като Партията на справедливостта и развитието, която превърна Турция в световна сила. Другите големи гръцки партии са водени все от възпитаници на англосаксонски университети, служители на чужди банки и фондации, видни евробюрократи, които не могат по никакъв начин да излязат от глобализаторската парадигма. Всички те вече са провалени, изхабени, народът ги замеря с домати. Извод: не може да си естествен лидер на своя народ, ако не си потопен изцяло в реката на своята нация.

Давутоглу пише: „Пътят от индивидуалните идеи към идеите на обществата и цивилизациите е пътуване към зрелостта, който всяка култура изминава според собственото си разбиране за действителността”. Всяка култура според собственото си разбиране… Къде тук се вписват модните мозъчни тръстове, които получават пари от чужбина? Техните лафове са буквален превод на други лафове, които се създават в едни други мозъчни цехове на 10 хиляди километра. Готови вносни полуфабрикати, 3 минути в микровълновата и заповядайте. Но точно тези идеи захранват българската външна и вътрешна политика през последните 25 години. Българската перспектива е изцяло изгубена. Давутоглу пише, че в една динамична обстановка обществото има пред себе си три различни алтернативи от психологическо естество. Първата е да заеме пасивна позиция, да изчака, докато международните процеси се стабилизират. Втората е да се спусне по течението на международните промени, без да осъзнава движещите сили на собствената си динамика. Третата е неговата: „Възможността обществото да превърне потенциала на собствената си динамика в силов параметър в рамките на международната динамика”. Кое от трите избрахме ние? В началото на прехода България се застоя в първата алтернатива, изчакването. После избра втората – да се носи като шамандура по течението на международните промени, но без да прави опити да плува. Според Давутоглу избор като нашия (вторият) поставя обществото пред проблеми с идентичността. Факт. То се дистанцира от собствените си проблеми, пренебрегва собствения си периметър на съществуване и „иска по най-бързия начин да се настани в глобалния периметър”. Също факт. Турция на Ердоган явно е избрала да бъде в третата група общества, които „създават съдържателна връзка между двата периметъра и дават възможност на бъдещите поколения да оставят достойна следа в историята”. Казано с думи прости, да води активна самостоятелна политика. Първите общества, казва Давутоглу, се пазят от черната дупка на хаоса, вторите искат да скочат вътре в хаоса, а третите искат да бъдат действащите лица на прехода от хаоса към Космоса. Ето ни сега, точно в черната дупка на хаоса. Доказателствата са навсякъде около нас – бъркотията КТБ, непоправимо сбърканата енергетика и така нататък. Лявата партия е дясна, а дясната си държи портретчето на Тодор Живков до сърцето. Каква стратегическа визия може да има от политици, които обещават да правят Велико народно събрание и да променят конституцията, но още не знаят какво точно искат да променят? Ако пък се появи лидер с национална визия като Ердоган, още на другия ден ще го застреляме. Разбира се, че „Стратегическа дълбочина” има предвид Турция в миналото, а не България. Но как да не видим България между следните редове.

„... Тези безлични държавници в критични моменти не са предопределени да излязат на преден план и да имат ръководна роля, а им е отредено да останат незабелязани и да не проявяват инициатива. Разглеждат пасивната политика като по-надеждна и безопасна, тъй като активната позиция на страните им по световния дневен ред ще донесе нови отговорности... Когато събитията ги изтласкат на централни позиции, започват да търсят пътища за бягство от отговорност, а когато усетят, че са останали извън играта, прибягват до угодничество и са готови да отстъпят от всичките си ценности и приоритети, за да се приближат дори само със сантиметър по-близо до центъра. В поведението им преобладава малодушното суетене между желанието да избегнат отговорностите на достойната позиция и опасенията, че ще останат пренебрегнати.”

Не е ли това блестящ портрет на всички български президенти, премиери и министри поне от 10 години? Бих добавил само комсомолския блясък в очите, който напоследък осветява нощното небе над „Дондуков”.

„... Скрито ги терзае въпросът, дали са шахматисти, които местят шахматните фигури, или самите те са шахматни фигури... Излизат от равновесие и си внушават, че най-сигурният вариант е да останат в сянката на най-силния играч...” Явно през 90-те Давутоглу е изпитвал чувства, за които ние имаме много повече основание: „Отчуждаването на обществата от собствените им историко-географски измерения наподобява отчуждаването на индивида от собственото му тяло и придобиването на фалшив Аз. Трябва да признаем, че изживяваме един своеобразен процес на отчуждаване от историята си...”.

КЪДЕ ТУРЦИЯ СБЪРКА И ТЕОРИЯ НА ХАОСА

Вече казах, че няма да се занимавам със стратегическите планове на неоосманизма за Балканите и България. За щастие не всичко в „Стратегическа дълбочина” се сбъдва. Например през 2001 г. Давутоглу е против България да влезе в НАТО, защото може да направи съюз с Гърция срещу Турция. И вероятно, за да остане в състоянието на геополитически „вакуум”, в който турският интерес се засмуква свободно. Но България вече е в НАТО и в ЕС, т.е. тя вече е някаква дребна пешка в стратегическите планове на САЩ. Като посяга на дребните пешки на Големия господар, Турция може да се опари. По-важното е, че цялата геополитическа картина на света в момента радикално се промени. Все едно, че светофарът пред Турция превключи от зелено на червено. Или поне на жълто, засега. Да вземем най-общите понятия в геополитиката. По-горе цитирах формулата на британския класик Халфорд Макиндър, който посочва оста Източна Европа – Хартлeндът – целият свят. Да речем, че това е англосаксонската Геостратегия №1. След Втората световна война обаче Сталин овладява Източна Европа и затваря пътя на изток със стотина танкови бригади. Идва теорията на „възпирането” и Геостратегия №2. Според нея натискът върху Хартленда трябва да идва от Римлeнда, тоест от периферията, ръба на сушата. На английски rim е „ръб”. Точно Стратегия №2 превърна Турция в най-важния стратегически партньор на САЩ. Десетилетия наред САЩ подаряваха на Турция най-модерните оръжия, дори й построиха завод, в който да сглобява американски изтребители. Срещу това Турция предостави на САЩ бази, ракетни площадки и непоколебима лоялност. Сега картината е съвсем друга. СССР се разпадна, Източна Европа вече е в НАТО и Стратегия №1 отново е актуална. Точно това в момента става в Украйна – прилагат се идеите на Макиндър. Стратегия №2 не е отпаднала, но тя се измества по-скоро към Източна Азия, около Китай и Индия. Самолетоносачите пътуват натам. Така геостратегическото значение на Турция за САЩ намалява поне със 75 на сто. Второ, Турция вече не е лоялен партньор. По време на войната в Ирак през 2003 г. тя отказа да предостави базите си и да се включи сред желаещите, после не пожела да влезе с войски в Сирия, доскоро не искаше да участва в ударите срещу ИДИЛ, която вече се преименува в ИД – „Ислямска държава”. Освен това успя да се скара с Израел заради палестинците и постепенно взе да се превръща в лидер на ислямския свят. Точно в момента, в който Обама произнесе в ООН реч, че ще унищожи терористите от ИД, Турция даде на ИД  цял влак с оръжие. Твърди се,  че е дала и 47 танка, колкото  са били турските заложници,  пленени в Мосул. Освен това  Турция наруши заветите на  Мустафа Кемал за религията.  През 1924 г. той произнася реч, че  векове наред ислямската религия е  била използвана като политически  инструмент. Тя трябва да се  върне незабавно към своята  истинска цел, т.е. да се раздели  от държавата, за да се спасят  свещените религиозни ценности  от „различни тъмни цели и  въжделения”. Следва премахването  на шериата, т.е. ислямското  правосъдие, свалянето на  фереджетата и така нататък. Без  този ход Турция не би могла да се  модернизира. Сега обаче Ердоган  потърси опора във вярата,  за да преодолее опеката на  военните. С това отново  активизира потиснатите  архетипи в турската душа.  Осем десетилетия военните  прекъсваха тези процеси с  преврати, но сега отстъпиха,  защото Турция уж трябваше  да влезе в Европейския съюз. И  ислямът отново стана фактор  в политиката. Проблемът е в  това, че Коранът не прави  разлика между религия и  политика. Двете са едно  и също. Докато Исус казва:  „Дайте кесаревото кесарю и  Божието – Богу”, Мохамед дава  съвсем конкретни указания как  да се управлява държавата, как да  се водят войни и да се наказват  неверниците, как да се търгува, да  се раздава правосъдие, да се женим,  да се развеждаме и така нататък.  Нямам претенции да съм някакъв  експерт по мюсюлманските  въпроси, но все пак съм прочел  Корана на български. Той е точно  обратното на Новия Завет.  Исус говори все с притчи, от  които човек си прави морални  изводи. Мохамед предава  все указания, указания и пак  указания. Просто няма как да  направиш крачка встрани, без да  нарушиш волята на Аллаха, който  впрочем е и Бог на християните.  Ако случайно кажеш, че има и други  богове, задължително ти режат  главата. Няма мърдане. Разбира се,  повечето мюсюлмански общества  отдавна са се отказали от  буквалното прилагане на Корана.  Явно стремежът на Ататюрк  е бил да изгради изцяло светска  държава. Но с това той е тръгнал  против волята на Аллаха, както  съвсем изрично е предадена от  Мохамед. Днешният уахабит  веднага би отрязал главата на  Ататюрк. Теокрацията е  мощен мюсюлмански архетип,  макар и потиснат  от модерността. Но  днес, във времена на бурни  промени и кризи, нормално  е да избие тук или там.  В „Стратегическа  дълбочина” на  Давутоглу изобщо няма  и помен от религиозно  мислене. Освен  едно – той приема  априорно, че Турция  има отговорност не  само към етническите  турци, но и към  албанци, помаци,  босненци, роми  и изобщо всички,  които изповядват  исляма. Това също е  мюсюлмански архетип:  за последователите на  Корана няма отделни  народи, всички правоверни  са от един народ. Ние, българите,  просто не го разбираме, защото  понятията ни се разминават.  Представите ни за народ,  държава, правосъдие са напълно  асиметрични. Проблемът  на Турция е, че след като  Самюел Хънтингтън  издаде „Сблъсъкът  на цивилизациите”, в  политиката на САЩ навлезе  и нещо като Геополитика  №3 – другите религии и  култури вече са проблем. И,  естествено, най-актуалният  проблем за САЩ е ислямският  фундаментализъм, той така се  разпаса, че взе да реже американски  глави. Това не се прощава от  световния господар. То все повече  превръща ислямизираната Турция  в неудобен партньор, в добавка  към възраждането на Геостратегия  №1 и очевидното намаляване на  лоялността. Но най-тежък е четвъртият грях пред САЩ: Турция взе да става световна сила и регионален хегемон. Постмодерната стратегия на САЩ е да не допуска подобни местни бабаити. Вероятно най-модният американски геополитик напоследък е Джордж Фридман, шефът на водещия геостратегически институт „Стратфор”. В своята книга „Следващите 100 години” той пише следното: „САЩ ще сторят всичко възможно, за да предотвратят стабилността във всеки район, където започва да се очертава нова сила. Следователно главната им стратегическа цел не е да стабилизират, а да дестабилизират. И точно това обяснява тяхната реакция спрямо ислямския земетръс – автоматично се втурнаха да предотвратят появата на голяма и могъща ислямска държава...”. Този цитат е достатъчен, за да разберем какво се случва в момента на територията на Сирия и Ирак. Случва се контролиран хаос. И да излезе от контрол, кой ще пострада? Асад и Турция. И иракските шиити, които се опитват да гравитират към Иран. Кой казва, че Обама не знае какво прави? Който твърди това, не разбира постмодерната геостратегия. Старите рационалисти приемат, че външната политика и войните имат за цел накрая да се стигне до едно стабилно състояние. Така учи Фон Клаузевиц, големият теоретик на войната. Но ето какво учи американецът Стив Ман, който ашладиса външната политика с Теорията на хаоса: „Ние трябва да бъдем открити пред възможността да засилваме и да използваме критичните състояния, ако това отговаря на нашите национални интереси – например при унищожаване на иракската военна машина и държавата на Садам. Тук нашият национален интерес има приоритет пред международната стабилност. Независимо дали го създаваме или не, ние вече предприемаме мерки за засилване на хаоса, когато съдействаме на демокрацията, пазарните реформи или когато развиваме средствата за масова информация чрез частния сектор”. Миналата и тази година Турция усети вкуса и на вътрешнополитическия хаос, когато красивите и умните излязоха на бунт по площадите. Засега Ердоган успя да ги укроти. Но самият факт, че се включиха едни хора от добре познатите фондации, говори много.

БАНЯ ПРИ СЪСЕДА

У нас започва често да идва Алекс Алексиев, синът на Райко Алексиев, чиято кариера премина като експерт в корпорацията „Ранд”, друг един световен геополитически мозъчен тръст. Преди 24 години той бе съветник на Филип Димитров и настояваше за сближаването с Турция. Не съм им светил, но предполагам, че е посъветвал Ф.Д. и СДС да разрешат двойното гражданство и да върнат българските паспорти на преселниците. Тогава това бе геостратегическата визия на САЩ. Каквото и да говори сега Алекс Алексиев, според мен пак го казва Пентагонът. Няма лошо, нали сме съюзници. Та ето какво твърди той. „Ислямска държава”, както и нейните джихадистки конкуренти от Jabhat al Nusra, са немислими без повсеместната поддръжка на „слугата на шериата” Ердоган във всяко едно отношение – от рекрутиране, обучение и въоръжаване до лечение на ранените, финансиране и предоставяне на бази на турска територия. Да не говорим за хилядите турски ислямисти, които с лекота се включиха в редиците на джихадистите. Но с това вече приключва и разместването на геополитическите пластове, които войната срещу главорезите от „Ислямска държава” причини. То ще доведе до изолацията на Ердоган като единствения останал в региона открит привърженик на ислямизма, „Мюсюлманско братство” и „Хамаз”. Не е чудно, че във Вашингтон вече открито се говори за пълно преразглеждане на отношенията с Турция и закриване на стратегическата база Инджирлик. На геополитиката в региона предстои нова метаморфоза.” Това прозрение на г-н Алексиев има за повод посещението на Лютви Местан при Ердоган. Но ние тук знаем или поне подозираме за какво става въпрос: ДПС иска от Турция да поощри преселниците да гласуват по-масово. В началото споменах, че сега се очаква там да гласуват към 130 000 двойни граждани. Но ако Ердоган нареди, тези гласове могат да станат не 130 000, а 1 300 000 и нагоре. Няма горна граница. По нашите закони всеки, който заяви български произход, има право на български паспорт. Може да е син, внук, дъщеря, съпруга на преселник, няма значение. Все е турчин и все е българин. Сега обаче Западна Европа е настръхнала – не станаха ли прекалено много минаретата, фереджетата и шериатските полиции в немските и английските предградия? И какви са тези главорези и защо Турция им помага? И защо тази мърлява България раздава с широка ръка европейски паспорти на турски граждани? Така че явно дойде моментът културно да отменим двойното гражданство. За нас е важно да сме добри съседи с Турция, но добрите съседи по нашите геостратегически ареали ги правят добрите огради. Ако си изиграем играта, както трябва, и Белият дом, и Брюксел не само ще ни подкрепят, но дори ще ни наредят и ще ни глобят, ако се мотаем. Сега е моментът, но дали имаме национален лидер, който е в състояние да го използва? Като стигнах до този въпрос, сещам се за една актуална телевизионна реклама. „Отивам да взема един душ при съседа”, казва млада и привлекателна жена, а мъжът й въздиша философски и свежда очи към книгата. Като видите пак рекламата с този мъж, сетете се за българския политик. Добрите огради правят добри съседи.