Бродуей 536

Повече от десет години 33-годишният Спенсър Акерман се занимава с темата за националната сигурност и с работата на различните специални служби. Той създава контакти, сближава се със сенатори, внимателно следи за дейността на администрацията на Буш и Обама след атентатите на 11 септември 2001 г. по отношение на сигурността. Практически обаче информацията е много оскъдна и това би могло да демотивира всеки един журналист. През 2005 г. New York Times открива несанкционирана програма за следене при Буш, която има кодовото название Stellar Wind. Но такава утечка е крайно необичайна за непробиваемия секретен мир на дейностите, предприемани от правителство и служби в областта на сигурността. New York Times бави публикуването на този материал почти цяла година. В крайна сметка материалът е публикуван, но едва след като репортерът Джеймс Райзен решава да го включи в своя книга. Акерман се отличава с непокорен нрав и особен характер. Например може в минути на силен стрес да легне на пода и да започне да прави лицеви опори. Когато самолетите на терористите удрят Кулите близнаци, 21-годишният тогава Спенсър Акерман учи в колеж в Ню Джърси. „Това наистина беше сензация!” – разказва той, обяснявайки своя интерес към националната сигурност. Отначало Спенсър работи в списанието за политика New Republic, а после – в WIRED, където води рубриката Danger Room, посветена именно на въпроси, свързани с националната сигурност на държавата. Постепенно Спенсър започва да отделя все повече внимание за разследване на програмите за следене на Агенцията по национална сигурност (NSA). Тук има много слухове, но страшно мал-ко реални факти. От агенцията не изтича никаква информация, а затворената й отдалеченост още повече усложнява нещата. През 2011 г. Акерман получава позвъняване от офиса на Рон Уайдън, демократ от щата Орегон и един от острите критици на правителствените подслушвания. Спенсър отива при сенатора да му вземе интервю.

Въпреки че Уайдън не може да говори открито, той все пак заявява дълбоката си загриженост за Патриотичния акт (USA Patriot Act, федерален закон срещу тероризма, приет след атентатите през 2001 г.), който Конгресът се кани да удължи отново. Законът всъщност често е критикуван, тъй като дава почти неограничени правомощия на правителството за следене на гражданите, включително разширява правата на ФБР за електронен шпионаж при най-малкото подозрение. Сенаторът подчертава също, че изпълнителната власт е измислила за себе си такава юридическа интерпретация, която изобщо не съответства на това, което фактически се заявява в този закон. Освен това правителството дори не е дало гласност на тази интерпретация. И никой не може да я оспори. Сенаторът казва, че правителството с помощта на казуистиката се опитва да скрие гигантските мащаби на своите програми за следене и наблюдение, за събиране на информация. Какво се е случило всъщност? В съобщение за WIRED Акерман размишлява за това, че правителството събира огромна маса от информация за частни лица. Но Агенцията по национална сигурност категорично отхвърля всички подозрения, че шпионира американските граждани. През 2012 г. генерал Кийт Александър, шеф на Агенцията по национална сигурност, неочаквано се появява на хакерска конференция в Лас Вегас. Главният бос на шпионската служба на САЩ за първи път посещава такова мероприятие като Defcon (една от най-големите хакерски конференции в света). Кийт Александър умишлено е сменил генералския си мундир с тишърт и дънки и на сцената изглежда малко нелепо. В своето изказване пред ауди-торията генералът заявява, че службата, която оглавява, не събира никакви „файлове” и не води „досиета” на „милиони” американци. Наистина ли това е нагла лъжа, или е опит за семантично избягване на отговора, като под „файлове” се разбира нещо друго?! За Спенсър Акерман и другите журналисти, пишещи на тема „национална сигурност”, тези въпроси са огромна главоблъсканица. Приетият след 11 септември 2001 г. Патриотичен акт е съблазнителна примамка в тази посока, но детайлите все още остават неизвестни. За да заобиколят различните юридически прегради, чиновниците биха могли например да се възползват от тайните съдилища, всеобщия хаос и задължителната секретност на темата. Журналистите надушват това, но за съжаление все още нямат доказателства. И тъй като от Агенцията по национална сигурност почти няма утечки, малко вероятно изглежда в скоро време да се изясни огромният размах на следенето от страна на правителството. В един момент Акерман напуска работата си в WIRED. Той получава шанс да стане редактор в американския филиал на Guardian в отдела за национална сигурност.

Офисът на Guardian се намира на Фарагут Скуеър във Вашингтон, относително близо до Белия дом. Но отначало американският редактор Джанин Гибсън извиква Акерман в Ню Йорк. По нейните думи тя иска той да постои там около седмица, за да се ориентира в обстановката. Акерман не разбира съвсем смисъла на подобна „ориентация”, но все още е рано да има претенции към идеите на своите работодатели, затова просто прави това, което Джанин иска. На 3 юни 2013 г. Спенсър Акерман се качва на шестия етаж на сградата, разположена на Бродуей 536. В сравнение с New York Times офисът на американския Guardian (SoHo) е доста малък и не прави никакво впечатление. Става дума за открито помещение във формата на буквата Г, няколко компютъра, няколко места за срещи и разговори и кухня с чайник, курабийки и кафеварка. На стената висят черно-бели портрети, направени от световноизвестния фотограф на Observer Джейн Боун. В кабинета на редактора някога е висяла и фотография на младия Рупърт Мърдок. През прозорците се вижда прочутата и вечно шумна улица Бродуей. Магазини, кафета и тълпи от туристи. Американският офис на Guardian изглежда така, сякаш печатните медии вече са застигнати от участта на динозаврите. Той целият е изтъкан от цифрови технологии. На щат има само 31 човека, а бюджетът е всичко на всичко 5 милиона долара. За сравнение само в информационния отдел на New York Times работят 1150 човека. Приблизително половината от журналистите в американския Guardian са американци, предимно млади хора, добре разбиращи от компютърни технологии. На много от тях ръцете им са татуирани до половината, на някои и целите. По думите на шефката Джанин Гибсън задачата на този офис е да бъде напълно американска версия на лондонския Guardian, предлагайки на своите читатели свое особено мнение за събитията по света. От момента на създаването си през юли 2011 г. аудиторията на американския Guardian съществено нараства. Но дори и при тези данни британският вестник изобщо не може да се сравнява с такива гиганти на новини като New York Times, Post или Wall Street Journal.

Даже се разнася такава „черна” шегичка, че през 2012 г. на ежегодния обяд, който американският президент устройва за пресата в Белия дом, за американския филиал на Guardian са отделени само две места, едното до тоалетната, а другото до мястото, откъдето се изнасят чиниите с храната. По-късно обаче, както ще стане известно на целия свят – това, че не си част от вашингтонския „клуб”, си има и своите немалки предимства. Джанин Гибсън казва: „Никой няма да ни помоли за бис. Така че няма какво да губим”. Сайтът на Guardian е третият по величина сред вестникарските сайтове в света много преди на хоризонта да се появи Сноудън. Но Белият дом по всичко изглежда има много смътна представа какво всъщност означава названието Guardian, какво е това, рекламно издание ли, блог ли, вестник ли? И как този сайт е свързан с натурата на иновационния британски редактор Джанин Гибсън. Акерман така и не получава онази „ориентировка”, за която му е казала Джанин. Той няколко часа наблюдава как Гибсън и нейният заместник, шотландецът Стюарт Милър, седят, заключени в нейния кабинет, и нещо обсъждат. От време на време Джанин излиза, взема някакъв документ или чаша с вода, след което отново изчезва зад вратата от матово стъкло. Както казва Милър, който е на 41 години и е дошъл от Лондон в Ню Йорк през 2011 г.:

„Всеки път когато отивахме до тоалетната или просто да пийнем вода, приличахме на сурикати, които изскачат от своите дупки, кимват си един на друг, предупреждават се за опасности и се шмугват обратно”. Акерман забелязва, че се крои някакво голямо дело. Когато става обяд, Джанин Гибсън все пак се сеща за Спенсър Акерман и го кани да се присъедини към общата компания с Милър, за да обядват. Тримата отиват в Ed’s Lobster Bar, който е зад ъгъла на Лафайет Стрийт. В ресторанта е пълно с народ и журналистите трудно си намират маса, но най-накрая успяват да си поръчат от вкусните лобстери. Лобстерите нямат сензори за болка, тъй като имат много примитивна нервна система, например те са способни на рефлексна ампутация, тоест да загубят част от тялото си, за да предотвратят по-големи загуби, след това частите регенерират. Въпреки това природозащитниците считат, че варенето на живи раци е нехуманно. Акерман започва дружески да бърбори, но двамата британци бързо го прекъсват. Джанин казва: „Никаква ориентировка няма да ти правим. Ние вече имаме страхотна история и искаме да те привлечем към публикацията”. Тогава Джанин съобщава на Спенсър Акерман за разобличителя Сноудън, който се е скрил в чужбина.

Тогава Джанин съобщава на Спенсър Акерман за разобличителя Сноудън, който се е скрил в чужбина. Той вече работи с Глен Грийнуолд и Юън Макаскил и всички заедно готвят материали за шпионските програми на Агенцията по национална сигурност на САЩ. Акерман е потресен. „За известно време загубих ума и дума. Самият аз цели седем години съм работил по тази тема, свързана с несанкционираното следене. И сега вече можех да изровя нещо съществено” – казва Спенсър Акерман. Джанин го информира за диапозитивите PRISM и за секретното постановление на съда, задължаващо Verizon да предава телефонните разговори на своите американски клиенти. Акерман наистина се хваща за глава и повтаря: „Боже Господи!”. Той е силно развълнуван. Неговите много стари подозрения всъщност се потвърждават: администрацията на Барак Обама тайно продължава и даже е разширила програмата за масово следене, пусната още по времето на Буш. Спенсър пита Джанин дали й е известно нещо за Stellar Wind. „Разбира се” – отговаря тя. „В главата ми запяха птички, затанцуваха пеперуди. Именно затова съм работил цели седем години. И точно мислех, че най-после съм уловил белия кит, а то се оказа, че имаме не една, а цяла верига от истории” – споделя Спенсър. Последствията са просто умопомрачителни. Секретното постановление на съда по отношение на компанията Verizon е пуснато на 25 април 2013 г. В съответствие с него един от най-големите доставчици на телекомуникационни услуги в САЩ е задължен да предава на Агенцията по национална сигурност данни за телефонните позвънявания на милиони американци. Verizon предава тази информация постоянно и ежедневно. Компанията съобщава на Агенцията по национална сигурност всичко, което тече по системата й както в САЩ, така и извън страната. Това е сензационно доказателство, че Агенцията по сигурността се е сдобила с огромно море от частна информация на безброй граждани независимо дали имат, или нямат нещо общо с тероризма. Този документ е пуснат от Секретния съд по контрола на външното разузнаване на САЩ (FISC, Foreign Intelligence Surveillance Court). Подписан от съдията Клайд Роджър Винсън, документът предоставя на американската администрация 90-дневен период на неограничени пълномощия за източване на масиви от телефонни метаданни. Този период завършва на 19 юли 2013 г. „Нищо по-всеобхватно прихващащо не съм виждал през живота си. Това постановление на Секретния съд FISC никой не го знае. Дори и в най-конспиративните си сънища не бих могъл да си представя, че правителството ще стигне до такива действия” – казва Акерман. И било ли е това тримесечно нареждане еднократно? Съществуват ли други подобни задачи? На това няма отговор. Сноудън е предоставил един наистина интересен документ, но сега съществува подозрение, че Агенцията по национална сигурност е заставяла и други крупни мобилни оператори да споделят своята информация в подобен маниер. В нюйоркския офис на Guardian Джанин Гибсън разработва предпазлив план. Той се състои от три части: да направи изчерпателна консултация с юрист, да изработи стратегия на подход към Белия дом, да получи чернови на материалите от репортерите в Хонконг. Агенцията по национална сигурност още не подозира какво „цунами” я очаква. Guardian всъщност действат като класическа спецслужба – работят в тайна, рязко ограничават кръга на посветените и използват зашифрована връзка. Никаква кореспонденция по обикновената електронна поща и никакви позвънявания по телефона. Този предварителен план Джанин написва на бялата лекционна дъска. По-късно той е наречен „Легенда за Феникс” по аналогия с хита на френския музикален дует Daft Punk. Поначало вестникарите са ужасни интриганти. Поради тази причина наистина е сложно да се опази тайната. Огромна част от хората нямат никакво понятие с какво се занимават техните колеги. Планира се първо да се публикува статия за Verizon. От хилядите предадени от Сноудън документи тези са най-понятни за широката публика. „Това беше съвършено ясно” – казва Стюарт Милър. Следващата по ред е историята за интернет проекта под кодовото название PRISM. После за това, че САЩ водят активна кибервойна. И накрая, ако има възможност, ще се публикуват сведенията за системата на обработка и визуализация на огромни масиви от данни под названието Boundless Informant (Безграничен информатор). Задачата се усложнява и от това, че журналистите, които работят над предстоящите разобличителни публикации, са разпръснати по целия свят – в Хонконг, в САЩ, във Великобритания. Спенсър Акерман го изпращат обратно във Вашингтон. Поръчват му да се подготви за разговор с представители на Verizon. И в нужния момент да направи връзка с Белия дом. В Лондон Алън Расбриджър, главният редактор на Guardian, заедно с редактора на дипломатическия отдел Джулиан Боргер, се отправят към летището. Те имат намерение да се качат на първия самолет до Ню Йорк. За Джанин Гибсън, която по-рано е била онлайн редактор на сайта guardian.co.uk, настъпва много тежък, напрегнат и нервен период. Всяка грешка може да е непоправима. Възникват множество проблеми. „Никой по-рано не е виждал тези документи. Документите от съда FISC са толкова секретни, че с нищо подобно не могат да бъдат сравнени” – разказва Гибсън. Тя с тревога мислено се пита може ли текстът от постановлението на съда да се окаже някакъв вид мошеничество – изглежда много добре и като че ли това създава подозрение. Автентично ли е това, което ще публикуват?! Да не стане грешка. Един от най-големите проблеми, пред които се изправя Guardian, е американският Закон за шпионажа. Американският регулиращ режим е по-свободен, отколкото британското му копие. Като цяло в лондонската щабквартира на Guardian е по-малко спокойно, отколкото в Америка. В Лондон британското правителство много лесно може просто да се сдобие със съдебно решение за запор на някоя статия, като използва т.нар. „правило за запушване на устата”, според което може да се забрани публикуването на статии, свързани с определен процес. Но дори в САЩ, родината на Първата поправка към конституцията, (която гласи: „Конгресът няма да прави закон относно утвърждаване на религия или на нейното свободно упражняване; или ограничаване на свободата на словото, или на пресата; или правото на хората мирно да се събират и да подават петиция пред правителството за поправяне на неправди”), дори там потенциалните последствия от публикуване на секретен материал на Агенцията по национална сигурност биха могли да бъдат ужасно сериозни. В края на краищата това е най-голямата утечка на тайна информация до този момент. Изглежда напълно вероятно американското правителство да се обърне към съда. И да събере Голямото жури. Целта би била да застави Guardian да разкрие личността на своя източник. В тази връзка Джанин Гибсън и Стюарт Милър се срещат с двама водещи адвокати по медийни казуси и интелектуална собственост – Дейвид Корценик и Дейвид Шулц. Тази двойка юристи им помага да определят посоката на следващите си действия. Законът за шпионажа, приет по време на Първата световна война, представлява наистина любопитна част от законодателството на САЩ. Съгласно този закон „съхраняването, предаването или съобщаването” на материали от американското разузнаване на чужди правителства се смята за престъпление. Но този закон е доста неопределен. Не е ясно например дали този закон е валиден за журналистите, които биха могли да публикуват материали, свързани с националната сигурност на САЩ. Прецедентното право също не може да помогне особено, защото има много малко случаи на съдебно преследване от такъв род. Но има и някои основания за оптимизъм. Първо, за почти стогодишното си съществуване този Закон за шпионажа никога не се е използвал против средства за масова информация. Изглежда малко вероятно дадено правителство да пожелае да стане първото в този смисъл. Второ, в момента се създава съвсем подходящ политически контекст за подобно изнасяне на данни. Белият дом се оказва в центъра на общественото негодувание заради нееднократното преследване на представители на пресата, занимаващи се с разследвания. Така Министерството на правосъдието получава данни за телефонни позвънявания на репортери от Associated Press, пишещи за провален заговор на Ал Кайда. Удивителна намеса в операцията по събирането на новини! Съгласно друго изтичане на информация обект на преследване от страна на властта е станал репортер на канала Fox News. След шумен скандал генералният прокурор Ерик Холдер заявява пред американския Конгрес, че неговото министерство няма да преследва журналисти за това, че те се занимават с журналистика. Немалко важно за Guardian обаче е да покаже, че се държи отговорно. Че предприема всички разумни стъпки, за да не нанесе щета на националната сигурност на САЩ. И че публикува само онези материали, които разкриват съвсем широките очертания на масовото следене от страна на правителството. Без да влиза в подробни оперативни детайли. Главният критерий се заключава в следното: има ли обществото право да знае, право да получава информация (съгласно Първата поправка)? Единствената цел на подобна публикация е да се провокират и отключат дебати, за което отдавна настоява Сноудън, както и някои критици в Сената като демократа Рон Уайдън и неговият колега от Комитета по разузнаването Марк Юдал. Събитията се развиват стремително. Макаскил от Guardian предава от Хонконг две думи: The Guinness is good! Тази кодова фраза означава, че той е убеден в автентичността на Сноудън. Тогава Джанин Гибсън решава да даде на Агенцията по национална сигурност четиричасов прозорец за коментари, за да има възможност агенцията да опровергае всичко. Според британските мерки този срок е напълно справедлив. За това време могат да се направят страшно много позвънявания и да се съгласува линията на поведение. Но от гледна точка на официален Вашингтон, където отношенията между администрацията и журналистическия корпус се синхронизират за удобството на властта и често приличат повече на провинциален клуб, подобен толеранс от време е направо възмутителен. Когато Спенсър Акерман пристъпва към своята работа във вашингтонския офис на Guardian, той любезно поздравява шефа на редакцията Дан Робъртс, но не отронва и дума за своята направо нереална мисия. Той си урежда разговор с Verizon, както е уговорено по план, след което позвънява на сътрудничката на Белия дом Кейтлин Хейдън. Кейтлин е главен представител на Съвета по национална сигурност, който е свързан с координиране на американската стратегия за национална сигурност с външната политика на държавата. Председател на Съвета по национална сигурност е всъщност президентът на САЩ. Кейтлин Хейдън обаче не си вдига телефона. Тогава Акерман й изпраща съобщение: „Аз в момента работя за Guardian и трябва спешно да поговорим за правителствените програми за следене. Моля ви, позвънете ми, когато можете”. Но Хейдън е заета. Точно същия ден Белият дом обявява, че Сюзън Райс (посланик на Вашингтон в Обединените нации) е назначена за съветник по националната сигурност към президента Обама и директор на Съвета по национална сигурност (на който Барак е председател). Хейдън казва на Акерман, че ще се свърже с него след час. И тя наистина му позвънява. Спенсър Акерман й казва, че Guardian разполага с копие от секретния документ на съда FISC и че вестникът има намерение да го публикува ей сега, днес. „Кейтлин ужасно се разстрои” – казва Акерман. След като се оправя от шока, Кейтлин си записва данните, които журналистът й съобщава, и обещава да осведоми своевременно „своите хора”. Тези „хора” биха се вбесили при мисълта „що за чудо е това нещо Guardian и откъде тези мерзки британци са се сдобили с подобна утечка”. В 16 часа същия ден Хейдън се свързва с Акерман по електронната поща. По нейните думи Белият дом настоява Акерман по най-бързия начин да се свърже със съответните ведомства – Министерството на правосъдието и Агенцията по национална сигурност. Акерман позвънява на двете места, но кой знае какво не произлиза от това. После, следвайки указанията на Джанин Гибсън, Акерман изпраща на Кейтлин съобщение, с което я предупреждава, че редакторът е определил краен срок за публикацията 17:15 часа. След което Хейдън позвънява от Белия дом на самата Джанин Гибсън. Тя предлага да проведе в 17:15 специално съвещание с компетентни представители, сред които и зам.-директорът на ФБР Шон Джойс. Шон има репутацията на човек на действието. Той се е занимавал с разследване на дейността на колумбийските наркокартели, активно е участвал в контратерористични операции, бил е американският аташе по правните въпроси в Прага и пр. Борейки се с престъпността и срещу заплахите за националната сигурност, Шон Джойс е провел 75 операции на ФБР вътре в страната и зад граница. В момента той е ангажиран във ФБР с въпросите на разузнаването. Другото лице, извикано на съвещанието, е Крис Инглис, зам.-директор на Агенцията по национална сигурност. Инглис толкова рядко общува с медиите, че много хора го считат за полумитична личност. Крис има блестяща кариера. Той получава образование в областта на машиностроенето и изчислителната техника и бързо израства в служебната стълбица на Агенцията по национална сигурност. Преди да стане заместник на шефа на агенцията, Крис работи в Лондон от 2003 до 2006 г. като старши сътрудник по връзките (SUSLO). В качеството си на високопоставен сътрудник на американското разузнаване той осъществява взаимодействие с GCHQ (британският аналог на Агенцията по национална сигурност в САЩ) и британското разузнаване. Изглежда, че той познава Guardian именно от времето на своето пребиваване в Лондон. Още една личност е поканена на спешното съвещание, това е Робърт Лит, по-известен като Боб, главен юрисконсулт на директора на Управлението на националното разузнаване. Завършил Харвард и Йейл, Лит шест години е работил в Министерството на правосъдието през 90-те и знае за тайния съд FISC. Лит е умен, приятен, словоохотлив, ярък събеседник. „Боб наистина знае какво прави. Умен е. Всъщност най-умният от тях” – разказва Акерман. От страна на Guardian на срещата дистанционно присъстват Джанин Гибсън и Стюарт Милър. Двамата британски журналисти стоят в малкия кабинет на Джанин, през прозореца на който се разкрива невъобразимо многообразният Бродуей. Акерман също е поканен да участва, от Вашингтон. Силите явно са несъразмерни – няколко чужденци (британци) срещу такава внушителна мисия от Вашингтон. Претегляйки „тежестта на силите”, Белият дом, изглежда, е сметнал, че ще може да се справи отлично, а неговата цел е проста: да изплаши Guardian и да застави британците да задържат публикацията за историята с Verizon поне няколко дни, а защо не да ги убеди изобщо да не я публикуват. Стратегията е напълно рационална. Но пропуска няколко детайла. Първо, Белият дом смята, че контролира ситуацията, и омаловажава Джанин Гибсън. „Те си мислеха, че могат да ми повлияят или да ми окажат натиск” – казва Гибсън. „Именно в такива моменти разбираш колко струва твоят редактор” – възхищава се Акерман на твърдостта на Джанин. Идеята на Белия дом е, че историята с Verizon не е безпристрастна, че изобилства от неточности и че въвежда в заблуждение. Те искат да седнат на масата и да водят преговори с журналистите, да им обяснят как всъщност стоят нещата. Предлагат на Джанин да бъде поканена в Белия дом за разговор. Предполага се, че след „беседата” Guardian вече няма да изпитва такъв ентусиазъм по повод на тази публикация. Но Джанин има други планове. Тя съобщава на компанията от Вашингтон, че този случай е разумен повод да се изрази безпокойство за „определени проблеми” в сферата на националната сигурност. И че огласяването на подобен секретен документ на съда ще предизвика огромен обществен интерес. В този документ, подчертава тя, няма оперативни детайли, конкретни факти или резултати, постановлението има общ характер. И затова е трудно да се намери някаква опасност в неговото публикуване. Няма достатъчно сериозни доказателства за възбуждане на дело срещу Guardian. При това Гибсън им казва, че е готова да изслуша тяхното мнение. Но тези хора са свикнали винаги да получават това, което им е нужно, и думите на Джанин, както и нейното поведение, ги потрисат. Джанин разговаря с тях дружелюбно, което още повече ги обезоръжава. На предишната си позиция като медия редактор на Guardian на Гибсън й се налага да общува с много хора, които се опитват да я притискат. Сред тях са и шумният телевизионен водещ на CNN Пиърс Морган, и британският премиер Дейвид Камерън, който по онова време е още само началник на Отдела по връзки с обществеността на телекомпанията Carlton. Когато по време на разговора за Verizon натискът върху нея нараства, Гибсън чувства, че речта й започва да придобива характерния за британците официален оттенък. „Започнах да им говоря като Мери Попинз” – шегува се тя. Стюарт Милър в това време търси в Google информация за Боб Лит, Крис Инглис, Шон Джойс... Какво представляват тези хора? Акерман, който следи хода на преговорите от Вашингтон, е силно впечатлен от Джанин и й написва в чата няколко думи за поздрав и подкрепа. След 20 минути разговори представителите на Белия дом са разстроени. Всичко зацикля. Лит и Инглис отказват да коментират каквито и да са детайли, свързан с Verizon, обосновавайки се, че обсъждането на този документ дори по телефона представлява само по себе си углавно престъпление. Най-накрая един от членовете на вашингтонската група не издържа и излизайки извън себе си от гняв, казва: „Вие не трябва да публикувате този документ! Нито една сериозна медия няма да направи това!”. Джанин Гибсън изпитва свръхнапрежение. Нейното изящество и лекота, с които е говорила досега, изчезват. С леден глас тя отговаря: „При цялото ми уважение към вас решението какво да публикуваме вземаме ние!”. „Как смеете да разговаряте с нас по този начин!” – възмущава се Милър. По-късно, спомняйки си за този момент, Стюарт Милър добавя: „Беше ясно, че администрацията на Белия дом няма никакво намерение да ни предлага нищо съществено. А ние така или иначе щяхме да пуснем тези материали. Така че това беше само знак за началото на играта”. Групата от Белия дом стига до извода, че самите журналисти влошават ситуацията, просто не искат да се съобразят с тях. Джанин Гибсън им отговаря, че не може да се свърже с главния редактор на Guardian, който се намира от другата страна на Атлантика. Тя просто заявява: „Окончателните решения тук ги вземам аз!”. Тогава загубилата търпение група констатира: „Струва ни се, че стигнахме задънена улица, от която няма никакъв изход”. Гибсън пресича всички опити на Вашингтон да я дезориентира. Тя запазва спокойствие и се придържа към законния път. Акерман казва: „Тя в нищо не отстъпи. Не успяха да я прекършат. На хората на Обама им трябваше немалко време, за да осъзнаят, че не те контролират ситуацията. Явно твърде рядко общуват с хора извън съглашателския клуб”. Тази среща показва нагледно различията между вестникарските култури от двете страни на Атлантика. В САЩ три големи вестника имат виртуален монопол. Нямайки друга конкуренция, те се борят за аудитория в много спокоен, дори джентълменски тон. Политическите култури също доста се различават. Пресата като цяло се отнася доста почтително към президента. Ако на пресконференция някой от журналистите зададе на Обама неудобен или обезкуражаващ въпрос, то това би било прецедент. Обаче на т.нар. Флит Стрийт (Fleet Street – улица в Лондон, където до неотдавна се разполагат редакциите на главните британски вестници, център на вестникарската индустрия; с това събирателно название се обозначава цялата британска преса) нещата стоят по съвсем друг начин. В Лондон 12 общонационални вестника водят постоянна изтощителна война за съществуване на Дарвиновия принцип, според който оживява по-силният. Тиражите на вестниците намаляват, а конкуренцията се изостря. Ако някой вестник има сензация, той непременно я публикува. Ако не го направи, ще го направи друг вестник. Това е един жесток свят, в който, ако не си достатъчно агресивен и смел, ще те разкостят. Американските власти, разбира се, опитват да окажат натиск директно в Лондон, в самата централа на Guardian. От британската служба за сигурност МИ-5 позвъняват на Ник Хопкинс, редактор на Отдела по сигурност в лондонската щабквартира на Guardian. Сътрудници на ФБР на свой ред се свързват с втория по значимост човек във вестника – зам.-главния редактор Пол Джонсън. Заместник-директорът на ФБР Джойс започва разговора в следния дух: „Здравейте, Пол, как сте? Ние тук говорихме с госпожа Гибсън. И нямаме усещането, че разговорът ни се получи добре...”. Опитът на американците да се свържат лично с главния редактор на Guardian Алън Расбриджър се проваля. Расбриджър е още в самолета. Но предварително е уточнил, че Гибсън има всички правомощия да води тази операция и да пусне публикацията. Федералните чиновници от сърдити вече се превръщат в печални. В този момент намиращият се във Вашингтон Спенсър Акерман започва истински да се притеснява. Той се пита няма ли да дойдат при него на Дюпон Серкл (район близо до Белия дом, известен със старите си къщи от началото на XX век) едни „здрави” момчета с „пушки”, да го отведат и да започнат да го разпитват „с пристрастие”. Акерман разсъждава логично: „Току-що проведохме нелицеприятен разговор по телефона с трима изключително властни и много недоволни човека, един от които е зам.-директор на ФБР”. В същото това време в Хонконг беглецът от Агенцията по национална сигурност Едуард Сноудън и журналистът Глен Грийнуолд не могат да си намерят място от притеснение. Те се съмняват, че Guardian ще намери сили да публикува този материал. Грийнуолд даже казва, че ако Guardian се откаже, той ще издаде тези неща сам. Минава скъпоценно време. И Сноудън може да бъде заловен и разкрит всяка минута. Точно в 19 часа същия ден, малко по-късно от планираното време, американската редакция на Guardian прави това, което е имала сериозно намерение да направи. Публикува статията. От всяка гледна точка това е истинска сензация. Но още едва първата. По-нататък ще има и други. В статията, подписана от Грийнуолд, пише: „В момента Агенцията по национална сигурност събира данни за телефонните позвънявания и контактите на милиони американци, клиенти на Verizon, един от най-големите телекомуникационни оператори в САЩ. Това се прави с разрешението на свръхсекретно постановление на съда, пуснато през април.” Въпреки неудачното съвещание по телефона с Джанин Гибсън Белият дом до край не вярва, че Guardian ще се осмели да пусне тази секретна информация. Няколко минути след публикацията Кейтлин Хейдън изпраща на Акерман съобщение: „Вие все пак се решихте на това?”. Висшите длъжностни лица в САЩ се отнасят скептично към подобна главозамайваща скорост на публикуване на подобен материал. В Агенцията по национална сигурност се хващат веднага за изтичането именно на тази информация, но те все още не осъзнават, че в разпореждане на Guardian се намира не един секретен документ, а хиляди такива. Джанин Гибсън казва: „Ние действахме много бързо. Разбирахме, че имаме действително много малко време, за да дадем гласност на тези истории, преди да започнат разследване срещу нас”. Сноудън им казал, че разобличенията, свързани с Verizon, ще предизвикат истинска обществена буря. Но Гибсън и Милър сякаш не са чак толкова убедени в това. Историята наистина е хубава, но дали ще предизвика реакция, не знаят. След няколко дни Акерман, свършил всичките си задания, кани своята съпруга Манди на обяд в корейски ресторант, където поръчва на първо време огромна халба пиво. На своя iPhone Спенсър показва на съпругата си как се движат нещата със статията за Verizon. „Боже мой!” – възкликва тя. Поглеждайки в Twitter, Спенсър Акерман установява, че новината за публикацията на Guardian се разпространява стремително. Той се оглежда наоколо с известен страх и през главата му минава подозрението, че двамата на съседната маса може би са агенти на ФБР. Подобна параноя е напълно разбираема. С публикацията си Guardian моментално става обект на интензивно следене и наблюдение от страна на Агенцията по национална сигурност. Внезапно светът се е променил. Всички започват да говорят само за това, че агенцията няма правно основание да следи и шпионира журналистите, изпълняващи своята работа, които поначало са защитени от Първата поправка на конституцията. Но съвсем очевидно е, че електронните им пощи внимателно се следят. А и не само пощите, но и цялата им дейност. Една вечер Милър взема метрото, за да се върне у дома в Бруклин в 8 вечерта, тъй като близнаците му имат рожден ден, стават на 5 години, и той иска да ги види, преди да заспят. Милър казва на децата, които вече са в леглата: „Не исках да пропусна рождения ви ден!”. А те отговарят: „Но ти все пак го пропусна, татко”. След около 20 минути Милър се връща обратно в офиса и с удивление вижда, че на Бродуей 536, точно пред редакцията на Guardian, някакви хора са започнали да правят ремонт и активността им късно вечерта наистина поражда известни подозрения. Те заменят стария асфалт с нов. Подобна ремонтна бригада се е заела да оправя уличните проблеми точно пред дома на Джанин Гибсън в Бруклин. Пред офиса на вашингтонската редакция на Guardian също се извършват някакви ремонти. Съвсем скоро всеки човек от Guardian, който е участвал в публикацията с информацията от Едуард Сноудън, започва да забелязва особени съвпадения и ред необичайности: например „таксиджии”, които не знаят пътя или забравят да поискат от клиента да си плати, „миячи на прозорци”, които най-вече мият продължително време стъклата на кабинета на редактора, и пр. През следващите дни след публикацията компютрите на Guardian непрекъснато се скапват. Един след друг. Особено зле вървят нещата с Гибсън, до каквато и техника да се докосне, всичко спира, разваля се или полудява. Пълна катастрофа. Зашифрованите й чатове с Грийнуолд и други журналисти се скапват. И става ясно, че всички са подслушвани. На един от подозрителните компютри в офиса Джанин дори залепва лист с надпис: „Имаме гости! Не използвай!”. Така предупреждава колегите си, че компютърът е контролиран. Дори ако бегло се разгледат документите на Сноудън, става ясно, че Агенцията по национална сигурност може да се „включва”, където пожелае, и да източва всякаква лична информация. Затова всички „играчи”, свързани със случая „Сноудън”, изминават пътя от новобранци в кодирането на информация до пълни майстори. „Трябваше да овладеем колкото се може по-бързо разни шпионски техники и хватки” – казва Гибсън. Следващият ексклузив, който журналистите подготвят, е за програмата PRISM. След като Алън Расбриджър прочита черновата на материала, настроението му се вдига. Материалът е отличен. Агенцията по национална сигурност твърди, че има секретен пряк достъп към системите на Google, Facebook, Apple и други американски интернет гиганти. В съответствие с програмата PRISM, за която никой преди не е знаел, аналитиците на Агенцията по национална сигурност могат да събират огромни бази данни от електронни съобщения, история на търсенето, информация за разговорите в чатовете, трафика на всички предадени файлове и пр. Guardian се сдобива с PowerPoint презентация в обем на 41слайда с гриф „Строго секретно”, която е забранена за показване даже на чуждестранните съюзници. Очевидно тя се използва за обучение на аналитици. В документа се говори за събиране на информации непосредствено от сървърите на най-големите американски провайдери на услуги. Може да се предположи, че онези от Силиконовата долина ще отричат всичко докрай. Когато групата на Guardian отново се събира на съвещание, предстои да се вземат непрости решения. Колко от тези слайдове Guardian може да публикува? И въобще нужно ли е да прави това? На някои от тях се съобщават детайли за неизвестни разузнавателни операции зад граница, случили се вече. Да им се дава гласност няма особен смисъл. Но наистина е много важно от юридическа гледна точка и в интерес на справедливостта да се изясни реакцията на американските технологични компании. Тази задача е възложена на Доминик Раш, бизнес репортер на Guardian. И още веднъж ще трябва контакт с Белия дом. PRISM представлява още по-голяма тайна от историята с Verizon. „Няма нито един пункт на входа или на изхода от континенталната част на САЩ, където да не се провежда мониторинг, сбор и анализ на комуникации” – казва Сноудън относно PRISM. Но колко пъти трябва да се предупреждава Белият дом, преди да се пусне някаква публикация?! На Гибсън й предстои сложен разговор. На другата линия на телефона е Боб Лит, както и прессекретарят на Управлението на американското разузнаване Шон Търнър. Другите служби по сигурността също са информирани. Джанин Гибсън им обяснява, че Белият дом отново получава възможност да изрази определена загриженост за някои проблеми в сферата на националната сигурност. Те я питат шеговито: „А можете ли да ни дадете копие от бъдещата публикация, за да го погледнем?”. Но Гибсън отвръща: „Нямаме намерение да го правим”. Много от слайдовете пораждат въпроси. Софтуерът е различен в Guardian и в Белия дом, затова има разминаване в някои от цветовете на слайдовете. Получава се „междукултурно объркване”, когато едните обясняват значението на виолетовото поле, а всъщност има смешно разминаване. Естествено, Агенцията по национална сигурност е против публикуването на който и да е от слайдовете. Седмицата заплашва да се превърне в настоящо бедствие за агенцията. Гибсън настоява Guardian да разкрие датите, когато Microsoft, Yahoo и др. технологични гиганти са поставили своите подписи под агресивната програма PRISM. Този слайд има ключово значение. „Ние трябва да публикуваме това. Иначе сме махнали всички оперативни данни” – казва Гибсън. Администрацията на Обама, изглежда, все още не може да схване, че е загубила контрола върху огромна порция свръхсекретни материали на Агенцията по национална сигурност. В Guardian предпочитат консервативния подход и решават да публикуват само три от съществуващите 41 слайда. Информират Белия дом, че публикацията ще се състои в 18 часа. Само няколко минути по-рано Washington Post публикува собствена версия за програмата PRISM. Веднага възниква подозрение, че някой от администрацията в Белия дом е предупредил вестника по-рано, за да излезе паралелна статия, която да замаскира ситуацията. Само че в статията на Washington Post липсва най-важното: зашеметителните опровержения от страна на Facebook и другите, че са замесени в масовото следене на Агенцията по национална сигурност. Гибсън, Расбриджър и още някои сътрудници на Guardian се събират в голямата си конферентна зала, която на шега наричат Кронат по подобие на щабквартирата на GCHQ (британският аналог на Агенцията по национална сигурност на САЩ), имаща форма на поничка, и заради страстта на сътрудниците в SoHo (офисът на американския Guardian) към кронатите (нещо средно между кроасан и поничка). Кронат може би не е най-добрият каламбур, но в тези страховити времена прозвището някак се закрепя. Всички са в приповдигнато настроение. Вече са публикувани две мощни разобличителни статии. Сноудън още е в играта. Е, разбира се, има и напрежение с Белия дом. След серия от дълги изморителни дни, преминаващи в задушителни нощи, работната обстановка в редакцията на Guardian напомня на поразхвърляна, малко мърлява студентска квартира. На масите има картонени подложки от пица, чашки от сок и вода и всякакъв вид неразбория. Някой е излял капучино. Расбриджър взема най-близкия вестник и опитва да попие кафето, като демонстративно заявява: „В буквален смисъл бършем пода с New York Times”. Разобличенията на Сноудън предизвикват буря. Guardian публикува и президентската директива от октомври 2012 г. – документ от 18 страници, според който съгласно заповед на Барак Обама трябва да се състави списък на потенциалните обекти зад граница за провеждане на американски кибератаки. Както и всички други програми, и тази си има собствено име: Настъпателни кибероперации (Offensive Cyber Effects Operations – OCEO). Директивата съдържа „уникални и нетрадиционни възможности за придвижване на американските национални интереси по целия свят с предварително предупреждение на противника или обекта или без предупреждение”. Тази история предизвиква в Белия дом сериозно объркване. Първо, САЩ постоянно се жалват от агресивни и разрушителни кибератаки от Пекин, насочени към американската военна инфраструктура, Пентагона и други цели. Тези жалвания сега изглеждат невероятно лицемерни. Оказва се, че САЩ правят същото. Второ, което е много неприятно, точно в деня на публикацията Обама трябва да се срещне със своя китайски колега Си Дзинпин. Срещата на високо ниво е планирана да бъде в Калифорния. Поначало Китай отрича нападките на САЩ относно китайските хакери и твърди, че има горещи доказателства за американски кибератаки. Президентът Барак Обама най-после обръща внимание на утечките от Агенцията по национална сигурност. Той заявява, че програмите на агенцията помагат на САЩ да се защитава от терористични атаки. И подчертава, че не е възможно да осигуриш 100% безопасност и 100% пълна неприкосновеност на личното. „В този смисъл сме постигнали нужния баланс” – казва Обама. Расбриджър и Гибсън гледат изказването на Обама по телевизията. Постепенно започват да осъзнават цялата сериозност и мащабите на проблема, който е оповестил Guardian. Гибсън си спомня: „Неочаквано президентът заговори за нас. И ние почувствахме, че няма път назад”. Гибсън отново набира телефона на Кейтлин Хейдън и я предупреждава, че вестникът готви поредната разобличителна публикация. Този път за програмата Boundless Informant (Безграничен информатор). Тази свръхсекретна програма дава възможност на Агенцията по национална сигурност да изтегля от всяка страна огромни масиви от информация от компютрите и телефонните мрежи. Основните усилия на агенцията са съсредоточени главно в Иран, Пакистан и Йордания. Всичко това е предадено от Сноудън във вида на „глобална топла карта”. Оказва се, че само през март 2013 г. Агенцията по национална сигурност е събрала от компютрите по света зашеметяващите 97 милиарда информационни точки. Гибсън отново се обръща към Белия дом, канейки ги да огласят своята позиция. „Защото аз мисля да изразя своето мнение” – казва Гибсън. „Моля ви, не правете това!” – отговаря Хейдън. В Агенцията по национална сигурност трябва да признаят, че Guardian се държат отговорно и подчертано любезно. Вечерта на Гибсън й позвънява по телефона самият Инглис. Темата е програмата Boundless Informant. Зам.-директорът на Агенцията по национална сигурност решава да прочете на Гибсън половинчасова лекция за това как е устроен и как работи интернет. Той видимо смята, че Джанин Гибсън нищо не разбира от това. Но Гибсън отбелязва: „Всъщност те отчаяно търсеха начин да направят с нас по-топъл контакт”. Както и повечето файлове на Сноудън, така и Boundless Informant, има силно специализиран характер, който е трудно да бъде разбран от всеки обикновен читател. Расбриджър събира около себе си всички колеги журналисти и започва да им чете на глас черновата на статията, която ще бъде публикувана по тази тема. Няколко пъти той спира и за малко замълчава. „Лично аз не разбрах всичко” – казва Стюарт Милър. Явно предстои още много работа. От Хонконг Грийнуолд се опитва да изпрати повече уточняващи подробности по темата. В редакцията на Guardian пренаписват статията и на следващата сутрин тя е публикувана. По това време става известно, че Едуард Сноудън има намерение да обяви за своето съществуване на целия свят. Материалите на Сноудън не включват само вътрешни файлове на Агенцията по национална сигурност, но още и 50-60 хиляди документа на британската спецслужба GCHQ, които доверчивите англичани са предали на своите американски колеги.