По всичко изглежда, че сър Роджър Холис, генерален директор на МИ-5, е бил сътрудник на съветските служби.
„Kак ще свърши всичко това, Питър? Изпращаш ми документ, в който се твърди, че предшественикът ми и най-вероятният ми наследник са шпиони. Мислил ли си за това? Замислял ли си се за вредите, които ще последват, ако следваме препоръките в доклада? Ще ни е необходимо цяло десетилетие, за да се възстановим, дори всичко това да не се окаже истина.” Вероятно подобни думи биха предизвикали смут във всяко едно британско учреждение – корпорация или държавна структура. Светът е в разгара на Студената война, а Лондон все още ближе рани от щетите, нанесени от шпионската мрежа на Кеймбриджката петорка. Все повече интелектуалци, общественици и видни фигури в британското общество не крият симпатиите си към Коминтерна и Съветския съюз. Подозрения за внедрени съветски разузнавачи витаят навред. През 1965 г. генералният директор на британското контраразузнаване МИ-5 Мартин Фърнивал Джоунс получава строго секретния доклад на комисията „Флуънси”, сочещ, че неговият предшественик на директорския стол сър Роджър Холис е съветски агент. Шокът е неописуем. В кабинета на шефа на МИ-5 се събират членовете на комисията начело с нейния председател – ловеца на шпиони Питър Райт. На дървената маса е сложена бутилка скоч, избрана лично от Еф Джей, както служителите наричат своя генерален директор за по-кратко. Лампите хвърлят драматични сенки из стаята, а Еф Джей крачи нервно, стиснал свирепо своята лула между зъбите. Шефът на МИ-5 не може да повярва на разкритието. „Наистина ли държите на тези предположения, нали разбирате усложненията от вашите твърдения?”, продължава да упорства генералният директор. И по-волеви контраразузнавачи биха трепнали пред твърдия поглед на Фърнивал Джоунс, но председателят на антишпионската комисията Питър Райт е неотклонен: „Поддържам твърдо това, което сме написали, Еф Джей, и нещо повече, всеки от членовете на Работния комитет на „Флуънси” стои твърдо зад написаното”. Няма грешка, твърдят ловците на шпиони, бившият генерален директор на МИ-5 Роджър Холис е съветски шпионин.
За тайните служби на Нейно Величество кралица Елизабет II 60-те години на миналия век се превръщат в истински кошмар. Поредица от смайващи разкрития отварят очите на британското ръководство за факта, че разузнавателните служби на страната са пропити от внедрени съветски агенти. Разкритията започват в началото на десетилетието.
През 1961 г. органите на реда арестуват разузнавача Джордж Блейк, резидент на МИ-6 в Сеул. По време на престоя си в затвор по време на Корейската война (1950-1953) той се превръща в убеден комунист и започва работа за съветските служби. Според обвиненията Блейк е отговорен за провеждането на една от големите дезинформационни кампании на КГБ. Историята е свързана със секретната съвместна операция на МИ-6 и ЦРУ, наречена „Голд”. Според замисъла на двете служби започва прокопаването на подземен тунел в Берлин, чрез който да бъдат прихванати съветските комуникационни канали и да бъде подслушвана цялата тайна кореспонденция. Идеята е чудесна до момента, в който Джордж Блейк не разкрива на руснаците всички подробности около операцията. КГБ взема мерки и по подслушваните канали се пуска предимно заблуждаваща информация. Работата на Блейк в Отдел Y на МИ-6, откъдето се ръководи следенето на съветските обекти, е от огромна полза за руските служби. Благодарение на позициите си съветският шпионин разкрива тайните на западните операции за подслушване и издава самоличността на 42-ма британски агенти (по-късно твърди, че броят им е 400).
Списъкът с провали на английските служби от началото на 60-те години продължава. През 1962 г. друг двоен агент на име Джон Васъл предава на КГБ секретна военноморска информация на НАТО от огромно значение за военните планове на Западния блок. Две години по-късно избухва аферата „Профумо”, свързана с изнасяне на секретна информация за атомните оръжия, заради която министър-председателят Харолд Макмилън е принуден да подаде оставка. През 1965 г. службите на Острова изглеждат в очите на своите партньори като разграден двор. В резултат на шпионската дейност на друг съветски агент, Хари Хаутън, който разкрива жизненоважна информация за секретни системи на НАТО за засичане на подводници, доверието към службите на Нейно Величество е сринато. Стига се до ситуацията представителите на Военноморските сили на САЩ официално да поискат пълно прекъсване на обмена на секретна разузнавателна информация между английските и американските служби. До крайната мярка така и не се стига благодарение на политическата намеса от Белия дом и Пентагона, но притесненията се засилват след поредната афера. Смутът от пробива в системата на сигурност във Великобритания скоро се превръща в истинска паника, когато се оказва, че вербуванията не са изолирани явления. Изненадващо е разкрита цяла една високопоставена мрежа от съветски сътрудници на високи позиции в тайните служби на Великобритания, която е известна като Петорката от Кеймбридж. Петимата бивши студенти от Университета в Кеймбридж, а впоследствие отговорни служители в системата на сигурност на Острова, проникват в най-големите тайни на американци и англичани. Петорката е отговорна за провала на многобройни секретни операции и разкриването на западни шпиони в Москва. До началото на 60-те години в британското разузнаване МИ-6 са осветлени съветските агенти Доналд Маклийн, Гай Бърджис и Харолд (Ким) Филби, които последователно се изплъзват на органите на реда в Лондон и бягат в Съветския съюз. През 1963 г. скандалът се разраства до контраразузнавателната служба МИ-5, в която до 1945 г. е работил четвъртият шпионин от Петорката – Антъни Блънт. Съветският агент прави пълни самопризнания и осветлява още един агент. Според показанията му Джон Кеърнкрос, който е уволнен поради съмнения за съпричастност към групата, е петият съветски шпионин. Службите за сигурност на Острова подозират за шпионската дейност на Кеърнкрос, но опасността от пореден публичен скандал ги принуждава да не дават особена гласност на случая и тихомълком го освобождават от длъжност. В този дух британските служби продължат да си затварят очите пред очевидното, докато на най-високо равнище не се поставя логичният въпрос: сигурни ли сте, че няма и други двойни агенти? Това съмнение не дава мира на Питър Райт, служител в МИ-5 с висок ранг, който през 1964 г. оглавява комисията „Флуънси”, съвместен разследващ орган между разузнавателните и контраразузнавателните служби на Великобритания. Десетилетната му работа като ловец на шпиони го убеждава в едно, че в МИ-5 съществува високопоставен служител, шпионирал за руснаците, чиято самоличност остава неразкрита. Сложният труд, изискващ денонощни усилия, се увенчава с доклада на комисията „Флуънси”, който завършва със сензационно твърдение: генералният директор на тайната служба МИ-5 Роджър Холис (1956-1965) по всяка вероятност е бил съветски шпионин. Питър Райт излага фактите и доказателствата в подкрепа на твърдението си в бестселъра „Ловец на шпиони”, книга, която е забранена за издаване във Великобритания и САЩ. Книгата се появява официално на пазара в Австралия през 1987 г. благодарение на Малкълм Търнбул, днешния премиер на страната. По онова време Търнбул защитава Райт в съда във връзка със заведенето от Великобритания дело срещу издаването на книгата му. У Питър Райт се прокрадват съмнения още докато разследва някои подозрителни факти, свързани с тайни операции на МИ-5. В края на 1961 г. съветският разузнавач от КГБ майор Анатолий Михайлович Голицин избягва от СССР и разказва интересни подробности. Неговите сведения позволяват да бъдат идентифицирани съветските агенти Ким Филби, Гай Бърджис, Джон Васъл и други. Според Голицин проникването на съветските служби в МИ-5 е огромно. Макар да няма допуск до тайната информация, двойният агент разкрива, че в седалището на КГБ е виждал строго секретни документи, пристигнали непосредствено от британската служба. Теориите за проникването в МИ-5 се превръщат в открито изразени страхове, когато през 1963 г. в Москва бяга и Ким Филби. Първия път, след бягството на Доналд Маклийн от Петорката, МИ-5 е склонно да си затвори очите за вероятността от предателство, но измъкването на Филби не оставя съмнения – двамата са били предупредени от някого вътре в МИ-5. Само човек с непосредствен достъп до материалите по разследването в контрашпионската централа е могъл да издаде на Ким Филби подробности за готвения арест. Фактите в подкрепа на извода, че в МИ-5 има къртица, се увеличават. Строго секретната американска операция „Венона” снабдява западните служби с безценна декодирана информация от руските секретни канали за комуникация. Операцията е толкова тайна, че първите данни за нея са разсекретени от американската Агенция за национална сигурност чак през 1995 г. Благодарение на данните, споделени с британските служби, неколцина информирани офицери научават в началото на 60-те години, че в МИ-5 наистина съществува високопоставен съветски агент. „Във всяка загадка има момент, когато отговорът изведнъж придобива ясни очертания. През тези нещастни месеци през зимата на 1962-1963 г., докато размишлявах над преписките, проверявах и проверявах сложните подробности от почти осем години неистова работа, изведнъж всичко стана съвсем очевидно. Това, което дотогава беше хипотеза, се потвърди. Шпионин имаше. Единственият въпрос беше: кой”, пише в книгата си ловецът на шпиони Питър Райт. Британските служби тръгват по следата, която ги води все по-нагоре и нагоре в служебната йерархия на МИ-5. Случайно изтървана реплика по време на разпит на Антъни Блънт, четвъртият шпионин от Кеймбриджката петорка, хвърля в смут разследващите. Питър Райт и негов колега подлагат на щателна проверка с въпроси Антъни Блънт, но за нещастие магнетофонът, с който правят запис, се разваля. Райт се заема да поправи дефекта, когато неочаквано Блънт изпуска: „Не е ли забавно да гледаш как един технически експерт върши своята работа?”. Ловецът на шпиони се стъписва – никой от двамата не е казвал на разпитвания подробности за професионалната биография на Райт като технически специалист. „Някой му беше казал кой съм всъщност”, категоричен е контраразузнавачът. Настояванията на Питър Райт за щателно разследване на съмненията за съветски шпионаж на високо равнище срещат мълчаливата съпротива на генералния директор на МИ-5 Роджър Холис. В крайна сметка след упоритите искания на бившия шеф на службата, тогавашния директор на МИ-6 Дик Уайт, е създадена комисията „Флуънси”. Съставът на работния орган, разследващ потенциална инфилтрация на съветски агенти във високите етажи на британските служби, се формира от служители на Отдел D на МИ-5 и на Отделението по контрашпионажа в МИ-6. Начело на комисията е назначен Питър Райт, който вече открито подозира Роджър Холис в предателство. Съмненията се подсилват и от изненадващото отстраняване на служителя Артър Мартин от МИ-5, един от първите, заподозрели директора на службата в сътрудничество със Съветския съюз. Уволнението му усилва съмненията към Холис и в средите на американските служби, които познават Мартин като служител, отдал се изцяло на лова на британци, привърженици на комунизма. Отстраняването му се тълкува като опит да се попречи на разследването. Но Артър Мартин е силно мотивиран, не може да бъде спрян и скоро директорът на МИ-6 Дик Уайт го назначава на работа в своето ведомство, а от средата на 1965 г. той вече е изпратен за член на комисията „Флуънси” като част от отдела по контрашпионаж в британското разузнаване. Комисията започва свръхсекретно разследване, в което участват седем души, председателствани от Питър Райт. Проучените факти рисуват смущаваща картина. Първото доказателство за наличие на високопоставен шпионин в МИ-5 са показанията на руския разузнавач Константин Волков, който през септември 1945 г. предава своите другари и разкрива информация за много важен съветски агент в Лондон. Точните думи на предателя не будят съмнение за това: „Аз например зная, че единият от тези агенти изпълнява длъжността началник на секция в дирекцията на английското контраразузнаване”. Разкриването на шпионската дейност на Ким Филби, който през 1945 г. изпълнява длъжността началник на отдела за контрашпионаж в МИ-6, успокоява за кратко подозренията на британските ловци на шпиони. Преглеждайки документите отново обаче, експертите на комисията „Флуънси” забелязват очевидното: „дирекцията на английското контраразузнаване” означава, че става дума за агенцията МИ-5, а не за отдел в МИ-6. Това не е Ким Филби, няма как да бъде и Антъни Блънт, който никога не е изпълнявал длъжността началник. Един-единствен заподозрян заема временно длъжността началник секция в дирекцията на английското контраразузнаване МИ-5 в периода 1944-1945 г. и неговото име е Роджър Холис. Комисията анализира данните и около разкритията на друг съветски предател – шифровача в Посолството на СССР в Канада Игор Грузенко. Според Грузенко британското разузнаване е приютило съветски агент с псевдоним Ели, който е в „петия МИ”. Легендите в съветското разузнаване дори гласели, че докладите на Ели биват отнасяни директно на Сталин. Ловците на шпиони преглеждат отново случая в съпоставка с новите разузнавателни сведения по линия на операция Генералният директор на МИ-5 в периода 1956-1965 г., сър Роджър Холис, е обвинен от свои колеги, че е сътрудничил на съветските служби. „Венона” и запазените дневници на Гай Лидъл, бивш началник на контрашпионажа. Питър Райт и неговите колеги достигат до прелюбопитни заключения. Според реконструкцията на фактите предателството на Грузенко заварва Ким Филби от МИ-6 в момент, в който се опитва да парира проблема с шпионина Константин Волков в Турция. Изправен пред опасност от разкриване на сътрудничеството му с руснаците, Филби съсредоточава цялото си внимание върху казуса с Волков в Турция. По някаква случайност Ким Филби моли своя съответен колега в МИ-5 Роджър Холис да отиде в Канада и да разпита Грузенко вместо него. В крайна сметка Холис разследва показанията на Грузенко и прави заключението, че той никак не е наясно със структурата на британското разузнаване. Поради липса на доказателства за шпионин в британските служби Холис закрива случая. Анализирайки тези факти, Питър Райт и експертите в комисията сглобяват пъзела. Според тяхната версия въпросният съветски шпионин Ели не е Ким Филби или някой от Петорката, а съвсем друго лице. Всички бивши състуденти в Кеймбридж са ръководени от КГБ – главно чрез съветския офицер Юрий Модин. Къртицата в британската контрашпионска централа МИ-5 обаче трябва да е агент на съветското военно разузнаване ГРУ. Доказателства за това са дешифрираните по време на операция „Венона” секретни телеграми между Лондон и Москва, които категорично показват объркване в средите на руското разузнаване след бягството на Грузенко: КГБ не е наясно с наличието на високопоставен агент на ГРУ в МИ-5. В прихванатите от британците секретни шифровани телеграми офицерите от КГБ говорят за проблем, който имат „съседите” (т.е. ГРУ) в Канада. На Грузенко е било поверено шифроването и дешифрирането на съобщенията на съветското военно разузнаване и като такъв той е научил за високопоставен агент на ГРУ в британските служби. Това не може да се отнася за Ким Филби или някой друг от Петорката, които работят за КГБ. Комисията достига до заключението, че службите са направили погрешно заключение и са пропуснали да разкрият къртицата в МИ-5. „Който и да беше Ели, твърди Питър Райт, трябва да е имал достъп до досиетата на руснаци, което безусловно означаваше, че той е бил в Отдел F, занимаващ се с тези материали. Висшият офицер в Отдел F беше Роджър Холис, същият заподозрян, посочен и от твърденията на Волков за „временно изпълняващ длъжността”.” Третата следа за съветската къртица в МИ-5 е свързана със случая „Скрипкин”. Информацията за него е предоставена от Юрий Ростворов, втори секретар на съветското посолство в Токио, полковник от КГБ. През 1954 г. Ростворов се съгласява да сътрудничи на британското разузнаване, при условие че бъде отведен в някоя от английските колонии, например Австралия, но категорично не и в Англия. Той обяснява нежеланието си да пътува до Лондон с убеждението, че в английското разузнаване има проникване на високо равнище. Пътуването е уредено, но в самолета Ростворов научава, че полетът е за Сингапур, а не към Австралия. Стига се до куриозния случай уплашеният полковник да бяга от самолета и спешно да се предаде в американското посолство. От достъпните на МИ-5 доклади става ясна причината за уплахата на Ростворов. Офицерът от КГБ разказва на ЦРУ историята на своя познат лейтенант Скрипкин, който през 1946 г. влязъл в контакт с англичаните в Далечния изток и предложил да разкрие известните му тайни. Скрипкин уредил да се върне в Москва, да вземе жена си и да избяга при следващото си излизане от страната. След като пристигнал в съветската столица обаче, Скрипкин бил моментално заловен от служители на КГБ, представили се за агенти на МИ-6, и бил осъден на разстрел за предателство. Комисията „Флуънси” се задълбава в случая и прави нов прочит на фактите. Досието съдържа два доклада от английското военноморско разузнаване с планове за бягство. Единият е с дата от май 1946 г., а другият е от юли 1946 г. Над докладите са работили двама души – един младши офицер и заместник-началникът на Отдел F по това време Роджър Холис. Бъдещият генерален директор дава указание на младия офицер да направи досие и да го изпрати в архива без провеждане на подробно разследване. След появата на новите факти от показанията на Юрий Ростворов започва ново проучване. Под ръководството на Роджър Холис, който по това време е последователно заместник генерален директор и генерален директор на МИ-5, службата достига до заключението, че съветските служби са узнали за предателството на Скрипкин в Москва. Внимателният анализ на фактите отново е пренебрегнат. Любопитна подробност е, че след разкритията на Ростворов през 1954 г. разследването е изпратено автоматично от МИ-5 не на някой друг, а на Ким Филби. Фактите срещу Роджър Холис продължават да се множат. По време на разпита на Филби в Бейрут, извършен от Никълъс Елиът, съветският агент признава своята агентурна дейност, като разкрива подробности за някои от проведените операции. Запитан дали той е издал лейтенант Скрипкин, Ким Филби категорично отрича и твърди, че не е знаел за този случай. Щателно издирване в архивите от „Флуънси” показва, че Филби в действителност не е в списъка на получилите докладите през 1946 г. Заедно с показанията на Анатолий Голицин фактите говорят, че човекът, издал Скрипкин, го е сторил през август 1946 г. и е от системата не на британското разузнаване МИ-6, а е служител в контраразузнаването МИ-5. Фактите отново сочат към Роджър Холис, заместник-началник на Отдел F, който работи по случая „Скрипкин”. Питър Райт и неговите колеги намират поредната улика в показанията на вербувания от американците през 1961 г. съветски разузнавач от полски произход Михаил Голениевски. Голениевски дава показания за наличие на законспириран „агент със среден ранг” в МИ-5. Уликите са категорични и Питър Райт веднага се насочва към Майкъл Ханли, директор на Отдел С и сериозен кандидат за поста генерален директор на МИ-5. Райт и комисията водят случая до край и достигат до смайващо заключение. Оказва се, че Ханли е напълно невинен, а истинската къртица в крайна сметка е разкрита и прави самопризнания пред Райт (името на агента остава неразкрито от властите). В своята книга „Ловец на шпиони” Райт изразява съмнението, че Голениевски е бил двоен агент, изпратен от КГБ, за да дезинформира британските служби за истинските съветски агенти на Острова. Според него уликите, разкрити от Голениевски, са насочвали разследването към категорично оневинения Майкъл Ханли и са вкарвали МИ-5 в заблуждение. Анализирайки докладите, Райт стига до извода, че само високопоставено лице със служебен достъп до досието на Ханли може да е източникът на информация на КГБ за заблудата. „Като се има предвид постът на Ханли (Майкъл Ханли е заместник генерален директор на МИ-5, бел.авт.), единственият човек, който би могъл да им осигури такъв достъп, е Холис”, категоричен е Питър Райт. Според председателя на комисията „Флуънси” високопоставен служител на МИ-5 е пречил на разследването, разчиствайки улики още от самото начало. „Когато започнах личното си разследване, обикновено слагах преписките в касата си над миниатюрни знаци с молив, така че да мога да разбера дали са били преместени. Една сутрин влязох в кабинета си – и те бяха местени. Само двама души имаха достъп до касата ми – генералният директор и заместникът му”, пише на страниците на своята книга Питър Райт. Според него подозренията за пробив в МИ-5 на най-високо равнище фигурират още от началото на 50-те години, но идеята за всякакво сериозно разследване винаги е била парирана в зародиш. В края на Втората световна война контраразузнавачът Максуел Найт е бил убеден, че в МИ-5 има шпиони, и нееднократно сигнализира за това. Въпреки предоставяните доказателства, колкото и да е странно, материалите по случая са оставяни да събират прах. В дневника на Ан Ласт, проучвател в агенцията, на която Райт се позовава, са записани спомените на служителя за витаещите по това време подозрения. „Ако в МИ-5 има проникване, пише Ан Ласт на последната страница на дневника си, смятам, че най-вероятно това е Роджър Холис или Греъм Мичъл.” Същото твърдение се поддържа категорично и от разследващия журналист Чапман Пинчър. Той твърди в своята книга „Твърде дълго строго секретно”, че Холис е бил вербуван за ГРУ от Рихард Зорге в началото на 30-те години в Китай. Информацията се потвърждава единствено от разказа на Кристине Зорге, вдовица на легендарния съветски разузнавач, която описва подробно срещата на своя съпруг с много важен съветски агент на уличен ъгъл в Лондон, както и от факта, че Холис е бил в Китай по същото време, по което и Рихард Зорге. Въпреки сериозното количество доказателства в подкрепа на съмненията, че генералният директор Роджър Холис е сътрудничил на съветските служби, съществува втора, дори по-шокираща версия. Според нея топ шпионинът на Съветския съюз в британските служби е не друг, а Виктор Ротшилд от известната банкерска фамилия. Поддръжниците на тази версия настояват, че тезата за предателството на Холис е лансирана от Питър Райт, близък приятел с Виктор Ротшилд, за да се отстранят упоритите слухове, че самият лорд Ротшилд е сътрудничил на руснаците. Известно е, че Райт е колега на Виктор Ротшилд в МИ-5 и дори е семеен приятел с него и съпругата му Тес. Нещо повече. Според цитираните в британската преса факти барон Ротшилд е платил на Райт, за да се срещне с разследващия журналист Чапман Пинчър, автор на втората книга, изобличаваща Роджър Холис. Сумата, която Райт получава от Пинчър за разкритията, пък е 30 хиляди лири. Тази постъпка веднага поражда подозрения в медиите, че по този начин Виктор Ротшилд се опитва да лансира тезата за предателството на Холис с надежда да отстрани слуховете, че той самият е помагал на съветските служби. През 1987 г. сър Томас Далиел поставя въпроса в британския парламент и предлага да бъде повдигнато обвинение на милиардера. Според него Виктор Ротшилд е „уговорил с Питър Райт и Чапман Пинчър” написването на техните книги, разкриващи „информация по въпроси, свързани с националната сигурност”. Фактите в подкрепа на тези обвинения също не са малко. Виктор, който е син на английския банкер Чарлз Ротшилд, завършва Университета в Кеймбридж, където става член на тайната организация „Апостолите”, в която участват и членовете на Петорката. Групата е добре известна като кръжок с марксистка насоченост, но Виктор винаги е отричал симпатии към идеите на Карл Маркс, твърдейки че той самият е бил „с леко леви възгледи, но не и марксист”. По време на следването си става много добър приятел с Гай Бърджис, Антъни Блънт и Ким Филби – ядрото на шпионската Петорка от Кеймбридж. Дружбата прераства в сърдечно приятелство и в един момент Виктор Ротшилд дори споделя своя апартамент в Лондон с Бърджис и Блънт. По време на Втората световна война наследникът на банкерската фамилия започва работа за МИ-5 и получава медал за „опасна служба при хазартни обстоятелства”. Случайно или не, по същото време в британските тайни ведомства започват работа много от неговите приятели от Кеймбридж, които се превръщат в най-голямата шпионска мрежа на Съветския съюз. Според влиятелния ционистки лидер Флора Соломон тя е предупредила Виктор Ротшилд още през август 1962 г. по време на прием в Института „Вайцман”, че според нея Томас Харис и Ким Филби са съветски разузнавачи. Когато през 1964 г. Антъни Блънт е разобличен като член на Петорката, Ротшилд е разпитван от Специалния отдел на Скотланд Ярд, но излиза, без да му бъдат повдигнати каквито и да са обвинения. Някои наблюдатели са склонни да виждат в бягството на Бърджис, Маклийн и Филби, както и в освобождаването от отговорност на Антъни Блънт и други съветски разузнавачи, именно намесата на влиятелната банкерска фамилия. През 2015 г. британските архиви разсекретяват досието на още един съветски агент, учил в Кеймбридж с Виктор Ротшилд, който не е бил привлечен под отговорност. Става въпрос за Седрик Белфрадж, който от 1941 до 1943 г. работи за Британската координация за сигурност – военновременната разузнавателна организация на Великобритания. Съобщението на Би Би Си информира, че ръководството на британските служби не е огласило случая, за да избегне скандал, който би навредил сериозно на репутацията на правителството. Според историците Седрик Белфрадж е бил не по-малко ценен за съветските служби от членовете на Петорката, но въпреки това подобно на Антъни Блънт не е подведен под отговорност. Идентична е съдбата и на още един студент в Кеймбридж, който работи за съветските служби – Джон Кеърнкрос. След осветляването на неговата агентурна принадлежност властите не образуват следствие, тъй като смятат, че шпионската му дейност не е оказала голяма вреда и че всичко се е случило твърде отдавна. Зад тези факти анализатори и историци са склонни да виждат влиянието на наследника на богатата банкова фамилия. По повод на зачестилите слухове, че Виктор Ротшилд в действителност е бил ръководителят на шпионската мрежа в сянка, в края на 1986 г. той е принуден да напише статия на страниците на Daily Telegraph, в която твърдо заявява, че не е и никога не е бил съветски агент. Два дни по-късно премиерът на Обединеното кралство Маргарет Тачър потвърждава думите му, като заявява: „Уведомиха ме, че не разполагаме с улики, че той когато и да било е бил съветски агент”. Най-сериозните доказателства срещу честната дума на барон Ротшилд идват от бивши служители на съветските служби за сигурност. Споменатият вече агент, вербуван от ЦРУ, майор Анатолий Голицин наред с разкритията за Ким Филби и други съветски агенти коментира и името на Виктор Ротшилд. Той познава агентурните досиета на съветските сътрудници под псевдоними Давид и Роза и прави заключението: „Те принадлежат на Виктор и Тес Ротшилд”. Истинската сензация обаче идва след разпадането на Съветския съюз. През 1993 г. седем пенсионирани полковници от КГБ публично заявяват в серия от интервюта, продължили три дни, че главата на влиятелната фамилия е сътрудничил на руските служби. Начело на списъка е не кой да е, а водещият офицер на оперативните работници от Кеймбриджката петорка Юрий Модин. Според Модин Виктор Ротшилд е бил ключът към повечето от успехите на шпионската мрежа в британските служби. Бившият полковник от КГБ отбелязва: „Той беше контактът, той успя да представи Бърджис, Блънт и другите на високопоставени фигури от разузнаването като Стюарт Мензис, Дик Уайт и Робърт Ванситърт във Форин офис, които контролираха МИ-6”,твърди Юрий Модин. По-дръзките анализатори дори са склонни да видят в миналогодишната закана на Владимир Путин да разсекрети множество архивни документи заплаха за разкриване на принадлежност на Виктор Ротшилд към съветските служби. „Става дума, доколкото знам, за информация от архивите в периода от 1930 до 1989 г. Там има дела, простете, на доносници, както и на невинно репресирани, с много интересни фамилии… Някои документи ще удивят обществото”, коментира руският президент. Въпреки твърдението, че намекът на Владимир Путин може би е отправен към Джейкъб Ротшилд, син на Виктор Ротшилд, то не е покрито с доказателства. Независимо от подозренията към Виктор Ротшилд срещу него никога не е водено разследване за съпричастност към съветските служби. След настойчиви искания през 1969 г. обаче Роджър Холис е подложен на разследване и досиетата от „Флуънси” са предадени в МИ-5. Холис е подложен на разпит в продължение на цели два дни от аналитици на МИ-5, между които и Питър Райт. Упражнява му се психологически натиск, който включва многобройни изненадващи прийоми. Холис дава признаци на устойчивост до момента, в който не му отправят въпрос за съжителството му врата до врата с Арчи Лайъл, служител на МИ-6, който е близък приятел с Гай Бърджис. Този въпрос заедно с настойчивото питане защо Роджър Холис не е съобщил за дружбата си с Клод Кокбърн, изявен агент на Коминтерна, когато е бил длъжен да го стори при работата си с неговото досие, за кратко изваждат от равновесие Холис. Въпреки това той издържа успешно разпита и до края не издава никакви нови факти, на база на които да бъде обвинен. В своята книга „Ловец на шпиони” Питър Райт намеква, че оправдаването на Холис цели публично да прикрие следите на може би най-големия пробив в британската система за сигурност. През 1982 г. лорд Тренд изнася доклад в Камарата на общините, в който прави заключението, че Холис не е бил агент на руските разузнавателни служби. „Той беше повярвал в невинността на този човек, както аз вярвах, че е предател. Или, както някой друг би могъл да вярва в Бог. Мнението на един човек, сега разбирам това, е в края на краищата без стойност. Само фактите могат да внесат яснота във вечната тайна”, пише на страниците на своята книга разочарованият от неочаквания обрат ловец на шпиони Питър Райт. Днес, повече от половин век след драматичния развой на събитията от онези напрегнати години, посетителите на официалния уебсайт на МИ-5, които четат биографиите на директорите, могат да видят краткото съобщение под текста, посветен на сър Роджър Холис: „През 1981 г. бяха публикувани твърдения, гласящи, че сър Роджър е бил съветски таен агент. Твърденията бяха разследвани и бе установено, че са неоснователни”. Една от големите мистерии в шпионския свят продължава да живее там, където е била винаги – в света на сенките. В крайна сметка истината за това кой е бил високопоставеният сътрудник на руските служби в МИ-5 остава скрита някъде сред тайните архиви на московската улица „Большая Лубянка”.