Елизабет Бентли е американка, която работи като куриер на съветската разузнавателна мрежа в САЩ по време на Втората световна война. Тя е класически пример за неравновесието и непредсказуемостта на жените шпионки, които в голяма степен зависят от своите куратори – мъже, които обикновено са и техни любовници. Любовните отношения на една жена обикновено променят линията й на политическа лоялност в зависимост от това какви са възгледите на нейния любовник. Отначало Елизабет започва своята шпионска кариера във фашистка организация, после навлиза в дебрите на комунистическата мрежа, а накрая предава всичко, което знае на ФБР. Елизабет Бентли се ражда в Ню Милфорд, щата Кънектикът, през 1908 г. Точно в годината, когато се ражда и Джоузеф Маккарти, който по-късно през 50-те ще развие страховата невроза по комунистическия шпионаж в Америка. Бентли завършва Колумбийския университет, изучавайки изкуство, и през 1933 г. заминава за Италия, за да се запознае отблизо с гениалните произведения на италианския Ренесанс. Там тя развива симпатия към режима на Мусолини, преживявайки любовна връзка, и когато се връща в САЩ, се свързва с комунистическите среди с цел да изнася информация. Запознава се с Яков Голос, в който се влюбва. Или който прави така, че тя да се влюби в него и да бъде на разположение. Яков Голос е руски емигрант с американско гражданство, който в Америка се нарича Джейкъб и се подвизава в Обществото за техническа помощ на Съветска Русия. Организацията е прикритие за съветския промишлен шпионаж в САЩ преди и по време на Втората световна война. Освен това Яков е част от мрежата на т.нар. атомни шпиони, оперативният му псевдоним е „Звук”. По-конкретно Яков е вторият човек в резидентурата на ИНО ГУГБ НКВД (Външният отдел на Главното разузнавателно управление към службата за Държавна сигурност). Той е един от основателите на Комунистическата партия в САЩ и един от най-плодотворните агенти на съветските служби. Яков съумява да разгърне широка разузнавателна мрежа, като за прикритие използва туристическата си фирма „Уорлд Турист Инк.” Източниците на Яков Голос работят в апарата на президента Рузвелт, в Белия дом, в Департамента по военна промишленост, в американските служби за сигурност, във финансовата система, в някои големи корпорации и пр. Двамата, Елизабет и Яков, стават толкова близки, че заживяват заедно в Ню Йорк, а Бентли се превръща в негова секретарка и най-доверен сътрудник. Няма никакво значение, че Яков е женен и има син. През 1936 г. той предвидливо изпраща съпругата си Силия и сина си Милтън в Москва, за да може 13-годишният му син да получи съветско образование. Година по-късно двамата получават и съветско гражданство, а Милтън започва да се нарича Дмитрий, тъй като името му е прекалено американско за съветската действителност. Но колкото и да искаш да излъжеш съдбата, тя е неумолима. През 1941 година Яков претърпява сърдечен пристъп и загубва способността си да работи ефективно. Трудно е да се прецени дали този пристъп не е нарочен, тъй като по онова време американското контраразузнаване е завело разработка, в която Яков Голос се разглежда като агент на НКВД, а самата Бентли също е под наблюдение. Цялата дейност преминава в ръцете на Елизабет Бентли, която започва да използва мрежа от около 20 шпиони на територията на САЩ, да събира тяхната информация, да я организира и отправя към Съветския съюз. През есента на 1945 година Елизабет Бентли загубва желанието си да работи за комунистите. Яков е починал преди две години и Елизабет започва да се чувства силно беззащитна, особено в тази изключително рискована дейност. Нейният досегашен свят рухва, още повече, че руснаците не съумяват да заместят Яков в нейното сърце. А и няма нужда, тъй като Бентли не е ценен шпионин – източник на информация, а просто един технически сътрудник. Внезапно Елизабет се изплашва много силно и осъзнава, че не може да живее без любовник, без покровители, без професия, без издръжка и без смисъл. Тя се добира до височайша среща с шефа на ФБР Едгар Хувър и през ноември 1945 г. решава да изтропа всичко, което знае, на американските контраразузнавателни служби.
Така по известен начин ще си отмъсти на руснаците, които не правят никакъв жест, за да я задържат в орбитата си. Или да й осигурят препитание, въпреки че оперативният й псевдоним в съветските служби е „Умница”. Време е да се спасява. Тя признава, че е доставяла правителствени документи на своя любовник в периода от 1938 до 1944 г. и Яков Голос е бил основен елемент на съветската шпионска мрежа. Елизабет Бентли разкрива пред Върховния федерален съд своята дейност и говори за секретна мрежа в Ню Йорк и Вашингтон, в която участват много американски служители. Бентли изнася информация за комунистически клетки, а показанията й поставят началото на много процеси срещу хора за комунистическа и шпионска дейност. Елизабет Бентли изнася факти също и за Хари Декстър Уайт, който по това време е високопоставен служител в Министерството на финансите на САЩ. И който изиграва решаваща роля за структурата на днешния финансов свят. Както и за Уилям Ремингтън, служител в Министерството на търговията. Декстър Уайт категорично отхвърля обвиненията й, като се заклева, че това са неоснователни нападки и клевети. Ремингтън е осъден за лъжесвидетелстване и е убит в затвора от съкилийника си. Което е доста странно. Хари Декстър Уайт се ражда в Бостън, Масачузетс, на 9 октомври 1892 г. Той е най-малкото, седмото подред дете на семейство еврейски емигранти от Литва. Баща му се казва Йосиф Уайт, чието име бързо започва да звучи като Джоузеф, а майка му е Сара Магилевски. По време на Първата световна война Хари служи в американската армия, изпратен е във Франция през последната година на войната, но не участва в сражения. Това приключение, съпроводено с много смърт наоколо, променя психиката на Хари, той става по-състрадателен и изпълнен с фантазии за един миролюбив свят. Като всеки особено умен човек Хари се забавя във времето с ученето си и с правилното подреждане на своя живот. Той започва да следва в Колумбийския университет едва на 30 години, след това продължава в Станфорд и през 1930 година става доктор по икономика в Харвард. Тогава Хари е на 38 години. Това е времето на Голямата депресия в САЩ, милиони американци са безработни и отчаяни, но Хари Декстър има великолепно образование и добри връзки. С протекцията на влиятелни професори от Чикагския университет Хари лесно си намира работа, и то не къде да е, а в Министерството на финансите. Всъщност там го урежда Якоб Винер, преподавател в Чикагския университет, който работи и към Министерството на финансите. Така да се каже, Винер кани Хари Уайт като отличен специалист на работа в министерството. Днес Чикагският университет е база на либерални и неолиберални концепции и икономически теории. По онова време обаче много университети са разсадник на социалистически идеи. Тъй като интелектуалните умове на нацията са за един по-добре осмислен свят, в който повечето хора ще са щастливи и по някакъв начин равни. Интелектуалците не знаят как може да стане това, но биха искали да стане. Те са чували за Съветския съюз, но не са го виждали, което прави съветския опит за друг свят до известна степен мистичен и обкръжен от ореола на отдалеченото непонятно. Много по-късно се разбира, че опитът на СССР за ново общество е зловещ провал. Както казва руският поет Фьодор Тютчев, въпреки че той не е свидетел на комунизма: „Преди Петър Първи руската история е непрекъсната панихида, а след Петър Първи – углавен процес”. Може да се каже, че финансовите кръгове в САЩ през 30-те и 40-те години на миналия век са плътно окупирани от социалисти. Обяснението е лесно: през 30-те в СССР върви индустриализация и успехите на СССР на фона на западната депресия изглеждат впечатляващи, още повече, че никой не ги е виждал с очите си, а всеки е жертва на идеологическата пропаганда. Навсякъде с удивление се говори за бурното икономическо строителство в СССР. През 1950 година комисията „Маккарти”, която иначе е доста изтрещяла в подозренията си срещу съветския шпионаж, констатира печалния факт: влиятелните американски университети и Министерството на финансите се занимават с непотизъм (шуробаджанащина), подкрепяйки и пробутвайки нагоре почти само „червени”. Това, разбира се, е доста пресилено, като се има предвид особеният фанатизъм, с който Маккарти лови своите „комунисти”. Сенаторът Джоузеф Маккарти навлиза скандално в полезрението на американските медии с една реч през февруари 1950 г. пред Републиканския женски клуб в Западна Вирджиния. Тогава в деня на Линкълн той размахва лист хартия, който представлява списък на известни комунисти, работещи в Държавния департамент. Маккарти казва: „Аз държа в ръката си списък с 205 имена, за които държавният секретар е бил уведомен, че са членове на Комунистическата партия и които въпреки всичко продължават да работят и да формират политиката на Държавния департамент”. Много преди да се появи явлението маккартизъм в САЩ обаче, Хари Декстър Уайт прави бърза кариера в Министерството на финансите и още към края на 1930 година става едно от доверените лица на президента Рузвелт. Той отговаря в обкръжението на президента за „мръсните” парични операции. Например финансиране и поддръжка на политическите съюзници на Америка в неприятелски режими (на първо място страните от Оста), финансиране на разузнавателни и диверсионни операции. Експерти предполагат, че Уайт влиза в ролята именно на агент за влияние през 1943 г., когато проваля преговорите за заем от 200 милиона долара, подготвян за подкрепа на китайските националисти по време на Китайската гражданска война. Тази стъпка е от изключителна полза за Москва и китайските комунисти. По време на Втората световна война Декстър Уайт отговаря за финансирането на военните операции в армията на САЩ, което е доста отговорно занимание. И досега не е известно точно кога, през коя година Уайт започва да работи за Съветския съюз. Ако се вярва на показанията на някои съветски дезертьори, през 1930 г. Уайт вече трябва да е бил агент. Американските служби докладват на президента, че има подозрения, че икономистът Хари Декстър работи в полза на СССР, но Рузвелт отхвърля тези обвинения по адрес на своя помощник до края на живота си. Например на 2 септември 1939 г. само ден след нахлуването на Германия в Полша помощник държавният секретар на САЩ и съветник на Рузвелт по сигурността Адолф Беърли се среща със съветския агент Уитакър Чембърс, от когото разбира за редица лица, действащи като съветски шпиони на щатска територия, сред които и Хари Декстър Уайт. Но президентът Рузвелт определя находката за шпионаж сред своето обкръжение като „абсурдна”. До 1945 година Хари Уайт успява да проведе две много важни операции, с които остава както в американската, така и в световната история. През 1944 година Хари е основен разработчик на т.нар. план „Моргентау” (наречен на името на министъра на финансите на САЩ). Още през декември 1941 година Уайт е назначен за помощник на министъра на финансите Хенри Моргентау-младши, като основната дейност на Хари е свързана с международните отношения, и в това си качество той има достъп до огромна база със секретна информация както относно САЩ, така и относно военните съюзници на Америка. Планът „Моргентау” предвижда след края на Втората световна война Германия да бъде превърната в изостанала аграрна държава, напълно деиндустриализирана, където да няма никаква тежка промишленост. На германската държава да й се отнеме значителна част от територията, а това, което остава, да се раздели на две провинции – Северна и Южна. В този документ се стига даже до абсурдната идея да се изсекат всички гори в Германия. Говори се също така и за „съкращаване на числеността на населението до 25 милиона човека”. По какъв начин могат да бъдат „съкратени”, можем да се досетим. Планът „Моргентау” се приема през септември 1944 година на Квебекската конференция на държавните глави на САЩ, Англия и Канада. Той е подписан от Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. По това време Хари Декстър Уайт се добира до важна информация. Той разбира, че част от нацистката върхушка е започнала да води тайни преговори с представителите на САЩ и Англия за сепаративен мир. Тогава Уайт, който е един от създателите на плана „Моргентау”, „предава” чрез агенти собственото си творение в канцеларията на Хитлер. Намеренията на англосаксонците относно бъдещето на Германия силно шокират хитлеристите. Така сепаративните преговори са окончателно провалени. А пропагандата на Третия Райх открива огън срещу „англосаксонските плутократи”, готвещи унищожаване на страната съгласно плана „Моргентау”. Дали тези действия на Хари Декстър Уайт са му подсказани от съветската заинтересована страна в този съдбоносен казус, можем само да гадаем. Но Уайт е измислил този план и сам го е унищожил, непозволявайки на Германия да се договори и така да се измъкне читава от войната. Той се е погрижил за пълното и окончателно поражение на Германия. И едва ли сам е взел това решение. Дали пък американците не са се притеснили от възможността за една съюзническа, силно милитаризирана и високотехнологична индустриална Европа?! Защото именно така би изглеждал един съюз между Германия и Англия по онова време. Финансистът успява през 1945 година да наложи нов документ за „реформи” на победена Германия – Директива JCS 1067. Той налага на Германия като валяк най-суровия вариант на евросоциализъм. Фактически той натрапва следната концепция. 58% от брутния национален продукт да се получават от данъци. Тази политика получава наименованието „квазисоциалистическо преразпределение”. Подоходният данък е 95% и започва да се начислява при доход над 61 100 марки. По този начин парите, събрани в хазната, се извозват в страните победителки като репарации. Остатъкът от финансите трябва да се ползва за социални програми. Например ежегодно да се строят 1,5 милиона квартири. За 8 години съюзниците унищожават 938 големи завода. Но като цяло целта е да не се предвиждат пари за милитаризъм, военна промишленост, въоръжаване и армия в Германия. С малки поправки тази система, заложена от Уайт, съществува и днес в Германия. Все пак от 1953 година германците започват да намаляват данъците. Друга важна заслуга на Уайт е създаването на Бретънудската система, приета на едноименната конференция през 1944 година. Историкът Бен Стейл пише в своята книга, че Декстър Уайт замисля този международен форум още през 1936 година, за да направи долара универсална валута и да измести конкурента – британската лира. В началото на 1940 година администрацията на Рузвелт има намерение да извлече геополитически изгоди за САЩ и стриктно регулира финансовата помощ, която оказва на Великобритания. „Това е бил съзнателен опит да се провокира принудителна ликвидация на Британската империя след войната” – пише Стейл. Министерството на финансите на САЩ счита Бретънудската среща за геополитическа стъпка. Британската империя се разпада толкова бързо само защото привършват нейните доларови запаси и злато. Чиновниците и от двете страни осъзнават ситуацията и в Бретън Удс американско-британските преговори са изключително напрегнати, пише Стейл. През войната е било практически невъзможно да се търгува при липса на злато или щатски долари. В Бретън Удс САЩ предлагат да се създаде Международният валутен фонд, банкова институция, от която може да се вземе краткосрочен кредит. „А в замяна на това се откажете от конкурентната девалвация, не девалвирайте своите валути към щатския долар без наше съгласие!”, пояснява американският историк. Другите страни (в конференцията участват 44 държави) се съгласяват, считайки, че нямат алтернатива. Окончателната версия на договора съвпада 95% с американския вариант. Първоначално британците в Бретън Удс не се съгласяват да признаят долара на САЩ като глобална единица за разплащания. Стейл казва: „Обаче Уайт е изхитрувал: неговите технократи задкулисно преправят целия текст, преписват формулировки, изразяващи непоколебимост. Главите на някои делегации виждат този текст едва на края на конференцията, когато е трябвало да напуснат хотела”. Кейнс силно се ядосва, като вижда текста, под който преди това е поставил своя подпис. Стейл изброява основите на Бретънудското съглашение: 1. „Възможност за мирен и изгоден демонтаж на Британската империя.” 2. „Деиндустриализация на Германия след войната.” 3. „Перманентно въвличане на СССР в глобален съюз със САЩ.” Но всичко това е старателно отстранено от миналото, сякаш никога не е било. Както казва древният гръцки писател и декламатор Лукиан: „Ненавиждам онези, които помнят какво е ставало по време на пир”. Днес нито за Германия, нито за Великобритания има значение какви са били плановете на САЩ за следвоенна Европа. „Аз намерих в архивите на Уайт ръкописно есе, написано през 1944 година, в което той осъжда лицемерието на САЩ в отношенията им със СССР и възхвалява преимуществата на съветския социализъм – пише Стейл. – Уайт и много други американски и английски държавни деятели по онова време считат, че социалистическата икономика е ефективна и светът ще се развива в тази посока.” Продължението на този план, който фактически представлява конвергенцията на капитализма и социализма, се прекъсва от смъртта на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Президентът Труман по инерция още известно време следва тези идеи, но Америка окончателно се отказва от тях през 1948 година. Тогава САЩ разгръщат плана „Маршал”, „прощават на Германия”, отново вземат за съюзник Англия и започват Студената война срещу СССР. Светът, който ние виждаме днес, възниква при Труман. От идеите на Уайт остава само Бретънудската система с господството на долара в световната финансова система. Оказва се, че в геополитически план тя е далеч по-мощна от американската армия и нейните военните съюзи. През ноември 1945 година съветската агентка Елизабет Бентли разкрива почти цялата агентурна мрежа на СССР. В нейния списък Уайт е под номер 2 по значение. Но и този път финансистът Декстър Уайт се отървава. Не се намират доказателства, а много от нещата, които споделя Бентли, са прекалено фрагментарни и неубедителни. Все пак Уайт е привикан в Комисията по разследване на антиамериканска дейност и му се налага да се закълне, че никога не е сътрудничил с руснаците. През зимата на 1946 г. ФБР отправя в Белия дом до президента Труман документация от 28 страници, посветени на Хари Декстър Уайт и неговото сътрудничество със съветските служби. Въпреки това около година и половина още Хари работи в Международния валутен фонд като представител на САЩ и неговата позиция там се гласува от американския Сенат. Чак на 19 юни 1947 г. внезапно и принудително подава оставка, след като главният прокурор на САЩ Том Кларк призовава да бъдат разследвани показанията на Елизабет Бентли срещу Хари Декстър Уайт. Всъщност Хари е идеологически заблуден персонаж. Той обвинява Запада, че клевети СССР относно действителността на комунизма, и фантазира как САЩ и СССР биха могли да създадат нов общ свят, като обединят своите постижения. Хари е убеден, че съветската планова икономика ще победи недостатъците на капитализма. „Русия е първата страна, която въплъщава идеята за социалистическа икономика. И тази икономика работи!” – пише Уайт. Както всички знаем, това се оказва невярна прогноза. Уайт не успява да види даже частица от „новия световен ред”, конструиран от него. Той умира на 16 септември 1948 година в лятната си къща във Фицуилям, щата Ню Хемпшир, на 55 години. Това се случва точно три дни след разпита в Комисията за разследване на антиамериканска дейност. Счита се, че по-късно през есента на същата година той вероятно е щял да бъде осъден за шпионаж в полза на СССР. Декстър Уайт умира от предозиране на лекарство за сърце. Така гласи официалната версия. Възможно е някога да се появи и друга, по-драматургична версия за неговата смърт, например, че някой му е „предозирал” лекарството. Две-три години след неговата смърт криптографите на Националната агенция по сигурност в САЩ установяват, че Хари Декстър Уайт е бил източник на информация за Съветска Русия под кодовите имена „Адвокат”, „Ричард” и „Юрист”. Това става ясно от разшифровките чрез проекта „Венона”. Този секретен проект започва през февруари 1943 г. и продължава до октомври 1980 г. Само в рамките на няколко години са прихванати стотици хиляди съобщения. Най-голям интерес за американците представляват съобщенията на НКВД и ГРУ, от тях обаче са разчетени едва около 2900.
Но дори повече от половин век след смъртта му се изясняват все нови и нови епизоди от неговата „борба за мир в целия свят”, която по-конкретно може да се нарече разузнаване в полза на СССР. При допълнителните разпити през 1953 г. Елизабет Бентли казва, че Уайт е отговорен за предаването на съветските агенти на печатните клишета, които Министерството на финансите на САЩ е използвало при печатането на съюзнически военни марки в окупираната Германия. Тези клишета са позволили на СССР да печата пари в неограничен обем. С тези пари руснаците са изкупували стоки в Американската зона, а освен това са ги използвали и за финансиране на агентура. По думите на Бентли към 1953 година СССР е напечатал такива марки с еквивалент на 200 милиона долара. Днес новите документи показват, че „благодарение” на Уайт ефектът от фалшифицирането на пари от Съветския съюз е бил минимум от порядъка на 400-450 милиона долара. Има обаче доста съмнения относно тази информация на Бентли, някои експерти смятат, че тя си е измислила историята с клишетата. Впрочем Робърт Скиделски, барон Тилтън, е член на Палатата на лордовете на Англия, той е много известен икономист от руски произход, роден в семейството на руски емигранти. Неговият дядо, от една страна, е търговец от първа гилдия, а от друга, царски наместник в Манджурия. Скиделски е специалист по живота и работата на Мейнард Кейнс. И детайлно прониква в онзи казус, свързан с Бретън Удс, където двете най-важни фигури за световната история са Кейнс и Хари Декстър Уайт. Робърт Скиделски не вижда шпионаж даже в явната работа на Декстър Уайт в полза на СССР. „САЩ и СССР през 1930-1940 г. са били съюзници и приятели. Това е било сътрудничество за благото на общите интереси. Просто дипломацията по това време е изисквала да се камуфлират прекалено тесните връзки и Уайт по блестящ начин е изпълнявал ролята, която му е била дадена от правителството на Америка.”