Изглежда, Сталин е произнесъл за първи път знаменитата си фраза „Кадрите решават всичко“ в своя реч от 1935 г. В нея той отбелязва, че ако се намерят добри и многочислени кадри в промишлеността, транспорта, селското стопанство, армията, страната ще бъде непобедима. А ако не се намерят – ще бъдем куци и с двата крака.

Как стои въпросът с България днес? На крака ли сме, стъпили ли сме здраво, понакуцваме ли? В зората на третия кабинет „Борисов“ подобно питане сякаш е остаряло. Понятието „калинка“, призвано да синтезира подхода на ГЕРБ към администрацията, отдавна е влязло в оборот и е наситено с твърде много ярки и достойни за възпоменание илюстрации. Ако сега добавяме нов елемент, той е свързан не толкова с някаква промяна в партията-мандатоносител, колкото с неподражаемия привкус от встъпването на патриотите във властта. В предишния мандат атракцията се предлагаше от реформаторите. Помним какви комични етюди се разиграваха от ДСБ, които напускаха управлението, но не държаха да извадят „кадрите“ си от властта, макар депутатите от ГЕРБ да ги призоваваха за това с нарочни декларации. Борисов-2 се оплакваше, че реформаторите не се занимават с друго, освен да го критикуват и да му пъхат в ръцете листчета с имена за назначения. Тези му неволи с партньорите добре прикриваха собствените листчета с имена за назначения, които бързо опираха до реализация. Администрацията, знаем, бе наводнена от кадри, готови не толкова да решават всичко, колкото да бъдат всичко. Процесът бе в ход още по време на първия кабинет на големия началник. След него Орешарски си имаше маса проблеми в работата с герберски администратори, които не даваха максимума от себе си, нека се изразим меко, за да изпълняват правителствената политика. Картинката запази същия си вид и впоследствие. Ако искате, вземете съчинения скандал с президентския натиск за законопроекти преди последните избори. Служителят в Министерството на правосъдието, който организира цялата история, е добре известен, биографията и партийните му принадлежности – също. Да, кадрите решават всичко, макар и най-вече в посока на опропастяване на политиката.

Кадрите на Патриотите в новата изпълнителна власт, ощастливила ни през този месец, безспорно предизвикаха сериозен обществен интерес. Човек би рекъл, че когато приемат документите им за един или друг пост, вместо диплома за завършено образование им изискват снимка с фашистки поздрав. Толкова епидемична се оказа тази мания. Заместник-министър се отчита на „шефовете“ си с вдигната дясна ръка, а въпросните шефове са представени от восъчна фигура на нацистки офицер в парижки музей. Директор на дирекция във военното министерство позира в подобна поза до германски танк от Втората световна война, а допълнителни снимки го разкриват в цялата му прелест да се вози в танка. Отново вдигнал ръка, естествено. За да не помислим, че това са случайни кадрови грешки, самият заместник министър-председател, лично Валери Симеонов защити поведението на своите хора. В откровенията си, довели впоследствие до размяна на любезности със столичен всекидневник, той покори неправдоподобни доскоро върхове на цинизма, а премиерът предпочете да се направи на нечул и невидял и да замете тази тъжна история. Все в името на стабилността на кадрите.

Стабилността на кадрите при Борисов има особено двуяко значение. От една страна той се гордее, че ги сменя както му дойде, че реагира незабавно „и на най-малкото подозрение“, че е готов да се раздели и с най-близките си – и действително е склонен да разиграва в медиите зрелищни уволнения. Само че после излиза, че същите тези отстранени лица поникват съвсем скоро на други позиции. Началството компенсира провала им на едно място с апетитна възможност за провал на друго. Формира се герберска номенклатура, кадрова прослойка, която спокойно може да бъде въртяна по ресори, но неизменно ще бъде отглеждана и поливана. Така че кадрите си остават същите. И не е нужно да ги търсим само по рафтовете на администрацията. Какво ни говори персоналният състав на Министерския съвет – че е напълно допустимо да бъдеш последователно регионален, правосъден и външен министър (като при Екатерина Захариева) или да бъдеш регионален министър и после да подготвяш европредседателството (като при Лиляна Павлова). Едни депутати биват извадени от парламента заради публично неафиширани простъпки, по-нататък се смиляват над тях и ги пращат да търкат заместник-министерски кресла. Смиляват се и над парламентарни шефове, които биват обвинени за изборни провали и натирени, но впоследствие лоялността им бива оценена и възнаградена с кабинетна роля. Тези хора започват да изглеждат взаимозаменяеми. Ресорът няма значение, важното е да се намери ресор. Което е потвърждение на вече узрялото усещане, че в това правителство политика няма да се прави, а ще се пазят позиции и усвояват ресурси. Съзнателният отказ от правене на политика отменя потребността от политици-познавачи на съответната проблематика, от хора, ценени в съответните среди, недай Боже от визионери. Единствената налична потребност е да има изпълнители, фигури, които са в състояние да се справят с административната страна на нещата и да поддържат движението в предначертания коловоз според предварително раздадените инструкции за експлоатация.

Отсега е ясно, че в кадрово отношение сегашното правителство представлява сложна сплав от хаотично разпръснати и изкуствено доближени бомби със закъснител. На преден план отекват изпълненията на Патриотите, но не бива да се забравя, че отговорността я носи преди всичко министър-председателят. Негов е стилът, негово е и тангото „заместник-министър напред, два назад“. Първият такъв, в здравеопазването, изхвърча за един ден след удобно появил се репортаж. И преди Борисов управляваше с телевизионни предавания, но тази му страст в новия мандат явно ще се засилва.

Българското политическо куцане видимо ще продължава. Разбира се, не очакваме от Борисов да прояви кадровия усет на Сталин. Очакваме нещо по-простичко – да предложи път и хора, способни да го извървят. Вместо това обаче най-вероятно ще получим поредни въздишки за нивото на материала.