Интервю на Десислава Пътева с Борислав Цеков, председател на Института за модерна политика
Господин Цеков, политическият елит в САЩ остана като попарен от победата на Доналд Тръмп на президентските избори. Можеше ли да се предвиди такъв обрат в изхода от този вот още от самото начало?
Очакването в политическата властова върхушка в Америка, а оттам и в Европа, че Хилъри Клинтън ще спечели изборите без особени проблеми, беше илюзорно. Тя беше израз на един автоматизъм във Вашингтон от последните 3-4 десетилетия. На практика властваше една партия – партията на симбиозата между неолибералната икономическа доктрина и неоконсервативните разбирания за външната политика. И двете партии – и Демократическата, и Републиканската, бяха доминирани тотално от тази симбиоза. Затова и нямаше кой знае каква разлика в основния политически курс в Съединените щати при различните президенти. Този автоматизъм, с който очакваха, че едва ли не властта им се полага, съчетан с нарастващото желание на обществеността и в Америка, и в Европа да бъде ревизиран неолибералният икономически модел, създаде подходящи обществени предпоставки за друг тип програма, за друг тип кандидати, които казват „не” на доминираното повече от 4 десетилетия политическо статукво във Вашингтон, а оттам и в повечето европейски столици. Ефектите от този модел са острото социално неравенство, доминацията на транснационалните корпорации, сериозното международно напрежение, което предизвика неоконсервативната идея за тотална доминация на Съединените щати, интервенционизмът, имперският подход, конфликтът с Русия и т.н.
Какво можем да очакваме от новоизбрания президент сега, когато му предстои официално да встъпи в длъжност? С какво се характеризира неговата доктрина, която дори Ви провокира да напишете книга?
Ако се направи преглед на заглавията в официозните медии в САЩ и становищата на коментатори и наблюдатели, които безкритично възпроизвеждат тези заглавия в Европа, ще се види, че се твърди, че не се знае какво може да се очаква от Тръмп, че той няма ясни идеи, че е миш-маш популист. Всъщност истината е, че в тези избори в САЩ Тръмп беше единственият кандидат, който не просто имаше изключително конкретна и обстойна политическа програма и визия за Америка и света. Той е единственият кандидат, който е оповестил не просто в изборната кампания, а в цели четири книги, една много детайлизирана програма за политиката в Съединените щати, а оттам и в света. Първата от тези книги е издадена през 2000 г. Ако неговата програма бъде анализирана, може да бъде отнесена в идеологически план към така нареченото течение на палеоконсерватизма. Старите консерватори в Републиканската партия, които до последно бяха на власт по времето на президента Ричард Никсън, а след това с възхода на неоконсерватори и неолиберали и тяхната симбиоза при Рейгън, бяха изтласкани и до голяма степен маргинализирани. Доктрината на старите консерватори, която е модернизирана и допълнена от Доналд Тръмп, се различава от неоконсервативното и неолиберално разбиране по отношение на външната политика. Там се говори и се отстоява разведряването на международните отношения, говори се за партньорство и реализъм, а не за идеологически предразсъдъци в отношенията между великите сили.
Виждаме как и в днешните политически намерения, а оттук насетне и действията на новия американски президент, тази доктрина на традиционните консерватори в САЩ за разведряване и повече партньорство намира израз в неговото отношение към Русия, в неговото желание за промяна в приоритетите на НАТО, насочването им към борбата с ислямския тероризъм, а не към измислената от неоконсерваторите руска заплаха. И заедно с това, Доналд Тръмп се стреми да постави на нова и по-изгодна основа отношенията между САЩ и Китай. Така че той е палеоконсерватор с редица центристки възгледи, главно в областта на данъчната и социалната политика. Днешните палеоконсерватори са доста далеч от консерваторите през 30-те или 50-те години, когато редица въпроси на гражданските права, на дискриминацията тепърва получаваха своето съвременно развитие.
Тръмп продължава доста агресивно да бъде етикетиран като сексист, ксенофоб, но най-крайното определение за него е, че е следващият Хитлер. Каква е реалността? Защото оставаме с впечатлението, че мейнстрийм медиите до голяма степен я изкривиха, като в същото време заметоха пропуските в управлението на Обама?
Не просто изкривиха реалността, а се опитаха да я подменят изцяло – с Гьобелсова лъжа и пропаганда. Този опит да бъде етикетиран Тръмп като расист, ксенофоб, хомофоб, определянето му едва ли не като новия Хитлер, почива на изключително негативна пропаганда. Ако се вгледаме във фактите, много ясно ще видим каква лъжа представят CNN и подобните на тях пропагандни театрали, които довчера можехме да определяме и като независими медии.
В книгата „Доктрината Тръмп” съм се опитал и малко по-подробно да представя факти, които тотално опровергават тези лъжи, които са известни на голяма част от американската общественост. Една от причините Тръмп да бъде етикетиран като ксенофоб, беше неговото изявление, че ще депортира над 2 милиона нелегални имигранти. Истината е, че президентът Барак Обама е рекордьор в цялата американска история по депортиране на нелегални имигранти. Той е депортирал повече от 2 милиона нелегални имигранти – това е официалната статистика на тяхното вътрешно министерство. Президентът Клинтън е депортирал повече от 1 млн., а Буш-младши – повече от 1 млн. нелегални имигранти. Някой да е нарекъл Барак Обама, Клинтън или Буш-младши расисти и ксенофоби заради това? Да вземем случая, който нашумя след речта на Мерил Стрийп на церемонията за раздаването на наградите „Златен глобус”, че едва ли не Тръмп се бил подигравал с един журналист заради неговото увреждане. Това също е едно изкривяване и подмяна на фактите. Ако се вгледаме в конкретния случай, това обвинение първоначално беше породено от едно изявление на Доналд Тръмп. След атентатите на 11 септември в щата Ню Джърси е имало араби, мюсюлмани, които са празнували атентата. Тогава всички тези официозни медии, начело с Washington Post, подеха една много мащабна атака срещу Тръмп, определяйки това негово твърдение като измишльотина и лъжа, като израз на неговата ксенофобия. Но няколко дни след това, на повърхността излезе репортаж от 2001 г., именно на Washington Post, който отразява полицейски арести в Ню Джърси на араби и мюсюлмани, които са празнували след атентатите. Излязоха телевизионни новинарски репортажи от този случай. Автор на репортажа във вестник Washington Post беше журналистът Серж Ковалевски, който действително има увреждане. И когато попитаха Серж Ковалевски защо твърди, че Тръмп лъже днес, когато припомня този факт, след като самият той е писал репортаж по тази тема, Серж Ковалевски казва, че не си спомня подробностите около случая, не помни какво точно е писал. И точно това негово изявление стана причина Доналд Тръмп по присъщия за него начин, с ораторски прийоми да осмее лъжата. Но по същия начин преди това, с идентична жестикулация, той беше осмял лъжите на Тед Круз, преди това – лъжите на един американски генерал. Това е негов ораторски прийом, който можем да приемаме или отхвърляме, но не е осмиване на един човек с увреждане заради самото му увреждане.
Ето още един генерален пример, който показва колко е изкривена действителността и как лъжата променя истината. Всички основни, големи войни, които са водили САЩ след Втората световна война – Корейската война, Виетнамската война, са водени от президенти демократи. Затова има идеологически причини, няма нужда да се спираме на тях сега, но Джон Кенеди и Линдън Джонсън ескалираха до крайност войната във Виетнам. Обратно, президентът републиканец Никсън извади Съединените щати от войната. Ако при Кенеди военният бюджет беше 24 млрд. долара, Никсън го сведе до 3 млрд. долара. Ако при Кенеди във Виетнам бяха изпратени 500 000 американски войници, при Никсън те бяха сведени до 23 000, а след това войната беше прекратена. Но въпреки това, и до ден-днешен в някои от американските медии за Кенеди и Джонсън се говори като за гълъби на мира и хора, които са търсили мирни решения, а Никсън е демонизиран като ястреб. Не ви ли звучи познато? Барак Обама беше награден с Нобелова награда за мир, след което съвсем „миролюбиво” разруши Либия и доведе до ситуацията в Сирия. А Доналд Тръмп, който завява като политически намерения мир и разведряване, е демонизиран като новият Хитлер.
В книгата си „Осакатената Америка”, с която през 2015 г. Тръмп уточни актуалната си предизборна платформа, има цяла глава, която е озаглавена по един типичен за класическата левица начин: „Борба за мир”. И там е изложена неговата позиция по всички проблеми на мира и войната. И още един детайл – Тръмп още от 1987 г. е публичен агитатор срещу ядреното въоръжаване. Тогава той пише едно открито писмо от американския народ, което е публикувано във водещи американски издания, в което призовава за партньорство с тогавашния Съветски съюз за прекратяване на ядреното въоръжаване. Какъв нов Хитлер може да е човек с подобни възгледи?
Доколко намеренията на Тръмп за стабилизиране на американската икономика, за „разведряване” на отношенията с други страни, могат да бъдат реализирани? Може ли да се очаква, че той ще бъде подложен на натиск от други силни фактори? И Обама даваше заявки, че военните интервенции от страна на САЩ ще бъдат прекъснати, но това не се случи.
Обама, освен всичко друго, е интегрална част от неолибералния и неоконсервативен елит. Той предлагаше козметична, но не и истинска промяна, независимо, че от гледище на пиара, на предизборната кампания, всичко беше опаковано като една епохална промяна. В случая на Тръмп има предпоставки за реален идеологически обрат в политиката на Вашингтон, но, естествено, Вие сте много точна в това опасение, има и много рискове, пред които е изправена неговата администрация. Първо, доколко той ще съумее да намери компромис с народните идеологически течения вътре в републиканското мнозинство. Второ, доколко ще съумее да преодолее истеричната съпротива на своите опоненти, водени от Демократическата партия. Трето, доколко ще съумее да намери баланс между могъщи интереси – вътрешни и външни. Така че предстои да видим доколко неговата доктрина ще се превърне в практическа политика на Съединените щати.