Интервю на Десислава Пътева с Борислав Цеков, председател на Института за модерна политика
Господин Цеков, след първата външнополитическа обиколка на Доналд Тръмп като държавен глава се появиха коментари, че американският лидер пренарежда геополитическата мозайка, която са редили неговите предшественици. Как разчитате това, че първата страна, която избра да посети той, беше Саудитска Арабия?
Първата външнополитическа обиколка на Доналд Тръмп е доста мащабна. Наистина, има характер на преподреждане на геополитическата шахматна дъска. Има завръщане на Съединените щати в Близкия изток, но по един категоричен начин от гледище на изискванията за борба с тероризма. Ако някога Барак Обама се извини на мюсюлманския свят, но не провеждаше активна политика по изкореняване на ислямския тероризъм, подкрепян от ислямски среди и държави, то в речта си пред арабските лидери в Рияд Доналд Тръмп постави тези държави, включително и традиционния американски съюзник Саудитска Арабия пред ясен избор – или да прекратят с политиката на пряка или косвена подкрепа за екстремизма и тероризма, или да нямат съвместно бъдеще. Много рязка, много отчетлива реч, с която Доналд Тръмп буквално призова арабските лидери да изгонят екстремистите от светите им земи, от техните молитвени храмове, въобще от лицето на земята. С други думи, за първи път през последните десет години имаме ясно послание към Арабския свят от страна на САЩ: „Прекратете и се включете активно в изкореняването на ислямския тероризъм. Хайде, нека прагматично да правим бизнес”.
Посещението му в другата болезнена точка, в другото геополитическо огнище на напрежение, свързано с палестинско-израелския конфликт, беше ясен знак за търсене на прекратяването на репресиите към палестинското население, като в същото време се изиска гарантирането на сигурността на Израел. Посещението на Ватикана и срещата на Групата на най-развитите икономически държави (G-7) дори като символика показват опит на американската администрация да изиграе балансираща, до голяма степен арбитражна роля между големите религии, между големите геополитически групировки. И в това отношение, намаляването на значението на ЕС като геополитически фактор, също беше знак по време на тази обиколка.
Сключването на оръжейната сделка между САЩ и Саудитска Арабия предшества заклеймяването на Иран като агресор, подкрепящ тероризма? За какво е знак този двоен стандарт в отношенията на САЩ с двете арабски държави? Все пак Саудитска Арабия също е спрягана като един от най-големите покровители на джихадистите.
Саудитска Арабия е традиционен съюзник на САЩ, а Иран в известна степен има по-топли отношения с Русия, в сравнение със САЩ. Разчитам това и като повторно, ясно очертаване на геополитическите зони на влияние между САЩ и Русия. Америка се връща активно в Близкия изток, там, където са нейните традиционни интереси, но зачитайки и руското влияние, руската зона на интереси. Това е една политика, която Доналд Тръмп беше заявил още в предизборната си кампания.
Възможно ли е да се стигне до мирно разрешаване на конфликта в Близкия Изток? Единствено израелският премиер Бенямин Нетаняху заяви, че за пръв път е видял възможност за постигане на мир в региона...
Задачата за постигане на стабилност и мир в Близкия изток е изключително мащабна, още повече в един кратък хоризонт на четиригодишния мандат на американската администрация. Знакът е силен, посоката вероятно е правилна. Неслучайно, независимо от бурните противоречия в израелския политически живот, именно израелският лидер демонстрира такова разбиране и такъв тип подкрепа за тази политика на САЩ. Толкова са полюсни, толкова са ожесточени политическите конфликти в Близкия изток, че всяко подобно действие не може да породи еднозначни акламации или пък еднозначно осъждане. Важното е да се намери баланс на интереси, всяка от страните в този конфликт да намери модуса, чрез който да почувства своите интереси защитени.
В този смисъл, политиката на сегашната американска администрация рязко се различава от администрацията на Обама, която остави събитията в Близкия изток на самотек, като заедно с това съсредоточи цялото си политическо, пропагандно, военнополитическо внимание към политиката на сдържане на Русия. Сега виждаме, че Доналд Тръмп, макар и трудно, макар и с доста резерви, съумява да пренасочи американската политика повече към борба с ислямския тероризъм. Ето, по настояване на американската страна, тя беше поставена като приоритет на НАТО. На практика досега борбата с тероризма отсъстваше като ключов приоритет в политиката на алианса, всичко беше насочено към Русия. Сега този приоритет придобива водеща позиция. Но като всичко в тези нива на международната политика, събитията се развиват плавно, решенията се вземат трудно и трудно се съчетават интереси. Така че не е реалистично с магическата пръчка, която понякога по-свободните коментатори си представят, да бъдат разсечени възлите в международната политика.
Българският държавен глава Румен Радев подкрепи призива на Тръмп за изместване на фокуса на НАТО върху борбата с тероризма. Оставаме обаче с впечатлението, че не всички държави, които са членки на алианса, са готови да отделят по 2% от своя БВП за отбрана. Реалистично ли е това да се случи?
За държави със слаба икономика, каквато е българската, с много остри социални проблеми, това е изключително тежка задача. Това е въпрос на ясно осмисляне на националните приоритети – отбраната ли е непосредственият приоритет или борбата с бедността и повишаването на благосъстоянието на обществото. Така че това е наш, вътрешнополитически проблем. Същинското послание на Доналд Тръмп е насочено към големите държави като Германия и Франция, или като Испания и Италия, които до голяма степен не плащат тези вноски. Това не е нищо ново в неговата политика. Той е заявявал неведнъж, че е крайно време тези държави, които иначе се изживяват като велики сили, да започнат сами да плащат сметките си за здраве и сигурност, а не да лежат на гърба на американските данъкоплатци.
След срещата на лидерите на НАТО и на G-7, германският канцлер заяви, че Европа повече не може да разчита на САЩ. Без подкрепата на САЩ и Великобритания, ЕС, който е доминиран от Германия, няма ли да се превърне в „геополитическо джудже”?
Исторически, след Втората световна война Германия винаги е била под покровителството на САЩ. Голяма част от Западна Европа беше групирана и възстановена от САЩ чрез плана „Маршал”. Така че изявленията на Меркел по-скоро изразяват една инерция в германското мислене, че Америка им е длъжна. Америка е длъжна да гарантира тяхната сигурност. Америка е длъжна да гарантира техният статут на голяма, европейска държава в политическо отношение. Америка е длъжна да насърчава икономическото партньорство от двете страни на океана. В крайна сметка, Америка не е длъжна, най-малко пък на Германия.
Германия се опитва да преформатира Европейския съюз като БундЕС, тоест ЕС, доминиран изцяло от Германия. Както понякога съм се изразявал през годините, това е ЕС, газен от немски ботуш под звуците на френски шансон, тоест доминацията е на Германия и Франция. След като имат такива геополитически амбиции, е добре да покажат и политически, и икономически капацитет за това. Иначе е много лесно американските данъкоплатци през НАТО да гарантират статута на Германия и Франция като на силни в геополитическо отношение държави, а в същото време те – понякога по един силов начин –да се опитват да доминират Европа.
Шулц, конкурентът на Меркел на предстоящите избори в Германия, в момента говори, че президентът Тръмп едва ли не шантажира Германия с тези свои искания. Като че ли Германия не шантажира цяла Европа с едностранното си решение по отношение на миграцията и силовите мерки, които иска да наложи чрез Брюксел на останалите европейски държави, които не са съгласни с германската политика по мигрантско-бежанския въпрос.
Европейските лидери отново подхванаха мантрата за удължаването на санкциите срещу Русия, но Тръмп не пожела да влиза в тази реторика. Очевидно е, че той затвърждава позициите си за сближаване на отношенията между САЩ и Русия.
Отношенията между двете страни очевидно вече са далеч по-балансирани в сравнение с ескалацията, която имаше, особено по време на втория мандат на администрацията на Обама. Тук не можем да не отчетем и сериозните вътрешнополитически атаки в САЩ към новата администрация, именно по темата за двустранните отношения с Русия. Атаката, включително чрез приписване на някакви особени нерегламентирани връзки между Доналд Тръмп и неговия екип с руското ръководство, ескалира. Това неизменно се отразява на склонността на Доналд Тръмп да предприема по-активни действия за рязко подобряване на отношенията с Русия, включително по линия на въпроса за санкциите.
На фона на срещите между световните лидери, се появи една доста изненадваща покана от страна на френския президент Еманюел Макрон към Владимир Путин. Според някои експерти Макрон в случая е направил опит да изиграе ролята на посредник за интересите на банковата група „Ротшилд” в Русия. Смятате ли, че поканата за тази визита може да е имала такъв контекст?
Допускам, че и такъв контекст е възможен. Господин Макрон има своята ясна принадлежност към тези среди на международната финансова олигархия. Може да се търси опит на Франция най-малкото да демонстрира капацитет за сглобяване на нова геополитическа мозайка в Европа, на фона на оттеглящия се, поне на декоративно ниво засега, ангажимент на Америка към Западна Европа. Може да се търси сближаване с Русия, политическо и икономическо партньорство с Москва. Това е нещо, което френската политика винаги е имала като червена нишка.