„Нито един постигнат обект на желанието не дарява трайно, неизменно задоволство, защото то прилича винаги на подхвърлена милостиня, подхвърлена на просяка да поддържа живота му днес, за да продължат обаче мъките му утре!” – отбелязва Артур Шопенхауер в изпълнената със самота коледна нощ на 1817 г. В същата тази нощ в малкото градче Доборян (Райдинг), тогава част от унгарските територии, а днес в пределите на Австрия, едно шестгодишно хлапе прокарва пръстите си по черните и бели клавиши на клавесина и почти като каприз заявява: „Тате, искам да стана пианист на Бога!”. Това желание ще се изпълни само след няколко години като някаква подхвърлена небесна милостиня. Но милостиня, която ще продължава цял живот и ще го превърне в един от музикалните колоси на нашия свят. Ференц Лист, прочувствен следовник на Бога, любовник и страдалец, който в заника на дните си казва: „Какво е нашият живот, ако не серия от прелюдии към тази непозната песен, чиято първа тържествена нота е смъртта!”

В ранното утро на 15 декември 1838 г. спокойствието по прашните улици на малкото градче Валдемоса на остров Майорка е нарушено от тропота на конски копита и рухуленето на дървените колела на една каруца. Каруца, в която от далечината се разчитат фигурите на двама възрастни и две деца. Разпознава се и огромен сандък, подобен на ковчег, но всъщност това е пиано. Никой в града не познава пришълците. На развален каталунски жената от каруцата се обръща към снажен и напет господин с добре поддържан мустак, питайки го къде могат да намерят подслон. Отговорът му е: „Под небето!”. Вбесена, тя слиза от каруцата и се отправя към най-високата сграда наоколо – църквата. Облечена е в панталон, носи мъжка шапка върху главата, а в дясната ръка вместо кърпичка държи лула. Току нахълтала в храма, и мъж в дълги черни одежди се изправя пред нея. „Мога ли да ви помогна?” – озадачено пита свещеникът. Дамата нервно избоботва: „Отвън в колата е най-известният пианист в Париж, а тук някакви селяци ми обясняват, че трябва да се подслоня под небето. Безобразие! Търсим квартира по тези земи, ще ни помогнете ли?”. Свещеникът е смутен. „Отче, какво ме зяпате, нали не можете да си играете с онова, което е под расото ви? Питам ви може ли да отседнем някъде тук?”. Преодолял смущението, отдалият се на Бога мъж съдейства на новодошлите другоземци да се установят. Предлага им да ги настани в старата манастирска обител, в която отдавна никой не живее. И ето, че манастирът Валдемоса приютява скандализиралата цяла Европа с мъжкарското си поведение Амандин Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван. Жената, която всички наричат просто Жорж Санд. Онази, която дръзва да се разведе, да носи панталони, да пуши цигари, да пише романи, да спи с жени и да не крие от никого постъпките си.

Нейни спътници тук на острова са двете й деца – Морис и Соланж, както и новото й любовно завоевание Фредерик Франсоа Шопен. Фредерик е от полски произход и завладява Европа не само с виртуозността си на музикант изпълнител, но и с романтичните си клавирни композиции и прословутото си Ноктюрно в ми бемол мажор, опус 9, №2. С влошено здравословно състояние, Шопен бяга от студената зимна Европа, за да се отдаде на творческа почивка в топла Майорка. И на ласките на Жорж Санд. Големите просторни помещения на манастира прикриват игрите на двамата влюбени. Когато настъпи нощта, единствено светлината от играещите пламъци в камината разкрива голотата на телата им. Когато композиторът не е пред пианото, около което са разхвърляни стотици листове с новите му музикални творения, той или се разхожда в сенките на маслиновите дървета в околността, или използва плътта на писателката за вдъхновение. „Въпреки тежкото си здравословно състояние и въпреки че лекарите ме предупредиха, преди да потеглим от Франция, че за Шопен трябва да бъда просто медицинска сестра, той се справяше божествено в игрите на похотта. А вдъхновението от тях се изливаше в музиката му” – разказва Жорж Санд. Днес покоите им в манастира са превърнати в музей на паметта, където всяка година влизат хиляди туристи, преследващи желанието си да вкусят дъха на любовта между двамата. Стотици музиканти изнасят концерти в опит да се докоснат до музикалния гений на Шопен. Но малцина са онези, които са чували за страховете на Шопен в манастира и за ужаса, който го разтърсва в нощта на новата 1839 година.

Вечерта е дъждовна и децата са вече в леглата си в съседната стая още преди полунощ. Жорж, приседнала на удобно канапе до камината, задрасква някакви редове по листовете от новия си роман и добавя други. Когато диханието на Морфей затваря очите й, Шопен се приближава до нея, за да я целуне. Този път обаче тя не го приласкава да се отпусне до нея, а го оставя да се премести върху ремъчния нар в спалнята. Опитите му да пробуди сексуалното й желание са напразни. Днес Жорж е решила да изпълни заръките на докторите и да бъде само болногледачка, а не любовница. Шопен прошепва: „Моля те, мила, не издевателствай над мен. Не се дръж с мен като с монах”. Уви, писателката не се пробужда дори след целувките му, а само в просъница измрънква: „Не ме мисли за спяща красавица, няма да отвърна на желанието ти”. Останал недолюбен, Шопен отново се отдава на най-вярната куртизанка в живота си – пианото. Всички отдавна са привикнали в съня си да долавят музиката, излизаща изпод уморените ръце на композитора. Час след полунощ спокойствието му е смутено от нервно хлопане по вратата. Стреснат, Фредерик се надига от стола и се отправя към шума, а когато отваря, там няма никой. Връща се, намята едно овехтяло палто и излиза навън. Дъждът спокойно облива мрачните силуети на нощта, а калта, разнесена от човешки нозе, му подсказва накъде да последва тайнствения си посетител. Следите го отвеждат към старата църква в манастирския двор. Тъмнината не му позволява да съзре детайли, но шумът на приютилите се в храма прилепи, както и учестеното дишане на някой друг, му подсказват, че не е сам. „Кой е там?” – пита с треперещ глас Шопен, но отговор не получава. След малко се дочува шум от отваряща се врата и непрогледният мрак е изместен от лумнала светлина от свещ. Композиторът я следва, както следва изникващите в главата му низове от ноти, прерастващи в удивителни музикални хармонии. „Защо бягаш, върни се!” – дъждът отмива гласа му. След едночасова игра на криеница в мократа нощ Шопен най-после достига до своя незнаен гост. В костницата на манастира, където са погребани десетки монаси, беглецът от Париж се изправя очи в очи с последния отшелник на обителта. Умопомраченият брат Никола. 80-годишен старец, когото всички в селото отдавна мислят за покойник. Половин месец, неподозиран от никого, той слуша музиката на Шопен. „Доведох те тук, защото аз съм готов да постигна смъртта си. Вече втора седмица съм обладан от музиката ти и не знам дали бих могъл да чуя нещо по-удивително от нея след гласа на Бога. Сега се върни в покоите си и изсвири най-красивата си композиция, а аз ще се оставя на Смъртта.” Шопен е съкрушен. Завръща се в топлата стая, разтваря прозорците и още заслепен от светлината на свещите, несъблякъл мократа си дреха, засвирва своята Прелюдия опус 28, №4. Най-накрая дървата догарят и утрото на 1 януари го сварва, премрял от студ. А в костницата изнемощялото от молитви тяло на монаха лежи бездиханно върху каменния под. Тъкмо в тази нощ Шопен се сгодява безвъзвратно за онази, която ще го отведе от света на живите – туберкулозата. На никого не разказва за случилото се през нощта, а сам той тайно от всички погребва тялото на среднощния си приятел. В едно свое писмо до свой другар той пише: „Изкопах гроба с ръцете си. Пръстите ми ровеха пръста и имах чувството, че свиря последната си творба. Онази, която изсвирих в нощта. Искам тъкмо тя да звучи в деня на моето погребение”. Денят до безвъзвратния край обаче все още е далече. След избухването на пролет та на остров Майорка Жорж Санд, децата и Шопен ще пропътуват стотици километри в търсене на други райски кътчета за отмора и вдъхновение, а най-накрая ще се завърнат в парижкия си дом. Тук всяка събота вечер салонът в леговището на композитора и писателката се изпълва с тютюнев дим, аромат на алкохол и сладките приказки на множество приятели. Идват Балзак, Йожен Дьолакроа, младият Гюстав Флобер, Виктор Юго и кой ли още не. Въпреки всичко туберкулозата все по-често напомня за себе си и води Шопен към края. Край, в който той остава далече от Жорж Санд, която е взела всичко от връзката си с него, написала е своя роман „Зима в Майорка”, била е обичана и обожавана. Един край, който настъпва на 17 октомври 1849 г. Тогава най-загадъчният и в същото време най-обичан гост, пристъпвал някога дома на Шопен, описва ситуацията с думите: „Когато вратите на салона се отвориха, всички се втурнаха и наобиколиха безжизненото му тяло, и сълзите не спряха дълги часове. Тъй като всички знаехме колко много обича цветята, на следващия ден бяха донесени толкова много, че леглото, на което бе положен, както и цялата стая, се загубиха в пъстрите им цветове. Шопен все едно почиваше в градина. Лицето му възвърна младостта и чистотата си и едно необичайно спокойствие. Зад изчезналото було на болката отново се показа юношески красивият Шопен”. Изминават 13-те дни за поклонение, когато камбаните на църквата „Мадлен” в Париж забиват траурно. Шопен е погребан с музика. Звучи и прелюдията от остров Майорка. Човекът, който затваря капака на ковчега, е същият, който описва погребението на Шопен. Същият, който получава писмото на Шопен, в което е написано признанието „Изкопах гроба с ръцете си”. Това е човекът, когото днес светът определя като един от най-виртуозните пианисти в човешката история. Геният, който казва: „Пианото за мен е това, което са корабът за моряка и конят за арабина. Нещо повече, това е моето Аз, моят език, моят живот. То въплъщава всичко, което вълнуваше моята душа в младостта, на него доверявам мислите си, любовните трепети, страданията, радостите. Неговите струни трептят от моите страсти, неговите послушни клавиши се подчиняват на всеки мой каприз!”. Това е Ференц Лист. Мъжът, който ще се откаже от играта на шах и мат по мануала на пианото, за да сътвори най-вълнуващата любовна история на всички времена, разбира се, след тази на Ромео и Жулиета.

Родословието на семейство Лист, което се губи в далечния ХVІ век в областта Трансилвания (днешна Северозападна Румъния), често е повод за оспорване на националната принадлежност на композитора Ференц Лист. Със сигурност обаче музикантът определя сам себе си като унгарски потомък. Известността на Лист, особено след смъртта, дава повод за множество спекулации и съчинителства, част от които и днес продължават да затрудняват изследователите на живота и творчеството му. Тъкмо затова всеки, дръзнал да разкаже за Ференц Лист, като че ли винаги е длъжен да започне с думите, които често средновековните писачи изписвали в края на своите ръкописи: „Простете грешките, допуснати в тези редове, и молете се за моето избавление!”. И така, казват, че имало едно време, всъщност има и до днес, едно малко градче в Североизточна Австрия, което всички зоват Немсвьолг (днес Еделстал). През далечната 1780 г. на 1 януари живеещото там многолюдно семейство на Георг и Катарина Лист се сдобива с нов наследник. Ражда се първата им и единствена дъщеря, която кръщават Барбара. Преди нея в дома им проплакват момчетата Едуард и Адам. Едуард се появява на бял свят през 1774 г., а Адам на 16 декември две години по-късно. В същата тази година обаче се случва и друго важно събитие. Лист са едно от най-видните семейства в градчето. Тате е главен органист в църквата и въвежда хората в богопознанието с музиката на Бах, Хендел, Телеман, а мама – единствената шивачка по този край и всички разчитат на нейните умения. В утрото на 26 декември градът вече е покрит с бяла снежна покривка, а комините от стотината къщички, издигнати около величествения силует на катедралата „Свети Стефан”, разстилат своя пушек навред. Камбаните бият празнично, а хората се стичат към храма. Пристъпвайки през прага, те стават участници в това как органът ехти изпод ръцете на тате Георг. До него, приседнало на пейката, вторачено в педалиерата и клавишите, запленено от музиката, седи малкото му момче Адам. Тържествената меса започва. Никой от присъстващите в църквата обаче не знае, че тази нощ в града по повод празника на свети Стефан е пристигнал специален гост, бащата на симфонията Йозеф Хайдн. Хайдн вече второ десетилетие е капелмайстор на унгарските князе от династията на Естерхазите. Прославил се с таланта си още в младостта си, Хайдн има честта да бъде един от приятелите на Моцарт, а след десет години ще стане и учител на самия Лудвиг ван Бетовен, музикалния виртуоз, чиято музика ще обладае цяла Европа в началото на ХІХ век. Днес капелмайсторът обаче е в Немсвьолг и е силно впечатлен от работата на органиста. Когато службата приключва, той възторжено се изправя и започва трескаво да удря дланите си една в друга. Аплодисментите са придружени от възклицанието: Wunderbar! Когато Хайдн се изправя до органиста и невъзмутимо, и арогантно отбелязва: „Нима старче със селски вид може да свири по подобен начин? Или може би този келеш до вас се разхождаше така виртуозно по клавишите? Но наистина беше прекрасно!”. Тази необичайна форма на запознанство на капелмайстора със семейство Лист предопределя съдбата на малкия четиригодишен Адам. Той поема по пътя на музиката. Повярвал, че може да надскочи таланта на баща си, Адам се посвещава всецяло на изкуството на нотите. На пет години хваща за първи път цигулката, а на 14 е част от състава на сформирания от Йозеф Хайдн летен оркестър към дома на фамилия Естерхази, където се изявява като виолончелист. Но не виолончелото ще се окаже неговият инструмент, а царят на всички музикални инструменти – органът. Фамилия Лист инвестира всичките си средства за обезпечаване на образованието на сина си. Той завършва католическа гимназия, а в началото на 90-те години на ХVІІІ век е приет за студент по философия в Университета в Братислава.

Слаб, със съсухрено лице, винаги елегантно облечен, младият Адам прекарва с часове в университетската библиотека, а когато нощта падне над града, потъва в мрака на францисканската църква, за да свири на органа. Дните текат неусетно, а с тях започват да се появяват и първите любовни трепети. В една от топлите майски вечери на 1796 г. в храма Адам разучава поредната творба на Бах. Единственият богомолец е красива дама, покрила главата си с тъмносин воал, отправила взор към Разпятието на източната стена. Устните й шептят молитва. Когато органът замлъква, Лист дочува, че жената в църквата не просто се моли, а горко ридае. Това е 17-годишната Изабел, която е разбрала, че е бременна. Всъщност едно дете може да бъде истинско щастие за една млада майка, но особено в онази епоха то може да бъде и истински кошмар за жена, необрекла себе си на някой мъж пред Бога. Изабел е съгрешила и сега трябва да понесе бремето на публичния срам. В опита си да помогне, Адам лесно попада в капана любовта. Недокосвал женска плът, той е омаян от красотата на бъдещата майка, а сълзите й карат сърцето му да бие учестено. Още на втората среща Адам има план: „Ожени се за мен и ще прикрием греха, за който ще знаем само ти, аз и Бог!”. Така двамата се изправят пред свещеника на същото място в мрака на църквата, където само преди две седмици са се запознали. Приел да стане баща на заченатото незнайно от кого дете, Адам заживява щастливо в очакване на голямото чудо. Когато се завръща уморен от лекции, Изабел го очаква в уютния им дом. Сготвила, приседнала в ъгъла на стаята, тя неуморно плете, а продукцията продава, за да набавят необходимите пари за появата на новия член на семейството. „Четяхме заедно Платон, Аристотел, Тома от Аквино. Плодът в нея растеше, а с това и любовта ни” – разказва след години Адам. С настъпването на есента обаче станалият скоропостижно баща Адам Лист е връхлетян от мрачна новина. Получава писмо, в което сестра му Барбара го уведомява, че мама Катарина е тежко болна и трябват пари за лекар. Той изпраща всичко спестено. А това са парите, които му трябват, за да плати таксата си за обучение в университета. Адам прекъсва образованието си, а с това и цялото си философско следване. Но не след дълго съдбата ще му изнесе най-добрата лекция по философия, че за пристъпилия към греха спасението не идва никога! На 11 ноември през нощта бременната в деветия месец Изабел прекъсва съня на Лист. Когато запалената от него свещ хвърля светлина в спалнята, чаршафите на леглото са почервенели от кръв, а писъкът на бъдещата майка, писък от уплах и болка, раздира тишината. Адам бързо се втурва навън, а след малко в стаята пристигат лекарят и възрастната дама от съседната къща, която повече от четири десетилетия помага на жените в квартала да преодолеят родилните болки. Нещо обаче не е наред. Адам го вижда в очите на доктора. „Какво се случва?” – пита нервно той, но отговор не се чува. След едночасова борба плодът е мъртвороден, а раздраната майчина плът бавно започва да изстива. „Съжалявам – тихо простенва акушерката, – може да кажете на отеца да удари камбаната!” Изабел не понася кръвозагубата от раждането и умира. Отнася със себе си и тайната на зачеването. Младият Лист е съкрушен. В тези дни единственото, което може да го утеши, макар и за малко, са нотите и стенанията на органа в църквата. В очите на Адам блясъкът на Братислава помръква завинаги, защото въплъщава спомена за първата голяма загуба в живота му. Тъкмо това го принуждава да подири щастието другаде. След 7 години скитничество, в което прави и първите си композиторски опити, Лист попада в Айзенщат, където намира място като виолончелист в оркестъра на наследника на Йозеф Хайдн – дебеличкия, зализал бретон на една страна, с огромни рошави бакенбарди и със смешно жабо върху гърдите, господин Йохан Непомук Хумел. Така след низ от разочарования и уморителни репетиции с оркестъра Адам влиза за първи път в замъка Естерхази, където среща княз Николаус II Естерхази. И нещо повече, има шанса да свири рамо до рамо с Луиджи Керубини и Бетовен. Всичко това го връща отново към живота, а на 11 януари 1811 г. преминава за втори и последен път под венчило, но сега опознаването на новата избраница е продължило повече от година. Това е Анна Ладжер. Слаба, фина девойка, чието родословие не е известно и на самата нея. Но като компенсация на незнанието тя е изключително любвеобилна, не е докосвала мъж и е готова да бъде всеотдайна съпруга. Тези й качества печелят доверието на Лист и двамата съграждат собствен дом в Доборян. Малката дървена къща, лишена от лукс, приютява страстта им. На 22 октомври 1811 г. от тази страст се ражда първото им и единствено отроче, което наричат Ференц.

За детството на бъдещия гений на пианото се знае малко, но е сигурно, че първите искри на любовта към музиката получава от тате Адам. Потопен в семейния уют, в който вярата в Бога е висша етосна рамка, Ференц получава всичко, което му е необходимо, но никога нещо повече. „Няма да позволя глезотиите да съсипят човека в теб!” – категоричен е бащата, а мама Анна прави всичко възможно да укроти милостивото майчино сърце. Синът е вечно до баща си в неговите музикални нощи. Така се стига и до онази Коледна нощ, в която наследникът на фамилията Лист заявява по детски: „Тате, искам да стана пианист на Бога!”. Току изрекъл това, и на следващия ден хлапакът е повален от тежка болест. Навън температурата е минус 17 градуса, снежна виелица е затрупала всички пътища. Малкият Ференц е твърде зле. Цял пребледнял, треперещ от студ, той хвърля в смут родителите си. Адам намята дебелия зимен кожух и си поправя пъртина през неутъпкания сняг до съседния град. След шест часа довежда побелелия, но не от скреж, а от старост доктор Мерц, дългогодишен лечител на фамилия Естерхази. Под тежестта на тялото му дървеният под изскрибуцва. Надвесва се над едвам поемащото въздух дете, сваля дрехите му. Опип ва стърчащите му ребърца, а с опакото на дланта си докосва челото. „Детето е с висока температура. Съжалявам да го кажа, но идването ми до тук бе напълно излишно. Нищо не бих могъл да направя. Бъдете готови за най-лошото!” – отсича старият лекар. Мама Анна се нахвърля върху Мерц и гони двамата мъже от стаята. Секунда по-късно се чува превъртането на ключ. Притиснала детето към гърдите си, за нея предстоят три седмици на адски мъки, примесени със сълзи и безконечни дни и нощи, изпълнени с молитви към Всевишния. Не само семейство Лист, но и Бог не е готов да се откаже от своя бъдещ пианист. Смъртта отминава крехкия Ференц и го оставя на света на живите. Свят, който още през следващите месеци той започва да покорява. На 10 април 1817 г. във възвърналия хармонията си дом на семейство Лист има особено въодушевление. Днес трябва да се завърне тате Адам, който вече втора седмица е отсъствал по служебни дела. В далечината се чува шума от каретата, която главата на семейството ползва. Старият кочияш г-н Бернц подвиква на коня и плющи с камшика във въздуха. Когато колата спира пред къщата, малкият Ференц изскача отвътре и се спуска по дървените стълби. Но какво чудо го очаква само. Когато отваря вратата на каретата, вместо баща си съзира купища хартия. Очите на хлапака се изпълват със сълзи, г-н Бернц започва да се тресе от смях: „Не плачи, момче, баща ти е тук. Просто по негово желание съм го затрупал с музика”. И действително, когато разтоварват хилядите страници, обсипани с ноти от произведения на Бах, Моцарт, Бетовен, Муцио Клементи, Баптист Крамер и още, и още, отвътре се появява озареният от щастие да съзре сина си Адам. „Сине, това е за теб, цели осем хиляди страници божествена музика. Само за теб! Ти ще я оживиш и направиш достойна за Бога!”

Предстоят месеци, в които малкият Лист се държи като обладан от демони. Той не се храни, не може да спи, а пръстите на крехките му ръчички се надбягват по клавишите на клавесина. Пролетта все по-напористо се провира през прозорците, но Ференц не иска и да чуе за игри и училищни уроци. Денонощно свири, а когато невинните детски очи се предават на умората, в главата му продължава да бушува магията на музиката. Само за три години той се превръща в изпълнител, чудовищно изключителен. За него не съществува невъзможна за изсвирване поредица от ноти, а темпото е винаги влудяващо. Той вече не просто е разучил цялото творчество на големите барокови автори, но често си позволява да нанася свои редакции, да импровизира. Макар и самоук, татко Адам съзнава добре гения на сина си и от тук насетне неговият живот ще е посветен всецяло на таланта на Ференц. Така, още ненавършил 13 години, Ференц Лист, облечен във фрак, ушит собственоръчно от мама Анна, приседнал на седалката в комфортна каляска, се отправя на първото си голямо пътуване. Баща му е уредил първия публичен дебют в града, който за него е свързан само с горчиви спомени – Братислава. Той обаче не се поддава на старите емоции и заедно със съпругата си придружава малчугана към неговата сцена. Ще изнесе частен концерт пред едни от изтъкнатите интелектуалци и меценати в града. Залогът е голям, но Адам е убеден, че синът му е готов за големи подвизи. На 26 ноември 1820 г. Ференц Лист прокарва самоуверено лъснатите си като огледало кожени обувки по паркета на големия музикален салон в имението на граф Майкъл Естерхази. Всички са вторачили поглед върху малчугана, а някои дори шушукат, че това е поредното губене на време. Когато обаче Ференц сяда на стола пред мануала на пианото и в залата прозвучава първият вледеняващ акорд от концерта в E-flat major на популярния по това време немски композитор Фердинанд Рис, всички притаяват дъх. Самоувереността на младия изпълнител, виртуозността, с която взема всички трудни дори за най-опитни пианисти пасажи, както и лекотата, с която се впуска в бесни и дълги импровизации, взривяват слушателите. Всички са на крака, а оглушителните аплодисменти карат Ференц да се чувства неловко. Очите на тате Адам са изпълнени със сълзи. Отвсякъде валят поздравления, а вечерта завършва със съдбоносно решение. Меценатите са готови да осигурят на младежа годишна стипендия в размер на 600 гулдена, която ще получава шест години, за да опитоми и развие таланта си в най-добрите музикални школи в тогавашна Европа. Тъкмо заради това Ференц Лист още през идващия януари попада в огромната и бляскава, изпълнена с хорски шум, но прелестна Виена. Тук Лист започва да посещава кабинета на младия и талантлив ученик на Бетовен Карл Черни. Черни е галантен човек с изискани обноски, строг учител. Къдравата му коса, надиплена върху главата, стърчи на всички посоки, а малките му очички с изписани вежди издават благия му нрав и свръхамбициозната му природа. Носът вдигнат, а фините пръсти на ръцете, сякаш ръце на девойка, имат странния навик да се свиват в юмрук, който гневно стоварва върху клавишите, когато не е доволен от изсвиреното. Устните му, извити, като че ли вечно готови за целувка, често се разтварят в гневен ропот. Когато Лист се среща с него, г-н Черни е изумен от детето пред себе си: „Той беше бледо, болнаво на вид дете, което, докато свиреше, се олюляваше върху стола, сякаш беше замаяно от вино. Неговото свирене беше разхвърляно, объркано, неопитомено – влачеше, макар и с бясно темпо, пръстите си твърде произволно по цялата клавиатура”. Независимо от това учителят провижда гения на Лист и се влюбва в таланта му. Но не само. В една от поредните вечери, преминала в изтощителен урок, Ференц, недоволен от развитието си, става от пианото и затръшва вратата зад себе си. Излиза на улицата и присяда на прага. Денят отдавна е отстъпил мястото си на нощта с нейните звезди и изтънял лунен сърп. Тук-там се мярка някой опиянен от алкохол господин. От малките прозорчета по тесните улички се разнасят викове, но се случва да звучи и фалшиво припявана песен. Умислен върху неуспешните днешни занимания, Лист е смутен от появата на учителя си. Той се настанява до него на прага и наместо да повдигне глас и да го нахока заради нескопосаната репетиция, обгръща с дясната си ръка раменете на детето. А с лявата притегля главицата му към скута си. „Когато бях като теб и учех при Бетовен, той често правеше това. Прегръщаше ме като свое собствено дете и аз не знаех дали това бе платоничен изблик на любов или сексуално желание! Но това ме зареждаше с енергия да продължа” – отбелязва Черни. Ференц мълчи и дума не обелва. Но не защото не му се говори, а заради факта, че в слабините си за първи път усеща надигащия се поток от хормони. Смущението, а и знанията, които има за Античността, където играта на мъж с мъж е често срещана, го карат да се изтръгне от прегръдката на Карл, да влезе в къщата, да се заключи в стаята и да не излезе от нея през следващата седмица. Този епизод приближава Лист към периода на неговото същинско полово съзряване. Той сам приключва този период с откриването на женските ласки, но едва след като овладее ръцете си и превърне клавишите в свои роби. Ференц ще отиде при непозната проститутка, когато е вече на 16 години, дотогава удоволствието ще минава само през уморената му от свирене десница. Заниманията при Карл Черни продължават от 1820 до 1823 г. Този престой във Виена изгражда колоса Лист и го среща с още един негов учител – Антонио Салиери, когото мнозина днес считат за убиец на Моцарт. При Салиери Ференц овладява композиционните методи, силата на въздействие на музикалната реторика и преди всичко магията на сътворяване на хармония. И двамата му педагози съзнават нещо много важно, че под наставленията им израства новото дете чудо на Европа. Още по-сигурни са в това, когато на 13 април 1823 г. самият Бетовен се изправя до дванадесетгодишния Лист и възторжено го поздравява за виртуозността му, а за да засвидетелства респекта си, го целува по главата и казва: „Ти си новият Моцарт!”. Тези думи, звучащи като орисия, го изтласкват към върха, за който всеки творец мечтае. През следващите четири години духът на Ференц Лист встрастява Стария континент, а парижани го обявяват за Паганини на пианото. Завръщанията в родния дом стават все по-редки за музиканта, а след кончината на баща му през 1827 г. те прекъсват безвъзвратно. Заедно със старата г-жа Лист той се установява в Париж на площад „Монтолон” 7 близо до параклиса на света Ана. Тук Ференц, вече 16 годишен, известен с изпълнителското си дарование и брилянтните си импровизации, започва да композира. Но не само музика, но и собствения си живот. Останал без пряк импресарио, какъвто е бил през последните години татко Адам, на Лист му се налага сам да организира цялото си битие. Така се превръща в частен учител за множество изискани господа и дами във френската столица. В топлия следобед на 17 май 1828 г., докато Ференц прави опит да прочете първата книга в живота си, наскоро преведената на френски книга на Гримелсхаузен „Приключенията на Симплицисимус”, входната врата на дома му е разтресена от нервно хлопане.

Когато отваря, Лист съзира младо момиче с прилежно пригладени коси, а неин придружител е възрастен господин с елегантен бастун в дясната ръка. Това е министърът на търговията и промишлеността граф Сен-Крик и неговата обична дъщеря Каролин. Снежнобялата рокля на момичето заслепява Лист, а думите на баща му го пленяват: „Уважаеми г-н Лист, знаем, че в момента вие сте най-доброто нещо в музикалния свят. Тъкмо затова искам да ви поверя детето си, за да го посветите в тайните на пианото”. Това е десетият ученик на Ференц, но той не може да си позволи да откаже, парите не са най-важното, но са му необходими, за да може да си позволи да живее в Париж. За негово щастие Каролин се оказва истински талантлива девойка. Но не само в изкуството, а и в любовта. След четири седмици уроци двамата разхождат взаимно ръцете си по клавишите и по телата си. Но те все още не са готови да пристъпят към тотално удовлетворяване на плътските си желания. На 1 юли само месец и нещо след първата им среща Каролин не идва на урок. Лист цял ден очаква своята дама, която вече е пленила сърцето му, но нея я няма. С настъпването на вечерта той предприема дълга разходка по брега на Сена, за да избегне досадните въпроси на майка си, която ще го разпитва защо е унил. „Наоколо бродеха хора, някои весели, други облени в сълзи. Смях и ридания изпълваха улиците, а аз най-наивно очаквах да чуя гласа й. Да я зърна и да я видя в обятията на друг. Но само да я зърна” – спомня си Ференц. Поел отново към дома обаче, пътят му е отклонен от ласкавия глас на една красива парижанка, която се грижи за покварата на града. Бардакът, в който попада музикантът, му отнема девствеността, а с това и тъгата по Каролин. Но не за дълго. Защото, когато се завръща вкъщи, отпускайки се в спалнята, тъгата го похищава отново, но този път с изпепеляващо чувство за вина. Утрото има чудната способност да заличава нощните мисли. Още повече, че той се разбужда от виковете на министерската дъщеря. Цялата в сълзи, тя се хвърля в обятията му и споделя за внезапната кончина на майка си. Това обяснява отсъствието й предния ден и моли Лист да я притисне като свое дете към гърдите си. Дете, чиито устни търсят устните на учителя по музика, за да се слеят в невъобразима целувка. След два часа в ергенското легло на Лист всичко приключва и Каролин вече не е девствена. За съжаление това се превръща в повратна точка за техните взаимоотношения. Разбрал за случилото се, старият граф Сен-Крик още на следващия ден обявява, че дъщеря му Каролин е сгодена за знатен младеж от провинцията. Трагичният край на тази любов хвърля музиканта в тримесечна депресия. Период, в който той прочита и последните редове от романа „Приключенията на Симплицисимус”: „Сбогом, коварен, долен свят, зловонна жалка плът, защото заради теб и заради подчинението, службата и послушанието към теб безбожният непокаял се бива осъждан на вечно проклятие, в което вовеки няма какво друго да очаква освен наместо прекараното веселие – скръб без утеха, наместо пиянството – жажда без освежаване, наместо гуляите – глад без засита, наместо пищността и разкоша – мрак без светлик, наместо насладите – болка без облекчение, наместо властта и почестите – вопли, стонове и ридания безспир, жега без прохлада, огън без угасване, студ без мяра и неволя безкрай”. Това първо голямо любовно разочарование обаче вдъхновява творчески младия Ференц Лист. Публиката го вижда на сцената по-бляскав и по-виртуозен от всякога, а новите му композиторски опити са завладяващи, както никога до сега. Началото на 30-те години на века за Лист са истински триумф. Той влиза в големите опушени от тютюн, вмирисани от алкохол и потънали в блясък салони, където се среща с Шопен, Берлиоз, Хайне, Дьолакроа, Жорж Санд. Рециталите на Ференц пленяват елита, а красотата му увлича сърцата на десетки дами. Композиторът се отдава на мимолетни сексуални желания, той старателно отхвърля всяка възможност за по-задълбочени отношения. Но една жена е готова на всичко, за да не бъде поредната, а, напротив – тя има сили да води битката, с която да се превърне в жената на живота му. Насред житейския път на Ференц Лист се появява неотразимата и харизматична, богатата и интелигентна Мари Катерин Софи. Мари е родена във Франкфурт на Майн през 1805 г. в старо благородническо семейство, което държи най-голямата банка в града. Мари има солидната финансова подкрепа на фамилията и на 20 години се дипломира във френски манастир. Тя владее до съвършенство немски и френски език и бързо се приобщава към салонния начин на живот на най-елитните социални кръгове. Фините й маниери и галантното й поведение веднага впечатляват богатите господа, а сред тях е и търговецът Чарлс Луис Констанс д’Агу. Тънещ в разкош и безлюбовие, Чарлс вижда в осанката на Мари своето семейно щастие. Така на 16 май 1827 г. двамата се обричат един на друг, а в следващите три години се сдобиват със своите две нежни създания – Луиз и Клер. Отношенията между двамата обаче съвсем не оправдават очакванията им. След раждането на Клер Мари като че ли обръща гръб на съпруга си и се посвещава изцяло на децата и литературата. Тъкмо в този период тя прави и своите първи литературни опити. Обладана от писателя в себе си, тя започва да се появява сама в музикалните зали. В новогодишната нощ, в която хората изпращат 1832 година, оставила децата вкъщи с детегледачката, облечена в шармантна тъмнозелена рокля с широко деколте, повдигнала косата си на кок, разкрила дългата шия, около която проблясва скъпо колие, г-жа Д’Агу бавно пристъпва по лъснатия паркет на един от празничните салони в Париж. Наоколо всички жужат в трепетно очакване на новата 1883 година. Тя е сама, но това не й създава дискомфорт, тъкмо напротив, отдавна не се е чувствала така жива и женствена. В дъното на салона е разположен огромен клавесин, който красавецът Ференц Лист динамично кара да стене изпод ръцете му. Ръце, които така впечатляват Мари д’Агу, че тя се приближава към него, привежда се към ухото му и кокетиращо прошепва: „Така ли плачат жените в ръцете ви?”. Прокрадналата се по устните на Лист усмивка прераства в дълъг разговор между двамата. Но нищо повече. Композиторът е пленен, а госпожата с две дъщери и съпруг, пътуващ нанякъде по търговските пътища, е готова на всичко, за да опитоми този музикален гений и да го направи само неин. Почти всяка събота и неделя те са заедно. Когато при дългите разходки момичетата Луиз и Клер не са с тях, двамата се прикриват в сянката на някоя беседка в парка и потъват в книгите. Четат Байрон, Паскал, Кант. Четат Майстер Екхарт и неговите проповеди. Четат и потъват в литературните селения до премала. А когато изчезващият зад хоризонта слънчев диск се скрие съвсем, се завръщат в света на другите и се разделят, за да се завърнат отново след седмица тук. През лятото на 1934 г. Мари д’Агу пише дълго писмо до Ференц: „Драги ми небесни творецо, не ме съди, че не мога да те срещна тази неделя. Пиша това с такава болка в гърдите, защото Бог ме изправи пред най-страшната участ. Пред мен лежи малък детски ковчег. Днес сутринта в скута ми издъхна малката Луиз. Прости ми и се моли за спасението на невинната й душица!”. Лист приема случилото се като божие наказание и прави опит за откупуване на греха, като за една нощ сътворява своя първи реквием, който прозвучава за първи и последен път в деня на погребението на детето. След това композиторът унищожава произведението си. „То ми напомня за дървената кутия, в която бе затворено бездиханното и изстинало детско тяло. Това е непоносимо” – споделя пред майка си Ференц. Дните започват да текат бавно, но те преобразяват Ференц и от нерешителен господин той се превръща в смел и категоричен мъж. „Искам да се разведеш и да бъдеш моя!” – заявява той на Мари. Така през 1935 г. те се заклеват един пред друг да бъдат заедно, докато смъртта ги раздели. Това е клетва, която обаче остава неузаконена, защото в онези години няма нито един свещеник, който би се съгласил да венчае повторно Мари д’Агу. Това не им пречи да се отдадат един на друг в семейна хармония и да се установят в Женева. Още повече, че вече очакват първото си дете. В края на годината се ражда Бландин, която по-късно ще бъде нежната половина на бъдещия 30-и министър-председател на Франция Емил Оливие. Когато тя поема своята първа глътка въздух, навън е есен, а дъждът е накарал улиците да опустеят. Мари ражда, а Ференц изнася концерт в Париж, където е шумно аплодиран в един частен салон. Салонът е организиран от една екзотична дама в панталон – Жорж Санд. Тъкмо тази особена вечер във френската столица Лист и Санд прекарват в общо легло. За пръв и последен път. Консумирали плътското си желание в една-единствена нощ, връзката им прераства в откровено приятелство, зад което прикриват страстта си. Лист остава верен на своя другар Шопен, с когото Жорж Санд свързва живота си в края на 30-те години и остава с него почти до кончината му. Лист става свидетел на близостта между Санд и Шопен и описва любовта им в книгата си „Шопен”. Ференц затваря капака на ковчега на Шопен на 30 октомври 1849 г. Междувременно в живота на Лист настъпват неочаквани обрати. През 1937 г. се ражда втората му дъщеря Козима, а две години по-късно и момчето на татко – Даниел. Въпреки разрастването на семейството идилията между Лист и Мари д’Агу бавно започва да се разпада. Безкрайните пътувания по турнета, местенето от страна в страна и от град в град изтощават и двамата. Много от старите познайници на Ференц, приятели музиканти, започват да се обръщат срещу него и да саботират концертите му, пускайки остри критични коментари в пресата. И не само това, чарът на Лист пленява много жени, а като естет той не е способен да се откаже от красотата или поне не от всяка. Любовните авантюри с по-млади дами възмущават Мари, а през 1843 г. след поредното разкритие за плътските игри на композитора тя е категорична – настоява да се разделят. След дълги съдебни спорове, крамоли и опити за помирение Ференц Лист печели всички дела за попечителство над децата. Мари д’Агу остава сама, за да създаде своите литературни опити, които ще й донесат не по-малко разочарования. Така през 1876 г. в прохладното утро на 5 март тя предава тялото си завинаги на земната твърд. Дъхът й секва в 7 часа сутринта, а на погребението не присъстват нито Ференц, нито дори собствените й деца. След раздялата си с Мари порасналото дете чудо на Европа, оплетено в капаните на плътската любов, продължава да покорява публиката с музиката си, достигайки дори руската степ. Турнето му там през 1847 г. го поставя пред нови изпитания – погледа на руската принцеса Каролина Витгенщайн. Дама от полски произход, която на седемнадесет години под натиска на родителите си е била принудена да се омъжи за руския благородник Николай Витгенщайн. Каролина е умно момиче, което има таланта да стихоплетства, свири, играе на крикет и язди. Съпругът й е отдаден на кариерата и рядко забелязва жената до себе си. Така този брак по сметка рухва още след първата година, а онова, което го крепи, са потоците от пари, които осигуряват разкошния живот на принцесата. Тъкмо затова неочакваната среща между Ференц Лист и Каролина разклаща основите на семейното ложе, в което нахлува музикантът. Случаят Лист–Витгенщайн преобръща нравите на Стария континент. Това е случай, който цели 40 години е тема за разговор в интелектуалните среди. В него се намесват папи, кардинали, държавни глави и политици. Наместникът на Бога на земята в римокатолическия свят отказва да разтрогне брачния договор на г-жа Витгенщайн. Дори молбите на гениалния Лист не склоняват Църквата да позволи развод на Каролина. Тази лична трагедия на композитора продължава 40 години. Агония, придружена от погребенията на любимия син Даниел, дъщерята Бландин, приятели и любовници. Криза, в която се раждат най-гениалните произведения на Лист, защото, както сам той пише: „Онова, което ме спасява от непоносимата болка, е превръщането й в музика!”. В опита си да се откопчи от задушаващата тъга Ференц Лист приема монашески сан, а от 1865 г. е произведен в абат. Църковните дела не го откъсват от музикалната сцена. Създавайки едни от най-съкровените си композиции за прослава на Бога, той докосва не само сърцата на миряните, но и небесните селения. Странстванията по света, срещите с публиката и молитвите са единствената утеха, която намира през тези години. На 20 юли 1886 г. абатът предприема пътуване, за да се види с единствения жив свой потомък, дъщеря си Козима. Повече от десетилетие тя живее в Байройт, а от три години – след смъртта на съпруга си Рихард Вагнер, останала напълно сама, се грижи за паметта на знаменития си съпруг. Сега е обедно време и тя очаква на гарата пристигането на стария си баща. Той слиза от влака с малко куфарче в ръка и с изнурено от старостта тяло обгръща дъщеря си. Пътя до къщата на фамилия Вагнер изминават с карета. Ференц е с помътнял поглед, ръцете му треперят, а сърцето му бие неритмично. Лист е твърде уморен. Тежка кашлица разтриса туловището му от няколко седмици. Вечерта, притеснена от лошото здравословно състояние на баща си, от чието величие сега е останала само руина, Козима вика лекар. След прегледа медицинското лице простичко заявява: пневмония. На 31 юли вечерта след дълго и продължително, оглушаващо къщата кашляне, най-сетне настъпва тишина. Сърцето на Ференц Лист спира да бие. Часът е 23,30.

Утрото на 9 март 1887 г. на изпълнения с руини Рим, който папи и меценати разкопават вече половин век и разкриват богатствата му, е потънало в мрак. Дъждовни облаци изсипват водите си над града, а калта по улиците тече като река. В една малка къщичка близо до вила „Медичи”, тупти сърцето на старата принцеса Витгенщайн. Приседнала върху дървения люлеещ се стол, наметната с тежко вълнено одеяло, тя е зареяла поглед през прозореца. В бистрия й поглед се отразяват спомените за последните 40 години от живота й. Вижда първата си среща с Ференц, който е облечен в черен фрак, а самата тя в масленозелена рокля. Спомня си първата целувка, кипежа на кръвта. Как двамата бягат заедно във Ваймар, където по това време композиторът е назначен за капелмайстор. Часовете, прекарани край рояла, върху чиито клавиши играят пръстите на Лист. Шушуканията на хората, че тя е омъжена жена, принцеса, а хукнала след един музикант. Спомня си дългата и протяжна кореспонденция с папата и неговите наместници, изпълнена с молби за разтрогване на брака й. Връхлитат я горчивите мисли за самоубийства, които са я спохождали в самотните нощи. А миговете на единението на тялото й с това на Ференц карат устните й да се разтягат в уморена усмивка. Вижда сълзите в очите на любимия, когато той й съобщава, че ще приеме пострижение и абатски сан. Няма как да забрави дългите писма и кратките мигове на срещи през годините след дадения от него монашески обет. Не може да не се сети за дните, които прекарват заедно в написването на книгата за Шопен. А десетките страници, покрити с върволица от ноти? Безспирен поток от спомени, който секва с новината за кончината на „Паганини на пианото”. Навън продължава да вали. Тя отмята одеялото и се надига от стола. Спаруженото от старост тяло се изправя и бавно потегля към дъното на стаята, където се спотайва огромен дървен скрин. Когато отваря капака, отвътре се подава тъмнозелената рокля. Онази същата, с която го среща за първи път. Е, омачкана е повече дори от плътта й, но в нея тя все още надушва дъха на онази вечер. Загръща се с нея, сякаш за да се върне назад във времето и да чуе божествените звуци на пианото, да чуе гласа му. Уморено присяда на ъгъла на спалнята и се отпуска назад. Развързва косите си. Приглажда роклята. Но наместо музика чува барабаненето на дъждовните капки по прозореца. Притваря очи, но наместо тъма вижда светлината на небесните селения. Разтваря устни, но наместо песен от тях с излизането на последния дъх се чува простичко: „Ти стана пианист на Бога”. Когато по обяд в дома на г-жа Витгенщайн пристига нейната болногледачка, тялото на принцесата още не е изстинало. На масата до прозореца е оставен жълтеникав лист хартия, на който е изписано: „Не искам цветя и сълзи. Желая музиката му”.