Или защо държавата ни си спретна световен резил покрай националната номинация за генерален секретар на ООН
Отново сме в онзи стар виц, в който Вергилий развежда Данте из ада и двамата минават край врящия казан на българите. Поетът се чуди, че само там няма дяволи, които да тикат обратно опитващите се да изскочат на повърхността нещастници. „О, тук няма работа за дяволите. Българите сами потапят обратно всеки, който дори и за миг се покаже отгоре”, отвръща Вергилий.
Същото стана сега и с мъчително дълго отлаганото издигане на българската кандидатура за генерален секретар на ООН. Докато цял свят се чудеше защо държавата ни се бави с официалното излъчване на неоспоримата фаворитка – генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова, доброволни заместници на безработните дяволи у нас настървено демонстрираха как могат да я натикат обратно в казана. Нашенски пещерни антикомунисти и русофоби се надпреварваха да злословят срещу българката с два успешни мандата начело на ЮНЕСКО. Да плюят по семейството й и по дипломата й от емблематичния МГИМО – Московския държавен институт за международни отношения. ГРОЗЕН СЦЕНАРИЙ, РАЗИГРАВАН ОТ СРЕДИ И ЛИЦА С НЕ ПО-РАЗЛИЧЕН ПРОИЗХОД ОТ НЕЙНИЯ, решили обаче да орат в по-други ниви.
След целия този унизителен не за Бокова, а най-вече за България спектакъл, който даде крайно отблъскващи сигнали навън, най-после дойде и официалното й номиниране. Но степенувано и организирано така, че пак да покаже на всички колко малко държи официална София на тази кандидатура.
Първо в медиите беше пуснато писмо до премиера Бойко Борисов от българския еврокомисар Кристалина Георгиева, чието име месеци наред бе въртяно у нас като друг възможен претендент за най-високия пост в ООН. В писмото Георгиева обясняваше на Борисов колко много й харесва работата й в Еврокомисията и как ще продъжи да си я върши. Така на публиката бе показано, че на правителството просто нищо друго не му остава, освен да се спре на другата, намираща му се подръка кандидатура за ООН – коя беше там, някоя си Бокова… След което по късна доба на 9 февруари на сайта на външно министерство се появи едно едва забележимо „Съобщение на МВнР” със следния забележителен текст: „ Във връзка с Решение №404 от 19 юни 2014 година на Министерския съвет Министерството на външните работи изпрати писмо, с което номинира г-жа Ирина Георгиева Бокова за поста г енерален секретар на Организацията на о бединените нации (ООН). С биографията си и натрупания опит г-жа Бокова може да бъде една от значимите кандидатури в предстоящата кампания за г енерален секретар на ООН. Писмото е подписано от м инистъра на външните работи на 9 февруари 2016 година ”.
Ей така стават номинациите за такива постове в България. И така лансираме кандидатката си – подхвърляйки, че има „биография” и „натрупан опит”… Но пък може да няма здрави нерви. Току-виж след подобна гавра вземе, че се откаже и тя като подалата пример Георгиева, а? Долавяте тук тази нескрита надежда, нали? Трудно е да не се долови. В общия казан си врим всички все пак, знаем ги номерата.
Целият този български резил се спретва на фона на многобройни статии и класации из световните медии, които дружно и отдавна предричат на Бокова най-добри шансове в надпреварата за върха на ООН. Тя отговаря напълно на лайтмотива, че е дошло време жена от Източна Европа да оглави ООН. Опитен дипломат от кариерата е. Може да бъде приета с консенсус и от петте постоянни членки на Съвета за сигурност.
Всички тези нейни плюсове бяха известни още през 2014-та, когато тогавашното правителство на Пламен Орешарски за първи път спомена името й като българска кандидатура. Но не придвижи по-натакък предложението си процедурно. После дойде правителството на Борисов и въпросът съвсем замря. Политизира се. А като наближиха сроковете за официалната номинация, ВМЕСТО МЕЖДУНАРОДНА КАМПАНИЯ ЗА ЛАНСИРАНЕТО Й, ТРЪГНА НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ ЗА ОЧЕРНЯНЕТО Й. До последно. До „съобщението на МВнР” за нейната „биография” и „натрупан опит”. А вероятно и след него…
Не, няма как да му се обърне езикът на сегашния министър на външните работи да спомене поне мимоходом, че именно Бокова като заместник външен министър с ресор европейска интеграция в кабинета на Жан Виденов е в основата на подаването на българската молба за членство в ЕС през 1995 г. Че на всичките си позиции винаги е била над политическите цветове и е работила за България. Че е неоценима например ролята й като български посланик в Париж за френския принос в освобождаването на българските медици от затвора в Либия.
Вместо това бе даден простор на всички желаещи да залеят Бокова с помия и по възможност да опръскат дори и нейната преминаваща пред очите на целия свят работа начело на ЮНЕСКО. Тъжно и обидно за България.
Направо примитивен пък е стремежът да се опорочи кандидатурата й за генерален секретар на ООН като „кандидатура на Русия” само въз онова на факта, че очевидно Русия няма причини да й налага вето в Съвета за сигурност.
Престараването на доморасли натегачи за ролички в сегашната ескалация на глобални съперничества доведе и до най-големия абсурд в разиграваната пред цял свят българска трагикомедия – лансирането на споменатата Кристалина Георгиева като още една българска кандидатура за шеф на ООН. След завъртането на нейното име започна и разсейването на правителството по официалната българска номинация. Появи се тезата за „две равностойни български кандидатури”.
Не, не са равностойни. Русия отдавна показа, че няма да одобри кандидат, участвал в налагането на антируски санкции. А Георгиева като еврокомисар е неделима част от санкциите на ЕС срещу Русия. Обречеността на нейната кандидатура със сигурност е била ясна и за самата Георгиева от самото начало. Не случайно и „Форбс” наскоро излезе с такова категорично заключение, като поясни и друго: „За да управляваш ООН просто трябва да си дипломат, външен министър, някой с опит в ООН, който може да решава дипломатически кризи като сирийската. Не технократ. Не счетоводител в Брюксел”.
Бившият заместник министър на външните работи Любомир Кючуков обясни неколкократно из наши медии и още нещо важно: че в ООН е недопустимо представители на една и съща държава да заемат по едно и също време два висши поста в световната организация. Тоест, ако Ирина Бокова не бъде издигната като българска кандидатура за генерален секретар на ООН, а си остане начело на ЮНЕСКО, където има още половин мандат, то никоя друга българска кандидатура няма да има шанса да оглави ООН. Защо ли при тези явни пречки така упорито се въртя латерната за възможното номиниране на Кристалина Георгиева? Вероятно за да разберат всички, че й се налага да се откаже заради неизбежното руско вето, което всъщност ще се окаже актив за нея, ако след брюкселския си мандат реши да се върне в Световната банка или под друга американска шапка? И за да се оправдае с това издигането на Бокова „отнемай къде”?
Някои настоящи и предишни дейци от най-висшата ни дипломация създават впечатление, че с все сили се стараят България изобщо да не получи поста на генерален секретар. Усилено се внушава, че дори и с официална номинация на Бокова изобщо не й е гарантирано избирането. Чуват се подмятания, че на малка България повече й подобава да се прицели не тъй високо, а в нещо по-скромно – например в поста на заместник генерален секретар на ООН, който не е изборен, а става с назначение по предпочитание на титуляря генсек. ИМАМЕ СИ И ГОТОВ КАНДИДАТ ЗА ЗАМЕСТНИК – Николай Младенов, бившият външен министър и спецпратеник на сегашния шеф на ООН Бан Ки Мун за Ирак и Близкия изток. Тоест май именно Младенов, а не Георгиева е реалният „домашен” съперник на Бокова…
Да, у нас дяволите винаги ще са безработни, има прекалено много доброволци за работата им.
Както алармира друг бивш външен министър, Соломон Паси, с неадекватните си действия около своята кандидатура България рискува да провали не само своя престиж, но и шанса на цяла Източна Европа, чийто ред е да излъчи свой представител начело на ООН. Какво ли си мисли сега например бившият сръбски външен министър Вук Йеремич, който вече обяви, че оттегля кандидатурата си за шеф на ООН в полза на Ирина Бокова?
Други пък наши регионални съседи, които при убедително и твърдо заставане на българската държава зад Бокова едва ли изобщо биха издигнали свои претенденти, при настоящата ситуация също решиха да се хванат на кандидатското хоро – като Хърватия, която лансира външната си министърка Весна Пусич, или Македония, предложила своя бивш първи дипломат Сърджан Керим.
Колкото повече объркващи сигнали подаваме, толкова повече засилваме и шансовете на други региони и кандидати. Не са за подценяване нито новозеландката Хелън Кларк, нито няколкото латиноамериканки с опит в структурите на ООН – костариканката Ребека Гринспейн, чилийката Мишел Бачелет, колумбийката Мария Анхела Олгин Куеляр и др.
Все пак достатъчно влиятелни световни сили и личности продължават да гледат на Ирина Бокова с уважение и с убеденост, че независимо от странностите на държавата й именно тя е безспорният бъдеш генерален секретар на ООН. Ето например каква сценка се разиграла по време на последната Генерална сесия на Общото събрание на световната организация. Президентът Росен Плевнелиев, придружен от Кристалина Георгиева, спрял при китайския държавен глава Си Дзинпин и взел да му обяснява, без да споменава имена, че България непременно ще издигне достойна дамска кандидатура за най-високия пост в ООН и се надява на китайска подкрепа. Си усмихнато отвърнал: „Разбира се, няма защо да ни агитирате, ние отдавна сме убедени във високите качества на г-жа Бокова и непременно ще я подкрепим!”.
Всъщност премиерът Бойко Борисов бе силно мотивиран да номинира все пак Ирина Бокова и да я изпрати в централата на ООН в Ню Йорк. Така я отдалечава от българския политически живот. Иначе току-виж се сбъднали слуховете, че тя може да се кандидатира за президент на България, че и да спечели…