Напоследък българската външна политика става нормална. Поне по отношение на Русия. Русофобските вопли, които допреди две-три години долитаха и от Министерски съвет, и от президентството, сега са заменени от гласа на разума. В извършването на тази промяна голяма роля изигра президентът Румен Радев. С действията си той показва, че можеш да бъдеш лоялен към организациите, в които членуваш, без да изпадаш в апокалиптичен тремор само при споменаването на думата Русия. Всъщност президентът Радев изразява настроенията на по-голямата част от българското гражданство, което държи да имаме нормални отношения с Русия, а не да се отдаваме  на русофобска истерия. Тази истерия е чудесно средство за препитание на неколцина грантови анализатори, но е крайно вредна за България. Служителите в разните центрове за либерални и всевъзможни други стратегии припечелват добре, ругаейки Русия, но какво печели страната ни? Да не би да ставаме по-мили на Брюксел и Вашингтон? Да не би там да оценяват особено високо бесния ни евроатлантизъм? Не, разбира се. Уверен съм, че дори не ни забелязват особено. По същия начин не се забелязва слугата, който неистово се старае да се хареса на господаря си. Господарят приема това старание за нещо напълно естествено и, съответно, не му обръща много внимание. Така че няма никакъв смисъл да подскачаме неспирно в евроатлантическа еуфория. По-добре да мислим за това как да защитаваме националните интереси при общуването си с всички партньори – в Брюксел, Вашингтон, Москва. Напоследък българското правителство показва, че има желание да се движи именно в това направление. Отказът да гоним руски дипломати в разгара на провокацията „Скрипал“ показа, че българската външна политика може да се гради върху логиката, а не върху обидно елементарни митологеми. Изобщо, откакто в правителството за външната ни политика престанаха да отговарят служители на американски фондации, нещата в тази област се попромениха към добро. Разбира се, истинският тест за това дали имаме силите и куража да отстояваме собствените си интереси тепърва предстои. България напоследък не е била посещавана от високопоставени американски правителствени лица, нито пък от американски сенатори. Не бива да забравяме, че именно след подобни посещения ние се отказахме от проекти като АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“. Ако отново станем свидетели на подобни визити, дали българските управляващи ще имат силите този път да проявят по-голяма самостоятелност? Може поне да се опитат. Още повече, международният контекст днес е доста по-различен от този преди 5-6 години. Европа, и по-специално Европейският съюз, май най-после започна да осъзнава, че сляпото следване на неоконсевативните директиви, идващи от Вашингтон, не води до нищо добро. Санкциите срещу Русия много слабо се отразяват на американските компании, но заради реципрочните руски рестрикции, доведоха до силно негативен ефект върху редица европейски икономики. Европа, или поне някои държави на нашия континент, изглежда, избират пътя на еманципацията. Въпреки натиска от Вашингтон, Германия не се отказва да строи „Северен поток-2“. И защо трябва да се отказва? За да купува американски газ, който е в пъти по-скъп от руския? Такава глупост биха направили българските евроатлантици, но в Германия едва ли има толкова глупави хора. Защото евроатлантизмът си е евроатлантизъм, но умните политици се грижат преди всичко не за него, а за интересите на държавата, която ръководят. Много ми се иска от този принцип да се ръководят и българските политици