Ще започна с една история. Едновременно конкретно-реалистична и символична. До Метрополията достига новината, че в една от подмандатните територии управляващите нещо се мотаят и не ратифицират с нужната скорост изпратените им от Центъра документи. На всичко отгоре се крият зад някакви нелепи оправдания – в обществото имало напрежение, щели хората да ги намразят, трябвало време да се успокоят духовете. В Метрополията силно се вбесяват, когато им сервират подобни глупотевини. В Центъра не са свикнали местните да имат различно мнение. След като някакъв документ е изпратен за ратифициране, той трябва да бъде ратифициран и точка. Няма какво да се обсъжда. Едни умни хора достатъчно дълго са обсъждали всичко. Сега тези, които не са чак толкова умни, трябва да изпълняват. А не да разсъждават. При моткащите се управляващи на протектората моментално пристига някой висш чиновник от Метрополията, за да ги вкара в правия път. Те, разбира се, не възразяват. Да не са луди да възразяват на господарите си. Признават грешката си и тържествено обещават, че всичко, което им е изпратено, а и това, което тепърва ще се изпраща, ще бъде ратифицирано в отрицателни срокове.

Сигурен съм, че на по-възрастните поколения тази история силно напомня случващото се преди 1989 г. Тогава България беше подмандатна територия на Съветския съюз и съветските бюрократи се отнасяха към тогавашните управляващи като помещици с крепостните си. Проблемът е, че и на хора от по-младите поколения тази история ще им се стори страшно позната. Заради реалностите днес. Да, Съветският съюз отдавна го няма. Тържествено ни беше съобщено, че никога повече няма да бъдем подмандатна територия на никого, че всички важни решения ще ги вземаме единствено на базата на националните си интереси. Даже постоянно ни предават това съобщение. И толкова често ни съобщават колко сме независими, че чак подозрително почва да става. Ако наистина сме толкова независими, трябва ли постоянно да ни го повтарят? И изобщо, как да повярваме, че имаме пълна самостоятелност при вземането на решенията, когато депутатите от управляващото мнозинство получават sms-и от най-високо място, които ги задължават да ратифицират, щото нямало мърдане, а пък български министри се въртят като пудели около разни евробюрократи и им се кълнат, че най-късно до месец работата ще бъде свършена. Разбира се, има и светли моменти в протектората. Понякога Метрополията позволява на местните управляващи да си поиграят с копчетата за управление на системата. При това за цели шест месеца. Под строг надзор, разбира се, се извършва тази игра. За да не се получи ситуация като тази, гениално предадена с репликата от филма „Ъндърграунд”: „Катастрофа! Маймуната влезе в танка!” Освен това понякога някой особено висш еврочиновник идва в подмандатната територия и в опит да умили населението произнася някoлко изречения на местния език. Трогателно, наистина. Как да не се разплачеш от възторг!

Само дето с течение на времето все по-малко хора се умиляват и възторгват от подобни вербални захарчета. Все повече хора в най-различни държави започват да негодуват срещу нарежданията от Брюксел, както преди негодуваха срещу нарежданията от Москва. Практическият израз на това негодувание се изразява в изборните резултати. Милош Земан спечели за втори път президентските избори в Чехия, именно защото имаше смелостта да не бъде йес-мен и да не се съгласява с всеки брюкселски циркуляр, който му е пратен за наизустяване. Влиянието на този тип политици тепърва ще расте. Говоря за политиците, които мислят повече за интересите на собствените си държави и много по-малко за благоденствието на транснационалните елити.