Предстои ратификация в Народното събрание на „Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“ или т.нар. Истанбулска конвенция. Приемането на международното споразумение от страна на правителството разбуни духовете както в социалните мрежи и медиите, така и пряко сред обществеността с няколкото спорни и недоизяснени текста в нея, засягащи т.нар. „социален пол“, или „джендър“, и „нестереотипните роли на пола“. Реакцията на гражданите принуди управляващите да насрочат ново обществено обсъждане на 23 януари от 11.00 ч. в аулата на СУ „Св. Климент Охридски”, тъй като представителността на участвалите в първото обсъждане е компрометирана относно целия социален спектър от заинтересовани организации, които биха могли да вземат отношение по съдържанието, залегнало в нея.

Интервю на Васил Жечев с Борислав Цеков, доктор по конституционно право.

Г-н Цеков, Вашето мнение по отношение на т. нар. Истанбулската конвенция е, че тя не засяга императивно други въпроси извън насилието над жени. Кое обаче налага, според Вас, включването на понятия като „социален пол” или „джендър”, както и „нестереотипните роли на пола” в нея, ако конвенцията се отнася единствено само спрямо домашното насилие над жени?

Да, това е центърът на тази конвенция – домашното насилие, но наистина покрай него и чрез него се въвеждат подобни понятия, които, от една страна, са неясно използвани, като систематика в нея, от друга страна, са изключително спорни и неприемливи. Конкретно това, което е неприемливо, е въвеждането на джендър идеологията в споразумението, и то в нейния краен, бих казал екстремистки вариант, при който се смята, че няма връзка между биологичния и социалния пол на едно лице, че полът е въпрос не на биология, а на личен избор, на психически изживявания.

Полът като социална конструкция, така ли?

Да, това са идеологеми, политики, които се прокарват от определени социални движения, ЛГБТИ общността, феминистки движения в някой държави, но те са абсолютно неприемливи, тъй като не почиват на научна основа, няма научен консенсус по тях. И заедно с това водят до абсурдни практики, като идеите за джендър неутралност в обществото, за унисекс тоалетни, за замяна на понятието „бременна жена” с „бременен човек”. Това са, отново подчертавам, парадоксални политики, които в отделни държави намират приложение, но като цяло са неприемливи в демократичния свят, мисля че също и в България. 

Обществото обаче недвусмислено свърза едно от исканията на ЛГБТИ общността у нас и една от официалните цели на станалия вече традиционен София прайд за „транспониране в националното законодателство на стандартите на Истанбулската конвенция по начин, гарантиращ ефективното им прилагане на практика и по отношение на семействата на еднополови двойки“ с част от днешните текстове, залегнали именно в подлежащата на ратифициране Истанбулска конвенция? По някакъв начин това ще рефлектира ли върху законодателството?

Вижте, всеки може да иска всичко, друг е въпросът дали има правни основания за подобни претенции. Въпросът с еднополовите бракове е решен на ниво Европейска конвенция за защита правата на човека (ЕКЧП) и той е, че този тип „бракове” не съставляват човешко право, защитено от Европейската конвенция. Съдът в Страсбург е въвел ясен Европейски правозащитен стандарт, според който държавите не са, подчертавам – не са задължени да регламентират еднополови бракове и това е изцяло по преценка на националните власти, съобразно преобладаващите обществени настроения, традиции и ценности в едно общество. Нашата конституция също съдържа ясна преграда в това отношение, тя урежда традиционният брак между биологични мъж и жена, и в този смисъл нито Истанбулската, нито някоя друга конвенция, отнасящи се до съвсем различни материи и нямащи общо с брачното законодателство, не могат да бъдат използвани като мотив за подобни промени. Но пак казвам, всеки може да иска всичко, друг е въпросът кое е правно валидно и може да се случи - еднополови бракове в България няма и международноправната и конституционна уредба не позволяват да има.

Няма да се окаже натиск след ратификацията да се промени текстът на чл. 46 от Конституцията, който възпроизвежда традиционният модел на брак между мъж и жена, така ли? Въпросът ми към Вас е изключително в качеството Ви на доктор по Конституционно право.

Категорично, на базата на Истанбулската конвенция не може да има такива искания и твърдения за промяна на Конституцията по отношения на брака. Пак подчертавам, в сила и надмощно положение, тъй като се занимава конкретно с въпроса за брака, е Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКЧП) и основните свободи, в съответствие, с която е и нашата конституция, и те уреждат единствено и само традиционния брак между мъж и жена, биологични мъж и жена. Но наистина много спорове се появиха, неясноти, възражения, някои основателни, но и понякога хиперболизирани, и очевидно тази конвенция поражда, най-меко казано, остри дискусии и това налага реакция от страна на властимащите.

Каква трябва да е тогава тази реакция на управляващите и на законодателния орган в Република България във връзка със свободните тълкувания на Истанбулската конвенция, защото очевидно, че тя във вида си дава основания за спекулации и различни искания сред гражданите, които не са резултат от широк обществен дебат, какъвто трябва да се направи. 

Напълно съм съгласен с тази оценка. Големият укор е наистина към правителството, конкретно към Министерството на правосъдието, които даже не са си направили труда да преведат на грамотен български език, а и въобще на български, обяснителният доклад към Конвенцията, който е отправна точка при нейното тълкуване и прилагане. Управляващите не са провели реално обществено обсъждане, защото това да събереш няколко организации, които имат своите цели и мисия, но представляват частични интереси – феминистки организации, гей организации – това са отделни групи в обществото и не са представителни по отношение на всички заинтересувани. Къде са организациите, които представляват асоциациите за семейни ценности, къде е Българската православна църква, къде са другите основни вероизповедания в страната? Защо министерството не се е допитало до тях? Това е ценностен въпрос. И въобще, да събереш няколко такива частични организации съвсем не представлява плурализъм на идеи и ценности, които има в обществото и не може това, което е направено, като някакво обсъждане в министерството, да ни се представя като обществено обсъждане.
 
Това е само част от цялостния социален спектър.

Точно така, но заедно с това нека видим какво може и трябва да направи Народното събрание при тази ситуация. Защото безкритичната ратификация без никакви, така да се каже, уточнения от страна на българската държава е вредна и опасна в тази ситуация, в която се намираме на неясноти, на спорове, на възражения, на разнородни интерпретации. Първият възможен вариант е да бъде отхвърлена категорично тази конвенция, но заедно с това, и го подчертавам, да бъде приет пакет от законодателни мерки, които създават ефективни възможности за борба с домашното насилие от страна на държавата. Не е вярна тезата на онези, които твърдят, че всичко в нашето законодателство е свършено, прието по отношение на този тип насилие и давам само два примера. Разбира се, специалистите вече в тази област могат да изтъкнат сигурно и други, но два са очевидните. Единият е, например, че съгласно действащият Наказателен кодекс средните телесни повреди са престъпления с висока обществена опасност – обезобразяване, счупване на челюсти, фрактури на крайници, на прешлени и т.н., когато са извършени между съпрузи и между роднини се преследват по реда на т. нар. частни наказателни дела. Тоест жертвата трябва да подаде частна тъжба и сама да докаже извършеното. Тук е редно или да се промени Наказателният кодекс, така че на общо основание да се преследват тези престъпления. Тоест прокуратурата да разследва и да доказва, или да се въведат известните в наказателно-правната теория като начин на разследване на престъпления частно-публични производства, където жертвата подава тъжба и производството се стартира, но доказването е в ръцете на държавното следствие, на прокуратурата. Защото, когато става дума за домашно насилие, което е грозна и отвратителна реалност не само у нас, често е невъзможно жена, която е малтретирана, държана в психическа и материална зависимост, в страх, да отиде и да подаде частна тъжба срещу насилникът съпруг и на всичкото отгоре сама да докаже деянието. Ето една промяна, която трябва да стане! Наложително е да има и законодателна промяна, която да задължава полицията ефективно да проверява и разследва сигналите за домашно насилие, а не както е сега – това си е семейна работа, не можем да се намесим. Така че има какво да се направи! И това е първият вариант - отхвърляне на конвенцията, но приемане на законови мерки, които се борят с домашното насилие, като по този начин се решават реални проблеми. Вторият подход е конвенцията да бъде ратифицирана, но задължително с една тълкувателна декларация, че Република България ще прилага конвенцията, като отчита неразривната връзка между биологичен и социален пол. Когато има такава тълкувателна декларация, че не може да се разделя социалния пол от биологичния, да има 30 пола и т.н., тогава всички опасения и страхове ще отпаднат. Понеже чувам, включително от страна на министъра на правосъдието, че можело да има резерви, но не можело да има декларация по конвенцията, ще уточня – конвенцията изрично забранява по тези спорни текстове, които коментираме, да има резерви. Но няма никаква забрана да има тълкувателни декларации. Три държави вече са приели и ратифицирали конвенцията или подписали с такива тълкувателни декларации. Това са Полша, Латвия и Литва, които са заявили, че ще прилагат конвенцията в съответствие с принципите и разпоредбите на техните конституции. За България с оглед на дискусията, която се създаде, мисля че това не е достатъчно и трябва наистина да се обяви, че ние ще прилагаме тази конвенция, ако въобще бъде ратифицирана, само разглеждайки пола като единно биопсихологическо понятие, в единство и неразривна връзка между биологичния и социалния пол. Всичко останало води до нежелани последствия, които нашето общество нито трябва, нито е длъжно, нито може да възприеме.

Знаете обаче, че в медиите се тиражираха подготвителни документи от работната група към Министерския съвет, които са част от целия процес на ратификация и касаят промяната на образователния стандарт на учебните програми у нас. Също така и относно създаването на допълнителни институции, които да следят за нейното прилагане, в това число и такива от т.нар. публично-частно партньорство и от гражданския сектор, съобразно директивите на самата конвенция, цитирам: „Където е подходящо (ще бъдат предприети) необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите учебен материал по въпросите като равнопоставеност между жените и мъжете и нестереотипната роля на пола...”

И ако продължим изречението в конвенцията – „които се основават на разбирането за малоценност на жените”. Да, самият текст в себе си има едно добро намерение, да се създаде в подрастващото поколение настроение срещу домашното насилие. Срещу това, че жените едва ли не, ако има такива стереотипи, са неспособни да вършат определени дейности в обществото или пък мястото им е в къщи до печката. Но начинът, по който е казано и това, че вътре отново се говори за „социалния пол”, създава подозрението, че може да се стигне до тези абсурди, които наблюдаваме например във Великобритания, които между другото и там предизвикват обществено недоволство. Да се въвежда например джендър неутрално обучение в училищата. Да се говори, че децата имат право да си избират пола, че той не е нужно да е свързан с биологичния. Това са абсурдни конструкции, това не е наука, а идеология и пак казвам, ако се стигне до ратификация единственият приемлив вариант е да е придружена с тълкувателна декларация, че биологичният пол е неразривно свързан със социалния. В противен случай такава конвенция няма място у нас!