Първите резултати от първия тур на френските президенстки избори показаха, че за втория тур на 7 май се класират Еманюел Макрон (23,8%) и Марин льо Пен (21,7%). След тях на трета и четвърта позиция с под 20% остават Франсоа Фийон и Жан-Люк Меланшон. Триумфът на Еманюел Макрон и Марин Льо Пен са ярка демонстрация за пълния провал на традиционните френски политически партии. Еманюел Макрон е лидер на съвсем скоро основаното движение „Напред“. Той е наричан най-често от политическите експерти „независим кандидат“ или кандидат на банковата група Ротшилд. Марин льо Пен е лидер на „Националния фронт“, който винаги се е считал, че е извън френския политически мейнстрийм. Франсоа Фийон е представител на класическата френска десница, а Жан-Люк Меланшон е популист от крайната левица. Кандидатът на социалистите Беноа Амон получи около 7% от гласовете, което е „исторически“ провал на неговата партия. Той призова френските социалисти да нанесат поражение на Националния фронт и да гласуват за Еманюел Макрон. Въпреки, че Макрон не принадлежи на левицата и няма призвание да я представлява. Франсоа Фийон също призова своите привърженици да гласуват за Еманюел Макрон.
Първият тур на президентските избори премина с висока електорална активност – малко под 80%, което я прави съизмерима с тази от 2012 г. – 79,48%. За първи път след 60 години на втория тур на 7 май двете основни френски партии – лявата и дясната, няма да са представени. Франция не е претърпявала подобно „земетресение“ от 1958 г., когато по време на Алжирската война идва на власт генерал Шарл дьо Гол, създателят на конституцията на Петата република. Тогава промяната се реализира от дълбоки фундаментални фактори и конкретни, конюнктурни обстоятелства. Днес в цяла Европа се наблюдава все по-голямо недоверие на народа към властовите елити. Франция не прави изключение в това отношение. Тези настроения предвид исторически важната роля на френската държава в развитието на националната идентичност и стимулирането на икономическия ръст, доведоха до електоралния ръст на Марин льо Пен и Жан-Люк Меланшон. Във Франция крайните резултати са обусловени от една типично френска специфика. Рейтингът на Националния фронт расте вече десетилетия наред. Но партията на Марин льо Пен не може да вземе властта. Това е така, защото избирателната система в два тура дава възможност на гражданите да гласуват във втория тур срещу Националния фронт. Тази партия не е в състояние да създаде предизборни или следизборни съюзи. Това е причината властта до този момент винаги да е в левицата или десницата, въпреки че Франция отдавна се движи към трипартийна политическа система. Днес френският народ все по-активно се опитва да отхвърли традиционната двупартийна система. Затова първоначалната слабост на Еманюел Макрон се превърна в негова силна страна. Фрагментирането на френската левица и десница се оказа изключително изгодна за лидера на движение „Напред“. Особено отслабена бе френската левица. Подобна е картината в Испания, където „Подемос“ се опитва да подмени Испанската социалистическа работническа партия. Независимият кандидат Еманюел Макрон има реален шанс на 7 май да стане президент на Франция, като преобърне политическата система на Петата република. Ако по някакъв начин на първо място се класира Марин льо Пен, тогава можем да очакваме преврат във френската политика, а също и в Европейския съюз. Но като се има предвид, че позициите на „умерения“ Еманюел Макрон са по своему радикални, то Франция и в двата случая ще се окаже на прага на политическа революция независимо от това кой от двамата ще спечели.
Американският журналист Скот Маконъл от списание The American Conservative тези дни написа: „Американците винаги са имали специален афинитет към Франция. Оказаната помощ от маркиз Лафайет е била от огромно значение за създавенето на Америка. През ХХ век множество артисти и представители на управляващата американска класа са се обучавали в Париж като елитарно място и идеален модел за тяхното културно образование... Френските избори и френските събития са следени с реален интерес, и с усещане, че те са от значение за еволюцията на антиСистемата. До такава степен, че ни се струва, че Франция би могла отново да помисли за своята елитарност“. Американският журналист чувства интуитивно, че страната на Волтер е на път да се утвърди като primus inter pares в съпротивата срещу Системата. Скот Маконъл е гражданин на страна, която се счита за изключителна, и която не търпи възражение от никого по отношение на своята изключителност. Но той написа: „Каквато и да е съдбата на западната цивилизация, дали ще я постигне възраждане или както предсказва Пат Бюканън, тя ще се устреми към своята смърт, изходът ще се реши в Париж преди Ню Йорк и Чикаго... Франция е страната, която трябва да бъде следвана, защото тя е авангард в битката“.