Първите дни от пролетта на 1925 г. в Балтимор са причудливи. Те, както никога досега, са удивително съчетание между проливни дъждове и гальовно слънце. Пронизващ хлад и топлина карат хората ту да навличат зимните дрехи, ту да се разголват, отпуснати на одеялото, разстлано за пикник някъде в покрайнините на града. Близо до пристанището на Балтимор освен виковете по дока на пристигащи и отпътуващи моряци се чуват и десетки детски гласове. Западно от този воден рай, изпълнен с надежда и в същото време обвит в тежка смрад на риба, се издигат стените на един католически пансион за девици. „Но това не е обикновен образователен център. Това е ад под небето!”, изтъкват някои от успели „Но това не е обикновен образователен център. Това е ад под небето!”, изтъкват някои от успелите да се измъкнат от мрака на зданието за поглъщане на детски души. Малцина са чували за начина на функциониране на институцията, а още по-малко са тези, които изобщо са се доближавали до нея. Макар и изникнал тук преди десетилетие, пансионът сее обособил като свърталище на „безнадеждноизгубени” момичета. Въпреки че отвъд високите му стени долита и невинен детски смях, много по-често отекват стенания, плач, смразяващи викове, примесени с медния звън на камбаната, увиснала кротко на клона на една стара и разкривена круша. Това е трудововъзпитателен католически център за провинили се с някакво злодеяние непълнолетни жени. Те попадат там най-често за кражби и побой.
На 30 март 1925 г. дъждовни облаци са обгърнали Балтимор, а младите престъпнички в пансиона още от 8 часа сутринта са в двора. Всички момичета са наизлезли по бельо, както всяка сутрин, и са заставени да изпълняват физически упражнения под ръководството на застаряваща вече монахиня. Това е сестра Агата. Тя следи дали девойките са точни в движенията, а щом съзре, че някоя от тях не се справя добре, се провиква: „Габриела, днес оставаш без закуска.Карина, ако продължаваш така, ще стоиш цялден в тъмницата. Дона, това е гавра и ще останеш под ключ 24 часа…”. Сред този куп от общо 117 деца на възраст между 11 и 21 години има и едно момиченце, което все още не е навършило 10. Тя е най-малката и най-ниската в тайфата от непълнолетни престъпнички, но освен това е и тъмнокожа. Всички все още я наричат Ели, въпреки че преди два дни вече е приела насилствено свето кръщение и новото й име е Тереза. Огромните й маслинено черни очи, крехкото й телце, плътните детски устнички, леко стърчащите й в горния край ушички и кривите й краченца са белезите на нейния миловиден образ. В същото време вече развитите гърди под потника с тънки презрамки и широкият ханш разкриват тяло, което е започнало своето полово съзряване. Особената амалгама от зрялост и невинност прави впечатление не само на възпитателките в пансиона, но и на другите момичета. Тази сутрин Ели е свръхконцентрирана. Тя не иска отново да се окаже окована между четири стени за цял ден, както това се е случило преди седмица, когато заради разсеяност пропуска да изпълни един подскок. Към 8:30 часа гласът на сестра Агата се разнася в двора на интерната: „Виктория, ще сеналожи да напуснеш групата и да ме изчакашдо крушата в другия ъгъл на двора. Подготвисе за бой с камшика!”. Останалите деца замръзват. Всички знаят какво следва. Горе в подпокривнотопространство на сградата Виктория ще бъдезавързана за една дъска с лице към нея, а следтова ще й се стоварят 21 удара, между които ще прозвучава и писъкът на малката мъченица. Точно Виктория обаче вече е свикнала.Отдавна предпочита мъчението пред подчинението. Дори сега, когато отива до разкривената стара круша, тя присяда на люлката, която виси на единия от клоните, и започва да се люлее. Това 15-годишно крехко същество по бели пликчета и потниче, под които все още се виждат пресните кървави следи от предния сеанс на възпитателките с камшика, бавно и ритмично навежда тялото си напред. Постепенно люлката се засилва с такава бясна скорост, че ликът на детето се разтваря в собствените му коси. Като че ли Виктория се опитва да полети. Сестра Агата крещи, но няма ответна реакция. Тогава тя се обръща към другите момичета и злостно подмята: „Запомнете, Бог ще я накаже. Бог ще я накаже!”. И като истинско чудо изведнъж се чува силен пукот. Седалката на люлката се чупи, а тялото на Виктория се понася със страшна сила във въздуха. Няколко секунди по-късно тъп удар на човешка плът в зида на оградата кара всички в двора да притихнат. Единствено мургавата Ели успява да изпищи, а сетне да се притече на помощ. За съжаление изходът е фатален. Виктория е с пречупен врат, а животът мигновено напуска невинното й тяло. Ели е наказана за самоинициативата. Тя трябва да облече червената рокля. А това означава едно: на другите момичета в интерната е забранено да говорят с нея, а тя трябва цял ден да се разхожда в двора, без да спира. След суматохата в двора всички се прибират. Мъртвата е внесена вътре, а Ели в червена премяна остава да крачи изпод рукналия студен дъжд. От прозорците на сградата в двора се подават същите онези оголени момичета, но вече преобразени като ангели – бели рокли със сини ленти по ръбовете. Горе, от отворената капандура на покрива, се разнасят така познатото плющене на камшика и сподавеният писък на наказваното момиче. А отвън продължава да вали през целия ден. От студ, от умора, от глад Ели присяда под старата круша, където счупената люлка й напомня за случилото се сутринта. Детските солени сълзи едва забележимо започват да се търкалят от контура на очите. В главата на детето прелитат спомени как самата тя е попаднала тук, в този интернат за момичета престъпници. Моли се горещо на Бог, но освен това го и проклина. Тъкмо в този момент една от вратите на сградата се отваря с пронизващ скърцащ звук, а от рамката изскача сестра Агата. Отнема й половин минута да стигне до Ели, да я хване грубо за косите и да я повлече към сградата. Виковете се разтварят в дъжда, а час по-късно Ели е заставена да понесе поредното наказание за непослушание. Наказание, което ще остави траен, болезнен и непреодолим спомен у малкото момиче. Тя е затворена с трупа на Виктория. С трупа от люлката. Следват безсънни часове, нечовешки кошмар, който ще се връща като сън през нощите в живота на Ели до последния й дъх. „Неможах да заспя. Чувствах се ужасно. Виках и удрях с юмруци по вратата, така че онази вечерникой не успя да заспи”, разказва тя след години. Когато настъпва утрото на следващия ден, слънцето успява да пробие облаците. Сестра Агата отваря вратата. В средата на лишената от всякакви мебели стая върху дървения нар непокътнато стои мъртвото тяло на Виктория. В един от ъглите на стаята, свита на кълбо, Ели, неспоходена от сън, с пресъхнали от плач очи се тресе от студ и страх. С раздраните от ударите детски ръчички е прихванала разрошената си коса. Навън денят вече е друг. През следващите няколко седмици Ели изобщо не проговаря. Рожденият й ден на 7 април не е отбелязан, а когато през последната неделя на месеца мама идва да я посети, за първи път, откакто е тук, тя се хвърля на врата й и простичко казва: „Ако искаш да ме видиш още веднъж, трябвада ме измъкнеш от тук!”, след което се разплаква. Мама Сара Сейди Фейгън, висока метър и петдесет жена, се навежда над нея и тихо й казва: „Елианора,аз съм тук, за да те отведа. Но нямаме париза адвокати, така че, моля те, имай силата даизтърпиш и скоро ще сме отново заедно. Обещавам ти.” Малката Ели се научава да чака. Научава, че търпението е най-голямото оръжие на всеки човек. Тъкмо това й качество след години ще я превърне в звездата, която днес всички познаваме като Били Холидей.
Жената с глас, койтоне само пленява, но и задушава. Жената, коятоима над 700 записани песни, част от които,побрани в 12-те й студийни албума. Жената,чийто живот ще бъде разказан в над 30 биографични книги и една автобиография, „Лейди пееблус”. Автобиография, която претърпява само на английски 30 различни издания, отделно е преведена на 40 езика. Това е историята за един човешки живот, който продължава да разтърсва дори и най-безчувствения аристократ. Приказка за странностите на човешкия живот, за чудото Били Холидей. Дамата, която в края на краткия си живот отбелязва: „Казват, че никойне може да изпее думата „глад” като мен. Илидумата „любов”. Може би е така, защото много добре знам какво означават и двете. Имамдостатъчно гордост, за да не се срамувам оттях. И достатъчно смелост, за да не искам дазабравя!”.
Балтимор е прекрасен град, който от 1870 до 1920 г. е вторият по големина град в САЩ след Ню Йорк. Това е градът, в който дълго време живее и умира един от най-ярките американски писатели – Едгар Алън По. Още тогава Балтимор е свърталище на различни култури и е обиталище на хора от разнообразни етнически групи. Тази пъстрота на населението предопределя и динамиката на града. Театри, джаз, моди от всички краища на света, бардаци за богатите, заведения за бързо хранене, в чиито кухни работят бедни негри, китайци, европейци. Една от най-големите забележителности на града обаче и до днес си остава силуетът на Апалачите, чиито склонове, почти целогодишно покрити със сняг, сякаш прегръщат града и създават усещане за сигурност, за спокойствие. Въпреки че в началото на 1904 г. градът е почти изравнен със земята от чудовищен пожар, щетите от който възлизат на 150 000 000 долара, блясъкът на Балтимор се възвръща бързо. Огненият ад от февруари 1904 г. завинаги променя историята на света, като предопределя дефинирането на почти всички съвременни норми за противопожарна безопасност. Но по това време в града започва да бушува и друг пожар – това е джазът, думата, която пък от своя страна ще преобърне историята на музиката през цялата първа половина на ХХ век. Тогава наричан рагтайм и диксиленд, джазът бавно и постепенно завладява сърцата на хората, а изпълнителите са преди всичко чернокожи и креоли, онези със смесен произход между чернокож и французин или испанец. Клубовете вечер са претъпкани с хора. Има място за всички – и за бедни, и за богати, а дефиницията, която американските музикални теоретици извеждат, за да опишат онова, което тези хора слушат, гласи: „Джазът е резултат от продължилотриста години взаимно проникване на две големи музикални култури в САЩ – на европейската и западноафриканската”. Вечерите са шумни, хората танцуват, пият, обичат се, а сутрин отново се гмуркат в делника, отброявайки часовете до поредната среща с джаза. През декември 1914 г. еднановопристигнала кокалеста негърка в града,чиято коса е вързана на кок, кара всички мъже,дори и белите, да се обръщат след нея. Ниска на ръст, тя пристига с малко куфарче, в което носи най-необходимото: овехтели обувки и огромна бисерно-очарователна усмивка на лицето. Облечена е с бяла, покрита с мръсни петна плътна рокля, заради което другите жени шушукат зад гърба на мърлата. Но пък екзотичната красота на младата жена провокира въздишките на мъжете. Тя е едва тринадесетгодишна. И нещо повече, бременна е в четвъртиямесец. Това е Сара Сейди Фейгън. Момиче сякаш без минало, родено в предградията на Ню Йорк, влюбило се безумно преди година, а днес очакващо дете. Прокудена от избраника си – баща на плода в утробата й, без пари, но с надежда тя пристига в Балтимор. Два дни по-късно успява да си намери работа като хигиенистка в градската болницата „Джон Хопкинс”. При товасе съгласява да работи по 14 часа на ден без никакво възнаграждение. Просто има една огромна молба – да я изродят тук, когато настъпимоментът. Така няколко месеца Сара работи в родилното отделение, където почиства след всяко проплакване на новородено. А вечер, когато безкрайният работен ден все пак приключи, настъпва още по-продължителната нощ. Няма покрив над главата си. И всеки закътан ъгъл в града край някоя добре отоплявана сграда е неин дом. „Е, поне всяка вечер можех даси позволя да имам различен пейзаж около себеси!”, възкликва иронично Сара. Но преди да заспи, тя трябва да изкара някакви пари все пак за прехраната си. Затова обикаля по клубовете след полунощ и за няколко цента се съгласява да почисти свинщината след поредната порция джаз, примесен с алкохол и тютюнев дим. Така обикновено след три през нощта умореното й тяло се свива в изпокъсаното дебело одеяло, за да притвори очи и да поспи. Въпреки пронизващите пориви на вятъра. Плодът в утробата й продължава да расте. „Колкото й да звучи нелепо, в тези днисе чувствах щастлива. Зависех единствено отсебе си и от природните стихии. Мисълта затова, че в мен покълва нов живот, който самослед броени седмици ще се появи на бял свят,ме топлеше. Тогава изобщо не мислех какво щеправя след това.” Така на 7 април 1915 г. в родилното помещение, което сутринта с изтекли води Сара сама почиства, се ражда Елианора Фейгън. Черно като въглен момиченце, с помътнял поглед и със слаб, едва доловим плач. С раждането на детето се отварят нови възможности пред майката. Тя вече не трябва да работи в болницата, а липсата на дете в корема й я прави и по-привлекателна, поне в очите на работодателите. През следващите няколко месеца мама Сара с Елианора на ръце не само намира покрив над главата си, но и добре платена работа като слугиня в дом на бели. Парите стигат за наем и за храна, а дори и остават. Пари, които чернокожата пришълка в Балтимор успява да задели. Мечтите се завръщат отново, а с това и желанието да подири бащата на детето – шестнадесетгодишния Кларънс Холидей.
Кларънс Холидей е хилаво чернокожо момченце, което заедно с родителите си живее във Филаделфия. Продава вестници, работи на надница по различни строителни обекти, а вечер обича да брои звездите. Той не е разказал на мама и тате, че е успял да забремени приятелката си Сара. Страхът да не бъде изгонен от топлия му дом го кара да отпрати малкото бедно и бременно момиче в Балтимор, като й помага с пари за билет. Когато през 1916 г. Сара се завръща в града с бебешка количка, в която чаровно се усмихва малката Елианора, Кларънс е слисан. За първи път я вижда на тротоара в центъра на града, докато се разхожда със своята стара и възпълничка майка г-жа Холидей. Хлапакът не се и замисля за секунда, хвърля се към Сара за поздрав, а сетне взема детето в ръцете си и го гушка. Мама Холидей е смутена: „Престани да си играеш с това дете, хората ще си помислят, че етвое!”. След няколко секунди за размисъл настъпилата неловка тишина е нарушена: „Но, мамо, то наистина е мое!”. Така след едногодишни крамоли, договорки и увещания Сара и Кларънс най-сетне стават семейство, което има почти тригодишно момиченце. А като сватбен подарък – и собствен дом в Балтимор. Ели, както я наричат почти всички, расте свободолюбиво хлапе, но отново без баща, защото малко след сватбата Кларънс е мобилизиран да се включи във войната в Европа. А това води до крах на мечтата му да стане тромпетист и виден джаз музикант. След години дъщеря му ще напише: „Тате бил от онезищастливци във войната, които били натровени с газ. Това почти унищожило дробовете му.Предполагам, че ако свиреше на пиано, сигурнощяха да го ранят в ръцете”. Но не само Кларънс е неудачник в семейството, което още в началото на 1919 г. вече се е разпаднало. Такава е и малката му невръстна дъщеря, която е оставена на грижите на прабаба си, дядо си и братовчедката си Айда – всички те сродници на мама Сара, която няма никакъв друг избор освен работа в странство. По влаковете, по частни домове в Ню Йорк, Филаделфия и къде ли още не. Тя рядко се завръща у дома в Балтимор, но когато се прибира, заварва подрастващото си момиче в окаяно състояние. Пребито от бой, изнемощяло от глад, но пък винаги с очи, пълни с искрена радост наместо със сълзи. Братовчедката Айда, невротичка по природа, често дръзва да налага Ели с колана си или с шамари. Причината? Счупена чаша, необуздан детски смях и всякакви дребнавости. „Айда, престани да ябиеш, защото ще я осакатиш! Ще я доведеш долудост! Ще я превърнеш в труп на 7 години”, апелират другите, но Айда е прекият попечител на момичето и никой не е в състояние да я отклони от програмата й за възпитание. Дори и мама Сара.
Петият рожден ден на малката Ели е един от най-хубавите. Братовчедката Айда е отишла до Ню Йорк в преследване на някакви неразрешени проблеми и ще се прибере едва на 8 април. Ели събира приятели у дома, където са само старият й дядо и неговата още по-стара майка – баба Рут, която преди няколко месеца е навършила 96. Когато денят на празненството отминава, Ели почиства къщата, въвежда всичко във вида, какъвто е бил преди бурното детско тържество, и уморена отива при любимата си прабаба. През последните години баба Рут е единственият човек, който не я е удрял, а тъкмо напротив – винаги я дарява с ласки. Потънала в прегръдките на старицата, Ели с часове слуша нейните разкази за това как тя на младини е работила като робиня в една плантация във Вирджиния. Как се е запознала с прадядото на Ели, на когото родила цели 16 деца, от които обаче оцелява само едно – дядо й Чарлс, бащата на мама Сара. Тази вечер обаче, когато се настанява в скута на баба си, Ели е смутена от тежкото й дишане. Рут страда от воднянка от няколко години, а малкото момиченце често се включва в грижите около нея. Смяна и пране на бинтовете, хранене, ресане на косите, рязане на нокти и още куп дребни действия, които поддържат старицата жива. Лекарят, под чието наблюдение е възрастната дама, е категоричен, че жената не бива да ляга, а трябва да спи седнала, защото в противен случай може никога повече да не се събуди.
Вечерта след рождения ден на Ели баба Рут я моли да й помогне да се отпусне на пода върху предварително постлано одеяло. Рожденичката се възпротивява, но Рут има план: „Ако ми помогнеш, ще легнешдо мен, ще те гушна и ще ти разкажа най-прекрасната приказка!”. Ели обожава гласа и разказите на своята баба. След няколко минутна борба двете са заедно на пода. Момиченцето се разтваря в ласките на баба, а тя започва своята приказка. В пет часа промъкналият се през отворения прозорец хлад в стаята кара Елианора да се събуди. Шумното дишане на баба Рут е утихнало, а тялото й е изстинало. „Ръката набаба беше още около врата ми и аз не успях дая отместя. Опитвах и пак опитвах. Изплашихсе. Беше мъртва и аз започнах да крещя. Дотичаха съседите. Трябваше да счупят ръката набаба, за да ме освободят от нейната прегръдка”, пише за случилото се след време Ели. В следващия месец заради преживения шок момиченцето е хоспитализирано. А когато се завръща в къщичката на ужасите, на прага я очаква братовчедката Айда, която едва доловимо и през зъби изсъсква: „Ти позволи на бабаси да стане от стола и да спи на земята. Малка,невръстна убийца!”, след което наместо прегръдка Ели получава поредната серия камшични удари. С кончината на старицата в дома в Балтимор ужасът за Ели достига чудовищни размери. Малкото момиче вече е ангажирано съвсем само да се справя с прехраната си. Покривът над главата е придружен единствено от бой. Ели обаче не се предава. Бързо успява да си намери работа. Почиства къщите на разни богаташи, които заради окаяното й положение, макар да не са готови да й предоставят милостиня, поне й позволяват да оплеви двора им, да измие прозорците, да избърше пода, срещу което получава скромна сума пари. Но от къща на къща парите се умножават, а стова и страстта да работи, работи, работи…Едва седемгодишно, момичето попада в единот балтиморските публични домове, къдетотрябва да почиства стаите след сексуалнитеигри на клиентите. Елианора все още не осъзнава какво точно е мястото, в което са я наели като нелегален хигиенист, но пък си върши добре работата. А и парите, които й плащат, са повече от тези, които изкарва за цял ден скубане на плевели в нечий заден двор. „В Балтимор по това време имаше малкохранителни магазини. В най-хубавия от тях,където имаше най-големите лакомства, не работеха с чернокожи клиенти. Собственикътна магазина обаче чичо Джон, който беше честклиент на бардака, в който работех нощем,ме познаваше. Аз имах огромната привилегияда пазарувам от неговия магазин. Най-многообичах варените кренвирши, които тогава сепродаваха единствено при него!”, разказва за своето детство Ели. Така бавно и постепенно малката хлапачка на мама Сара израства между сладостта от варените колбаси, страстта да работи като чистачка в публичния дом и постоянния бой на братовчедката Айда. Пораства, за да се приближи до събитията, които ще я отведат до ада в трудововъзпитателния католически център за девойки престъпници в покрайнините на Балтимор.
През лятото на 1923 г. мама Сара се прибира неочаквано в Балтимор. Този път тя не пристига с малка чанта в ръка, а с цял куп куфари. Решила е да сложи край на самотата и се завръща при своята малка и обична Елианора. Носи със себе си не само голяма сума пари, но и нова любов. Бащата на Ели се е развел с мама Сара и вече е свързал живота си с някаква индианка Фани. А това осигурява свободата на Сара да подири щастието си с друг. Ето, че тя слиза заедно с него от влака – четиридесетгодишен красавец на име Фил Гоф. Пристанищен работник със златисторуси коси, сини очи и по-важното – светлокож и от порядъчно семейство. Въпреки броженията в неговото семейство заради черната кожа на мама Сара, той се оженва за нея и припознава Ели като свое дете. Със спестените пари младото семейство се сдобива с прекрасен дом в северната част на Балтимор. Дом с много стаи, част от които фамилията Гоф отдава под наем, за да поддържа по-добър стандарт на живот. Всичко започва да придобива почти идиличен вид. Ели тръгва на училище, мама си намира работа като чистачка в няколко богаташки имения, а тате ежедневно е по доковете, където товари и разтоварва багажи, които са пропътували хиляди километри по вода или пък ще пропътуват. Когато Ели се връща от училище, чисти у дома, а вече дори се е научила да готви и за вечеря. Квартирантите в къщата често й помагат за уроците, а за благодарност тя почиства стаите им.
През първите дни на март 1925 г. обаче се случва нещо неочаквано. Тате Фил е тръгнал на плаване и вече от няколко дни не е вкъщи. Мама е оставила бележка, че ще закъснее за вечеря, защото след работа ще отиде на фризьор. А когато Ели се прибира на обяд, в кухнята до масата е приседнал трътлестият г-н Дик, на 45 години, от съседната къща. След кратък и конфузен диалог г-н Дик убеждава малката да го последва до колата. Когато двигателят на превозното средство започва да пърпори, Ели се стряска, защото това е първият път, в който стъпва на такова странно возило. След 10 минути път през града двигателят утихва. Спират пред някаква стара тухлена сграда, оцеляла от пожара през далечната 1904 г. Пред нея възрастна дама на около 50 години ги очаква. На стената до вратата лаконично е изписано: „Превърнете сънищата си в действителност”. Вътре е мрак, а Ели започва да прави опити да отскубне ръката си от тази на г-н Дик, но той намира начин да я успокои. Когато изкачват стъпалата до втория етаж, те попадат в голям просторен апартамент, в който първата кукла в живота на Ели я очаква. Куклата по-късно е наречена Доли и става свидетел на следващите събития. Момиченцето прегръща парцалената кукла и се отпуска върху меката огромна спалня. Чаша чай и тя се унася в дрямка с увещанието от страна на г-н Дик, че мама ще я вземе от тук след час. Навън пролетта е започнала да подсказва за скорошното си пристигане. Снеговете по скатовете на планината карат слънчевите лъчи да отскачат навред и да обливат с блясъка си цялата околност. Птиците крещят из все още оголените клони на дърветата, а тревата е започнала да възвръща ярките си зелени тонове. „Тъкмо се унасях в сън, когато усетих върху себе си господин Дик да прави същото, което се беше опитвал и братовчед ми Хенри преди няколко години. Започнах да мятамкрака и да крещя като луда. Тогава влезе оназижена от входа и ме хвана за главата и ръцете,за да може господин Дик по-лесно да се справи смен”, разказва за случилото се пред полицията Елианора. Като по чудо мама Сара се прибира по-рано и бързо разплита причините за липсата на Ели от вкъщи. Когато стига до публичния дом, в който г-н Дик е чест посетител, мама вече е викнала и полицаи със себе си. Насиленото момиченце, ненавършило още 10 години, се бори и крещи, докато по стълбите се чуват бързи и нервни стъпки на жена с токчета и трима въоръжени господа. Чаршафите са окървавени, а в автобиографичната си книга след години Ели горчиво отбелязва: „Никога няма да забравя тази нощ. Дори ипроститутките не обичат да бъдат изнасилвани. В състояние са да приемат по двадесети пет клиенти на ден и въпреки това няма дапозволят на когото и да е да ги изнасили. Товае най-лошото, което може да се случи на еднажена. А на мен, ето, случи ми се, преди да съмнавършила десет години”. През следващите часове текат разпити в полицейското управление. Разпити, които прерастват само след три дни в съдебен процес, който води до неочаквани резултати. Г-н Дике осъден на 5 години затвор, а малката Ели еобвинена в умишлено прелъстяване на злосторника и склоняване към секс с непълнолетна. Крясъците и сълзите на мама Сара, стоновете на изнасиленото момиче не могат да прекършат съдебното решение. Елианора е отпратена към католическия интернат за провинили се с престъпни деяния девойки, а срокът, за който е предписано да остане затворена там, е до навършване на пълнолетие (21 години). Дори завръщането на тате Фил от морското плаване, който все пак не е чернокож, не е успява да убеди съдията да отмени присъдата. Настъпват седмици на истинско огорчение, в които часовете продължават сякаш с години. Така бъдещата Били Холидей, малката Ели, се изправя пред прекършената седалка, увиснала на клона на старата разкривена круша в интерната. След прошения, писма, подкупи, заплахи и изповеди семейство Гоф успява отново да се събере. Тяхното обично момиче е отново у дома. Но те вече нямат дом. Принудени са да продадат къщата, за да осигурятнеобходимите пари за измъкването на Ели отинтерната. Бедността и недоимъкът се настаняват в малката им едностайна квартира, но пък това е стая, пълна с любов. За съжаление обаче животът не е филм или роман, където това е достатъчно. Раздорите в семейството заради липсата на пари стават все по-чести, което принуждава всеки от членовете на фамилията да поеме отново сам по своята пътека. Фил се завръща при старите си родители, мама Сара се отправя на север отново да подири работа, а Ели трябва да се завърне при омразната си братовчедка Айда. Всичко за Елианора се възвръща към стария си образ. Побой, издевателства, среднощна работа в клубовете и публичния дом, още едно изнасилване, този път от някакъв си тромпетист след една бурна джаз вечер. Ели обаче не губи усмивката от лицето си. Тя вече е на дванадесет, има вид на зряла жена и докато мие подовете, започва да мечтае да срещне истинска любов. „Мечтаех за нещо, за което сърцето копнееше,а разумът ми подсказваше, че то е недостижимо. Беше нужно само да си припомня пътя намама и бързо се връщах към реалността. Пребита като куче от работа, се свивах на дървения нар в килера, моята детска стая, гушвахкуклата от изнасилвача си. Една кукла, коятосе превърна в моя единствен верен любовник,който знаех, че никога няма да ме предаде”, разказва превърналата се в жена Елианора на свой приятел през 30-те години. През 1927 г. тя предприема решителен ход: бягство от Балтимор. Посоката е към Лонг Бранч, малко курортно селище, където мама работи като детегледачка в едно богато и многолюдно семейство. Едва завършила пети клас, без никакъв куфар, единствено с дрехите на гърба си – една къса поличка на петна и червени макове, нагоре с потник, в ръка с вързоп с храна – печено пиле и няколко твърдо сварени яйца, както и с 90 цента, скрити в пазвата й, и еднопосочен билет, Ели се качва на влака за Ню Йорк. От там трябва да се прехвърли след едночасов престой на влака към Ню Джърси. Няма кой да я изпрати освен стария й дядо, който в деня на отпътуването е твърде зле, за да стане от леглото. Ели го целува по набръчканата му от старостта буза, притиска дланта му към гърдите си и му прошепва: „Дядо, не сесърди. Обичам те, но едва ли ще се върна някога. Дори и за погребението ти. Ще се видимслед години там…”, тя вдига дясната си ръка към небето. Затръшва входната врата след себе си, за да не я отвори никога повече. Качва се на влака, чува локомотивния стон и усмивката й изчезва от лицето. Зад прозореца започва да се скрива познатият силует на града, в който е израснала. Изчезват старите къщи, планината се разтича и се превръща в непозната равнина. Ели поема към своя нов живот.
Когато безкрайното тракане на влаковите колела започва да намалява, черното самотно момиче се събужда. Високи сгради, невиждани от нея до сега, пронизват града. Влакът спира на гара „Пенсилвания” в Ню Йорк. Елианора слиза от вагона и се чувства точно като попаднала в лунапарк. Коли и клаксони, хора, подвикващи: „Вкусен сладолед!”, „Бонбони!”, „Чистене наобувки”, „Вестници, моля!”… Ели е боса, няма пари да си купи нищо, но има очи, които желаят да попият цялата магия на този космополитен град. Забравилаза едночасовия престой, тя се впуска в уличните лабиринти на града. Оглежда големителъскави витрини. Наперени господа и дами серазхождат, кокетирайки един с друг, на всекиъгъл има табели с названията на улиците. Малката черна перла на Балтимор само е чуваларазкази за това свърталище на разкоша, джазаи негрите. Тя е чувала от мама, че тук, в Ню Йорк, е едно от най-големите гета на планетата, където живеят само чернокожи. Тук е Харлем. След четиричасов преход пеша по улиците Ели пристига в Харлем. Вече нощта притиска деня в ъгъла, а с това и да плаши момиченцето. Премаляла от глад, тя присяда в една стара порутена четириетажна сграда, за да се нахрани. Тогава край нея преминава една добре облечена жена с копринена рокля и разкошна червена шапка на главата. „Здравей! Къде са родителите ти? Какво правиш тук? Как се казваш?”, пита тя, но Ели следва изрядно заръката на дядо си, който й е казал да не говори с непознати. След като не получава отговор, младата жена моли момиченцето да я последва, като й обещава да й помогне, защото самата тя работи именно в Дружеството за предотвратяване на насилия над деца. „Поведе ме със себе си, купи мивечеря, а после отидохме в някакъв божественхотел, където получих хубава стая и цял креват само за мен. Хотелът направо ме шашна.Много години след това отидох отново да видятова място и разбрах, че не е било никакъв хотел, а Дом за млади християни. Все едно, тогава ми се струваше, че съм в Waldorf Astoria”, разказва Ели. Когато Ели се пробужда, до ръба на леглото е нейната спасителка от вечерта. След двуседмичен престой в дома й малката Ели е предадена на майка си в Лонг Бранч. За съжаление в къщата, в която работи мама Сара, няма място за нея и тя е принудена да започне работа като прислужница при дебеланата г-жа Хариет, мързелива, грозновата леличка, която по стечение на обстоятелствата е богата наследничка на огромна къща. Къща, която й е позволила да си намери апетитен на външен вид, но пък сприхав съпруг. Ангажиментите на Ели са малко. Тя трябва да пазарува провизиите за кухнята, да бели лук, картофи, цвекло. Готвенето е задача на г-жа Хариет. Дори не трябва да чисти, ако не се брои забърсването на праха от сребърните прибори и кристалния сервиз. Но само веднъж в седмицата. През останалото време момичето може просто да играе навън и да търпи подвикванията на затлъстялата госпожа. Дните се нижат бавно, а парите, които успява да припечели от работата в този дом, стигат единствено за забавления. В събота вечер Ели ходи да слуша джаз, да слуша страстния Луис Армстронг и да пуши цигари. Още на 12 години това е порокът, в който тя ще се вкопчи, и никога няма да се откаже от него.
В една съботна вечер Ели се е облякла прекрасно. Намъкнала се е в една от детските рокли на г-жа Хариет, начервила се е с нейното яркочервено червило, обула е високи обувки на токчета, които, макар и да са леко големи, тя ги носи с удивителна лекота. Ели споделя: „В собствените си очи се виждах като някоязнатна дама, която няма какво друго да прави,освен да харчи пари и да се забавлява”. В очите на Хариет обаче тя прилича повече на проститутка, а почти всяко младо чернокожо момиче в Лонг Бранч работи именно това. Но Ели действително иска само да отиде до клуба да слуша дрезгавия глас на певеца, примесен със сластните звуци на саксофона, както и да изпуши няколко цигари. Нищо повече. Гръмогласната господарка обаче не пуска своята прислужница да излезе в този вид. Тогава Ели съблича всичките си дрехи, хвърля обувките си по своята господарка, размазва червилото си с дясната ръка, докато с лявата разваля прическата си. Останала единствено по бельо, хлопва вратата под носа на дундестата Хариет с думите: „Всичко свърши, гнусна, дебела свиня!”. Пет минути по-късно тя вече е стигнала в окаяния си вид до прага на дома, в който работи мама Сара. Когато Сара отваря вратата, Елианора е категорична: „Сигурнасъм, че на света има и по-хубава работа!”. След седмица Елианора отпътува от града, за да се върне отново в Ню Йорк. И отново в Харлем. Тук мама Сара чрез една своя стара приятелка е успяла почти на безценица да намери прекрасно жилище за обичното си момиченце. А щом има покрив над главата, щом е работливо и младо, в този голям град няма как да не успее да си намери работа. Така Ели се оказва в прекрасната кооперация на една от най-известнитепритежателки на публични домове в Ню Йоркпо това време – сводницата Флорънс Уилямс. Мама Сара не знае нищо за случващото се в тази сграда на 141-ва улица в Харлем, но затова пък дъщеря й бързо се ориентира в ситуацията. Ето как самата Ели описва първите дни от престоя си в този скъп бардак: „Азбях убедена, че съм страшно гадже. Само следняколко дни се отвори възможност да станамомиче на повикване за ни повече, ни по-малкоот 20 долара на нощ. И аз не изпуснах тази възможност”. Започва среднощна работа, а с това и „успехът” не закъснява. Действително тя е красиво момиче с едър бюст, кадифена искряща кожа, елегантна походка, бляскава усмивка, а цялото й същество излъчва похот. Още в края на първата седмица Ели превръща жилището си в приемна за красиви и платежоспособни господа. „Имах двама редовни клиенти– единият в сряда, а другият в събота. Единият от тях понякога идваше и два пъти в седмицата. От моите двадесет долара на сеансгоспожата вземаше по пет долара за наема. Ивсе пак ми оставаше повече, отколкото можехда изкарам като слугиня за цял месец. Освентова сега други перяха моите неща”, гордо описва креватната си професия вече четиринадесетгодишната Елианора. Големият проблем за малката Ели се оказват събратята й по цвят на кожата. Чернокожите богати мъже в тези години съвсем не са като белите, които имат семейства, и забавлението с чужда жена трае един час, след което те се завръщат по домовете си. Негрите най-често не са женени, а парите им като правило са придобити от нечисти сделки, шантажи, престъпления. И нещо повече – разполагат с цялото си време. Ето защо невръстната красавица от бардака на 141-ва улица се оказва оплетена в капризите на един грамаден и извратен чернокож, който не само я пребива от бой с уговорката, че ще й плати цели петдесет долара, но и има желание да сключат брак. Отървава я само фактът, че по същото време в нея се влюбва друг чернокож, Бъб Хюлет, по това време владетел на Харлем. Това е човекът, който диктува правилата в гетото. Гангстерът, на когото никой не може да не се подчини. Малката Ели обаче дръзва да направи това и е въвлечена в гигантски скандал, последван от шумен съдебен процес. Резултатът е четири месеца затвор в Уелфер Айланд. Това място се определя като един от адовите центрове за жени. На острова, който пронизва тъмните води на Ийст Ривър в Ню Йорк, е издигнат женски затвор. През 20-те и 30-те години на ХХ век мястото е истинско свърталище за деградирали жени. „Мръсотия. Смрад. Плъховекато котки. Помия вместо храна. Претъпкани килии. Заразени с какви ли не болести момичета. Въшки. Паяци. Бълхи… И лесбийки, които се нахвърляха върху всяка жена, която неможеше да се защити.” Така описва мястото една от бившите затворнички. През 1929 г. именно там попада Елианора. Облечена е в копринена светла рокля на цветя, стъпва на елегантни високи токчета и създава вид на дама от висшето общество. Но тъй като е чернокожа, хората считат, че е по-скоро жена, кривнала от правия път. Когато пристига в мрака на затвора, Ели е заставена да остави всичко, което носи със себе си, в това число и дрехите, след което й предоставят затворнически костюм и цялото свободно време на света през следващите няколко месеца. Заради буйния си нрав Ели трябва често да стои в карцера. Място, в което няма прозорци, няма никаква светлина, а за тоалетна й служи единият ъгъл на килията, която е с размери 1,50 на 2 метра. Храната е повече от оскъдна, две парченца хляб със селитра и чаша вода. Но тя отказва да приема и тях. Всеки път когато надзирателят й ги подаде, тя ги захвърля по него. Слухътза своенравната непълнолетна проституткабързо се разнася от килия на килия и само следседмица Ели се превръща в обект на желание надесетки жени зад решетките. Докосване от жена – това отвращава малката чернокожа госпожица, която, макар и на ти с мъжките ласки, още не е готова да се отдаде на еднополови взаимоотношения. Лесбийството всъщност ще я отвращава до края на живота й. Ето защо не веднъж тя ще има повод да отбелязва: „Дори и най-гнусната чернилка може да си играе с тялото ми. Но някоя смахната жена, пъкбила тя и красива богаташка, която се опитвада ми пробутва езика и ръцете си, е обреченана провал. Аз съм истинска жена, а не побесняла лесбийка”. Особеностите на характера на Елианора достигат дори до ушите на директора на затвора, младия, дори все още неопитен в сексуалните приключения г-н Елиът. Красиво момче на видима възраст от около 30 години, той има смелостта да се изправи очи в очи с непокорната черна пантера Ели. Г-н Елиът я увещава да престане да хвърля храната, да пие вода и да се подчинява на надзирателите, както всички други затворници. Ако изпълни тези минимални условия, той й обещава, че ще я измъкне поне с няколко седмици по-рано от металните прътове на решетките. След години директорът на затвора разказва: „Тогава тясе обърна към мен съвсем прилично с думите:„Г-н Елиът, по-скоро ще лежа още три годинитук, отколкото да погазя собствените сипринципи. Но ако на някой в този затвор щепозволя да прави секс с мен, то бъдете сигурен,че това ще бъдете само вие!”. След което сеизправи, опърпана и мръсна, доближи се до мен,целуна ме по бузата и отвърна: „Май, малкиятЕлиът се пробуди? Хубав ден!”. Останах катогръмнат!”. Въпреки това директорът не се възползва от ситуацията и наистина прави всичко възможно да й осигури необходимите документи, за да я отпрати по-бързо от затвора. И успява. Така през октомври 1929 г. тя е на кея на острова. Отслабнала е с 12 килограма, прекрасната рокля на цветя й стои като подарена, а лачените обувки на високи токчета я правят още по-кокалеста. Вятърът развява роклята и мръсните й коси, студът увива тялото й, но пред нея се отваря отново безбрежният Ню Йорк. Само пресича Ийст Ривър с ферибота и се оказва сред тълпа от сводници, които веднага са готови да й предложат работа. Ели мълчи, а с мълчанието цената на предложението расте. Но никой освен Елианора не знае, чемакар и ненавършила все още петнадесет години, тя е взела решение да скъса с миналото сина проститутка. Обръща гръб на всички сводници и премаляла от глад, се отправя към Харлем. Градът днес е особено притихнал. Всички, добре изглеждащи хора, са като попарени, а гласовете и подвикванията на бедняците са единственото нещо, което продължава да подсказва, че този град е жив. Денят е 28 октомври 1929 г. Крахът на Уолстрийт не е някаква грешка. Това е една от най-големите финансови катастрофи на планетата, която въвлича страната в годините на Голямата депресия. Ели обаче нищо не разбира от сметки, още повече от фондови борси. Дори най-голямата криза в Америка не й пречи да направи своя триумф. Някои дори твърдят, че тя се превръща в кралицата на джаз културата.
През 1930 г. на страниците на специализираното списание The New York Teacher е отпечатана една от онези фотографии в човешката история, които се превръщат в символ на цивилизационния ход на нашата планета. Появява се една странна снимкана фоторепортера Лоурънс Бейтлър, направена на 7 август 1930 г. На нея е увековечен чудовищен акт: двама афроамериканци, ТомасШип и Аврам Смит, висят, обесени на клоните на старо вековно дърво. Телата им се люшкат от поривите на вятъра, а под тях усмихната тълпа от хора, мъже, жени, деца, дори сочат към мъртвите тела с разкъсани дрехи. Двамата чернокожи преди ден са били заловени. Подозрението е за извършен грабеж и убийство на техен колега работник в завода, както и за изнасилване на тяхна бяла приятелка. Разярената тълпа разбива вратите на полицейския участък, където са задържани, извежда двамата престъпници и след нечовешки издевателства ги обесва. Кадърът е продаден само за десет дни в повече от 1500 копия и нещо по-важно: превръща се във вдъхновение за написването на една скръбна поема, Strange Fruit (Странен плод) през 1937 г., която от своя страна се превръща в най-тъжното музикално парче в историята на джаза. Неговото първо изпълнение, останало и до днес емблематично, е именно на Били Холидей, момичето от Балтимор, което Джон Хамънд и кралят на суинга Бени Гудман извеждат на сцената в началото на 30-те години. Първото изпълнение на песента прозвучава в Ню Йорк в един нощен клуб, открит през 1938 г. и обособил се като емблема на джаз културата. Става дума за локала Café Society на Шеридън Скуеър до Седмо Авеню. Неговите собственици са близки приятели на Били Холидей, която вече си е спечелила прозвището Лейди Дей. Откриването на заведението е планувано за 1 юли, а в утрото на този ден все още тече трескава подготовка. В нея участва самата Били. Лъска пода, гласи масите. Зарежда бара. Идеята е това да бъде място, в което ще има място за всички. През 30-те години Америка, а още повече Ню Йорк все още недолюбва афроамериканците. Почти всички бели ги наричат чернилки или негри. Дразнят се дори от утвърдени имена като това на Били Холидей, която само преди няколко седмици понася раздяла с поредния оркестър, с който е работила, и то само заради цвета на кожата си. Хората са луди по неподправения й глас, помузиката, с която ги превзема, но не искат дагледат образа й. Случва се дори да бъде замеряна с чаши, когато се появи на сцената. Всичкотова я кара в края на десетилетието да ограничи максимално изявите си и просто да правизаписи, които да продава. Собствениците на Café Society обаче са категорични, че няма да допуснат расови небивалици да спрат живото качествено изпълнение. Все пак джазът е джаз, когато звучи на живо, а не през въртящите се на грамофона винили. Лейди Дей трябва да е гвоздеят на програмата за откриването на новото кокетно свърталище за любителите на добрата музика в Ню Йорк. За целта тя е подготвила новата си песен „Странен плод”. „Тази песен еолицетворение на моя личен протест. В негосе разказваше за всичко онова, което уби моиблизки, приятели, а и хиляди неизвестни на менчернокожи”, споделя Били. Когато идва уреченият час, в който тя да запее, гостите в заведението притихват. Насъбрали са се повече от шестстотин човека, значителна част от които вече подпийнали. Но оригиналният й стил на пеене, провлачените акорди, тежкият глас и смразяващият текст вледеняват лицата на всички. А когато песента свършва, в първата минута няма никаква следа от аплодисменти. Само в първата минута, след което клубът е разтърсен от гръмки викове и ръкопляскания. Лейди Дей за първи път получава искрената любов на публиката, а сред нея са и немалко бели. Година по-късно тя записва плоча с песента за компанията „Комодор”, като и до днес това остава най-големият хит на Били Холидей. При всяка нейна поява през следващите години публиката винаги очаква „Странен плод”, изпълнение, което често просълзява не само слушателите, но и самата изпълнителка. „Това беше песен, която ми изпиваше силата. Не обичах да я пея, но много често ме канеха и слушаха другите ми песни самозащото знаеха, че в края ще дойде и нейниятред”, споделя в едно интервю през 1942 г. Лейди Дей. В следващите две години Били Холидей се превръща в звезда именно в Café Society. Тя пее по седем дни в седмицата срещу 75 долара седмично, а публиката идва да я аплодира отново и отново. Записва още няколко хита, сред които „Бог благослови детето”, песен, която и до днес е своеобразен химн на хората от най-бедстващата социална прослойка. Но Café Society започва да омръзва на Лейди Дей, а и парите започват да не достигат за звезда. Ето защо Били се отправя към Холивуд, където опитва да спечели и расистки настроената публиката. За съжаление след три седмици се прибира: „Бях облечена с повече вкус в сравнение с дните, преди да замина. От холивудскитекучки възприех някои неща за гримирането, ноиначе, като застанах отново пред мама, си бяхпак старата аз. Върнах се с автобус и бедна,както в деня, в който съм се родила”. И макар холивудската мечта да претърпява катастрофа, следващата крачка на Били е към 52-ра улица в Ню Йорк, която в началото на 40-те години всички наричат Улицата на суинга. Талантът на Били е толкова голям, че тя успява да направи пробив, защото до появата й тук никога преди не е било позволено на чернокож изпълнител, още повече пък на жена, да се качи на сцена та. Били Холидей обаче е новатор. Сред най-честите й посетители са Кларк Гейбъл и Джуди Гарланд. При всяка нейна изява я следват тълпи от почитатели. Макар и рядко, но все още се намира някой, който да нарани привидно ненаранимата Лейди Дей. В една студена декемврийска вечер преди поредното си участие порасналата Елианора е смутена от думите на една женска молба: „Чернилко, моля те после, като излезешна сцената, изпей онази, сексуалната песен, скоято се прочу. Сещаш се коя, нали? Онази заголите трупове, които се люлеят по дърветата. Изпей я, за да си нямаме разправии”. След час с треперещ глас Били Холидей запява:
SOUTHERN TREES BEAR STRANGE FRUIT, BLOOD ON THE LEAVES AND BLOOD AT THE ROOT, BLACK BODIES SWINGING IN THE SOUTHERN BREEZE, STRANGE FRUIT HANGING FROM THE POPLAR TREES…
Тъкмо в тези дни на възход Били, която вече е отпразнувала своя 24-ти рожден ден, среща за първи път мъж, с когото не просто има желание да преспи, за да задоволи женския си каприз, а с когото желае да свърже живота си. Това е Джими Монро, небезизвестен тромбонист, леко кльощав, женкар, бивш съпруг на Нина Мей Маклини, една от любимите актриси на цяло поколение американци. Джими е поевропейчен афроамериканец, който знае как да прелъсти една жена. Дори такава като Били Холидей. Въпреки предупрежденията на мама Сара и приятелите си своенравната Лейди Дей само след три седмици връзка получава годежен пръстен, а като подарък и апартамент близо до дома на майка си. Двамата се преместват да живеят заедно там, но с това започват и първите разочарования. Били разбира, че не може да бъде единствена в сърцето на избраника си. Често го улавя в изневери. Налага се дори да търпи сексуалните му завоевания в собствената си спалня, която тя е поръчала на свой приятел мебелист. Но за съжаление певицата е оплетена безмилостно в мрежите на любовта. Готова е да понесе всичко – тя е силна жена, преминала през какво ли не.
Не може да обърне гръб на Джими, защото знае, че и тя притежава Джими по начин, по който никоя друга преди нея не го е притежавала. Според нея това са временни залитания, които с годините ще отшумят. А и от известно време с пакостливия г-н Монро се случват странни неща. Започнал е да пуши странна смесица от опиати и треви, която го залива с пот и го въвлича в несъществуващите светове на халюцинациите. „Неможех да го оставя така. Трябваше да бъда донего. А за да не притеснявам мама, напуснахмеНю Йорк и се установихме в Лос Анджелис. Натринадесетия етаж на един скъп хотел, в който наши приятели имаха собствен апартамент. Дадоха ни да го ползваме за смешни пари”, разказва Били. Там разривът между двамата влюбени продължава да се разраства, а с това бавно започва да се разпада бракът им, който са сключили само преди три месеца. Единственото, което продължава да го държи, е тънката бяла линия на хероина, който и двамата са започнали да ползват в опит да удържат любовта помежду си. Джими често отсъства с дни от хотелския апартамент. Били пее все по-лошо, а килограмите, които продължава да трупа от няколко години, започват да развалят силуета й на звезда. Баладите й звучат все по-тъжно, а белите дрехи, с които се облича и които вече са се превърнали в нейна запазена марка, макар и все по-скъпи, й стоят все по-зле. Били след участия се прибира с цяла чанта пари в хотела, но там не я очаква Джими. Той отново не е тук. В повечето дълги протяжни нощи звездата на джаза е сама. Белите пътеки прах я отвеждат все по-далече, а мракът отвъд прозорците става все по-гъст. Сама набавя необходимите си количества прах, сама успява да се извади от ада, за да се появи на сцената. „Не можех да си позволя да несъм там. От това зависеше всичко. А и маманикога не би ми го простила”, пише тя. След появата й и шумотевицата отново я очаква опустошителната пустота на тринадесетия етаж. Отвън светлините обсипват утихващия в сладка дрямка град, а тя в секундите преди да притисне едната си ноздра, за да вдиша спасителната доза кокаин и да повтори същия жест с другата, е „безпомощна като гладно и изоставено кърмаче, на което не му остава нищодруго, освен да скимти и плаче, докато някой гонахрани”. В една такава нощ Лейди Дей в момент на кратък проблясък прави опит да избяга. Събира малкото си багаж, пробягва по стълбището на хотела и изчезва навън. Самотна потегля назад. Назад към Ню Йорк, където я очаква неочаквана среща – тромпетистът Джоузеф Люк Гай. Хлапак на вид, не особено талантлив музикант, но момче с продуцентски нюх, който го прави любимец на редица джаз изпълнители, включително и на завърналата се Били Холидей. Това е мъж, когото мама Сара харесва, а нейната оценка е истински важна за момичето, което едва успява да се откопчи от хватката на наркотиците и любовта. Към Гай тя не изпитва любов. Между нея и него има просто една рядко срещана симбиоза, в която всеки е независим, но в същото време се страхува да остане без другия. Не трябва да се подценява и фактът, че и двамата са музиканти, които дори имат обща визия за развитието на онова, което създават и предлагат на публиката. Гай превръща Били вистинска машина за пари, която докарва повечеот 1000 долара седмично. „Превърнах се в единот най-добре платените роби в града”, иронично подхвърля певицата. Двамата организират турнета, сформират собствен оркестър. Купуват дори страхотен бял автобус, с който да пътуват заедно. Били вече има достатъчно пари, за да се сдобие кола, но тя мрази евтините коли заради незаличимите детски спомени, а от скъпите би могла да си купи някакъв Rolls-Royce, но има доста съображения към това возило: „Добре,Rolls-Royce може да е най-хубавата машина наколела, произведена някога, но там, на тротоара, изглежда някак необикновена и смешна.Приятно е да те закара в някой известен хотели да те чака през цялото време отвън, за да тевърне обратно вкъщи. Но това не е кола за бързокаране. Ако пътуваш с повече от 35 мили в час(около 56 км/ч), имаш чувството, че душата тище изхвръкне през носа, особено ако си на задната седалка. Освен това през цялото време трябва да стоиш изправена, като че ли си кралица,която обикаля поданиците си. За любов също нее удобна. В Rolls-Royce не можеш да се опънеш ниналяво, ни надясно. Той е добър само за едно – човек да се прави с него на важен!”. Затова Били и Гай стават щастливи собственици на бял автобус, върху който гордо изписват „Били Холидей и нейнияторкестър”. Именно в първото странстване на джаз бандата на Били и Гай порасналото момиче от Балтимор е застигнато от новината за смъртта на мама Сара. Черната перла трудно се съвзема от загубата. Това я връща към хероина и кокаина, към пътешествия отвъд съзнанието, в които неин верен партньор става и самият Гай. Светът е скован от Втората световна война, а това прави любовта на публиката към Били Холидей още по-голяма. През 1943 г. Били Холидей предприема дълго пътуване из различни военни бази, за да пее пред войниците и да повдига духа в редиците им. „Появих се на летището, нагласена като за парад.Въртейки дупе, тръгнах по стълбите на военния самолет, като мъкнех след себе си на еднастрашно дълга каишка моето куче Мистър, когато неочаквано край мен се появи мъж във военна униформа”, започва разказа си певицата. Когато обаче униформеният господин я съзира, се усмихва леко и отбелязва, че не е редно да се качва така на военен самолет. Били Холидей обаче е категорична: „Отивам дапея във Флорида, и то безплатно, затова ме оставете на мира. Ще пътувам, ако пожелая, игола!”. След оглушителен скандал Лейди Дей е отведена, за да се преоблече във военни дрехи и да остави кучето на летището. То не може да лети. Звездата бързо схваща правилата на играта и през идващите месеци обикаля от база в база, облечена все така безвкусно във „военни дрипи”, но пък с все същия докосващ войнишките сърца глас. За Били това са и дни за преосмисляне на живота. До нея достигат разказите за крушенията на човешките съдби отвъд океана, за смъртта на хиляди хора. А когато се изправя пред войниците, всеки път започва концерта си с думите: „Няма нищо по-тъжно от това да наблюдаваш хиляди момчета, закопани някъде зад гърба на Бог, сами, без музика,без жени, без никого и нищо свое. Затова ви подарявам музиката си!”. Войната сякаш прави Били по-трезва. Тя се връща на 52-ра улица в Ню Йорк, влиза отново във звукозаписното студио, отново е в света, който е опознала още в Балтимор. Въпреки обвързаността си с Гай тя започва да не изпуска възможност да се порадва на чужди мъжки ласки. Търси любовта, ноосвен тази на публиката друга не открива. Мъжете гледат на нея като на чернокожа очарователно закръглена добра певица, която е единпрекрасен сексуален трофей в колекцията навсеки женкар. Сред тях има и внимателни господа, има и безскрупулни мъжкари, за които отношенията стартират и приключват със сношението. Липсата на истински мъж в живота й извън професионалните взаимоотношения бавно започва да заличава истинската нежна жена в нея, която и без това е прекършена още като дете. В такива ситуации единственото, което може да извлече нещастника от пропастта на депресията, е работата. Като по чудо през 1946 г. Били Холидей е въвлечена в ново приключение, което не само я вдъхновява, но я кара да се чувства истински щастлива, както преди много години в скута на любимата й баба. Поканена е да се снима във филма „Ню Орлиънс”. Посреща идеята на драго сърце, въпреки че скоро след това я застига огорчението: „Излязох наивница. Едва след като прочетох сценария, разбрах всичко. Покажете ми поне една чернокожа артистка, която да не е играла в киното ролята на слугиня или курва”. Е, Били Холидей все пак трябва и да изпее няколко песни, а не само да изпълни ролята на прислужница. Лейди Дей е готова да се откаже, но все пак във филма ще участва и Луис Армстронг, който ще играе сам себе си, но има и друга причина, която я принуждава да не обръща гръб на предложението – необходими са й пари. Снимките минават, а с този първи опит е сложена точка на филмовата кариера на певицата. Пеенето й обаче е забелязано от критиката, която след премиерата на лентата възторжено изтъква: „Били Холидей притежава собствен стил, който се подражава от безброй имитатори. Хубаво е, че голяма част от нейната вокална и емоционална искреност се чувства и на екрана, особено в сцените, когато е в тъжни и мъчителни ситуации”. След като шумотевицата около премиерата преминава, Били продължава да поема нови ангажименти за музикални участия. Партнира си със своята банда, а често се появява и с Луис Армстронг. В живота й обаче вече повече от година се е промъкнало едно невидимо присъствие. Лейди Дей е следена почти денонощно. Тя съзира различни непознати лица, които като че ли я следват навсякъде. Във Филаделфия, Маями, Лос Анджелис, Ню Йорк. Навсякъде, където е тя, по петите й върви някой. Тази игра на котка и мишка е провокирана от престоя й за лечение от наркозависимост в една частна клиника в сърцето на Манхатън. Един престой за няколко седмици през 1945 г. в тази клиника, който трябва да й помогне да се изчисти от дрогата. Лечението протича успешно и й коства 2000 долара. Но е жизнено необходимо, защото наркотиците могат да съсипят кариерата й. А с това и живота й, защото това е единственото, което има.
През май 1947 г. след поредно участие в „Ърл Тиътър” във Филаделфия възелът около шпионажа на певицата започва бавно да се разплита. След концерта момчетата от оркестъра потеглят към Ню Йорк, където на следващата нощ имат участие на 52-ра улица в клуб „Оникс”. Гай и Били трябва да се върнат до хотела, за да си вземат багажа, и потеглят с автомобила си след тях. Ще се настигнат някъде по пътя. Когато пристигат в хотела обаче, стаята им е пълна с униформени полицаи. Зарязват багажа и се опитват да се измъкнат през задния вход на сградата. Качват се в колата, а след тях вече е някакъв детектив от индиански произход, както ще се разбере по-късно. В момента, в който двигателят на возилото издайнически избоботва, следва канонада от изстрели. Но двамата бегълци се измъкват само с драскотини по ламарините на колата. През следващите дни поне на пръв поглед всичко изглежда спокойно. Преследвачите или са изчезнали, или са станали наистина незабележими. До вечерта на последната неделя на май, когато след участие Били Холидей спокойно се прибира в стаята си в хотел „Грампиън”. Точно пред вратата я очакват двама мъже, облечени в черни костюми. Този път бягството е невъзможно. „Госпожице Холидей, страхуваме се, че трябва да ви арестуваме и да ви отведем във Филаделфия. Моля ви, последвайте ни!” След няколко часа тя е вече във филаделфийския централен полицейски участък. Там се грижат добре за музикалната чернокожа икона на САЩ. След два дни във вторник на 27 май 1947 г. в 9 часа сутринта престъпницата е въведена в съда. Отпред има тълпа от журналисти. Блясъци на светкавици. Викове на репортери. Истерия на почитатели. А от първите страници на вестниците с големи черни букви се подава едно и също заглавие: „Съединените американски щати срещу Били Холидей”. Още с въвеждането в заседателната зала някакъв дрезгав мъжки глас без особено добра артикулация изчита текста на обвинението: „На 16 май 1947 г., а и след това Били Холидей е получавала от Пенсилванския източен окръг, укривала е и правила възможна размяната, използването и разпространението на хероин, контрабандно внесен в Съединените щати, с което е нарушила член 174, точка 21 от Наказателния закон”. Истината, макар и горчива, е точно такава. Били Холидей никога не е преставала да употребява наркотици, а приятелите й от бандата, включително и Гай, са равностойни съучастници в тази опасна игра. Те обаче имат защитници в съдебната система, успяват да си наемат адвокати и само след няколко дни са освободени. Лейди Дей е напълно сама. Тя няма пари за адвокат, не й е назначен служебен такъв, защото е афроамериканка, а звездната й слава не е достатъчна, за да склони съдебни власти към издаването на по-лека присъда. Те действат безцеремонно, следвайки стриктно закона. Изпълнителката на „Странен плод” е тикната зад решетките за една година и един ден въпреки молбата й да бъде подложена на по-лек режим и интензивно лечение. Неин нов, макар и временен дом, става женският затвор в Олдерсън, Западна Вирджиния. Със закопчани в белезници ръце и крака като истински престъпник, Били Холидей е качена на специален вагон във влака, изпълняващ маршрута от Филаделфия до килиите в Олдерсън. Качването във вагона е последвано от огромна доза морфин в кръвта на певицата. В далечината на гарата през прозореца едно малко момченце е издигнало, изписан с криви и грозновати букви, транспарант, от който се чете: „Били, обичаме те!”. А локомотивът отпред оповестява тръгването. В автобиографичната си книга Лейди Дей пише: „В този миг сечувствах като най-големия идиот. Наркоманите са болни хора. А властите ги преследваткато престъпници, лекарите ги убеждават, чеза тях няма спасение, съдят ги, когато намерятхероин в домовете им, и ги пращат в затвора.Помислете си какво ще стане, ако властитеподгонят диабетиците, данъкът върху инсулина ще нарасне толкова много, че ще може да сенамира само на черния пазар, лекарите ще казват, че това са безнадеждни случаи, после ще залавят диабетиците и ще ги наказват за неплатени данъци и ще ги пращат в затвора. Акозапочнем да правим така у нас, целият свят щекаже, че сме полудели. А на практика правим същото всеки ден с болните, които са жертва нанаркотиците. Затворите са препълнени, а проблемът става все по-сериозен с всеки изминалден”. Едногодишният престой зад решетките и изчистването на кръвта се оказват не кошмар, а истинска почивка за преуморената от разочарования и работа Били Холидей. Тук тя намира не само добри приятели, истинско партньорство, но и много себеподобни, които й възвръщат жаждата за живот. Хора, които й посочват, че магията на щастието се крие не в славата, нито в големите и разтърсващи любови, а в съвсем малките неща около теб – в полъха на вятъра, пъстрите криле на пеперудите, песента на щурците, премигванията на звездите в нощното небе, все неща, на които Били не обръща внимание. Тук, в затвора, й липсва само едно нещо – усмивката на мама Сара, меката топла прегръдка на баба. Никой не умира наистина, докато е в мислите на някого. Лейди Дей започва отново да се усмихва, обръща се към музиката, а директорката на затвора дори й дава да води телефонни разговори. Туктя, както никога досега, разбира, че хората могат да се обичат. Че човеците, дори запозналисе отскоро, могат да се привържат един къмдруг и да бъдат искрени. Нещо толкова недостижимо за нея във външния свят. Годината изтича като ден, а когато настъпва часът да отпътува, да получи свободата си, певицата не есигурна дали това вътре в затвора не е билонейната най-голяма житейска свобода. Всичко това остава зад гърба й, но пък приятелите отпреди, онези същите, които я изоставят по време на съдебния процес, са й организирали подобаващо посрещане – концерт в „Карнеги Хол”. Само шест дни след освобождението й Били Холидей е на сцената. Въпреки злите езици, които твърдят, че този концерт ще е истински провал за певицата, всички билети са продадени още в деня на излизането й от затвора. 3600 места, от които 1000 извънредни, са разположени директно на сцената. А във вечерта на концерта многохилядна тълпа, далеч надвишаваща броя на закупените билети, е обсадила „Карнеги Хол”. Почитателите на Лейди Дей не са я забравили. В минутите преди началото в гримьорната на звездата пристига огромна кошница с гардении, любимото й бяло цвете, което още през 30-те години се е превърнало в неин атрибут. Откъсва няколко цвята от този вечнозелен храст, вплита ги в косите си, отпива глътка вода, поема дълбоко въздух и се отправя към сцената. Часът е точно 20 без минута. Приглажда любимата си бяла рокля, извръща глава към тавана, разтваря устните си в най-широката възможна усмивка и се оставя да се разтвори в светлината на блесналите срещу й прожекторите. Когато я виждат, аплодисментите на екзалтираната публика не стихват през първите пет минути, а към сцената летят цветове от гардения. Концертът върви по план, а след първата част от 50 минути певицата се оттегля за кратка почивка в съблекалнята. Преоблича се, този път е в черна изящна рокля. Освежавайки грима си, пред огледалото съзира, че я очаква светлорозова гардения с малко късче хартия до нея, на което бързо някой е надраскал следния текст: „Вие сте благословена! Г-н Елиът, онзисмахнат млад директор на затвора”. Били се усмихва, с остър жест втъква специалния цвят в косата си и бързо се отправя към сцената. Едно от огледалата в коридора, отвеждащ я към залата, отразява тънка струя кръв. Тя не е забелязала, че гарденията на г-н Елиът е снабдена с игла за прихващане към роклята й, а не към косата. Били избърсва червената диря и смело се впуска в следващата част на концерта. Прозвучават общо 33 песни. А когато трябва да бъде сложен край на концерта с изпълнението на 34-тата песен „Странен плод”, Лейди Дей е обляна цялата в пот, примесена с кръв. Тежкият грим на очите също е започнал да се разтича, а публиката се е превърнала в огромно бездиханно кълбо от чувства. Веднага след изпълнението на песента Били Холидей се спуска към задкулисното пространство, където, след като вижда лика си в огледалото, припада. „Изглеждах, все едно умирам. Приличахна ранено чудовище. И всичко заради едно лекоодраскване с една игла”, разказва за нелепия инцидент певицата. Сред гостите на този концерт не е само директорът на първия затвор, в който Елианора лежи, г-н Елиът, който този път не се престрашава да се срещне с нея очи в очи, но и г-жа Хелън Хиронимус, дамата, управляваща женския затвор в Олдерсън. Тук са близки приятели на Ели от Балтимор, тук са нейни музикални партньори, актьори, режисьори, писатели, политици. Тук в залата е най-важното за Били в този момент – обичта на хора, тази изменчива любов, която винаги е търсила. През 50-те години Били Холидей, макар и заклела се, че няма да го направи никога повече, допуска до себе си мъж. Свързва живота си със стария си приятел и познайник, а сега неин мениджър Луис Маккей. Това е мъжът, който й помага да покори Европа. Мъжът, който я вдъхновява да напише: „Казват, че никой не можеда изпее думата „глад” като мен. Или думата„любов”. Може и така да е. Защото многодобре знам какво означават и двете думи. Навярно имам достатъчно гордост да не се срамувам от тях, достатъчно смелост да не искам да забравя нито Балтимор, нито УелферАйлънд, нито католическия пансион, нито съдиите, които ме тикнаха зад решетките,нито всички градове от източните до западните брегове, от които нося куп белези и тъжниспомени, нито Филаделфия, нито Олдерсън,нито Холивуд, нито Сан Франциско… Кадилаците и хермелиновите палта – а такива съм имала доста – не могат да изкупят мъката и преживените страдания. Всичко, което съмнаучила в тези градове и на тези места, се съдържа в тези две думи. Трябва да имаш какво даядеш и кого да обичаш, за да можеш спокойно даслушаш проповедите на тема „Как да живеем икак да се държим”. И именно поради тези причини станах това, което съм, и мога да мечтая за бъдещето. Ето какъв е моят жизненблян: винаги съм мечтала да си имам къща насело, където да събирам бездомни кучета и изоставени деца, които не са желани от родителите си, деца, независимо дали са черни, синиили зелени”. За съжаление нито един от тези блянове на певицата не се осъществява, защото любимият мъж до нея Луис Маккей е и мъжът, който не само я вдъхновява, но и я повлича отново във вертепите на хероина. Тя се завръща системно към унищожителната му помощ, а с това се връщат и скандалите с властите. Следват години на тихо спокойствие, примесено с обществени скандали, месечни престои зад решетките, медийни злословия. Месеци на скиталчество в планината, по брега на океана, в пустошта. Дни на мъчителен хероинов глад, на бурни концерти, на самота. Минути, в които тежестта на битието е непоносима, но всичко трябва да продължи. И то наистина продължава. Били Холидей никога няма да слезе от сцената. Тя ще продължи да пее, макар и амортизирана от болките и хероина, от сълзите и студа в затвора. На 31 май 1959 г. певицата е хоспитализирана по спешност в Metropolitan Hospital в Ню Йорк. Цирозата на черния дроб, която е диагностицирана преди няколко години, е започнала прогресивно да унищожава тялото на Лейди Дей. Тя е отслабнала с 9 килограма за три месеца. На 15 юли в болничната й стая, обляна от светлина, пристъпва един католически свещеник, които й дава последно причастие. Два дни по-късно уредите, поддържащи живота й, утихват. Часът е 3:10. Умира със 70 цента в банката и 750 долара неизплатени авторски права. Пръв в болницата, научил за кончината на звездата, пристига г-н Елиът от затвора. Този влюбен в Били мъж, който цял живот не се престрашава да й предложи искрената си любов, сега е тук отново с любимите гардении на певицата. Присяда до нея на леглото, придърпва все още топлата й ръка, целува я и излиза. А на перваза на прозореца е малката любима парцалена кукла Доли, която е неотлъчно до Лейди Дей дори в затворите, дори на сцената, и сега като жива, сякаш гледа как слънцето на новия ден уж като на игра се опитва да преодолее хоризонта. Няколко месеца по-късно трупът на г-н Елиът е открит в сивите мрачни води на Ийст Ривър.