Граф Сен Жермен живее вечно в главите на българските икономисти.

Всички сме чували лафа на Маргрет Тачър, че безпла­тен обяд няма. Аз пък твърдя, че безплатен обяд има и понякога трябва задължително да се даде, за да не гладуват дори ситите. Поне така излиза от учение­то на големия икономист Мейнард Кейнс, което и до днес доминира политиката на мъдрите държави. Нямам пред­вид републиката на глупостта, наречена България. Ако например по време на криза държавата даде една пържола на бедните, според Кейнс е напълно възможно да получи обратно две. И обратното – ако им отнеме обяда, ще загуби две. Или три. И така нататък. С две думи скъперничеството по време на криза води до катастрофа. И най­-яркият пример е България. През 2008 г. тя отне обяда на бедните и затова и до ден днешен не може да излезе от депресията. По моите скромни аматьорски изчисления това свива икономическата активност поне с 2 процента всяка година. Ето и едни числа, които няма да видите така свързани в нито един правителствен доклад. През все още „пропорционалната” 2007 г. приходите от данъка върху доходите на хората са се увеличили с 484 милиона лева спрямо 2006 г. Но през първата „плоска” 2008 г. те са се увеличили само със 169 милиона лева – вместо ускорение, виждаме забавяне.* И през двете години имаме един и същ ръст на БВП – около 6 на сто. Откъде идва това трикратно забавяне? Да не би да е от плоския данък? Ако да, то това е в пълен разрез с всичко, което сте чули по телевизията или сте прочели във вестниците. И всички „експерти” трябва да бъдат изпратени да пасат овцете. И до днес всички говорещи глави в България са убедени, че щом сме въвели плоския данък, приходите веднага скочили по­-високо от Стефка Костадинова. И понеже не могат да обяснят какво се случва и защо, те предлагат самобичуване на грешниците. Глупостта е по­-заразителна и от грипа. Историята показва, че когато държавата е в упадък, елитът оглупява с предимство, докато интелектът му пада много под нивото на простия орач. Класическият пример за оглупяла откъм главата държава е Франция през втората половина на XVIII век, когато френският „просветен” елит е бил забавляван от най­-великите шарлатани в човешката история – Сен Жермен, Калиостро, Казанова. И още редица други. Да вземем граф Сен Жермен, който уж е владеел тайната на вечния живот. Някои са вярвали, че е на 200 години, други – на 800, а трети – на 4000. Самият граф е обичал да разказва за срещите си с Исус, Цезар, Тутанкамон. И придворните го слушали с отворена уста. Твърдял е, че може да направи един голям диамант от два малки. И на това вярвали. В същото време най-­големите икономисти на онази епоха, сред които и трима поредни финансови министри, се опитвали да обяснят, че ако не се обложи с данъци аристокрацията, ще стане много лошо за всички. Но никой не им повярвал. В крайна сметка наистина станало много лошо за всички и най-­вече за цвета на аристокрацията, който се разделил с главата си на гилотината. Истината е, че великите мошеници във френския аристократичен елит всъщност са били шпиони. В повечето случаи – венециански. По онова време Венеция все още е била приказно богата, но не е била в състояние да се отбранява от големите държави. Затова е въртяла невероятни интриги само и само да отслаби най-­голямата заплаха – Франция.

Днес у нас няма велики илюзионисти като Сен Жермен, Калиостро или Казанова. Но пък имаме неолиберални фондации и мозъчни тръстове, които проповядват да правим точно обратното на това, което се върши в държавите на техните спонсори. Аз не казвам, че са венециански шпиони – това са културни млади хора, които са в плена на хипнозата. Те вече са изгубили способността си да мислят критично. Защото, ако решат малко да разсъждават – сбогом, фондация и кариера. Та да се върнем на числата. Истината е, че от 2001 до 2009 г. икономическата активност бе във възход и, естествено, приходите в бюджета от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) не само растяха, но и този растеж постоянно се ускоряваше. Както казах по-­горе, през последната година с прогресивно облагане, 2007 г., тези приходи скочиха с цели 484 милиона лева. Беше ли „плоската” 2008 г. успешна за данъците? За да кажем да, би трябвало увеличението да е поне 500 милиона. Вместо това то падна до жалките 169 милиона. Представете си една спортна кола, която бързо се ускорява от 50 до 150 километра в час. И през 2008 г. изведнъж набива спирачки и намалява до 50 километра в час. Точно това се случи с въвеждането на плоския данък у нас. Може да се спори дали има пряка следствена връзка, но едно е ясно – нямаше никакво подобрение на събираемостта, както твърдят и до ден днешен неолибералите по телевизията. Но нещата са още по-­зле, отколкото личи на пръв поглед. Заедно с плоския данък през 2008 г. бе въведен и „данък бедност” – премахнат бе необлагаемият минимум. Така стотици хиляди бедни хора започнаха също да плащат. Ако не се броят тези допълнителни пари, всъщност приходите са намалели с 231 милиона. Това е по мои хипотетични сметки, смейте се, ако щете, но те едва ли са далеч от истината. Казвам мои сметки, тъй като в статистиката не можах да открия отделни данни за постъпленията от „данък бедност”. Това явно е класифицирана информация. Но през декември министърът на труда заяви, че ако сега се премахне необлагаемият минимум, бюджетът ще загуби 600 милиона лева. Явно властта все пак си има свои разчети, но ги пази в тайна, за да не могат будните хора да видят истината. Затова приемам, че през 2008 г. постъпленията от „данък бедност” са били 400 милиона. Изваждаме ги от 169 милиона и получаваме минус 231 милиона – това са пари, които са подарени на богатите. Робин Худ, но наопаки. Значи, ако се върнем към примера с автомобила, през 2007 г. той се е ускорил до 150 км.ч, но през първата „плоска” година е ударил спирачки, включил е на задна и е тръгнал назад с 50 километра в час. И да не лъсне какви са идиоти, неолибералите хвърлят шапки и твърдят, че колата е вдигнала над 300 километра. Реално обаче плоският данък не е довел до никакво „осветяване” на доходите и няма никаква „крива на Лафер”. Има пълна катастрофа. „Кривата на Лафер” е една примитивна теория, с която неолибералите обясняват шашмите си. Според нея намаляването на данъците увеличава постъпленията, тъй като хората спират да крият доходите си. Тази теория е нещо като помадата за подмладяване, която граф Сен Жермен е раздавал на придворните дами. Днес се знае, че тези помади са съдържали олово. Та така и с тази крива. Истината е, че в данъчното преразпределение и в приходите има не една, а няколко криви, които се движат в различни посоки. При това всичките се изчисляват с добре познати формули. Защо да ги обединиш в една­ единствена крива, която скрива цялата конкретика? Може би, защото конкретиката има класов характер. Обядът е безплатен, но само ако го дадеш на бедните. Неолибералите най­-много се гордеят с това, че през 2007 и 2008 г. са се увеличили приходите от корпоративен данък. Но истината е, че споменатите 400 милиона, които свиват потреблението, след година­-две неизбежно удрят и компаниите. Ако отнемеш вечерята на бедния, накрая всички губят. Например, ако през 2008 г. приходите от корпоративния данък са стигнали рекордните 2 милиарда и 228,5 милиона лева, през 2012 г. са били едва 1 милиард и 478 милиона. Намаление с 34 на сто за 4 години. Като дял от БВП този данък тогава е бил 3,2 процента, а днес е спаднал до 1,9 процента от БВП. Така че резултатите от плоския данък както за икономиката, така и за бюджета са си чиста катастрофа. Ако нещо изобщо покрива дупките, това са тези допълнителни 600 милиона, които се прибират от „данък бедност” и които още повече закопават България. Тук не говоря за „социална справедливост”, у нас на никого не му пука за нея. Става дума за огромната пробойна под ватерлинията на икономиката, която е на път да потопи кораба. Плоският данък, който подари на богатите 231 милиона, постепенно убива техния бизнес. По моите най-груби сметки той намалява ръста на Брутния вътрешен продукт (БВП) с около 1,5-2 на сто годишно и ни осъжда на вечна депресия, безработица и Терминал 2. Ако бяхме запазили стария данък, вероятно през 2009 г. рецесията нямаше да е повече от 1­2 на сто от БВП вместо 5,5, а през 2010 г. вече щяхме да сме излезли от депресията. Сега Орешарски нямаше да планира в бюджета за 2014 г. 1,8 на сто ръст на БВП, от което най-­вероятно ще остане под 1 процент, а може би 4 на сто. И предприемачите нямаше да спускат кепенци, а щяха да се надпреварват да отварят нови работни места. Всички тези мои твърдения се изчисляват сравнително лесно с формули, които наричаме „акселератори” и „мултипликатори”. Всички знаем, че икономиката не се развива линейно напред и нагоре, а следва осцилираща крива, стръмно нагоре, а после стръмно надолу. Какво й пречи да се движи равномерно? Причината е, че сравнително малко увеличение в потреблението обикновено предизвиква много по-голямо увеличение в инвестициите, което отваря много нови работни места, още повече надува потреблението, а оттам идват и още повече инвестиции. В един момент обаче инвестициите толкова изпреварват потреблението, че икономиката хуква надолу със същата скорост – предприемачите спират да инвестират, работните места рязко се съкращават, потреблението се свива още повече и, естествено, който има излишни пари, започва да ги спестява. Същите акселератори и мултипликатори, които са дърпали икономиката мощно нагоре, сега още по­мощно я сриват. Затова възходът винаги е по­мощен от реалното развитие, а спадът е още по­-стръмен. А сега да видим как се пресмята действието на тези процеси. Най-грубо казано, формулата на мултипликатора се получава, ако разделим склонността към потребление на склонността към спестяване. При най­-бедните числителят е максимално висок, тъй като те ще похарчат всичко за най-­необходимите си нужди. Знаменателят е близо до нулата, тъй като те не спестяват почти нищо. Следователно, ако тези 600 милиона лева от „данък бедност” не им се отнемат, а се оставят в ръцете им, те ще влязат в бърз оборот и ще увеличат Брутния вътрешен продукт на страната с 1 милиард и 200 млн., 1 милиард и 800 млн. и повече лева. Да вземем един скромен за тази група хора мултипликатор, числото 2. Значи „данък бедност” лишава страната от 1 милиард и 200 млн. лева ръст на БВП, което при днешните му стойности е някъде около 1,5 на сто. И обратното – при доходите на богатите мултипликаторът е по-­малък от едно. Тяхната „склонност към потребление” е минимална, тъй като те вече са задоволили потребностите си. Затова пък склонността към спестяване е максимална, тъй като в периоди на икономическа депресия всички допълнителни доходи се спестяват. Когато бизнесът не върви, никой не е луд да инвестира. Следователно тези 231 милиона лева, които по-­заможните получиха като бонус през 2008 г., на практика изпадат от стопанския оборот. Те само задълбочават кризата. До тук преразказвам малко грубо учебника по икономика, който си отмъкнах от гимназията в САЩ през 60­те години. В него пише, че когато икономиката тръгне надолу, сривът може да бъде спрян от няколко стабилизатора. Първо, помощта за бедните. Второ, прогресивното данъчно облагане. И, трето, държавните инвестиции. Най-­грубо казано, по време на възходящ цикъл държавата трябва да пести, а по време на рецесия да харчи, да раздава безплатен обяд. Ние направихме обратното и сега се чудим защо нацията изчезва. В учебника има и една графика за циклите в американската икономика. Оказва се, че през почти половината от времето между 1858 и 1940 г. държавата е била в рецесия и депресия. И най­-дългият период е някъде между 1933 и 1940 г., когато действат точно същите сили, които имаме и днес. След това обаче депресиите почти изчезват чак до 60­те години. Причината е очевидна – САЩ започват да прилагат описаните по-­горе кейнсиански „стабилизатори” и депресиите изчезват като явление. От всичко казано до тук излиза, че неравенството забавя икономическия растеж по чисто технически причини – то засилва негативните мултипликатори в икономиката. През 2008 г. България излезе на първо място по неравенство в Европа. Чудно ли е, че оттогава нещата у нас вървят все на изуй гащи? Всеки неолиберал ще каже, че моят мухлясал учебник от 60­те години отдавна е опроверган от модерната икономическа теория. Само че истината е, че последните години показаха точно обратното – моят учебник е прав, а неолибералното обяснение за кризите е като помадата на Сен Жермен – чиста отрова и бръчки по физиономията. Но аз вярвам, че родните неолиберали от фондации, мозъчни тръстове и партии все пак са невинни. Макар и заблудени. Те не могат да повярват, че готовите рецепти, които получават от кораба майка, са опасна отрова. Каквото и да говорят американските фондации, САЩ винаги са следвали уроците на Кейнс. Така направиха и сега. Когато кризата се развихри, те развързаха кесията и вдигнаха бюджетния дефицит над 10 на сто. На безработните бяха дадени допълнителни помощи, а горната данъчна ставка се увеличи от 34 на 39 на сто. Затова САЩ излязоха от кризата само за три­-четири месеца, а след това, макар и колебливо, се върнаха към растежа. Безработицата пак спадна до 7 на сто, макар че американците продължават да я смятат за висока. Точно обратното направи Европа. Тя се намаза с помадата на Сен Жермен. През 2010 г. Германия започна с добър ръст и затова наложи на всички останали членки „пакт за финансова стабилност”, който ги принуждава да орежат бюджетните разходи точно когато трябваше да ги увеличават. Тази очевидна глупост си има своите автори и те не са в България. Тук, у нас, само им се водят по акъла. Ето например какво твърди знаменитият икономист Владимир Каролев в сайта Офнюз: „Само че (както показаха проучванията на професора от Харвард Алберто Алесина и негови колеги от департамента по икономика) в повечето случаи, когато са орязвани публични разходи в началото на криза, възстановяването е много бързо и значимо, особено ако орязването на разходите е било съпроводено със структурни реформи – например улесняване на наемането и уволнението на работна ръка”.** Орязването на разходите водело да излизане от криза и възстановяване? Но нали не само кейнсианството, човешкият опит сочи точно обратното! Обаче професор Алберто Алесина го доказва със статистики и таблици точно както знаменитият граф Сен Жермен е будалкал мющериите си от двора на Луи XV. Не друг, а Европейската комисия поръча на Алберто Алесина и неговата партньорка Силвия Ардагна да напишат доклад как развитите държави са си намалявали дефицитите през последните 40 години. И от доклада излезе, че „остеритетът” (бюджетната строгост) много по-­често води до растеж на икономиката, отколкото обратното. Много ясно, че това изследване се оказа фалшификат. За повече подробности можете да прочетете статията в сп. „Атлантик” „Голямата заблуда за дълга. Как математиката доказва, че остеритетът греши”.*** По­-подробен анализ можете да видите в бестселъра на професор Марк Блайт „Остеритет: Историята на една опасна идея”. Илюзионният трик на Алесина се свежда до това, че той дава за пример държави, които са орязали бюджетните дефицити, но не по време на криза, а при възход и загряване на икономиката. А точно същото препоръчва и Кейнс. Но през 2009 и 2010 г. европейските лидери се зарадваха наистина на доклада на Алесина просто защото той им даде алиби да стоварят кризата върху бедните. Колкото пъти Бойко Борисов и Симеон Дянков посещаваха големите европейски форуми, тези измишльотини им бяха втълпявани от най-­големите европейски авторитети. Можем ли да ги виним, че се връзват. Кой е Бойко Борисов, та да не вярва на Жан Клод Трише, шеф на Централната европейска банка? Времето на Алесина и другите неолиберални илюзионисти приключи през 2012 г., когато МВФ в своя годишен доклад обяви, че „негативните фискални мултипликатори в Еврозоната са били масово подценени, така че ефектът от (бюджетните) съкращенията е увеличен 1,5 пъти”. Както виждате, сметката на МВФ не е много далеч от моята. Не знам дали си спомняте, но през 2010 г. г­н Дянков дори се опита да закрепи днешните плоски данъци в конституцията и бе само на една крачка да го стори. Изкуфелият парламентарен елит бе убеден, че това ще е нещо чудесно, то ще ни предпази от популизма, който може да получи власт в следващите парламенти. Така „негативните фискални мултипликатори” щяха да се циментират за десетилетия и положението на България щеше да е още по-неспасяемо. Днес поне можем да се надяваме, че на власт ще дойде някой, който разбира от икономика. Ако предложението на Дянков бе минало, и да дойде такъв управник, ръцете му щяха да са вързани. Истината е, че днешната политика на бюджетна строгост вече е изпробвана в Европа през 20­те и 30­те години на миналия век. Резултатът навсякъде е трагичен. Днес в България е същото, каквото и във Ваймарска Германия през 1932 г. Както днес ние се държим за валутния борд като удавник за сламка, така тогавашните немски управници са жертвали икономиката си, за да спасят златния стандарт. Това е включвало „негативния мултипликатор” на максимум, потреблението се е свивало, работните места са изчезвали и нещата са вървели към социална революция. И знаете ли кой е обещал да сложи край на фискалната строгост и на златния стандарт? Хитлер! Днес у нас тези идеи ги пуска предимно Волен Сидеров. Впрочем Хитлер си е изпълнил обещанието и германската икономика веднага е тръгнала на бързи обороти. Лошото е, че е изпълнил и другите си обещания.

*Държавен вестник, броевете, в които е обнародван Законът за държавния бюджет на Република България за периода 1945-2009 г.

**„Шест икономически мита“, Offnews, Владимир Каролев, 26 октомври 2012 г.

***The Great Debt Delusion: How Math Keeps Proving Austerity Wrong, Matthew O’Brien, 16.04.2013, The Atlantic.