Фразата „Безцветните зелени идеи спят яростно“ (The colorless green ideas sleep furiously) е използвана за пръв път от американския лингвист Ноам Чомски в книгата му „Синтактични структури“ (1957 г.). Тя се използва като пример за граматически коректно изречение, което е изцяло невалидно в семантичен план (няма никакъв реален смисъл). Има доста опити фразата да бъде изпълнена с някакъв смисъл – моите собствени студенти са особено креативни в тази дейност. Въпреки това обаче от логико-семантична гледна точка „безцветните зелени идеи“ си остават просто глупост.

Днес безсмисленото изречение на Ноам Чомски е прекрасна метафора за дясноцентристките партии в Европа – изразители на корпоративни либертариански интереси, окончателно скъсали с всякаква цялостна идеология. Еманюел Макрон си позволи да дефинира себе си като „нито десен, нито ляв“ едва през 2016 г., но България отново е „по-католическа от папата“. Едрият и харизматичен Бойко Борисов управлява страната от 2009 г., успешно запълвайки политическия вакуум с „безцветни зелени идеи“.

Държавата и идеологията са основният враг на икономическите елити – това важи изцяло за България в най-новата й история, а вероятно и изобщо. Пълната икономическа свобода е несъвместима със социалната сигурност, със задоволяването на интересите на широки масиви от население и с политическата стабилност. Финансовият елит у нас играе ролята на паразит – той се „залепя“ за определена идеология (определен цялостен комплекс от ценности, отнасящ се до цялото общество), придава й собствен смисъл и се храни от нея. После твърде лесно си избира друга идеология и се прехвърля към нея.

Именно това се случва в България от 80-те години насам. Комунистическата държава развива ударно промишленост през 50-70-те години на ХХ в. В края на този период онези, които са строили тази промишленост, биват изтеглени на държавни длъжности и биват в голяма степен заменени начело на предприятията с технократи от второ поколение – хора, отгледани от „развития социализъм“, които гледат с насмешка на ръководната роля на държавата и на марксистката идеология, но са принудени да се съобразяват с тях.

През 1989 г. първият проблем (държавният апарат) беше решен успешно – държавата като макроструктура, която не позволява натрупването на съществени частни икономически активи, на практика изчезна и технократският елит започна да се държи като глутница отвързани бесни кучета. Част от предприятията бяха изцедени и съсипани, а техните директори получиха тлъсти комисиони за това. Друга част от тях беше приватизирана за жълти стотинки и започна да работи под инструкциите на едрите западноевропейски и американски концерни. Резултатът беше кохерентен – България беше сведена до второстепенна туристическа дестинация, в която германските и американските туристи можеха да му отпускат края през юли и август, и до аутсорсинг център, чийто символ е Бизнес паркът в софийския квартал „Младост“ (гордостта на президента Плевнелиев).

През 90-те години обаче вторият проблем остана. Идеологическите платформи все още бяха нужни на електората и технократите капиталисти трябваше да се съобразят с това. При основаването си СДС се състои предимно от бедни дисиденти, искрено вярващи в десния либерализъм и искрено мразещи комунизма. Неслучайно в техен символ се превръща именно д-р Желю Желев – един действително честен човек и добър учен. Както подчертава самият той обаче, учредителите на новата дясна партия са „бедни като църковни мишки“ – техните схващания отговарят на новите трендове в българското общество, но контрол върху икономическите активи на България (все още държавни) им липсва изцяло. Старата, идеологически безцветна номенклатура е поставена в обратното положение – тя държи лостовете на икономиката, но се нуждае от параван, от обосновка на претенциите си да управлява.

Символът на тази прослойка без съмнение е Иван Костов – бившият преподавател по политикономия, който поради пословичната си научна некадърност така и не успява да се издигне в университетската йерархия над главен асистент. Лош научен работник, той обаче успява да се добере до нещо друго – информация за икономическите активи на държавата. Срещата на двете знакови личности, номенклатурчика Костов и идеалиста дисидент Желев, е метафорична за новия строй. Срещата се провежда на една маса в сладкарница „Пролет“ през зимата на 1989-1990 г., където д-р Желев приема симпатизанти. Костов отива при него с бизнес предложение – информация срещу пари. Надеждите му за честна сделка обаче са попарени – основателят на СДС го уведомява, че новата партия пари няма. В този момент Костов си отива, но бързо осъзнава ползите от „седесарската“ идеология. След преврата от зимата на 1997 г. той вече е яхнал вълната, намерил си е организъм за паразитиране и повежда правителството.

Каква е идеологията на управляващите през този период? Тя само формално има нещо общо с класическия либерализъм и възпяването на частната собственост и частната инициатива. Кръгът на Костов употребява термини като „дребен и среден бизнес“, „право на собственост“, „свобода“ по същия начин, по който десетина години по-рано е използвал марксистката терминология. Във визията на тези „десни“ хора дребният бизнес и дребното предприемачество представляват просто необходимо зло – „икономия“ (ако използваме християнското понятие, което обозначава Божието позволение да се случва нещо, противоречащо на християнския мироглед и догми).

Идеологията, върху която те паразитират, се основава на правото на всеки човек да се конкурира свободно с всички останали в условията на идеализирания „пазар“. Това, което наистина интересува едрите новобогаташи с комунистическо минало обаче, е едрият бизнес, монополът, съсредоточаването на цялата власт в ръцете на шепа силно зависими от западния свят олигарси еничари.

Дребният бизнес и частната инициатива са удобни идеологеми, чийто единствен реален резултат е обосновката на все по-голямото абдикиране на държавата от икономиката. Всеки е свободен и сам гради живота си. Ако не успее да си го изгради, вината е негова. Всички сектори трябва да се сведат до търговски дружества, генериращи печалба за частни лица (включително здравеопазване и образование). Ролята на държавата е да поддържа ортодоксалната прозападна ориентация на страната и да гради инфраструктура за едрите капиталисти (разбира се, с комисиони за обществени поръчки). За обикновения гражданин (дребен предприемач, наемен работник, държавен чиновник) остава непосилното данъчно бреме, гарнирано с купчина глупости за личната свобода и опростенческото демонизиране на комунистическото минало, в което, видите ли, не сме имали кока-кола и полуумна западна попмузика.

Сега има чудесна свобода и конкуренция. „Кока-кола“ и нейните продукти са навсякъде и извън супермаркетите не можеш да намериш нищо за пиене, което да не съдържа 20 грама захар на 100 милилитра продукт. Американските „звезди“ са навсякъде из радиата и телевизиите. Можем да свалим пропаганден холивудски буламач от безброй торент сайтове.

Още една идеологическа добавка. Изречението на Ноам Чомски е дваж по-добра метафора, защото в дясното политическо пространство намери израз и т.нар. „зелена идея“ – опазването на природата, което стана първият двигател в падането на комунизма чрез движението „Екогласност“. Не че природата не е важна. Изключително важна е. Лошото е, когато тя се превръща в разсейваща стратегия, маскираща останалите проблеми на обществото.

Класическата дясна идеология обаче също имаше твърде тесни граници, които не устройваха достатъчно икономическия елит. Той трябваше да се отърве от идеологията изобщо, защото либерализмът се основава на ефективния обществен пакт между работодатели и наемен труд. Трябваше да се осигурява кодекс на труда, социална политика, нормирано работно време и (Боже, опази!) минимална работна заплата.

Затова се появиха „безцветните зелени идеи“ и в момента, в който това стана, забогателите технократи безпрепятствено слязоха от коня на традиционната десница и откриха нови кръгозори. Трябва да признаем на българския елит, че беше първенец в това. Макрон се появи цели 15 години след Сакскобургготски и 7 години след Борисов. Ако не друго, първи сме по манипулируемост и политическа неграмотност.

Феноменът „дясноцентризъм“ направи първия си марш в България през 2001 г., когато парламентарните избори  бяха спечелени от Симеон Сакскобургготски – един типичен фигурант, чиято единствена лична цел беше реституцията на държавните имоти, „дарени“ на баща му и дядо му.

Нито г-н Сакскобургготски, нито стоящите зад него реални кукловоди имаха някаква реална политическа програма, освен вероятно защитаването на колониалната ни зависимост от ЕС и САЩ. Начело на държавата застанаха основно „експерти“ – технократи със задълбочени познания в определени тесни области, на които им липсваше обща визия за посоката, в която трябва да се движи страната. Срещу повечето от тези хора не може да се каже нищо лошо и именно в това се гради най-тежката манипулативна стратегия на монополисткия елит – когато не искаш да те ограничават политически платформи, се съсредоточаваш върху злободневни проблеми и събираш специалисти, които да ги решат. България от 1989 г. насам обаче има един-единствен доминиращ злободневен проблем – ниските доходи.

Този проблем е крайно несъвместим с интересите на онези, които реално ни управляват, и поради тази причина се превръща устойчиво в тема табу. Доходите не са проблем на държавата, а частен въпрос, който всеки трябва да реши сам за себе си. Подобен аргумент, градящ се на абстрактното схващане за „свобода“, е подходящ за малцината (поне в България) „умерени“ хора, които успяват да свързват двата края, притежават фолксваген втора употреба (а не фиатче трета ръка) и живеят в големите градове, но е крайно неубедителен за мнозинството от населението.

Поради тази причина безцветният политически елит използва безброй разсейващи стратегии и измисля проблеми, които биват представени като причини за ниските доходи и впоследствие биват тържествено решавани.

На реторически език този тип логическа манипулация се нарича „non causa pro causa“ („не-причина вместо причина“) и най-типичното й проявление е т.нар. „червена херинга“ („red herring“) – в елизабетинска Англия по време на лов аристократите са привличали лисицата с парчета вкусна пушена херинга, за да я вкарат в засада. Типични примери за такива привидни причини напоследък бяха инсинуациите на тема „корупция“, „мажоритарен вот“ и „изборни права на българите в чужбина“. Конкретно мажоритарният вот е най-добрият израз на желанието на политико-икономическите клики да се отърват изцяло от идеологията и да обосновават властта си само на базата на изградения с много пари имидж на своите „лидери“. Симеон Сакскобургготски беше абсолютен абсурд – човек, който управлява само на базата на благородния си произход. Става дума за принадлежност към династия, която е вкарала България в три национални катастрофи впрочем. Обаче гласуващите хора поверваха. Бойко Борисов поне не е чак толкова абсурден.

За щастие нашите политически играчи все още не са се сетили за брилянтната метафора, която използват опитните бразилски богаташи в реториката си срещу синдикалния деец Лула да Силва. От около половин век те призовават гладуващите жители на страната си да изчакат, докато „кълбото от блага се увеличи“. Тогава щели да преразпределят.

На помощ на довчерашните комунисти дойде и пропагандното изграждане на миналото. Заедно с демонизацията на комунизма беше направен доста успешен опит да се реабилитира една нестабилна и упадъчна епоха, когато уж България е била в своя икономически и интелектуален зенит – времето между двете войни. Чакаме с нетърпение епизод 2 – най-после да се появи улица „Цар Фердинанд“.

Ако обърнем аргумента срещу самите антикомунисти, реабилитацията на н.в. дядото на г-н Сакскобургготски е също толкова абсурдна, колкото опитите на някои кръгове в Русия да реабилитират Й. Сталин. Поради некадърността и политическото тесногръдие на тази династия измират без смисъл стотици хиляди българи. И няма „но“.

Пълният фактически крах на първото дясноцентристко управление предопредели временния възход на демократичната левица от европейски тип. Идеологията на лявото пространство в България, което съумява все още да запази някаква политическа платформа заедно с разпокъсаните истински десни партии, е тема на следващ анализ.

Управлението на Тройната коалиция, колкото и праволинейно проевропейско да беше, е подлагано на най-сериозната демонизация след епохата на Жан Виденов. Тази демонизация даде плод и през 2009 г. на власт окончателно дойде безцветната икономическа върхушка, маскирана под нищо незначещото наименование „дясноцентризъм“. Безбройните манипулативни стратегии, на които сме свидетели от осем години насам, представляват безвкусен бъркоч от пълен с консерванти антикомунизъм, токсична за страната русофобия и пресолен брюкселски чиновнически език.

Г-н Борисов безпроблемно лавира между традиционната десница и патриотите именно поради факта, че той самият не е обвързан с каквато и да било идеология. Ако БСП проявяваше склонност да се откаже от политическа платформа изобщо, той щеше да прегърне сърдечно г-жа Нинова и да й даде завидно парче от баницата. „Решаването на проблеми“ стига до строежа на скъпа и некачествена инфраструктура – магистрали, спортни съоръжения, метро и т.н. Когато проблемът с доходите се появи на февруарските протести през 2013 г., премиерът просто подаде оставка.

Изборите бяха спечелени от левицата, която веднага след това беше очернена по очевидно манипулативен начин от бурлеската с Делян Пеевски и протестите срещу Пламен Орешарски. През второто правителство на г-н Борисов същият проблем отново подаде глава, този път устойчиво. Проблем за него самия обаче нямаше – средната работна заплата била нараснала с няколкостотин процента, щяла да продължи да нараства и в бъдеще.

Истината за доходите е, че ние изобщо не се борим за по-висок стандарт на живот. Доходите ни просто отчаяно се опитват да достигнат непосилните западноевропейски цени на основните хранителни продукти и нарастващите режийни разходи, породени в голяма степен от лошите ни отношения с Русия. Въпреки несъмнените „успехи“ на „реалполитиката“ на г-н Борисов обаче още една оставка не вреди, нали така?

А геополитическите процеси в света вървят. Безпътицата на дясноцентризма очевидно не може да се справи нито с понижаващия се стандарт на живот в Южна Европа, нито с бежанците и радикалния ислям. Рано или късно г-н Макрон, г-жа Меркел и г-н Борисов ще си отидат, но какво ще остане след тях? Една залята от външни елементи, но все още силна Европа, лишена от Великобритания, САЩ и Русия. Лагерите се оформят по един смущаващо познат начин. По същия начин са се разделили силите по времето на кайзер Вилхелм с Антантата и Централните сили. През този период дядото на г-н Сакскобургготски ни поставя на страната на губещите Германия и Австро-Унгария срещу САЩ и Русия. По подобен начин са се оформили полюсите през 30-те години с Тристранния пакт, организиран отново около изцедената от демократичния Хинденбург пост-Ваймарска Германия. Тук обаче немската идеология е по-кохерентна, оформена около национализма и демонизирането на вътрешния враг – евреите. И бащата на г-н Сакскобургготски ни вкарва пак в пагубен съюз с Райха, който ни поставя на страната на губещите и впрочем докарва убедително комунизма в България.

В наше време слабите и безидейни десноцентристки чиновнически управления в Германия и Франция, които не могат да се справят със сериозните проблеми на континента, постепенно губят подкрепата на САЩ и радикално пресичат опитите на Русия за справедливо сближаване. Според мен само след няколко години на власт ще дойде нова континентална идеология, брутално радикална, с визия за Велика Европа. Без значение с какви средства ще се води войната (дипломатически, конвенционални, атомни), едно е сигурно. Ние отново ще сме на страната на губещите. Историята се повтаря.

Автор: Доц. Герасим Петрински 

Източник: Glasove.com