Берлинският Потсдамерплац. Пустеещо пространство по време на Студената война. Ничия земя между Източен и Западен Берлин. Между „социалистическия” и „капиталистическия” свят. Днес Потсдамерплац е изпълнен с живот. Има всякакви хора. От всички цветове. От всички нации. От всички религии. От всички полове. Тръгнали са да вършат работа. Или просто се разхождат. Някои разглеждат. Други похапват. Трети се обичат. Тук се срещат модерната архитектура и големите корпорации. Това е центърът на модерността. На германската. А и на европейската. Площадът е умалено копие на столицата. Той е в нейното сърце, така както Берлин е сърцето на Европа. Площадът носи името на Потсдам, защото, когато е създаван, точно от тук е минавал пътят, свързващ Берлин с този град. През 1660 г. Великият курфюрст Фридрих Вилхелм прави Потсдам своя резиденция редом с Берлин. Курфюрстът е пример за толерантност. През 1685 г. издава Потсдамския едикт. Това е покана преди всичко към преследваните протестанти във Франция и към преследваните евреи из цяла Европа да дойдат в управляваните от него земи. Изкушаващо е да се сравни тази политика с политиката на Ангела Меркел по отношение на мигрантите. Изкушаващо и дълбоко невярно сравнение. Фридрих Вилхелм въобще не кани всички на общо основание. Кани само онези, от които има полза. Френските протестанти се занимават най-вече с търговия и занаяти, а евреите с финансово дело. Как да не поканиш такива хора. Тези мигранти ще ти направят държавата, няма да я съсипят. А и поколенията ще те тачат като толерантен владетел. През XVIII век прочутият крал на Прусия Фридрих Велики е достатъчно учен, за да продължи тази политика. „Всички религии трябва да бъдат уважавани – прокламира той. – Държавата трябва да се грижи само за това да не би представители на някоя религия да нанесат удари на друга. При нас всеки заслужава да бъде щастлив по начин, който му харесва.” Толерантността изобщо не пречи на Фри дрих Велики да води поредица от войни, да ги спечели и така да превърне Прусия в истинска европейска сила. И тъй като кралят има афинитет към изкуствата и науката, Берлин се оформя и като един от най-важните културни центрове на Европа. Страстта на Фридрих Велики към музиката, философията и литературата се поражда още в тийнейджърските му години. Това пък предизвиква отвращението на татко му. Крал Фридрих Вилхелм I иска престолонаследникът да расте като строг воин, а не като изнежено детенце, което иска да играе балет. И тъй като никак не харесва начина, по който се развива синът му, таткото го подлага на постоянен тормоз и унижения. Когато навършва 18, младежът не издържа и заедно с един приятел се опитват да избягат в Англия. Опитът е осуетен и двамата младежи са осъдени на смърт. Приятелят е обезглавен, като Фридрих Вилхелм I е подготвил същата съдба и за сина си. В крайна сметка младежът все пак запазва живота си благодарение на усилията на редица благородници от двора и на чужди дипломати. Десет години по-късно той-вече е крал на Прусия. Стремежът на Фридрих Велики е да превърне държавата си в притегателно място за най-изтъкнатите европейски личности. През 1750 г. Франсоа Волтер приема поканата на пруския крал да дойде в земите му. Философът е известен любител на лукса и никой не се изненадва, когато са му предоставени апартаменти в дворците Сансуси и Шарлотенбург, както и солидна заплата. След три години обаче на Волтер му се налага да напусне Прусия. Обвинен е във финансови измами, както и в непочтително отношение към президента на Берлинската академия на науките. Но и без Волтер културният живот в столицата на Прусия процъфтява. Оформят се литературни и научни кръгове.
Най-известните са тези около философа Моузес Менделсон, наричан „германският Сократ”, който поставя началото на реформацията в юдаизма – поетът Готхолд Лесинг, основоположник на немската класическа литература, издателят и писател Фридрих Николай, станал особено популярен след написването на „Удоволствията на младия Вертер”, пародия на Гьотевия бестселър. Тримата издават прочутото за времето си списание „Писма относно най-новата литература” и са арбитри на литературния берлински вкус през средата на XVIII век. Освен на духа Фридрих Велики обръща внимание и на съвсем материални неща. По негово време в Берлин са построени Операта и Катедралата на света Ядвига. Освен това пруският крал извършва цялостна трансформация на „Унтер ден Линден”. Знаменитият булевард е създаден сто години по-рано по заповед на Великия курфюрст Фридрих Вилхелм. Именно по него той се движи от двореца към ловната си хижа в Тиергартен. Фридрих Велики нарежда да бъдат посадени на „Унтер ден Линден” 1000 липи и 1000 орехови дървета. Също така заповядва да бъдат съборени 44 къщи, неотговарящи на естетическите му представи. На тяхно място са издигнати десетки луксозни здания, предназначени за богати берлинчани. Така някогашният прашен път се превръща в елегантен булевард, станал визитна картичка на пруската столица. Фридрих Велики умира през 1786 г., когато Берлин вече е едно истинско бижу. Ето как го описва пътешественикът Йохан Каспар Рисбек: „Берлин е изключително красив и елегантен град. Един от най-красивите градове в Европа. Няма я онази монотонност и скука, които характеризират повечето нови градове. Начинът на изграждането му, формата на улиците, зеленината в целия град, всичко е различно и толкова приятно”. Тъй като Фридрих Велики няма деца, на трона го наследява племенникът му Фридрих Вилхелм II. Първото действие на новия крал е да пренесе официалната си резиденция от двореца Сансуси в Берлин. Така веднага печели симпатиите на берлинчани. Кралят, който прекрасно свири на виолончело, прави много за развитието на изкуствата, най-вече на музиката и театъра. В същото време обаче издава едикт за цензурата, с който отново е ограничена свободата на изразяване. Фридрих Вилхелм II обаче ще остане в историята не с това, а с факта, че поръчва на архитекта Карл Готхард Лангханс да изгради прословутия архитектурен берлински паметник – Бранденбургската врата. Любопитен момент в биографията за този архитект е, че е завършил право, математика и филология в Университета в Хале. А се посвещава на архитектурата, четейки трудовете на римския архитект Витрувий, вземайки частни уроци и пътешествайки из Италия и други държави. При изграждането на Бранденбургската врата Лангханс ползва модела на Пропилеите – входа към атинския Акропол. Шестметровата квадрига, с която е увенчана Бранденбургската врата, е дело на друг бележит архитект – Йохан Готфрид Шадов. Оригиналното име на тази архитектурна забележителност е Вратата на мира, а богинята, която кара квадригата, е Ирина, богинята на мира. Именно затова тя държи в ръка маслинова клонка. Официалното откриване на Бранденбургската врата е през 1791 г., а точно 15 години по-късно през нея минават окупационните Наполеонови войски, които вече са разбили прусаците при Йена. Френските войски не само окупират Берлин в продължение на две години. Първата работа, която французите извършват, е да отмъкнат квадригата в Париж. После налагат строги контрибуции на победените. Това са негативните последици от френската окупация. Има обаче и един положителен за германците елемент. И той е свързан с факта, че именно като съпротива срещу французите се ражда модерният германски национализъм, който в крайна сметка води до обединението на Германия. Класически пример на опозиционен център е домът на Георг Райнер в Берлин. Освен че там се водят ожесточени дискусии за германското бъдеще, собственикът на къщата укрива в нея германски войници и опозиционни дейци. По-късно Георг Райнер се превръща в един от най-престижните германски издатели. При него излизат книгите на братя Грим, Фихте, Хумболт, Шлайермахер. Що се отнася до отмъкнатата от французите квадрига, германците нямат никакво намерение да им я оставят. През 1814 г. Наполеон търпи окончателно поражение, а войските на антифренската коалиция, в която германците играят значима роля, влизат в Париж. Командващият пруския корпус генерал Ернст фон Пфюел бързо издирва колесницата и я изпраща в Берлин. Тя отново е поставена на Бранденбургската врата. Има обаче някои важни промени. Богинята вече се казва Виктория, богинята на победата. В ръцете си не държи маслинова клонка, а железен кръст. Освен това над главата й гордо се е възправил пруският орел. От 1814 г. до разпада на Германската империя след края на Първата световна война единствено членове на кралското семейство имат правото да минават през Бранденбургската врата. Изключение се прави само за членовете на фамилията Пфюел.
Независимо от много тежките времена, които преживява Прусия по време на войните с Наполеон, именно тогава става и откриването на Университета в Берлин. Той носи името на тогавашния пруски крал Фридрих Вилхелм III, но основната заслуга за създаването му принадлежи на братята Вилхелм и Александър Хумболт. Това не е случайно явление, а част от плана за цялостна реформа на образователната система. Интересното е, че именно пораженията от Франция подтикват управляващите в Прусия към кардинални трансформации на цялата държава. Военните загуби нагледно демонстрират на управляващите в Берлин, че държавата е на ръба на катастрофата. И тогава те стигат до изключително верния извод, че ако искат да възродят Прусия, трябва да наблегнат най-вече на образованието. Защото именно доброто образование е в основата на всички успехи – политически, икономически, военни. Главният двигател на образователните промени е Вилхелм фон Хумболт. Той е филолог, философ, лингвист, политик, дипломат. Горещ почитател на Античността, Хумболт е привърженик на модела за съчетаване на изкуствата и науките в образователния процес. Младите хора не трябва да бъдат обучавани на отделни неща, които горе-долу да ги подготвят за заемане на определена ниша на пазара на труда. Те трябва да получат цялостно и завършено обучение. Само така човек може да се изгради като независима личност, убеден е Хумболт. Само така може да избяга от капаните на традиционното мислене и да развие творческите си способности. А единствено хора, които развиват творческите си способности, са в състояние да възродят държавата си. Създаването на Университета в Берлин през 1810 г. е крачка именно в тази посока. Началото е скромно. Студентите са едва 256, а преподавателите 52. Не след дълго обаче там са привлечени такива звезди в науката като философа Йохан Готлиб Фихте, прависта Карл фон Савини, теолога Фридрих Шлайермахер. Факт е, че скоро след края на войните с Наполеон Прусия преживява истински икономически и културен разцвет. А Берлин играе основна роля в този процес. През 1837 г. в северната част на града Аугуст Борсиг създава малко предприятие, което бързо се разраства и се превръща във важна фабрика за различни видове машини, а после и в най-големия производител на локомотиви в Европа. Първата железопътна линия в Прусия е открита през 1838 г. и свързва Берлин и Потсдам. През 60-те години на Потсдамерплац са построени множество хубави къщи и животът там става все по-интензивен. Икономическият разцвет на страната води до масов приток на хора към столицата. Ако през 1800 година в Берлин живеят около 170 000 души, то през 1849 г. те вече са 412 154 хиляди. Бурно се развива и общественият живот. В Берлин постоянно се появяват нови и нови салони, където активно се обсъждат литературни, научни и политически въпроси. Най-посещавани са салоните на Рахел Фарнхаген и Хенриете Херц. Рахел е забележителна жена. Нейният ум и свободомислието й поразяват не само съвременници, но и потомци. През 1958 г. Хана Аренд пише нейната биография, озаглавена „Рахел Фарнхаген. Животът на една еврейка”. Философката нарича Рахел „най-близка своя приятелка независимо от факта, че е мъртва от повече от сто години”. От еврейски произход е и домакинята на друг особено популярен салон в Берлин Хенриете Херц. Именно на тези две места могат да бъдат срещнати най-изтъкнатите умове на Прусия. Освен безкрайните дискусии за политика, литература, музика, наука в салоните се завързват и романтични връзки. Точно в салона на Хенриете Херц Вилхелм фон Хумболт се влюбва в Каролина Дахерьоден, която не след дълго става негова съпруга. Тя е смятана за една от най-умните и еманципирани жени за онова време. Двамата с Вилхелм имат осем деца, а домът им в Берлин е притегателен център за учени, хора на изкуството и политици. Освен салоните през първата половина на XIX век в Берлин се появяват и множество кафенета. Най-популярните от тях се намират на „Унтер ден Линден”. В тях хората не просто пият кафе и ядат пасти. Посетителите обсъждат новините от културния, научния и политическия живот, четат германски и чужди вестници. Някои кафенета дори се профилират. През 40-те години на XIX век левите радикали се събират в Stehely. Там могат да бъдат видени Карл Маркс, Михаил Бакунин, Макс Щирнер. А в кафе Josty посетителите имат по-консервативни възгледи. С течение на времето се променя и публиката. В началото на XX век Josty става център на бохемско-артистичния свят и любимо място на художниците експресионисти. Ерих Кестнер го споменава в „Емил и детективите”, има го и във филма „Криле на желанието” на Вим Вендърс. Днес Josty се намира в прословутия Sony Сenter на Потсдамерплац.
Продължаващото бурно развитие на германските земи през втората половина на XX век поставя ребром въпроса за тяхното обединение. Основна роля в този процес изиграва Ото фон Бисмарк. През 1862 г. крал Вилхелм I го назначава за премиер на Прусия. През следващите години германското обединение се извършва благодарение на решителните му усилия. То става факт след разгромната победа на Германия над Франция във войната от 1870-1871 г. На 18 януари 1871 г. е провъзгласено създаването на Германската империя. За да бъде френското унижение пълно, Бисмарк прави официалното изявление за създаването на Втория райх в Огледалната зала на двореца Версай. Този морален удар е съпроводен и със съвсем материални действия. Елзас и Лотарингия са отнети от Франция, а на победените са наложени и жестоки контрибуции. Изглежда, че вече нищо не е в състояние да разколебае германското могъщество. Управляващите в империята са убедени, че то трябва да личи във всичко. Веднага след провъзгласяването на Втория райх започват плановете за строеж на нова сграда в Берлин, където да заседава парламентът. До началото на 70-те години на XIX век той се помещава в няколко сгради на Лайпцигерщрасе, но след обединението те се смятат за твърде стари и тотално несъответстващи на новия статут на германската държава. Затова още през 1872 г. е обявен конкурс за построяване на нова парламентарна сграда. Специална парламентарна комисия решава, че най-доброто място за новата сграда се намира на Кьонигсплац (днес Площадът на републиката). Единственият проблем е, че на площада вече има една голяма постройка, принадлежаща на полско-пруския аристократ Атанасиус Рачински. Преговорите с него продължават десетина години, както и споровете между Бисмарк и Вилхелм I, от една страна, и парламентаристите, от друга, по темата как трябва да изглежда Райхстагът. В крайна сметка домът на Рачински е закупен от държавата и разрушен, а през 1884 г. е направена първата копка на сградата на новия парламент. Вилхелм I обаче не доживява да види построения Райхстаг. Сградата е окончателно готова през 1894 г. по време на управлението на Вилхелм II. Тя е оборудвана според последната дума на техниката. Има собствено електрозахранване, централно отопление с датчици за температурата, пневматична поща, електрически вентилатори, телефони. Целта е да бъдат демонстрирани всички достижения на германската инженерно-техническа мисъл от онова време. А те никак не са малко. Особено в областта на електрификацията на столицата. Първият електрически трамвай се появява в Берлин през 1881 г. Берлин е петият европейски град след Лондон, Будапеща, Глазгоу и Париж, в който е построено метро. В края на XIX век и началото на XX век градът става и самолетен център. В берлинския квартал Йоханистал е построено първото германско летище, което е едно от най-модерните в Европа. През 1892 г. в Берлин е регистриран първият частен автомобил. Само няколко години по-късно започват да се провеждат и първите автомобилни състезания. За много кратко време автобуси и трамваи заменят каляските и другите превозни средства, теглени от коне.
В началото на XX век Берлин вече окончателно се превръща в класически център, където има всичко. Като се започне от най-новите постижения на науката и техниката, мине се през най-високите образци на изкуството и се стигне до стоките за бита. Ако искаш да си в центъра на случващото се в Германия, трябва да дойдеш в Берлин. През 1871 г. в столицата на Германската империя живеят 930 000 души. 40 години по-късно те вече са 3,7 милиона. Има всякакви хора – бизнесмени, работници, политически активисти, хора на изкуството и много, много други. В началото на XX век по улиците на Берлин се появява и един твърде интересен образ, този на фланьора. Названието произлиза от френския глагол flaner, който означава „шляя се, скитам безцелно”. За първи път това определение се среща в текстове от XVI век и има силно негативна окраска. Описва поведението на безделниците. С времето обаче думата „фланьор” става доста по-нюансирана. През периода, за който говорим, фланьор вече в никакъв случай не означава безделник, а човек, който обикаля безспирно дадена градска среда, за да се наслаждава на нейното разнообразие. Един от най-забележителните фланьори от това време е писателят Франц Хесел. Ето какво пише той по повод на две от най-интересните берлински улици, популярни и тогава, и сега: „Тауенциенщрасе и Курфюрстендам имат високата културна мисия да научат берлинчани да обикалят града. Обикалянето ти позволява да вникнеш в текста на един град, в който човешките лица, витрините, баровете, метрото, автомобилите и дърветата представляват истински букви. Тези букви съставят думите, фразите и страниците на една книга, която постоянно се променя. За да бъде тази обиколка смислена, човек трябва да излезе от вкъщи без никакъв предварителен план нито какво ще прави, нито къде ще отиде. В Берлин има толкова много възможности да правиш каквото поискаш, че спокойно можеш да се гмурнеш в него без никаква програма и да се оставиш спокойно на приключенията на очите”.
В началото на XX век очите на хората на изкуството все повече престават да виждат света по традиционния реалистичен начин. Стремежът към абсолютно точно пресъздаване на действителността отстъпва пред желанието на художници, композитори, писатели да изразят преди всичко своето дълбоко лично отношение към ставащото около тях. Най-ярките представители на този модернизъм са германските експресионисти. Началото на експресионизма е поставено през 1905 г. от четирима млади художници, които създават групата „Мост” в Дрезден. Това са Ернст Кирхнер, Фриц Блейл, Ерих Хекел и Карл Шмит Ротлуф. Не след дълго към тях се присъединяват Емил Нолде, Макс Пехщейн, Ото Мюлер. През 1908 г. Макс Пехщейн се премества в Берлин, последван скоро и от останалите. Така започва „берлинският” период в дейността на авангардната група. Според членовете на „Мост” главната цел на изкуството в никакъв случай не трябва да бъде изображението на външния свят, който е просто едно безжизнено покривало на истината. Художникът трябва да се стреми да предаде „действителната Действителност”, която не може да бъде видяна с просто око, но може да бъде усетена с помощта на сетивата на твореца. Субективният поглед към действителността, който доминира модерното изкуство в началото на XX век, по интересен начин се съчетава със строго научния поглед, характерен за академичните изследвания. Германия, и по-специално Берлин, е лидер и в двете направления. Във връзка със стогодишнината от учредяването на Берлинския университет е създадено „Общество Кайзер Вилхелм по развитието на науките”. Това е „шапка” на най-различни научни институти. Едни от най-знаменитите учени, които работят по това време в Берлин, са бъдещите Нобелови лауреати Макс Планк и Алберт Айнщайн.
Като цяло светът в началото на XX век изглежда прекрасен. Особено ако живееш в Берлин. Изглежда, че кървавите конфликти са останали в миналото, че прогресът завоюва все нови и нови територии, че от сега нататък пътят е единствено напред и нагоре. Измамно усещане, твърде измамно... Първата световна война, за чието избухване Германия има основна роля, слага край на мечтанията на хуманистите. След нейния край изглеждащият доскоро идеален свят е в развалини. Империи, смятани за вечни, са в руини. Да, чужди войски не маршируват в Берлин, но Германската империя вече не съществува. Антимонархическата революция, последвала поражението на Германия във войната, принуждава Вилхелм II да абдикира. На 9 ноември 1918 г. социалдемократът Филип Шайдеман излиза на един от балконите на Райхстага и обявява страната за република. Това действие не се харесва особено на неговия партиен лидер Фридрих Еберт, който смята, че въпросът за конституционния характер на държавата трябва да бъде решен от учредително събрание. Работата обаче е свършена и ръководената от Еберт социалдемократическа партия започва да управлява. Това е най-голямата партия в предвоенна Германия, както и най-успешната социалистическа организация по света. В нейните редици се оформя една радикална група, която смята, че републиката и реформите не са достатъчни. Левите социалдемократи, които скоро ще образуват своя комунистическа партия, ръководена от Карл Либкнехт и Роза Люксембург, искат властта да бъде предадена в ръцете на работническите и войнишките съвети по подобие на ситуацията в Съветска Русия. В първите дни на януари 1919 г. те обявяват социалистическа революция и излизат по улиците на Берлин. Революционерите успяват да завземат няколко правителствени сгради, но още в самото начало става ясно, че сред тях има доста противоречия. Някои настояват моментално да бъде обявена съветска република, докато други призовават за преговори с правителството. Още повече, твърдят умерените, управляващите също са от левия лагер и не би трябвало да е невъзможно да се намери общ език с тях. Канцлерът Фридрих Еберт започва преговори с революционерите, а междувременно нарежда на министъра на отбраната Густав Носке да смаже въстанието. За целта управляващите социалдемократи използват т.нар. „Фрайкорпс”, паравоенна организация, съставена от демобилизирани военни, които най-силно мразят левите, комунистите и евреите. За разлика от зле въоръжените революционери „Фрайкорпс” разполагат с богат оръжеен арсенал, което им осигурява бърза победа. По време на сраженията в Берлин са убити 156 въстаници и 17 военни. Карл Либкнехт и Роза Люксембург са заловени, изтезавани и убити. Тялото на Роза Люксембург е захвърлено в канала Ландвер и е намерено половин година по-късно. Трупът на Карл Либкнехт е закаран в берлинската морга без опознавателно име. Убийците им са арестувани, но управляващите социалдемократи не са склонни да ги съдят строго. Затова и присъдите са изключително леки. Независимо от смазването на революцията обстановката в Берлин остава изключително напрегната. Престрелките между десни и леви групировки са ежедневие. Към това се добавят и основателните предположения за готвен военен преврат. Ето защо Учредителното събрание на новата държава се събира не в Берлин, а във Ваймар. Това е и причината, поради която просъществувалата до 1933 г. германска република се нарича Ваймарска.
Независимо че войната отдавна е приключила, а възможността от избухването на комунистическа революция вече не изглежда толкова реална, обстановката в цяла Германия и особено в Берлин, в началото на 20- те години изобщо не е спокойна. На 24 юни 1922 г. външният министър Валтер Ратенау е убит на път за работа от трима студенти. Убийците са членове на крайнодясната организация „Консул”. Те са се заклели да отмъстят на Ратенау, задето е подписал Рапалския договор със Съветска Русия. По този начин Германия на практика признава новата болшевишка власт. Фактът, че Валтер Ратенау е евреин, също е един от поводите за убийството му. По време на съдебния процес убийци те му твърдят, че той е шурей на видния болшевишки функционер Карл Радек и е един от „300-те сионски мъдреци, които управляват света”. През същата 1922 г. в Германия започват процеси, които много бързо водят до хиперинфлация. Една от причините за това бедствие е, че по силата на Версайския договор Германия трябва да изплати на страните победителки репарации в размер на 132 милиарда златни марки, което е два пъти повече от годишния национален доход. Така правителството е принудено да печата банкноти без златно покритие, в резултат на което парите започват стремително да се обезценяват. Ако една стока в края на войната е струвала 1 марка, през 1923 г. вече струва 726 милиарда (!) марки. Процесът е овладян едва през ноември 1923 г. с паричната реформа, според която старата марка се обменя за новата в съотношение трилион към едно. Тогава започва както германското възстановяване, така и превръщането на Берлин в един от най-важните градове на тогавашния свят.
Комунистическата революция може и да не успява в Германия въпреки прогнозите за обратното на хора като Ленин и Троцки, но пък най-различни други революции завладяват страната през 20-те години. Центърът на революционните действия е Берлин, разбира се. Тук всичко е в движение. И всичко се променя с невероятна бързина. Материалният символ на непрестанно движение е Потсдамерплац. Това дори не е площад в класическия смисъл на думата, а център, където се пресичат всички възможни видове трафик. Тук се разминават пешеходци, автомобили, автобуси, трамваи и влакове на метрото. За да бъде въведен ред, през 1924 г. на Потсдамерплац е издигнат светофар със специално място за регулировчика. Реплика на съоръжението може да бъде видяна и днес. Някои, най-вече германци, твърдят, че това е първият такъв светофар в Европа. Други, най-вече не-германци, силно се съмняват във верността на подобно твърдение. Обяснимо е германското желание Потсдамерплац да бъде представян като център не просто на Берлин, но и на цяла Европа. Площадът възбужда въображението. Особено креативни са архитектите и урбанистите. Непрекъснато се увеличава броят на плановете за реконструкция на Потсдамерплац. Повечето от проектите не излизат от чертожните ателиета, но въпреки това са забележителни. Братята Василий и Ханс Лукхард заедно с Алфонс Анкер искат да издигнат кръгла кула от стъкло на 14 етажа, предназначена за офиси. Представят си я, разположена в триъгълника между Белвющрасе и Потсдамерплац, точно където днес се срещат Потсдамерплац и Sony Сenter. Братята, които през целия си живот работят заедно, са типични представители на експресионизма и изобщо на модернизма в архитектурата. Стоманата и бетонът са любимите им материали. Макар че са сред най-прочутите архитекти през първата половина на XX век, дошлите на власт нацисти никак не харесват работите им. В началото на тяхното управление братя Лукхард се опитват да се нагодят към изискванията на новите властници. Дори стават членове на нацистката партия. Напразно. Държавните ръководители категорично не приемат модернистичните им схващания и братята могат да строят само частни домове. Още от началото на 20-те години въпросът със строежа на нови жилища в Берлин е изключително важен. След края на Първата световна война жителите на германската столица се увеличават всяка година средно с по около 80 000 души. Всички те трябва да живеят някъде. Как трябва да изглеждат жилищата им? Най-практичният отговор на този въпрос е даден от движението Баухаус, което в превод означава „къща за строителство”. Историята на един от най-популярните стилове в архитектурата на XX век започва през 1919 г. във Ваймар, когато се сливат Училището за приложни изкуства и Саксонското художествено училище. Директор на новото учебно заведение става Валтер Гропиус, който е и в основата на архитектурния стил баухаус. Теоретичният фундамент на движението, който ще бъде претворен и на практика, е възгледът, че красиво е това, което е утилитарно и удобно. Основната цел на творците от Баухаус е да удовлетворяват масовите потребности и да правят промишлените стоки едновременно красиви и максимално удобни. Нацистите със сигурност не харесват и този стил. Определят го като „комунистически”. Затова след идването им на власт повечето архитекти от школата Баухаус емигрират в Съединените щати, Палестина (бъдещият Израел) и Съветския съюз. В Тел Авив и до днес има около 4000 постройки, създадени според концепциите на този архитектурен стил. През 20-те години в школата Баухаус преподават художниците Паул Клее и Василий Кандински. Лекциите на Клее там са събрани в книгата му „Педагогически бележник”, която се смята за една от най-важните творби за разбирането на модерното изкуство. Принципът на максималното удобство, на задоволяването на потребностите на колкото се може по-големи маси от хора намира израз и в производството на все повече стоки за бита. Краткият икономически възход от средата на 20-те години в Германия допринася за избухването на една истинска консуматорска революция. Нейни материални символи са автомобилите, хладилниците и прахосмукачките. Започналата автоматизация на домашния живот е свързана и с електрификацията на частните къщи. Ако през 1926 г. едва 26% от жилищата в Берлин имат електричество, то шест години по-късно те вече са 75%. Бързо развитие през този период получава и най-новата медия – радиото. Първите програми на германското радио се излъчват през 1923 г. от Vox-Haus, която се намира къде? На Потсдамерплац, разбира се. Три години по-късно е открита прословутата берлинска радиокула по проект на архитекта Хенрих Щраумер. По подобие на Айфеловата кула и тази постройка е изградена от стомана. Висока е 150 метра и откриването й съвпада с началото на Третата германска радиоизложба. За популярността на новата медия говори и фактът, че през 1925 г. радиоприемниците в столицата са 270 000, а през 1932 г. вече са 850 000. Въпреки своя масов обхват, а може би тъкмо заради това радиото в Германия съвсем не се разглежда като средство за доставяне на забавления. Тъкмо обратното, тази медия се мисли от своите създатели, теоретици и практици преди всичко като културен институт, като средство за повдигане на интелектуалното равнище на населението. Затова и в радиопрограмите от този период преобладава не толкова политическото злободневие, колкото предаванията за култура, радиопиесите, прякото излъчване на концерти. Не масовият вкус трябва да диктува съдържанието на радиото, убедени са първите му практици, а високите образци на културата трябва да бъдат направени достояние на масите.
Нежелание да се съобразяват с вкуса на широката публика демонстрират и режисьорите на първите германски експресионистични филми. Макар в онзи период киното да е синоним на развлечение за масите, режисьорите модернисти правят съвсем друг тип филми. Техните произведения нямат нищо общо със забавлението. Те се стремят да разкрият дебрите, често пъти особено страшни, на човешката душа, както и засилващите се противоречия в обществото. В началото на поредицата от германски експресионистични филми е „Кабинетът на доктор Калигари” (1919 г.). Режисьорът Робърт Вине разказва една мрачна история за ужасни предсказания, невъзможна любов, убийства и душевна болест. „Д-р Мабузе, играчът” (1922 г.) на Фриц Ланг ни представя главния герой като гений на престъпния свят и в същото време изобразява всеобемащата корупция и тоталния хаос, които царят както в Берлин, така и в цяла Германия по онова време. Разбира се, Фриц Ланг ще остане в историята на киното преди всичко с „Метрополис” (1927 г.). В тази класическа антиутопия се разказва за любов и изкупление в едно тоталитарно общество на бъдещето, разделено на свръхбогати и свръхбедни. Днес филмът се смята за едно от най-великите произведения въобще на киноизкуството. При излизането му на екран обаче оценките далеч не са само възторжени. Да, има достатъчно положителни отзиви, но и критичните мнения не са малко. „Тези дни гледах един изключително глупав филм. Не вярвам, че би могло да бъде направено нещо по-глупаво. Този филм е успял да събере в себе си всички клишета и баналности, които се говорят, когато стане дума за прогреса и развитието на машините. Към това е добавено обилно количество сантиментален сос.” Тази оценка на „Метрополис” принадлежи на британския писател Хърбърт Уелс и излиза в „Ню Йорк Таймс” малко преди американската премиера на филма. „Метрополис” е най-скъпият германски филм до този момент. Нещо повече, това не е просто филм. Чрез него германското киностудио УФА хвърля предизвика телство в лицето на Холивуд. Целта на германските филмопроизводители е да натрият носа на американците, като им покажат не само че могат да правят съвършени в техническо отношение филми, но и че създават истински произведения на изкуството с дълбоко духовно съдържание. Тази претенция се проваля. Независимо от невъобразимо високата за времето си цена „Метрополис” не се радва на особен зрителски успех. Огромните финансови загуби принуждават УФА да прибегне до сътрудничество с американските студиа, което пък слага край на германския стремеж да победи Холивуд на собствения му терен. Независимо от финансовия си неуспех „Метрополис” остава изключително ценен исторически и художествен документ. Сценаристка на филма е Теа фон Харбоу, съпругата на Фриц Ланг. Тя пише и сценариите на всичките му филми, снимани по време на Ваймарската република. Теа е родена в заможно баварско семейство. Обучават я частни учители и още като тийнейджърка вече знае няколко езика, може да свири на цигулка и пиано. Първият й разказ е публикуван, когато момичето е на 13 години, а темите, заложени в стиховете, които пише, са свързани с различните начини за възприемане на изкуството. Независимо от лукса, в който живее, Теа иска сама да печели парите си и за огромно неудоволствие на баща си става актриса. Теа обикаля страната с различни театрални трупи, докато един ден се среща в Аахен с актьора Рудолф Клайн-Роге. Двамата се женят през 1914 г., а година по-късно Рудолф става директор на Нюрнбергския театър. Обаче набиращото популярност кино го влече все по-силно и след края на войната Рудолф и Теа вече са в Берлин. Пристигането на съпрузите в столицата означава важна промяна в живота им. Рудолф започва филмова кариера, а Теа се запознава с Фриц Ланг. С времето запознанството им прераства в любовна афера. В крайна сметка Теа напуска Рудолф, за да се омъжи за новата си любов. Това не пречи на Клайн-Роге да се снима впоследствие във филмите, чийто режисьор е Ланг, а сценаристка е бившата му съпруга – „Съдба”, „Д-р Мабузе”, „Нибелунгите”, „Метрополис”, „Шпиони”. Всъщност Теа фон Харбоу си е спечелила име на добър сценарист още преди любовта си с Фриц Ланг. Двамата дори се запознават, докато тя пише сценарий за филма „Индийската гробница” на режисьора Джо Мей, базиран върху нейния роман. Освен че е автор на сценарии, Теа Харбоу се грижи всеотдайно за снимачния екип по време на снимките. По време на гладните години от началото на 20-те тя успява да издейства от шефовете на УФА да плащат храната на екипа. Освен това лично бели картофи и чисти зеленчуците, за да има какво да ядат хората, заети с правенето на поредния филм. На пръв поглед Харбоу и Ланг изглеждат като идеалната двойка. Те са успешен творчески тандем и открито демонстрират колко се обичат. Освен че пише сценариите за филмите на мъжа си, Теа е поела и всички останали ангажименти, свързани с бита, за да може Ланг да твори необезпокоявано. Той пък използва времето си не само за творчество. Любовните афери са важна част от живота му. Не те обаче са причина за развода. През 1933 г., докато вървят снимките на „Завещанието на д-р Мабузе”, Фриц Ланг открива, че Теа му изневерява с индийския журналист Ай Тендулкар, който е със 17 години по-млад от нея. След развода двамата поемат по диаметрално противоположни посоки. И то не само в личния живот. След като нацистите забраняват „Завещанието на д-р Мабузе”, Фриц Ланг емигрира в Париж, а малко по-късно в Съединените щати, където за 20 години режисира повече от 20 филма. Теа фон Харбоу остава в Германия. И не просто остава, а демонстрира силно положително отношение към нацистката власт. Между 1933 и 1945 г. тя пише много сценарии за филми, включително и такива с директна нацистка пропаганда. Освен това режисира и два филма, където главните мъжки роли се изпълняват от бившия й съпруг Клайн-Роге. След разгрома на нацистка Германия Теа фон Харбоу за кратко е задържана в британски пленнически лагер, където режисира театрална постановка по Гьотевия „Фауст”. Една друга жена обаче ще остане в германската история като пример за това как творецът поставя себе си в служба на нацисткия режим. Лени Рифенщал. Тя е родена в Берлин през 1902 г. и още от малка показва интерес към изкуството. Рисува и съчинява стихове, когато е още на четири. На 12 започва да тренира гимнастика и плуване. Още тогава заявява на родителите си, че иска да се занимава с изкуство. Баща й, който е успешен бизнесмен, никак не харесва идеята. Майка й обаче я подкрепя изцяло. Без знанието на бащата майката записва Лени в танцово студио, където момичето бързо става звезда. Скоро започва да прави собствени танцови спектакли, с които пътува в различни градове както в Германия, така и в други европейски държави. Забелязана е и от прочутия театрален авангардист Макс Райнхард, който я кани да участва в негови постановки. Поредица от травми обаче слага край на танцовата й кариера. Независимо от това Лени е убедена, че ще се занимава с изкуство. През 1924 г., докато отива на поредната консултация при ортопед в Берлин, младата жена спира погледа си върху плакат, рекламиращ наскоро излезлия игрален филм „Планина на съдбата”. Лени внезапно решава, че ортопедът изобщо не е важен, и вместо да получи поредните напразни надежди, отива на кино. Гледа филма в „Нойе Шаушпилхаус”, мястото, където половин век по-късно ще се изявяват Дейвид Бауи, Иги Поп, „Депеш Мод”. Режисьор на „Планина на съдбата” е Арнолд Фанк, който няма кинообразование. Той е дипломиран геолог, влюбен в планините. Фанк не само е първият режисьор, който закарва камери в Алпите и така става основоположник на жанра „планинарски филм”, но и сам финансира проектите си. Тъй като приходите не са особено големи, във времето, когато Лени Рифенщал гледа „Планина на съдбата”, режисьорът вече е на ръба на банкрута. Доскорошната танцьорка излиза от киното омагьосана и твърдо решена да стане актриса. Успява да се запознае с Арнолд Фанк и да го убеди да направи филм, в който тя да изпълни главната роля. Намира решение и на финансовите проблеми на Фанк, като убеждава бивш свой любовник банкер да поеме голяма част от разходите по снимките на бъдещия филм. „Свещената планина” е любовна драма, развиваща се сред заснежените планини. Снимките много пъти са прекъсвани заради лошото време и травмите на актьорите. Самата Лени Рифенщал има измръзвания и чупи крак. Филмът обаче има страхотен зрителски успех. И то не само в Германия. „Свещената планина” е и първият успех в чужбина на Арнолд Фанк. С Рифенщал стават любовници, като режисьорът не само я прави известна, но и я учи на това как се правят филми. Лени изиграва главните роли в още няколко филма на Фанк, след което решава, че може да работи сама. През 1932 г. тя прави режисьорски дебют със „Синята светлина”, в който изпълнява главната роля. Филмът получава сравнително добър прием както в Германия, така и в други европейски държави. Дори американски вестници отбелязват красиво заснетите планински сцени. Някои историци на киното твърдят, че начинът, по който е изобразена природата в „Синята светлина”, кара Адолф Хитлер да стане още тогава фен на Рифенщал. Ако това е така, можем да кажем, че и двамата се харесват още преди да са се запознали лично. Лени признава, че е прочела „Моята борба” на един дъх през 1931 г. Пленява я визията на Хитлер за бъдещето на Германия. Следващата година Рифенщал присъства на митинг на нацистката партия в берлинската „Шпортпалас”. Речта на Хитлер я поразява „като удар от мълния”. Ето как описва тя ефекта от видяното: „Получих почти апокалиптично видение, което ми е невъзможно да забравя. Стори ми се, че земната повърхност се разтваря точно пред мен като полукълбо, което се разцепва по средата, изхвърляйки огромна струя вода, толкова могъща, че докосва небето и разлюлява земята”. Скоро след това преживяване Лени Рифенщал пише на Хитлер и го моли за среща. Двамата се срещат във Вихелмсхафен на брега на Северно море. Остават само осем месеца до момента, в който Хитлер ще вземе цялата власт. Лени Рифенщал го описва като скромен, естествен, честен и приятелски настроен човек. Той й разказва, че е гледал всички нейни филми, включително и режисьорския й дебют. В края на разговора Хитлер казва на Рифенщал: „След като вземем властта, Вие ще сте тази, която ще прави моите филми”. Хитлер изпълнява обещанието си. И това няма нищо общо с желанието да се изпълни веднъж дадено обещание. Хитлер и хората като него държат на думата си само ако това ще обслужи интересите им. Фюрерът усеща, че с Рифенщал няма да сбърка. Основните фигури в нацистката партия също й се доверяват. „Тя е единствената звезда, която ни разбира”, пише в дневника си Йозеф Гьобелс. Когато Хитлер е назначен за канцлер и възторжените нацисти преминават с факлите си покрай Бранденбургската врата, Херман Гьоринг се обажда на намиращата се в Швейцария Лени, за да й съобщи радостната вест. През следващите месеци тя прекарва все по-голяма част от времето си в компанията на нацисткия елит. Рифенщал подарява на Хитлер специално издание на творбите на Йохан Фихте, подвързани с кожа. Надписът, който е сложила, гласи: „На моя скъп фюрер с най-дълбоко преклонение”. Книгите на германския философ са открити в личната библиотека на Хитлер, изпълнени с множество ремарки. Когато се сближава с елита на нацистката партия, Лени Рифенщал има репутацията на изпълнителка на мелодраматични роли и е заснела само един филм, отново с любовна тематика. Хитлер обаче разпознава именно в нея човека, който може да предаде посланията му на езика на киното. Оказва се изключително прозорлив в това отношение. През 1934 г. Лени Рифенщал получава задачата да заснеме филм за конгреса на националсоциалистическата партия в Нюрнберг. Разполага с неограничен бюджет, два самолета за снимки от въздуха, 200 души снимачен екип и 50 оператори. Резултатът надминава всички очаквания. „Триумф на волята” се превръща в един от най-въздействащите документални филми в историята на киното. През 1936 г. в Берлин се откриват летните олимпийски игри. Хитлер иска те да се превърнат в абсолютен триумф на германската воля за победа. Всичко това трябва да остане за идните поколения и фюрерът не се съмнява, че има само един режисьор, който може стопроцентово да изпълни това – Лени Рифенщал. И тя отново се справя. Филмът й „Олимпия” е истинска революция в документалното кино. При снимките и монтажа Рифенщал за първи път използва похвати, които впоследствие ще станат задължителна част при правенето на документални филми. „Олимпия” е признат за страхотен филм веднага след излизането му. Получава Гран При и златен медал на Световното изложение в Париж, главния приз на Венецианския кинофестивал, златния медал на Международния олимпийски комитет. Рифенщал отива в Съединените щати за промоционален тур на филма. Сред хората, които най-топло я посрещат, са Хенри Форд, Луис Майер, Уолт Дисни. Обожанието на Лени към Хитлер се засилва със започването на Втората световна война. По време на смазването на Полша тя е там като военен кореспондент, а после прави и филм за германския победен парад във Варшава. Когато през юни 1940 г. германските войски маршируват в окупирания Париж, Рифенщал пише на фюрера: „С неописуема радост, дълбоко трогнати и изпълнени с изгаряща благодарност, ние споделяме с Вас, мой фюрер, Вашата и на цяла Германия велика победа, влизането на германските войски в Париж. Вие надхвърлихте всичко, което човешкото въображение би могло да измисли, извършихте дела без паралел в историята на човечеството. Как изобщо бихме могли да Ви се отблагодарим?”.
Марлене Дитрих за разлика от Лени Рифенщал няма никакво намерение да благодари на Хитлер. По време на Втората световна война в продължение на три години тя изнася концерти пред съюзническите войски, сражаващи се срещу германците по фронтовете във Франция, Италия, Северна Африка. Тогава Марлене Дитрих вече е световна звезда. За да стигне до този статут обаче, изминава дълъг път. Бъдещата певица, актриса и секссимвол е родена на 27 декември 1901 г. в берлинския квартал Шьонеберг. Майка й произхожда от богато семейство, което има собствен бижутериен и часовникарски магазин на „Унтер ден Линден”. Заможното семейство позволява на Марлене още като малка да научи английски и френски, да свири на пиано, лютня и цигулка. Страстта й към цигулката продължава дълго време и след края на Първата световна война младото момиче взема уроци по този инструмент. Нейният преподавател става и първият й любовник. През 1921 г. започва да свири в оркестър, който акомпанира прожекциите на немите филми в кината. Работата й харесва, както и възможността да гледа безброй пъти любимите си филми. Само че след пробния период договорът й не е подновен. Шефът на оркестъра е пределно искрен с нея. Обяснява й, че се налага да я освободи, защото мъжете изпълнители не свирели добре, понеже се заплесвали по дългите й крака. Марлене не страда особено. Тя няма намерение цял живот да акомпанира на филми. Иска да играе в тях. Кандидатства в театралната школа на Макс Райнхард, но прочутият режисьор не я одобрява. Този отказ изобщо не сломява желанието й да стане актриса. Явява се на много прослушвания и в края на 1922 г. получава малка роля в постановката „Кутията на Пандора” на Франц Ведекинд. Следващата година дебютира в киното с епизодичната роля на слугиня във филма „Мъжете са такива”. Следват още няколко участия във филми, които няма да се запомнят с нищо друго освен с факта, че по същото време Марлене се запознава с асистент-режисьора Рудолф Зибер. Двамата се женят и от Рудолф тя ражда единственото си дете Мария. Съпрузите се разделят само няколко години по-късно, но никога не се развеждат официално. Към края на 20- те години ролите на Марлене Дитрих в киното стават все по-големи. Освен това тя записва първата си плоча като певица и постоянно участва в шоупрограми. Популярността й не спира да расте. Със своя дълбок глас и предизвикателно поведение няма никакъв проблем да очарова както мъжете, така и жените. Марлене Дитрих е първата звезда, чието андрогинно излъчване поразява представителите и на двата пола. Когато режисьорът Йозеф фон Щернберг я вижда за първи път да пее на сцената на едно кабаре, той веднага разбира, че именно тя ще изпълни главната роля в новия му филм. Това е екранизация по творбата „Учителят Унрат” на Хайнрих Ман. Фабулата се върти около гимназиален преподавател, който открива, че учениците му посещават бар със съмнителна репутация и са влюбени до уши в певицата Лола-Лола. За да сложи край на това непристойно поведение, учителят се отправя в същия бар. Разбира се, моментално се влюбва в неустоимата певица, което води до безславния му край. За ролята на учителя режисьорът Щернберг кани Емил Янингс, с когото са работили заедно в Холивуд. Янингс е и носител на първата награда „Оскар” за най-добра мъжка роля през 1929 г. за участието си във филма на Щернберг „Последната заповед”. Филмовите критици очакват, че именно той ще бъде голямата звезда в предстоящия филм. Само че не става така. „Синият ангел” изстрелва във висините на световното признание Марлене Дитрих. Обяснявайки тоталния успех на филма и на Марлене, германският социолог и изследовател на масовата култура Зигфрид Кракауер пише: „Нейната Лола-Лола е съвършено ново въплъщение на сексуалността... Мистериозността на Лола-Лола се подчертава от ниския й глас и когато тя пее за това, че единственото, което й е интересно, е да прави любов и нищо друго не я интересува, този глас поражда в аудиторията носталгични спомени и тлеещи надежди”. Веднага след премиерата на „Синият ангел” Марлене Дитрих заминава за Холивуд, защото вече има сключен договор с „Парамаунт Пикчърс”. Разбира се, неотлъчно до нея е Йозеф фон Щернберг. През следващите пет години двамата снимат шест филма. Още в първия от тях, „Мароко”, Дитрих предизвиква истинска революция, защото пее, облечена с мъжки костюм. Традиционалистите я заклеймяват, само че безброй жени започват да се обличат по същия начин. В Америка Марлене Дитрих окончателно се превръща в неустоим секссимвол. След като нацистите идват на власт в Германия, те моментално забраняват „Синият ангел” заради „непристойния му характер”. И в същото време нацистките лидери правят всичко възможно да върнат Марлене Дитрих в родината. До Холивуд непрекъснато летят техни емисари със съблазнителни предложения. Обещават й космически хонорари и пълна творческа свобода при избора на темите и авторите на бъдещите й филми. Накрая Марлене зарязва възпитания тон и заявява на един от пратениците, който я уверява, че самият фюрер иска тя да се прибере вкъщи: „Вижте, единствената причина, поради която вашият фюрер иска да се върна, е това, че ме е гледал в „Синият ангел” и оттогава мечтае да ми свали гащите”. Няма повече опити да бъде накарана да се върне. А съдбата на партньора й в „Синият ангел” е съвсем различна. Емил Янингс остава в Германия, превръща се в един от любимите актьори на новите управляващи и се снима в поредица от филми с ярко изразена нацистка насоченост. Снимките на последния от тях спират едва когато съюзническите войски са пред Берлин. По време на хаоса, последвал разгрома на Германия, Янингс навсякъде носи със себе си Оскаровата статуетка, за да доказва колко е ценен в Америка. Марлене Дитрих не прощава нацистките симпатии на някогашния си екранен партньор и презрително го нарича „самодеец”. За концертите, които изнася пред американските войски по време на войната, Дитрих получава Медала на Свободата, най-голямата награда, която американското Министерство на отбраната дава на граждански лица. Получава и званието кавалер на Ордена на Почетния легион. В началото на 50-те години Марлене Дитрих прави нова страхотна кариера като певица и конферансие на множество шоупрограми. Обикаля не само Америка, но и света. В Париж я приветстват Морис Шевалие и Жан Кокто. Във Варшава слага цветя на Мемориала на жертвите на Варшавското въстание, същото място, на което западногерманският канцлер Вили Бранд ще коленичи няколко години по-късно. След края на концерта й в Москва писателят Константин Паустовски, вече много болен и почти сляп, се качва с мъка на сцената, за да й целуне ръка, а в знак на признание пред таланта му тя пада в краката му. Появата й в Германия през 1960 г. обаче предизвиква смесени чувства. Публиката в залите я аплодира, а навън има демонстранти, които скандират „Марлене, върви си вкъщи!”. След концерта в Дюселдорф млада жена плюе в лицето й. Много са германците, които никога няма да й простят, че по време на войната е била на страната на противниците. И друго не могат да й простят. Марлене Дитрих, както и много други хора на изкуството и науката, показват, че подчинението на нацизма не е било единственото възможно поведение. Съпротивата е била възможна. Всякакъв вид съпротива. И не задължително саможертвена. Достатъчно е било да напуснеш страната, за да не служиш на злото. Не са малко германците, които избират емиграцията. Това се отнася особено до живеещите в столицата германци. Факт е, че до идването на Хитлер на власт Берлин има репутацията на „лява крепост”. Гьобелс го нарича „вторият най-червен град в света след Москва”. Главният пропагандатор на нацизма, който от втората половина на 20-те години заема поста гаулайтер на партията си за Берлин, прави всичко възможно, за да промени това. Непрестанните шествия на отрядите на СА по улиците на града трябва да всеят страх в сърцата на противниците и да убедят колебаещите се, че победата на нацизма е неизбежна. Факт е, че Гьобелс постига известни успехи в опитите си да обърне политическата ситуация в Берлин. Това е особено видно в богаташките квартали, където нацистите постигат все по-високи резултати на местни избори. И все пак до 1933 г. привържениците на Хитлер така и не успяват да станат основна политически сила в Берлин. На парламентарните избори през ноември 1932 г. за националсоциалистите в столицата гласуват 25,9% от избирателите, докато комунистите вземат 31%. Все пак със своите 33% в национален мащаб нацистите стават първа политическа сила, а комунистите са зад тях с 16,8%. На 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер става канцлер на Германия. Същата вечер в центъра на Берлин се провежда грандиозен нацистки парад. Всички участници носят запалени факли, маршируват по „Унтер ден Линден”, минават през Бранденбургската врата, скандират лозунги, възхваляващи величието на лидера. Огънят придава зловещо очарование на парада. Той ще играе основна роля и през следващите месеци. На 27 февруари в пламъци избухва сградата на Райхстага. Нацистите използват пожара, а според редица историци и сами са го организирали, за да се разправят окончателно с политическите си противници. Огънят играе централна роля и на 10 май. С настъпването на вечерния мрак берлинският Бебелплац, който излиза на „Унтер ден Линден”, е озарен от светлината на безброй факли и огласен от възторжените скандирания на многохилядното множество. Пред очите на присъстващите се разиграва събитие, което е едновременно аутодафе, политически театър и вещерски сабат. Младежи с грейнали лица хвърлят книги в грижливо подготвената клада. Докато извършват този акт на „национално пречистване”, всеки от тях високо произнася името на автора на предназначената за унищожение книга и причината, поради която тя е осъдена на изгаряне. В огъня летят произведенията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Томас и Хайнрих Ман, Зигмунд Фройд и Ромен Ролан, Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. Те и много други, живи и умрели писатели и философи, са обвинени в предателство спрямо германската нация и в подриване на устоите на здравия народен морал. Многохилядната тълпа посреща с яростни викове споменаването на всяко едно име. На площада обаче присъства и един човек, който мълчаливо наблюдава ставащото. Спокойствието не го напуска дори когато чува името си и вижда как собствените му книги политат към огъня. Това е Ерих Кестнер. Писателят си тръгва едва когато една жена до него се провиква: „Вижте, ама това е Кестнер”. След като той напуска площада, вече нищо не смущава здравия германски дух в неговото желание да се разправи с предателите. Същата вечер освен в Берлин подобни аутодафета са устроени в още няколко десетки германски градове. Набляга се най-вече на тези от тях, където има големи университети. В навечерието на „пречистващото” събитие в един местен вестник в университетския град Гьотинген излиза призив към читателите внимателно да прегледат библиотеките си и тези на приятелите си, след което да донесат „антигерманските книги” на площада. Интересното е, че тази акция дори не е измислена от всепризнатия майстор на пропагандата и политическите спектакли Йозеф Гьобелс. Тя се ражда в низините на току-що дошлата на власт нацистка партия, в главите на влюбени във фюрера студенти, бъдещето на нацията, така да се каже. Те са и главните участници в събитието. Разбира се, подпомогнати са всячески от всички държавни структури. В Берлин пожарникарите сякаш по рейбредбърски чинно доставят нужното количество бензин за изгарянето на книгите. Смята се, че на 10 май 1933 г. само на кладата в Берлин са изгорени над 20 000 книги.
Само четири дни по-рано опиянените от скорошното вземане на властта нацисти извършват друго нападение срещу свободната мисъл. Около стотина студенти от Академията за физическо възпитание атакуват сградата на Института за сексуални изследвания, която се намира недалеч от Райхстага. Разбиват вратите и мебелите, унищожават архивите и отмъкват цялата библиотека, която по-късно ще хвърлят в пламъците на Бебелплац. Младите нацисти са безкрайно доволни от извършеното и единственото им разочарование е свързано с факта, че директорът на Института Магнус Хиршфелд не се оказва в сградата, за да могат да се разправят с него „както подобава”. Дълго преди да дойдат на власт, националсоциалистическите активисти са вдигнали мерника на Института. Дразни ги не само това, че там открито се говори за секс и се изследват различните сексуални практики, а и фактът, че Магнус Хиршфелд от години призовава за декриминализирането на хомосексуализма. Според нацистите всички тези неща са истинска обида за „здравия германски морал”. А създателят на Института наистина е забележителен човек. Произхожда от еврейско семейство и е син на много уважаван лекар. Най-напред учи философия и филология, а после завършва медицина. От самото начало на лекарската си дейност съчетава медицинската практика с научните изследвания. Още през 1896 г. издава труда си „Сафо и Сократ”, посветен на хомосексуалната любов. През следващите години Хиршфелд ще направи много за научното разбиране на хомосексуализма. Самият той е гей и винаги е възприемал това не като социално проклятие, както е било обичайно дълго време, а като възможност за научни изследвания. Магнус Хилшфелд създава своя Институт за сексуални изследвания през 1919 г. През същата година участва в написването на сценария на „Различен от другите”. Това е един от първите филми в света, който третира проблемите на хомосексуализма. Освен това Хиршфелд съфинансира „Различен от другите” и изпълнява малка роля в него. Институтът за сексуални изследвания е притегателен център за много интелектуалци както хомо-, така и хетеросексуални. В онова време, когато хомосексуализмът не е мода, както днес, а преследвано от закона деяние, да защитаваш правата на гейове и лесбийки е било истинска проява на смелост. А Магнус Хиршфелд не спира да прави това. Затова и печели симпатиите на прогресивно мислещите хора. През различни периоди от време в Института идват на посещение и дори живеят там хора като теоретика на културата Валтер Бенямин, философа Ернст Блох, активиста на германската комунистическа партия Вили Мюнценберг, руския режисьор Сергей Айзенщайн. Един (една) от най-знаменитите посетил(к)и е датският художник Ейнар Вегенер. Макар че е женен, той се чувства жена, облича се в женски дрехи и се представя в обществото с името Лили Елбе. През 1930 г. той (тя) отива в Берлин за консултации с Магнус Хиршфелд. Скоро Вегенер-Елбе става първият човек, който се подлага на операция за смяна на пола. През 2001 г. излиза романът „Момичето от Дания”, посветен на този случай. 15 години по-късно книгата е екранизирана. Алисия Викандер, която играе съпругата на Вегенер-Елбе, получава „Оскар” за изпълнението си. По времето, когато Институтът за сексуални изследвания преживява своя разцвет, на няколко крачки от него живее под наем британският писател Кристофър Ишъруд. Той е зарязал следването си по медицина в Кеймбридж, за да дойде в Берлин при своя тогавашен любим, поета Уистън Одън. През 20-те години измежду многото революции, чийто център е германската столица, е и сексуалната. Тук всеки прави любов с всеки. Наивно е да се смята, че това се дължи единствено на някаква местна хипертолерантност. Тогавашното берлинско сексуално свободомислие е до голяма степен резултат и от икономическите трудности, особено на кризата от 1929 г. Да продаваш тялото си се превръща в един от най-ефикасните начини не просто за печелене на пари, а и за физическо оцеляване. Правят го жени и мъже, момичета и момчета. В края на 20-те и началото на 30-те години Берлин вече има репутацията на град, в който без проблем може да бъде осъществена всяка сексуална фантазия. Стефан Цвайг казва, че от доскорошните ценности не е останало нищо, че те са се сринали заедно с марката и че сега Берлин е новият Вавилон. „По Курфюрстендам се шляеха напудрени и начервени млади мъже и на едва мъждукащите светлинки в баровете можеха да бъдат забелязани висши държавни функционери и хора от финансовия свят да ухажват нежно пияни моряци. Дори в Рим от времето на Светоний не е имало толкова оргии, колкото днес в Берлин”, пише Стефан Цвайг. Стивън Спендър, друг британски писател с разкрепостено сексуално поведение, който по това време също живее в Германия, отбелязва, че Берлин е град, в който отдавна няма девици. Кристофър Ишъруд дава уроци по английски, което му позволява да води сносен живот и да задоволява сексуалните си желания. Не би могъл да прави това в Англия и затова обожава германската столица. Спомените му от годините, прекарани там, са в основата на най-известната му творба „Сбогом, Берлин”. През 1966 г. по тази книга е направен мюзикълът „Кабаре”, който се играе с голям успех на Бродуей. През 1972 г. излиза едноименният филм, който бързо става световен хит и получава осем награди „Оскар”, включително за режисьора Боб Фос и изпълнителката на главната роля Лайза Минели. Сюжетът на „Кабаре” проследява както личните драми на основните персонажи, така и възхода на нацизма в Германия. Главната героиня в „Кабаре”, певицата с разкрепостено поведение Сали Боулз, има съвсем реален прототип. Това е британката Джийн Рос, която известно време е съквартирантка на Кристофър Ишъруд в Берлин. Тя е родена в Александрия, Египет, през 1911 г. и от малка проявява различни способности. Успява да завърши образованието си на 16 години, но ръководителите на училището й решават, че е твърде малка, за да го напусне, и настояват да остане още една година. Тогава Джийн тържествено им обявява, че е бременна, и ги принуждава да я изхвърлят. Момичето е решено да стане актриса и се записва в Кралската академия за театрално изкуство. Напуска, когато осъзнава, че преподавателите й я тласкат да играе само комични роли, докато тя мечтае за Федра и Офелия. Следващата стъпка на Джийн е да замине за Берлин, защото е чувала, че там лесно може да постъпи в някой театър. Това се оказва само слух, но 19-годишното момиче остава в германската столица, изкарвайки пари като модел и певица в кабаре. Там я среща и Кристофър Ишъруд, за да я увековечи по-късно в образа на Сали Боулз. Общото между прототипа и фикционалната героиня е, че и двете са млади, обичат да пеят и да правят любов. Само че Джийн е доста по-интелигентна от Сали. Освен това за разлика от героинята на Лайза Минели Джийн е политически активна. В Берлин тя става комунистка и остава такава до края на живота си. Когато Хитлер идва на власт, Джийн Рос е във Великобритания и решава, че няма как да се върне повече в Берлин. През 1937 г. заминава за Испания заедно с тогавашната си любов писателя Крис Кокбърн. Двамата пишат репортажи за британски вестници, посветени на бушуващата Испанска гражданска война. И двамата са комунисти, а има и редица основания да се вярва, че Джийн Рос изпълнява поръчения на Коминтерна. Много години по-късно след успеха на мюзикъла и филма „Кабаре” и след като става ясно, че именно тя е прототипът на Сали Боулз, журналистите постоянно преследват Джийн с въпроси за бурните й младежки години. „Тя винаги искаше да говори за политика, а те я караха да говори за секс”, спомня си дъщеря й Сара Кодуел, авторка на популярни криминални романи. В началото на 1933 г. Кристофър Ишъруд подобно на своята приятелка Джийн Рос решава, че няма повече място в Берлин. На 10 май той също е сред хората, които наблюдават книгоизгарянето на Бебелплац. Слуша и речта на Гьобелс, който крещи на обезумялата от възторг тълпа, че „пламъците трябва да погълнат изцяло дяволския дух на миналото”. „Бъдещите германски мъже, заявява Гьобелс, повече няма да бъдат книжни плъхове, ще бъдат мъже на действието.” Отдалечавайки се от мястото на аутодафето, Ишъруд забелязва младеж, когото познава като чест посетител в любимия му гей-клуб „Тайното местенце”. Сега изражението на лицето на младежа, който носи униформа на щурмоваците от СА, е съвсем различно. Тази гледка кара Кристофър да си спомни за друг свой познат младеж от „Тайното местенце”, вечно усмихнатия запален комунист Руди. Писателят се пита какво ли е станало с него и дали изобщо е жив. Сигурно е едно. Берлин при управлението на нацистите няма да има нищо общо с Берлин от времето на Ваймарската република. Свободата във всичките й измерения – политическа, творческа, сексуална – изчезва. На нейно място идва тоталната униформеност – в поведението и в мисленето. Тя ще продължи до самия край на войната, когато Берлин ще бъде в развалини. Последвалата Студена война разделя града на две – Източен и Западен Берлин. През 1961 г. разделението добива и физическо измерение с изграждането на безумната Стена. Стремежът на правителствата и на двете германски държави – ГДР и ФРГ – е да направят своята част на града витрина на съответния политико-икономически модел, социалистическия и капиталистическия. И докато Източен Берлин остава в хватката на желязната идеологическа правоверност, Западен Берлин се оформя като място, където се живее изключително свободно. По някакъв начин западната част на някогашната единна германска столица наподобява ваймарското време. Германците, които живеят тук, получават редица данъчни облекчения. Младежите са освободени от военна служба и затова притокът на млади хора към Западен Берлин никога не спира. Така към средата на 60-те години западната част на града се превръща в крепост на политически активните студенти. А политически активните студенти в цивилизования свят винаги са били леви. Основното място, където се разгаря западногерманското студентско движение от втората половина на 60-те години, е Свободният берлински университет. Има известна ирония във факта, че това висше учебно заведение е създадено през 1948 г. благодарение основно на Съединените щати, а 20 години по-късно именно там е най-голямата концентрация на антиамерикански настроения. Освен че твърдо настояват за прекратяване на войната, която американците водят във Виетнам, берлинските студенти имат още няколко базисни искания: разкриване на цялата истина за нацисткото минало на Германия, демократизация на университетите, спиране на злоупотребите със свободата на словото от страна на дясната преса, особено на изданията на Аксел Шпрингер. По-общата цел, на която служи тази конкретика, е превръщането на Западна Германия в истински демократична държава, освободена от политическите, социалните и сексуалните догми на миналото. Основен изразител на студентските желания става Социалистическият германски студентски съюз (СГСС). Организацията е създадена през 1946 г. като младежко крило на Социалдемократическата партия във ФРГ. С времето обаче „младата смяна” става все по-радикална и все по-недоволна от „партията майка”. Социалдемократическият елит също не е доволен от все по-ярко изразяващото се левичарство на младежите. През 1961 г. всички членове на СГСС са изгонени от социалдемократическата партия. През втората половина на 60-те години именно тази организация ще залегне в основата на Извънпарламентарната опозиция. Тази опозиция добива популярност в Западна Германия, когато страната за първи път в историята започва да се управлява от Голямата коалиция. Това е съюзът между християндемократите и социалдемократите на Вили Бранд, създаден през 1966 г. По този начин във ФРГ почти няма силна съпротива срещу властта в парламента и съответно опозицията се пренася извън него. Недоволството на противниците на Голямата коалиция се засилва и от факта, че премиерът християндемократ Курт Кизингер е бивш член на националсоциалистическата партия. Радикализацията на Извънпарламентарната опозиция особено се засилва след 2 юни 1967 г. Тогава в Западен Берлин се провежда демонстрация срещу посещението в страната на иранския шах Мохамад Реза Пахлави. За младите демонстранти той е класически отрицателен персонаж – свиреп диктатор у дома и безкрайно верен съюзник на САЩ. По време на сблъсъците със силите на реда пред Операта, където шахът и съпругата му гледат „Вълшебната флейта” на Моцарт, студентът Бено Онезорг е застрелян от полицай. Веднага след погребението в родния му Хамбург в местния университет се провежда ожесточена дискусия под мотото „Университетът и демокрацията – условия и организация на съпротивата”. Неформалният лидер на студентското движение Руди Дучке разпалено обяснява, че след убийството на Онезорг в борбата срещу властта вече може да се използва и насилието. Силно несъгласен с тази позиция е философът Юрген Хабермас, който иначе се отнася с голяма симпатия към студентското протестно движение. Хабермас твърди, че младежите в никакъв случай не бива да стигат до екстремизъм, и предупреждава за опасността от възникването на „ляв фашизъм”. По-малко от година след убийството на Бено Онезорг е извършен атентат и срещу Руди Дучке. Той едва оцелява, а привържениците му обявяват, че идейните вдъхновители на опита за убийство са вестници като „Билд”, които дълго време са нагнетявали омраза срещу Дучке. Радикални студенти атакуват сградите, където се помещават изданията на Аксел Шпрингер, което води до ожесточени сблъсъци с полицията. Скоро след тези събития Извънпарламентарната опозиция престава да съществува. Някои бивши нейни членове като Улрике Майнхоф стават основни фигури в леви екстремистки организации като „Фракция Червена армия”. Повечето студенти радикали обаче остават верни на мирните средства за съпротива. Те се придържат към възгледите на Руди Дучке, който въпреки някои крайни изказвания формулира концепцията за „дългия марш през институциите”. Според тази теория властта е прекалено силна, за да бъде сломена в директен сблъсък. Тя може да бъде променена само отвътре. В резултат именно на този възглед през 1980 г. е създадена партия Зелените, която ще играе важна роля в политическия живот на ФРГ, а по-късно и на обединена Германия. През 1998 г. Зелената партия за първи път влиза в управлението на страната в коалиция със социалдемократите на Герхард Шрьодер, а нейният лидер Йошка Фишер става външен министър. Фишер, който някога е организирал ожесточени антинатовски и антиамерикански демонстрации, през 1999 г. вече защитава американките бомбардировки срещу Сърбия. Успешният „дълъг марш през институциите” си има цена...
Още в началото на 90-те отново обединеният Берлин се превръща в най-голямата строителна площадка в Европа. Въображението на архитекти и урбанисти не познава граници. Знаменателният Райхстаг е особено показателен в това отношение. Именно тук на 3 октомври 1990 г. се провежда официалната церемония за обединението на Германия. Година по-късно парламентът на обединена Германия гласува с доста крехко мнозинство за прехвърлянето на правителството и парламента от Бон в Берлин. Организиран е конкурс за реконструкция на Райхстага, спечелен от британския архитект Норман Фостър. Преди да се случи реконструкцията обаче, Райхстагът трябва да изтърпи поредната безсмислена акция на Кристо и жена му Жан-Клод, т.нар. „опаковане”. Новата сграда е официално открита на 19 април 1999 г. и бързо се превръща в една от най-забележителните туристически атракции на германската столица. Това се дължи най-вече на стъкления купол, сложен на покрива като жест на напомняне за оригиналния купол от 1894 г. Гледката към града от там е забележителна, особено нощно време. През работните дни пък посетителите могат да наблюдават заседанията на парламента. А когато приключат с разглежданията, им трябват само няколко минути, за да стигнат до Потсдамерплац, центъра на новия Берлин... „Даймлер-Крайслер” и „Сони” са само някои от най-могъщите концерни, които инвестират тук. Освен архитектурен и шопинг център площадът е и културно средище. Тук, в Театъра на Потсдамерплац, се провежда Берлинският кинофестивал. А в Музея на киното винаги има любопитни изложби. Изобщо всичко в Берлин предизвиква интерес. Няма как да е иначе в град, който е символ на перманентната промяна. Някога, през едно време, което изглежда толкова далечно, все едно никога не е съществувало, и по-точно през 1843 г., Оноре дьо Балзак нарича Берлин столица на скуката и описва жителите му като покорни, прилежни до тъпота и крайно флегматични. Половин век по-късно друг френски писател, Теодор Фонтане, приглася на Балзак с мнението си, че всичко в Берлин е имитация и забележителна посредственост. За Роза Люксембург пък германската столица е студена, безвкусна и лишена от всякакви емоции. Любопитно е да си припомняш тези мнения днес, докато стоиш на Потсдамерплац, чакаш мракът тотално да завладее Берлин, за да се впуснеш в някое от безбройните приключения, които градът предлага...