Бенямин Нетаняху

Как се оцелява на политическия връх

Фамилията Нетаняху спокойно би могла да стои редом с други фамилии, които създават държавата Израел. Става дума за семействата Даян, Вайцман, Херцог. И бащата, и дядото на Бенямин Нетаняху са високообразовани хора. Имат подчертан литературен и ораторски талант. Има обаче две обстоятелства, които им пречат да се наредят сред отците основатели на новата еврейска държава. Първо, те са много повече хора на идеите, а не на действията. И, второ, както дядото, така и бащата на настоящия израелски премиер са привърженици на десния ционизъм, които в годините на създаване и укрепване на Израел са в малцинство спрямо левите ционисти.Натан Милейковски, дядото на Бенямин Нетаняху, е роден през 1879 г. в малкото градче Крева, намиращо се на територията на днешна Беларус, а по онова време част от Руската империя. Както и повечето от петте милиона евреи, живеещи тогава в Русия, семейство Милейковски са бедни хора. Има един-единствен шанс за малкия Натан да се измъкне от бедността – учението. На 10-годишна възраст той е изпратен в прословутата йешива в град Воложин. Тук са учили много знаменити евреи – създателят на религиозния ционизъм Авраам Кук, писателите Менделе Сфорим и Хаим Бялик, бащата на съвременния иврит Елиезер Бен Йехуда (подробно за него виж в а-specto, бр. 34). Натан е ръкоположен за равин, но никога не се занимава с това. Още в йешивата той става привърженик на ционизма. Впоследствие обикаля руските земи и убеждава сънародниците си в ценността на ционистката идея, т.е. в необходимостта от създаването на независима еврейска държава в Палестина. Че става дума за Палестина, е особено важно. Защото в един момент редица евреи, включително и създателят на ционизма Теодор Херцел, се съгласяват с британското предложение еврейската държава да бъде установена в Уганда. В крайна сметка това ексцентрично предложение е отхвърлено, а дядото на Бенямин Нетаняху е сред най-върлите критици на идеята. Настоящият израелски премиер пази фотография на дядо си, който говори по тази тема на Осмия ционистки конгрес. През 1908 г. Натан се жени за Сара Лурие, която също е пламенна привърженичка на ционизма. Двамата се местят във Варшава, където през 1910 г. се ражда синът им Бенцион („син на Цион”). В Полша Натан работи като директор на училище и продължава да пропагандира ционистките идеи в многобройните си лекции и статии. Вместо с истинското си име все по-често се подписва с псевдонима Нетаняху („даден от Господ”). В онзи период той прави нещо, което дори и най­запалените ционистки лидери не вършат – говори със семейството си не на популярния сред евреите идиш, а на все още странния иврит. След края на Първата световна война Натан Милейковски – Нетаняху прави и още нещо, което много други, иначе страшно запалени ционисти, не се осмеляват да свършат – премества се в Палестина. В онзи период Светите земи са изключително трудно място за живеене. Натан Нетаняху, който трябва да изхранва жена и седем, а по-късно ще станат и девет деца, изобщо не е пригоден за тежък селскостопански труд, какъвто вършат повечето еврейски заселници. Успява да си намери работа като директор на училище в градчето Сафед. През XVI и XVII век Сафед е основният център на юдейския мистицизъм. Тук живее и работи един от най-бляскавите кабалисти Исаак Лурия. В началото на XX век обаче нищо не е останало от тази слава. Най-характерното за еврейските жители тук е бедността. След двегодишен престой Натан Нетаняху се премества със семейството си в Йерусалим. Ораторските му способности бързо са оценени от ръководителите на еврейската общност и той скоро е изпратен в САЩ, за да събира средства за преселниците в Палестина. Въпреки че успява да събере немалко пари, скоро след връщането си установява, че лидерите на еврейската общност не го харесват особено. Повечето от тях са хора с леви убеждения, които смятат, че бъдещата еврейска държава трябва да се гради върху колективистични и социалистически принципи. За разлика от тях Натан Нетаняху държи най-вече на религиозния аспект в еврейството. Според него бъдещата държава ще има успех само ако се изгражда върху комбинацията от еврейски национализъм и религиозни традиции. Днес това е една от преобладаващите идеологии в Израел, но през 30-те години на миналия век този начин на мислене не се споделя от особено много евреи. Внуците на Натан Нетаняху никога не са го виждали (той умира през 1935 г. на 55-годишна възраст), но са силно повлияни от него. Най-големият му син Бенцион Нетаняху (бащата на днешния израелски премиер) започва да се занимава с политика от съвсем млад. Присъединява се към основания от Владимир Жаботински Световен съюз на ционистите ревизионисти. Има два основни пункта, по които привържениците на тази организация се отличават от мейнстрийм ционизма на Давид Бен Гурион и Хаим Вайцман. Ревизионистите на Жаботински смятат, че за създаването на държавата си евреите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на благоволението на британските власти, които в онзи момент управляват Палестина. Освен това са убедени, че е невъзможно да се постигне компромис с арабите, че те разбират само от езика на силата и възприемат всеки опит за диалог като проява на слабост. Владимир Жаботински и неговите последователи са страстни противници на господстващите в ционисткото движение социалистически идеи. Според Жаботински класовата борба подкопава еврейското единство. Той настоява, че съвместяването на ционизма и социализма е като едновременно поклонение на двама богове. Присъединяването на Бенцион Нетаняху към това движение е открито предизвикателство както към ръководството на еврейската общност в Палестина, така и към собствения му баща. Владимир Жаботински и Натан Милейковски са руски ционисти от едно и също поколение. Само че ционизмът на рави Милейковски се основава на древните еврейски текстове и легенди, а този на Жаботински е напълно светски и се вдъхновява от европейския национализъм. Бенцион Нетаняху избира ционизма на Жаботински, а не този на баща си. В същия дух възпитава и синовете си.

Той завършва средновековна история в Еврейския университет в Йерусалим и се отдава на журналистиката. В средата на 30-те години става главен редактор на издания, пропагандиращи идеите на ревизионизма. След това подготвя за печат основните трудове на ранните ционистки идеолози Теодор Херцел, Макс Нордау и Израел Зангвил. Владимир Жаботински оценява високо усилията на младия Нетаняху. Двамата се срещат за първи път през 1939 г. в Лондон. Основателят на ревизионизма изпраща 29-годишния Нетаняху в САЩ като главен представител на това движение. Когато Жаботински също пристига в Ню Йорк, Бенцион става негов личен секретар. Тази работа обаче не продължава дълго. На 4 август 1940 г. болният от сърце Жаботински умира. Четири години по-късно Бенцион Нетаняху се жени за Цила Сегал, в която отдавна е влюбен. Преди време тя се е омъжила за един от най-добрите му приятели, но този брак не е бил щастлив и приключва бързо. След като научава за това, Бенцион подновява ухажванията си и през 1944 г. двамата се женят. Дъщеря на богати родители, Цила има университетски степени от Йерусалим и Лондон, както и достатъчно средства да води независим живот. След женитбата обаче тя изцяло се посвещава на кариерата на съпруга си. Именно Цила убеждава Бенцион да поднови академичните си занимания. След като не успява да си осигури написването на дисертацията в Колумбийския университет, Бенцион Нетаняху кандидатства успешно в малкия колеж Дропси във Филаделфия. Основният му интерес е насочен към експулсирането на евреите от Испания през 1492 г. Дисертацията му е посветена на Исак Абрабанел, еврейски философ и финансист, който напразно се опитва да убеди крал Фердинанд и кралица Изабела да не гонят евреите. На 13 март 1946 г. на бял свят се появява Йонатан, първородният син на семейство Нетаняху. В малкия апартамент на Бродуей Цила се грижи за бебето и едновременно с това преписва на машина готовите страници от дисертацията на мъжа си. А междувременно за евреите в Палестина настъпва много важно време. Отслабената от Втората световна война Великобритания официално признава, че повече не може да се справя с управлението на тази територия. През 1947 г. ООН взема решение за създаването там на две държави – еврейска и арабска. Нито евреите, нито арабите са доволни от териториите, които им се падат. Арабите категорично отхвърлят плана за разделението. Те са убедени, че в неизбежната скорошна война „ще изхвърлят евреите в морето” и така цяла Палестина ще бъде тяхна. Еврейската общност е разделена по въпроса, трябва ли да се приема разделителният план или не. Ръководството на общността начело с Бен Гурион e за приемането му. По-добре да имаш малка държава, твърдят те, отколкото никаква. Ревизионистите обаче, сред тях и Бенцион Нетаняху, са на друго мнение. Те са против всякакви компромиси и настояват за създаването на „Велик Израел”. В крайна сметка печеливш се оказва прагматизмът на Бен Гурион и съратниците му. Идеологически непримиримите ревизионисти, които ще оформят гръбнака на десницата в израелската политика, са малцинство и цели трийсет години след създаването на Израел ще бъдат в опозиция. Семейство Нетаняху се връщат в наскоро създадената еврейска държава в края на 1948 г. Войната за независимост на Израел вече приключва. От териториална гледна точка тя е забележителен успех за новата държава. Според така и неслучилия се план за разделянето на Палестина евреите е трябвало да получат 55% от земите източно от река Йордан. След войната, която според арабите трябва веднъж завинаги да приключи с Израел, евреите контролират вече 80%. Останалите 20%, тоест Западният бряг, източната част на Йерусалим и Ивицата Газа, са окупирани от армиите на Йордания и Египет. За първи път от 1900 години има еврейско мнозинство в Светите земи. На 25 януари 1949 г. в новата държава са проведени първите парламентарни избори, спечелени убедително от лявата партия Мапай на Давид Бен Гурион. На второ място е още по-лявата партия Мапам. Трета е Обединеният религиозен фронт, сборна формация от всички религиозни партии. Дясната Херут, която въплъщава идеите на Жаботински и неговата ревизионистка философия и която се оглавява от Менахим Бегин, остава четвърта. Бен Гурион съставя коалиционно правителство, в което категорично отказва да включи представители както на Херут, така и на Маки (Комунистическата партия). Според него тези две партии искат да унищожат демокрацията – Херут в полза на диктата на десницата, а Маки в полза на диктата на левицата. Едва малко преди смъртта си Бен Гурион смекчава своята неприязън към Бегин. Всъщност той не е единственият, който дълги години не понася шефа на десницата. Бенцион Нетаняху определено не харесва наследника на Жаботински. Бащата на бъдещия израелски премиер смята, че Менахем Бегин не притежава и частица от интелектуалния блясък на създателя на ревизионизма. Заради това си непреклонно убеждение Бенцион Нетаняху се озовава в абсолютната политическа маргиналия. Еднакво е отдалечен както от управляващата левица, така и от ръководното тяло на намиращата се в опозиция десница. Бенцион бързо разбира, че няма бъдеще в политиката, и се съсредоточава изцяло върху академичната си кариера. Има и други неща, които го радват. На 23 октомври 1949 г. Цила ражда в Тел Авив втория им син Бенямин, когото скоро всички започват да наричат Биби, за да го различават от братовчеди със същото име. Няколко месеца след раждането на момчето семейството се мести в Йерусалим. По онова време столицата на основните световни религии е истински фронтови град (повече за миналото и настоящето на града виж в а-specto, бр. 40). По средата му е опъната бодлива тел. Старият град, източните и северните квартали се контролират от йорданските войски. Израел владее западната и южната част. Бенямин си спомня, че майка му водела него и брат му за ръка и внимателно му очертавала местата, където биха могли да си играят, и линиите, които не бива да престъпват. Основната причина, поради която семейството се мести в Йерусалим, е фактът, че там се намира единственият университет в младата държава, а бащата твърдо е решен да продължи академичната си кариера. Само дето успехът му там се оказва също толкова трудно постижим, колкото и в политиката. Повечето от ръководителите в университета са с леви убеждения, които не горят от желание да приемат в обкръжението си такъв отявлен ревизионист като Бенцион Нетаняху. Подобна е и съдбата на Йехуда Клаузнер, изследовател на еврейската литература, по­-известен като бащата на писателя Амос Оз. Той също е с десни възгледи и най-високата университетска позиция, до която успява да се добере, е младши библиотекар. Има и още нещо. Както разказва Амос Оз в една от най-хубавите си книги, автобиографичната „История за любов и мрак”, по онова време Йерусалим е наводнен с избягали от Хитлер университетски светила от цяла Европа. Лекторите са много повече от учениците, изследователите и интелектуалците в пъти надвишават студентите. Ето защо за Бенцион Нетаняху е изключително трудно да заеме така желаното от него място – преподавател по история на испанските евреи и Инквизицията. За да се издържа финансово, семейство Нетаняху разчита най-вече на паричната помощ, която пращат роднини от Америка, както и на семейството на Цила. Но Бенцион Нетаняху с неговите амбиции и талант определено не си е представял така живота си. Ето защо той започва да обмисля други възможности. Още повече че през 1952 г. семейство Нетаняху се увеличава с още един член – с третия син Идо. Все по-често Бенцион се опитва да убеди съпругата си да се преместят в САЩ, където би могъл да има по-голям успех в академичната област. Окончателното решение за преместването е отложено с няколко години, защото татко Нетаняху все пак успява да си намери една много добре платена работа: заместник главен, а впоследствие и главен редактор на Encyclopaedia Hebraica. Идеята на изданието е да представи всички значими съвременни политически и интелектуални фигури на новата държава. Сборникът има огромен финансов успех и семейство Нетаняху за първи път се чувства материално добре осигурено. Бенцион купува къща с шест стаи в центъра на Йерусалим, която по тогавашните стандарти е истински дворец. Таткото работи вкъщи и затова момчетата са инструктирани да пазят тишина. Бенцион им обръща внимание най-много по час-два на ден. Основното, което прави, е да им разказва важни моменти от световната история и да ги учи да играят шах. Грижите за къщата и децата падат изцяло върху Цила. „Омъжена съм за гений, обича да казва тя, но дори един гений се нуждае от някого, който да му пере чорапите.” Съседите описват Цила като жена, която може да стане в пет часа сутринта, за да издои кравата, а вечерта да е неотразима на светско събитие.

В края на октомври 1956 г. избухва Суецката криза. Войските на Израел, Великобритания и Франция нахлуват на Синайския полуостров, за да накажат египетския президент Гамал Насър, който три месеца преди това е национализирал Суецкия канал. След натиск от страна на САЩ трите държави спират настъплението. Все пак за една седмица военни действия Израел поставя целия Синай под свой контрол. Най­-важното постижение на израелската държава е силно промененият й имидж. На целия свят става ясно, че страна, която съществува едва от осем години, може без проблем да се справи с Египет, най-мощната арабска държава. В книгата си „Място под слънцето. Израел и светът” (1993 г.) Бенямин Нетаняху разказва, че спомените му от тази война, когато той е седемгодишен, са ярки, но в никакъв случай не са драматични. Той споменава тиксото, с което са облепени прозорците на къщата им в Йерусалим. Те трябва да ги запазят при вражеските бомбардировки, които така и не се случват. Основният му спомен обаче е за бащата на съседско семейство, който се връща с прашасал джип от Синайската кампания и раздава шоколадчета на малчуганите. Почти всички бащи на приятелчетата на синовете на Нетаняху са на фронта. За разлика от тях баща им продължава да си работи вкъщи. Вероятно това е една от причините, поради която и тримата му сина впоследствие ще служат в най-­елитното израелско военно подразделение. Преди да се случи това обаче, в живота им настъпват редица други драматични моменти. Един от тях e през 1958 г., когато баща им все пак успява да убеди майка им да се преместят в Ню Йорк, за да може той да продължи академичната си кариера в колежа Дропси. Особено Биби трудно свиква с прехода от голямата къща в спокойния Йерусалим към тесния апартамент и претъпкания Ню Йорк. Когато пристигат в САЩ, той не знае и дума английски и майка му с часове наред го учи вкъщи, наблягайки върху усъвършенстването на произношението. В крайна сметка носталгията по дома, която изпитват децата и майката, надделява над плановете на бащата и през 1960 г. семейството се връща в Израел. На следващата година Биби постъпва в най-елитното училище в Йерусалим. Брат му Йони, който също учи там, вече е президент на ученическия съвет и ръководител на местната скаутска група. Част от аурата му на лидер, естествено, се прехвърля и към по-малкия Бенямин. Да бъдат част от елита това е ново усещане за братята Нетаняху. Заради твърдата опозиционност на баща им както към управляващата в Израел левица, така и към ръководството на опозиционната десница те са свикнали да са част от маргиналията. Сега, все още в тийнейджърските си години, вече заживяват със съвсем друго усещане. Ето защо решението на родителите им отново да се преместят в Америка никак не им харесва. Особено не се харесва това на Йони, който вече мечтае за служба в армията. Най-големият син с часове спори с родителите си, като размяната на остри аргументи обикновено завършва със затварянето му в стаята си в продължение на часове. Бащата обаче е непреклонен. Няколко са причините за тази му решителност. Влязъл е в конфликт с останалите автори на Encyclopaedia Hebraica и напуска ръководната длъжност. Америка ще му даде възможност необезпокоявано да се занимава с произхода на испанската Инквизиция (книгата му по темата ще излезе след 30 години). Освен това държи синовете му да получат добро университетско образование, което според него няма как да стане в Еврейския университет в Йерусалим. Само че Йони и Биби възприемат преместването в САЩ по съвсем различен начин. То не просто ги разделя с приятелите им, а и ги откъсва от Израел, на чието могъщество те вече са решени да посветят живота си. Ето защо, докато родителите им през следващите десетилетия ще живеят главно в чужбина, трите им деца ще настояват да се върнат в родината.

Семейство Нетаняху пристигат в заснежена Филаделфия през януари 1963 г. През следващата година и половина Йонатан и Бенямин стават още по-близки приятели. И двамата нямат особено желание да завързват трайни контакти с американските си съученици. Причината не е в езиковата бариера. Биби и Йони нямат проблем с английския. Освен това Бенямин навсякъде носи със себе си тефтерче речник, в което записва всяка дочута нова дума, която същата вечер наизустява. Братята и особено Йонатан, никак не харесват нещата, от които толкова силно се вълнуват американските им връстници. Ето какво пише Йони до свой приятел в Йерусалим: „Хората тук говорят за коли и момичета. Животът се върти около една тема – секса. Убеден съм, че Фройд би пожънал огромен успех тук. Все повече се убеждавам, че съм обкръжен от маймуни, а не от хора”. Едно от малкото неща, които доставят удоволствие на Йони в Америка, е да пропагандира каузата на Израел сред съучениците си. Що се отнася до учебната програма, Йонатан харесва най-вече математиката и физиката, а Биби – историята. И днес в премиерския му кабинет има биографии на някой американски политик или генерал, които той намира време да чете. През юли 1964 г. Йонатан и Бенямин се връщат в Израел. Биби изкарва там ваканцията, а Йони започва военната си служба в парашутните части, които са елитът на израелската армия. Натоварването върху служещите в тези части е огромно. Около 50% от започналите военна подготовка там не успяват да я завършат. Йонатан Нетаняху успява. При заминаването си от Америка той е обещал на баща си, че след края на военната служба ще се върне там, за да продължи образованието си. Само дето няма никакво намерение да спази това обещание. Вместо това изкарва офицерска школа и през 1966 г. се връща при парашутистите като взводен командир. Офицерското удостоверение му е връчено лично от началника на Генералния щаб на армията генерал-лейтенант Ицхак Рабин. Докато Йонатан служи в армията, Бенямин продължава образованието си в Америка. Именно тези няколко години оформят до голяма степен по-нататъшните му идеи. Младият Нетаняху не е впечатлен особено от борбата за граждански права, която заема централно място в САЩ през 60-те години. Левите идеи никак не го привличат. Това се дължи както на влиянието на баща му, така и на отрицателното му отношение към живеещите в Америка и гласуващи за демократите ляво настроени евреи. Това, от което младият Нетаняху е силно привлечен, е американският капитализъм. За него той е несравнимо по-­стойностен от централизираната и колективистична тогавашна израелска икономика. Една от любимите му книги през този период е „Изворът” на Айн Ранд. В интерес на истината Бенямин Нетаняху никога не признава публично адмирациите си към философията на Ранд. Заради антирелигиозния елемент в нейните схващания подобно признание би било самоубийствено за израелски политик, който разчита на гласовете на религиозната десница. Факт е обаче, че именно архитектът Хауърд Роурк, главният герой в „Изворът”, е ролевият модел за Биби през тийнейджърските му години. Заради Роурк младият Нетаняху усъвършенства рисувателните си способности и размишлява сериозно дали да не учи архитектура. По съвета на баща си Биби кандидатства в Йейл. Приет е, само че обстановката в Близкия изток отново става взривоопасна. През месеците април и май 1967 г. всички вече са убедени, че войната може да бъде избегната само по чудо. В арабските столици в региона призивите за окончателното унищожаване на Израел доминират над всичко останало. В края на май египетският президент Насър обявява, че затваря Тиранския проток за израелски съдове. Доста преди това Израел е обявил, че подобно действие би било равносилно на обявяване на война. Точно една седмица преди началото на конфликта, останал в историята с името Шестдневна война, 18­годишният Бенямин Нетаняху взема самолета от Вашингтон за Израел. Заедно с него пътува и 15­годишният му брат Идо. За разлика от момчетата родителите нямат намерение да се връщат. Бенцион Нетаняху скоро ще стане професор по еврейска история и литература в Университета в Денвър. На 57 години той най-накрая е доволен от академичната си кариера. Но трите му деца никога повече няма да живеят заедно с родителите си. Бенямин успява да издири брат си, който заедно с командваната от него част е в околностите на Тел Авив в очакване на началото на военните действия. „Ще победим, казва Йони на гледащия го с обожание по-­малък брат, нямаме друг шанс.” Три дни след тази среща войната започва. В първите часове на началото й израелската авиация изважда от строя повече от 400 египетски, сирийски и йордански самолети, голяма част от тях още на пистата. Така Израел става господар на въздушното пространство от синайската граница до Голанските възвишения. Този зашеметяващ първоначален успех стои в началото и на категоричната израелска победа впоследствие. Междувременно израелското ръководство използва свои канали, за да убеди йорданския крал Хюсеин да не се включва във войната, защото само ще загуби. Монархът обаче повече вярва на Насър, който го уверява, че независимо от всичко ще спечели войната. В крайна сметка крал Хюсеин издава заповед на своята армия да атакува кварталите на Йерусалим, намиращи се под израелски контрол. Скоро обаче тяхната атака е отблъсната, израелските войски контраатакуват, в резултат на което завладяват целия Йерусалим. По това време Бенямин се намира в столицата, която е разтърсвана от избухванията на снарядите и свистенето на куршумите. А частта на Йонатан под командването на Ариел Шарон навлиза дълбоко в египетската територия. След като египетската армия е окончателно разбита, войниците на Йони са прехвърлени на север, за да участват в атаката срещу държаните от Сирия Голански възвишения. Йонатан е ранен в ръката, но въпреки това успява да измъкне по-­тежко ранен свой войник от бойното поле. На следващия ден Биби е при него в болницата. „Виждаш ли, усмихва му се Йони, казах ти, че ще победим.” Малко по-късно към тях се присъединява и третият брат Идо. Нито, Бенцион, нито Цила отиват на посещение на Йони в болницата. Бащата проучва средновековните архиви в Испания, а майката е болна. Скоро Йонатан ги сюрпризира с още една новина. С приятелката му Тирза възнамеряват да се оженят. Йони е само на 21, но отлично съзнава, че спокойно би могъл да бъде сред тези 779 израелски войници, загинали по време на Шестдневната война. Ето защо иска да вземе всичко, което животът може да му даде. Сватбената церемония се провежда на 17 август 1967 г. Родителите на младоженеца, които не успяват да го видят в болницата, този път присъстват. Една седмица по-късно Бенямин Нетаняху влиза в армията. Той иска да следва примера на брат си и да служи в парашутните войски. Представя се много добре на тестовете, след което с него пожелават да се срещнат двама млади офицери. Те казват, че са впечатлени от отличното му представяне и му предлагат да служи в едно специално подразделение. Става дума за Сайерет Маткал – Разузнавателен отряд на Генералния щаб. В продължение на 35 години съществуването на това подразделение е държавна тайна. За първи път военната цензура позволява да се спомене за него в пресата едва през 1992 г. Първоначално там се влиза основно с препоръки. Веднага след победата в Шестдневната война Израел се изправя пред много нови предизвикателства. Трябва да се контролират нови територии и да се нанасят превантивни удари срещу все по-увеличаващите се арабски екстремистки групировки. Има спешна нужда от нови попълнения. Затова и офицерите от Маткал започват да обикалят приемните войнишки центрове в търсене на подходящи кандидати. Много от мъжете, които Нетаняху ще срещне още през първите дни на службата си, в бъдеще ще заемат важни постове в елита на разузнавателните служби. Първият офицер, който интервюира Биби, е лейтенант Дани Ятом. 29 години по-­късно, когато Нетаняху става премиер, Ятом е шеф на Мосад. От 150­те кандидати са приети 30. Сред тях е и Биби. Първият месец на подготовката е посветен на обучение по стрелба. През следващите месеци новобранците са обучавани на тактически умения и оцеляване в непозната среда. Още в началото на подготовката Нетаняху се отличава с особено високо ниво на физическа издръжливост. Освен това става един час преди останалите, за да тича допълнително. Тъй като е добре сложен и много силен, му е зачислена картечницата на взвода. Още като малко момче съседите забелязват едно качество у Биби, което е нетипично за момче – много държи на чистотата на дрехите си. Бойните му другари също отбелязват, че за него чистотата на войнишките дрехи е изключително важна. Другата му отличителна черта е, че използва всяка свободна минута, за да чете списания и книги на английски. До края на пребиваването си в армията през 1972 г. Бенямин Нетаняху участва в редица операции, в които главната роля играе Сайерет Маткал. Подробностите за много от тях са засекретени и до ден днешен. Брат му Йонатан заминава за САЩ скоро след сватбата. За огромна радост на бащата той започва да учи философия, математика и физика в Харвард. Само че бързо установява как академичната кариера, на която така силно държи баща му, никак не го привлича. За Йони много по-важно е да защитава Израел. В писмо до Биби той негодува заради недостатъчно силния според него начин, по който ръководството на еврейската държава отговаря на нападенията на палестинците. На Идо пък пише, че не разбира онези израелци, които предпочитат да живеят в Америка вместо в собствената си държава. А в тази категория попадат и собствените му родители. Бенцион Нетаняху прави всичко възможно да убеди сина си да остане в САЩ и да завърши образованието си. „Ако искаш да си полезен на Израел, настоява бащата, най­добрият начин за това е да завършиш Харвард. Външно министерство има нужда именно от завършили Харвард.” Увещанията на стария Нетаняху не дават резултат. Йони и съпругата му се връщат в Израел. По това време Бенямин вече е получил предложение да стане командир в Маткал. След като брат му се връща и изразява желание също да служи там, Биби предлага именно Йони да заеме мястото, отредено за него. Така и става. По този начин двамата братя отново са заедно. Бенямин също завършва офицерски курс и през януари 1970 г. е повишен като командир в Маткал. Колегите му офицери по онова време, дори и тези, които по-­късно никак не харесват провежданата от Нетаняху политика, го описват като изключително способен командир. Отбелязват сериозността, с която планира всяка атака, както и способността му да действа адекватно при всякакви непредвидени ситуации. Междувременно Идо, най-малкият от братята Нетаняху, също постъпва в Маткал. Той не притежава тяхната войнственост, но братската обвързаност го задължава да се присъедини към тях. През 1972 г. командващият Маткал, полковник Ехуд Барак, назначава Йони за свой заместник. През втората половина на 90-те години двамата с Бенямин Нетаняху ще бъдат непримирими политически противници, но сега Ехуд Барак е много близък и с двамата братя. Той е един от най-добрите приятели на Йони и нещо като ментор на Бенямин. Ехуд Барак и Йони обожават класическата музика и изпитват дълбоко презрение към генералите и политиците. Барак е истинско олицетворение на нетрадиционните дух и поведение на повечето офицери от Маткал. Той много често не се подчинява на заповедите отгоре и има навика да прекъсва комуникацията с висшестоящите, когато те му нареждат да прекрати някоя операция. В онзи период Биби е убеден, че един ден Ехуд Барак ще стане премиер, а брат му ще бъде шеф на Генералния щаб. Себе си Бенямин Нетаняху вижда като съпротивляващ се срещу догмите архитект. Ехуд Барак обича да действа в разрез с установените правила. Той държи частите на Маткал да бъдат използвани във всички рискови ситуации, дори и когато бойците нямат необходимата подготовка. Точно такъв е случаят с операция „Изотоп”, която за малко не коства живота на Биби. На 8 май 1972 г. екстремисти от палестинската групировка „Черният септември” отвличат самолет на „Сабена” с около 100 души на борда по време на полета от Брюксел за Тел Авив. Четиримата терористи, двама мъже и две жени, поемат контрола върху самолета, приземил се на израелското летище, и заявяват, че ако не бъдат освободени над 300 палестински затворници, ще взривят намиращите се на борда експлозиви. В началото се предполага, че с операцията по обезвреждането на терористите ще се заемат бойци от специалните части Шин Бет, които имат необходимата подготовка. Ехуд Барак обаче успява да убеди военния министър Моше Даян да възложи операцията на Маткал. В групата е включен и Бенямин Нетаняху. Малко преди началото на операция „Изотоп” на мястото пристига и Йонатан и иска също да бъде включен. Биби му се разкрещява: „Ти луд ли си? Помисли ли изобщо за родителите ни? Какво ще стане с тях, ако и двамата бъдем убити?”. Йони обаче настоява, че животът си е негов, както и смъртта му. В крайна сметка ръководителят на операцията Ехуд Барак заповядва по-големият брат да напусне. Служителите на Маткал, преоблечени като самолетни техници, успяват да проникнат на борда на самолета и в рамките само на 90 секунди да обезвредят терористите. Двамата мъже са убити, а двете жени са заловени. При престрелката загива една заложничка. Докато Биби и още един боец на Маткал обезвреждат едната терористка, колегата му произвежда неволен изстрел и куршумът пронизва рамото на Нетаняху. В продължение на години след това, докато пълните подробности около операция „Изотоп” не са разкрити, в Израел се говори, че Биби е бил улучен в задника. Междувременно фоторепортер снима Ехуд Барак, който помага на заложниците да напуснат самолета. 29 години по-късно именно тази снимка е използвана в предизборната кампания на Барак, който тогава успява да победи Нетаняху на парламентарните избори. Раната, която Нетаняху получава по време на операция „Изотоп”, не се оказва сериозна и той скоро се връща в частта си. Всъщност той още не е сигурен какво иска да прави с живота си – да се отдаде на кариера в армията или в цивилния живот. Има данни и за двете. В крайна сметка основна роля за вземането на окончателно решение изиграват отношенията му с Мириам (Мики) Вайцман. Двамата с Биби са на една и съща възраст и стават гаджета още след като завършват гимназия, макар връзката им да е съпроводена с поредица от раздели и нови събирания. След като преминава военната си служба, Мики завършва химия в Еврейския университет в Йерусалим. После получава стипендия за университета в Брандейс, намиращ се на 14 километра от Бостън. Бенямин решава, че трябва да замине с нея за Америка, и през юни 1972 г. се уволнява от армията. Тя започва да учи в Брандейс, а той в Масачузетския технологичен институт, който също е близо до Бостън. Двамата се женят на скромна церемония, на която присъстват родителите на Биби. Майката и бащата на Мики обаче остават в Йерусалим, както Йони и Идо. Двамата братя дори не са уведомени за сватбата. Йонатан се чувства засегнат от тази липса на внимание и изпраща поздравленията за женитбата на брат си чак след месец. Редом с поздравленията известява Бенямин и за предстоящия си развод. А животът на Биби за първи път се върти около някой друг извън брат му Йонатан. Пък и Мики не би позволила той да има други приоритети освен нея. За разлика от втората и третата съпруга на Бенямин Нетаняху, Мириам Вайцман е интелигентна и амбициозна жена, която за нищо на света не би се съгласила просто да поддържа кариерата на съпруга си. Плановете на двамата за близкото бъдеще са да завършат образованието си в Америка, след което да се върнат в Израел. Още в самото начало на следването си Нетаняху заявява на своя ръководител, че няма намерение да си губи времето с дългогодишно обучение и че смята да вземе предвидения в програмата материал за две години вместо за четири. Тъй като е прекарал пет години като офицер в специално поделение и е бил подложен на огромно психическо натоварване, спокойно би могъл да се справи и с университетската програма. Много години по-късно неговият професор Леон Гройсер казва в интервю: „Нетаняху се справяше прекрасно. Беше много умен, организиран, силен. Знаеше прекрасно какво иска и как да го постигне. Няма нищо общо с този образ на лекомислен и повърхностен човек, който днес пресата му изгражда. Беше организиран и отдаден”. По време на университетското си образование Нетаняху обикновено се представя с името Бен Нитай. Най-вече защото и на него, и на Мики им е омръзнало американските им приятели да се мъчат и все да не успяват да произнесат истинската му фамилия. Години по-късно политическите противници на Нетаняху ще използват този факт, за да твърдят, че в Америка той е забравил израелските си корени и се е по-американчил. Това, разбира се, не е вярно. Бен Нитай е псевдоним на иврит, който баща му е използвал през 30-те години, име, което се появява и в Библията, и в Талмуда. Факт е обаче, че Биби е прекарал голяма част от юношеските и младежките си години в САЩ и предпочита американската култура и американските идеи, особено консервативните.

Малко след сватбата на Биби и Мики екстремистите от палестинската групировка „Черният септември” атакуват Олимпийското село в Мюнхен по време на олимпийските игри и вземат 11 израелски спортисти за заложници. Двама от заложниците са убити на място, а другите деветима загиват по време на катастрофалния опит на германските специални части да ги освободят. В отговор на това престъпление израелската министър-председателка Голда Меир одобрява операцията „Гняв Божи”, която се състои в елиминирането на всички, които са подготвили и осъществили атаката в Мюнхен. Само през 1972 г. са ликвидирани 12 терористи от „Черният септември”, а действията по премахването им продължават и през 80-те години. На 9 април 1973 г. частите на Маткал, Мосад и на парашутните войски провеждат мащабна операция в Ливан. Тя носи кодовото име „Младежка пролет” и при нея са убити около 100 палестинци. Сред жертвите са и няколко високопоставени лидери на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Убит е и Мухамед Юсуф ал Наджар, един от тримата заместници на Ясер Арафат и пряко отговорен за нападението в Мюнхен. В планирането и осъществяването на тази операция, при която е застреляна и съпругата на Ал Наджар, водеща роля има Йонатан Нетаняху. Няколко месеца преди това той се е развел след неособено щастлив четиригодишен семеен живот. През лятото на 1973 г. Йонатан заминава на гости на брат си в Америка. Това е последният път, когато двамата братя прекарват дълго време заедно. Те са неразделни, ходят на партита и концерти, сутрин тичат, а вечер пушат пури. Ето как Йони описва впечатленията си от срещите в САЩ: „Младите хора тук пребивават в състояние на постоянна обърканост и, изглежда, са неспособни да излязат от своята инфантилност. Всички тук са научени да ненавиждат истаблишмънта и да злословят по адрес на държавната администрация. А най­-радикални са евреите, които отдавна са престанали да бъдат обективни. Жалко за Америка, защото тези ненормалници ще я унищожат. От друга страна, изумлението ми от случващото се тук е безгранично! Това е невероятна страна. Говоря за нейните постижения, ефикасност, подреденост, удобства и всичко останало. По тези показатели американците са десет нива над останалата част от света. И петдесет нива над Израел”. Йони си заминава през август. Нито той, нито брат му в онзи момент предполагат, че Израел е на прага на най-трудната си война.

Израелското политическо и военно ръководство е убедено, че след разгрома по време на Шестдневната война арабските държави няма да имат смелостта да се впуснат в нова военна авантюра. Само че в Кайро, Дамаск и другите арабски столици не мислят така. През 1967 г. Израел ги е изненадал с внезапното си нападение. Сега те ще направят същото. На 4 октомври 1973 г. израелският военен министър Моше Даян обядва с току-що пенсионирал се главнокомандващ на Централния фронт. „Подозирам, че наближава война, казва му ген. Рехавим Зееми, и аз няма да участвам в нея.” Слисаният Даян отговаря: „За какво говориш? Няма да има война. Нито това лято, нито тази есен”. Петък вечерта на 5 октомври е началото на Йом Кипур, най-святия еврейски празник, Деня на опрощаването на греховете. На 6 октомври, събота, в 13:55 египетските и сирийските войски атакуват едновременно Синайския полуостров и Голанските възвишения. Бенямин Нетаняху е в Бостън с Мики, когато научава за арабското нападение. Бързо се сбогува с нея и се мята на първия влак за Ню Йорк. Когато пристига на нюйоркското летище, то вече е препълнено с млади израелци, които бързат да се приберат у дома, за да защитават родината. С предимство се ползват тези, които са служили в танковите войски. Те трябва максимално бързо да стигнат на фронта, за да помогнат на другарите си, които много трудно устояват на арабския натиск. В книгата на Хаим Херцог „Арабско-израелските войни” се разказва за един самотен израелски танк на Синай, който повече от половин час отблъсква египетските нападатели. Когато най-накрая го преодоляват, египтяните с изумление откриват, че целият екипаж е убит с изключение на един ранен войник, който продължавал да се бие. Докато го отнасяли на носилка, той отдал чест на командващия египетски генерал. В първите часове на войната, когато изглежда, че въпреки ожесточената еврейска съпротива арабите може би ще спечелят, Моше Даян предлага да бъдат мобилизирани учениците в горните класове на гимназиите, освободените ветерани, дори еврейските хипита от Америка, „набързо ще ги подстрижем”, обяснява Даян, само и само да бъдат защитени пътищата към Тел Авив. За да е сигурен, че ще има място в първия самолет за Израел, Нетаняху звъни на израелския военен аташе във Вашингтон. Обяснява му, че е офицер от Сайерет Маткал и спешно трябва да се прибере в родината. В самолета към Израел Биби пътува заедно с Ехуд Барак, който учи за магистърска степен в Станфорд. Нетаняху командва подразделения на Маткал най­напред на Синайския полуостров, а после и в сраженията за Голанските възвишения. Впоследствие никога не разказва публично за тази част от биографията си, а и подробностите около въпросните сражения са засекретени до ден днешен. След края на войната Йонатан Нетаняху е награден с медал за изключителни заслуги заради участието му в сраженията на Голанските възвишения. Командваната от него част спасява израелски войници от горящи танкове и унищожава сирийски командоси. Йонатан лично успява да спаси ранения полковник Йоси Бен Ханан, измъквайки го от бойното поле. Скоро след приключването на военните действия Йонатан Нетаняху става заместник­командир на Маткал.

Близо шестгодишната служба в Маткал оказва огромно влияние върху мисленето и по-сетнешното политическо поведение на Бенямин Нетаняху. Тъй като е принадлежал към елитна и отделена от всички останали част, той развива неприязън към всички големи структури, включително и към редовната армия, която често разглежда като тромав и трудноподвижен механизъм. Като политик Нетаняху предпочита да работи с помощта на доверени сътрудници както във вътрешен, така и в международен план, вместо да разчита на услугите на всевъзможни министри, дипломати и директори на дирекции. Интересът на Биби към политическата активност се заражда веднага след като се прибира в САЩ в края на 1973 г. Той е поразен от факта, че много негови състуденти и професори са започнали да възприемат Израел като „окупатор” и „потисник” на палестинците. Сред университетските кръгове в САЩ вече е нещо обичайно човек като Ясер Арафат, който вдъхновява някои от най­-ужасните терористични атаки срещу израелски граждани, да бъде гледан с възхищение, да бъде смятан за един вид арабски Че Гевара. Нетаняху се зарича да промени това отношение. Той е убеден, че ако иска да има повече приятели навън, Израел трябва неуморно да обяснява и да защитава своите каузи в чужбина. В началото на 1975 г. новата израелска консулка в Бостън Колет Авитал веднага забелязва неговия потенциал. С опита си от специалните части, с американския акцент и с привлекателното си излъчване Нетаняху е идеален, за да обяснява по телевизията гледната точка на Израел. Г­жа Авитал няма как да знае, че 22 години по­-късно по време на първия си премиерски мандат Нетаняху ще побърза да я уволни от външното министерство, защото не е съгласна 100% с неговите виждания. В средата на 70-те години ентусиазмът на Биби по отношение на архитектурата започва да се изпарява. Все повече го привлича светът на бизнеса. Все пак си взема бакалавърската степен по архитектура, след което и магистърска степен по мениджмънт. Започва и докторат по политически науки. Той обаче е прекъснат от най-голямата трагедия в семейството му. На 27 юни 1976 г. пътническият самолет на Ер Франс на път от Тел Авив за Париж е отвлечен. Похитителите са осем души от Народния фронт за освобождение на Палестина и двама от западногерманската лявоекстремистка групировка „Революционни ядра”. Те поставят под контрол самолета, в който има 248 пасажери, повечето от тях евреи, след като той излита от Атина, където е имал междинно кацане. Терористите принуждават екипажа да приземи самолета в Ентебе, столицата на Уганда, чийто диктатор Иди Амин съчувства на терористите. Заложниците са преместени в един хангар на летището и е поставен ултиматум на властите в Израел и Западна Германия. Терористите искат да бъдат освободени техни другари, излежаващи различни срокове в израелски, швейцарски, френски и западногермански затвори. Заплашват да разстрелят заложниците, ако исканията им не бъдат изпълнени в едноседмичен срок. През следващите два дни са освободени 148 неевреи. Остават евреите и екипажът. Общественото мнение в Израел по-скоро клони към приемане на сделката. Ръководството на страната обаче е на друго мнение. Премиерът Ицхак Рабин, военният министър Шимон Перес и останалите министри дават зелена светлина за провеждането на операция „Кълбовидна мълния”, или „Ентебе”, по елиминирането на терористите и спасяването на заложниците. 200 души се качват на четири военни самолета и се отправят към Ентебе. Това са военнослужещи от специални пехотни части, Мосад и Маткал. Операцията, планирана изключително внимателно в продължение на седмица, продължава час и половина. При атаката на хангара на летището в Ентебе са убити повечето от терористите, както и няколко десетки угандийски войници. В престрелката загиват и трима заложници. Атакуващите израелци дават една жертва, командира на едно от подразделенията – Йонатан Нетаняху. По принцип Израел полага големи усилия по възвеличаването на своите войници, дали живота си за родината. Но едва ли някой от загиналите е получил такова посмъртно внимание, с каквото е удостоен Йони. Около операция „Ентебе” се заформя цяла индустрия от книги, игрални и документални филми. Най-новият игрален филм по темата имаше своята премиера на тазгодишния Берлински кинофестивал. Началото на агиографията е поставена от най-близките му – бащата и двамата му братя, които събират и издават и най-малкия документ, свързан с живота на Йони. Целта е той да бъде представен не само като безстрашен войн, но и като дълбок философ, като политическия лидер, който Израел за огромно съжаление така и не получава. Култът към Йонатан Нетаняху особено се засилва, когато брат му Бенямин става влиятелен политик, и най­-вече след като заема премиерския пост. Ръководителите на местни администрации бързо откриват, че най­-прекият път към сърцето на премиера минава през кръщаването на някое училище или улица на загиналия му брат. Чуждите държавни ръководители също научават, че ако при визитите си в Израел включат посещение на гроба на Йони, шансовете им за успешни разговори с министър­председателя Нетаняху нарастват. Семейство Нетаняху много държи бързо да излезе и биографична книга за Йонатан. За автор избират британския журналист Макс Хейстингс, автор на редица книги на военна тематика. Британецът получава безпрецедентен за един журналист и неизраелец достъп до офицерите от Маткал. Прекарва дълги часове с Бенцион Нетаняху, който държи загиналият на 30 години Йонатан да бъде описан едновременно като човек на действието и като важен мислител, като любимец както на семейството, така и на всички, с които се е срещал. След срещите си с други хора обаче биографът остава с по-различни впечатления. В крайна сметка той стига до извода, че Йонатан Нетаняху е бил склонен към депресия млад човек, с интелигентност, не по-висока от средната, неистово опитващ се да развива концепции, които надхвърлят умствените му способности. Хейстингс е съгласен, че много хора са го харесвали, но смята също така, че не е малък и броят на хората, които не са били във възторг от Йони. Нито семейство Нетаняху, нито управляващите са очаровани от готовия ръкопис. Хейстингс е принуден да се съгласи текстът му да бъде изцяло редактиран. В противен случай го заплашват, че няма да получи и цент от обещания хонорар. Макс Хейстингс никога повече не се връща в Израел и става яростен критик на водените от управляващите там политики. Отмъщава си на семейство Нетаняху в мемоарите си, написани 20 години след въпросния случай. Там описва Бенцион като „догматичен и прекалено емоционален старец”, който с нереалистичните си очаквания по отношение на първородния си син е съсипал живота му. Според Хейстингс Бенямин е „повърхностен човек без никакво чувство за хумор”, за когото най-важна е саморекламата. С годините култът към Йони предизвиква и ответни негативни реакции. Опитът цялата операция „Ентебе” да бъде асоциирана единствено с неговото име кара немалко от останалите участници в нея да се чувстват пренебрегнати. През 1994 г. във вестник „Маарив” излиза голям материал за Йонатан Нетаняху, в който не са спестени и критични бележки към него, включително и това, че малко преди смъртта му е било решено той да бъде отстранен от ръководния пост в Маткал. В резултат на този материал офицери от специалното подразделение пишат писмо до вестника, което е възхвала на загиналия им колега. Четири години по-­късно, по време на първия премиерски мандат на Бенямин Нетаняху, един от подписалите писмото, Шаул Мофаз, е назначен за началник на Генералния щаб на израелската армия. Тринайсет години по­късно, по време на втория мандат на Нетаняху, друг подписал писмото, Тамир Пардо, е назначен за шеф на Мосад.

През есента на 1976 г. Бенямин Нетаняху се връща в Америка. Назначен е като консултант в Boston Consulting Group (BCG). Това е работа, за която всеки млад човек може да мечтае. Компанията е създадена преди по-малко от 15 години, но вече е сред най-известните организации, която се занимава с консултиране на най-различни бизнес предприятия. BCG съветва не само частни фирми, но и правителства. Самият Нетаняху участва в екипа, който изготвя стратегия за кардинални реформи в икономиката на Швеция и Ирландия. Именно в BCG Бенямин Нетаняху се запознава с Мит Ромни, който през 2012 г. ще бъде кандидат-президент от Републиканската партия. Тогава за огромно разочарование на Биби Ромни не успява да отстрани Барак Обама от президентския пост. Докато Бенямин Нетаняху развива консултантските си умения в BCG, в Израел настъпва кардинална политическа промяна. През 1973 г. десните партии там, които от създаването на еврейската държава са в опозиция, се обединяват в блока Ликуд. Начело застава наследникът на Жаботински Менахем Бегин. През 1977 г. десницата за първи път печели изборите в Израел и започва да управлява. В личния живот на Биби също настъпват драстични промени. Докато съпругата му Мики очаква първото им дете, той започва връзка с англичанката Фльор Кейтс, която е завършила Кеймбридж и специализира в Америка. Скоро Мики научава за връзката и настоява за развод. Биби безуспешно се опитва да я разубеди. На 29 април се ражда дъщеря им Ноа. През следващите години Мики никога не пречи на бившия си съпруг да вижда дъщеря си, когато пожелае. Отношенията между двамата и до днес остават приятелски. Днес Мириам е известен учен и 40 години след раздялата с Нетаняху той я назначава за ръководител на Израелския борд за ядрена безопасност. В годините след развода си Биби постоянно пътува между Бостън и Йерусалим, където посвещава основната част от времето си на укрепване на култа към Йони. През 1978 г. излиза сборникът с писма на Йонатан, който моментално се превръща в бестселър и се издава и до днес. На следващата година ръководената от Бенямин Нетаняху неправителствена организация Институт „Йонатан” организира голяма международна конференция по проблемите на тероризма. В нея взема участие целият израелски политически елит. Присъстват както левите Перес и Рабин, така и десният премиер Бегин. Голямата чуждестранна звезда е бившият шеф на ЦРУ и бъдещ американски президент Джордж Буш-баща. Биби е все още на прага на трийсетте си години и няма достатъчно престижно CV, за да говори на форум с такива знаменити участници. Всички обаче отбелязват организаторския му талант. Освен това се запознава с редица личности, които ще му бъдат много полезни в бъдещата му политическа кариера. Следващата стъпка на Биби е да започне работа като маркетинг директор на фирма за мебели. Фльор Кейтс, с която той продължава връзката си, нищо, че постоянно се опитва да убеди Мики да го приеме обратно, се съгласява да се премести да живее с него в Йерусалим. Само че свикналата с британските и американските удобства Фльор трудно се адаптира към все още спартанския живот в Израел. В края на 70-те години животът там не е особено комфортен. По телевизията има само един черно-бял канал. За домашен телефонен номер се чака с години. В магазините има само два вида сирене. Добрите ресторанти в Тел Авив и Йерусалим се броят на пръстите на ръцете. През 1981 г. Фльор се връща в Бостън. Уплашен, че и тази жена ще го напусне, Биби тръгва след нея и скоро двамата се женят. Заради него тя приема юдаизма и двамата се връщат в Йерусалим. Той пък започва да търси работа, която ще им позволи да живеят в САЩ. Съвсем скоро се открива прекрасна възможност за реализирането на този план. През 1982 г. за израелски посланик в САЩ е назначен Моше Аренс. На него пък му е нужен заместник. Тогава Аренс се сеща за сина на Бенцион Нетаняху, който три години по-рано е организирал такава хубава конференция за тероризма. Интервюто за бъдещата работа е кратко, провежда се в йерусалимски хотел и е на английски. Липсата на дипломатически опит у 33-годишния кандидат изобщо не притеснява Аренс. Той няма нужда от някой, който в продължение на дълги години се е мотал из коридорите на външно министерство. Трябва му амбициозен човек, който да обикаля телевизионните студиа и да очарова американската публика. Още с пристигането си във Вашингтон Нетаняху прави списък на най­важните журналисти и медийни коментатори в столицата и в Ню Йорк. През следващите месеци не само се запознава с всички тях, но и става чест гост в телевизионните новинарски програми. Нетаняху обръща особено внимание на представянето си по телевизията. Репетира заедно с Фльор телевизионните си участия, като за целта взема под наем видеокамери. Скоро се превръща в най-популярното израелско лице в САЩ. Особено го харесват новото поколение републикански политици и интелектуалци. Те приветстват в негово лице едно ново израелско бъдеще – консервативно, антисоциалистическо и пропазарно. Твърде скоро обаче посланик Моше Аренс е отзован обратно в Израел, за да стане министър на отбраната. Това е и краят на първия дипломатически престой на Бенямин Нетаняху в САЩ. Много скоро обаче той отново се връща там. През 1984 г. е назначен за посланик на Израел в ООН. Освен пряката си работа Нетаняху отново обръща най-голямо внимание на работата с медиите. Няколко пъти лети до Атланта, за да очарова шефовете на набиращия все по-голяма популярност новинарски телевизионен канал CNN. Нетаняху става особено чест гост в предаването на Лари Кинг. По адрес на израелския политик знаменитият водещ казва: „По скалата от 1 до 10 за най-­страхотен гост Нетаняху получава 8. Щеше да получи и десетка, ако имаше чувство за хумор”. Нетаняху, педантично запаметяващ всичко, което би могло да подобри представянето му, си взема бележка от този съвет. В следващите си телевизионни изяви задължително включва по някоя и друга смешка. По време на периода си като израелски посланик в ООН Нетаняху се запознава с най-важните евреи в САЩ. Да, от юношеските си години той е запознат с възгледите на либералните и ляворадикалните свои сънародници, които никак не харесва. Сега се среща с лидерите на големите еврейски организации, с мегадонорите и важните политически играчи. Срещата му с двама души е особено важна. Единият е Роналд Лаудер, бизнесмен, милиардер, филантроп. В продължение на 20 години двамата са изключително близки. Лаудер въвежда Нетаняху в близкия си кръг от нюйоркски милионери и милиардери, много от които не са евреи. Така за първи път Биби се запознава с предприемача Доналд Тръмп. Другият важен американски еврейски лидер, с когото Биби се запознава, е Любавичевския ребе Менахем Шнеерсон. Той е ръководител на ултраортодоксалните хабадски хасиди, много от които го смятат за Месия. Макар че Шнеерсон се противопоставя на секуларния ционизъм, той подкрепя еврейската държава и много израелски политици го посещават в Ню Йорк. По отношение на преговорите с палестинците Шнеерсон е абсолютен ястреб и срещу всякакви компромиси. Именно неговите ученици в Израел ще изиграят важна роля при политическия успех на Нетаняху през 90-те. Междувременно Бенямин ухажва не само американските, но и израелските журналисти в САЩ, защото знае, че един ден те ще са му особено нужни. Пуска им важни информации от кухнята на израелската външна политика, а в замяна получава благоприятни статии и интервюта с добронамерени въпроси. Това е медийният месец на Биби с израелските медии. Когато става министър-председател, повечето от тях стават яростни негови противници.

Малко преди парламентарните избори в Израел през 1988 г. Бенямин Нетаняху се връща в родината. Той вече е твърдо решен, че ще играе важна роля в израелската политика. Прекарал е шест години в САЩ. Научил е всичко, което е могло да бъде научено за телевизионното поведение, лобирането, събирането на средства. Сега предстои да приложи тези си познания в Израел. Бързо става член на Ликуд и се включва във вътрешнопартийната надпревара за осигуряване на място в Кнесета. Нетаняху обикаля като бесен страната. Използва електрическа самобръсначка и си сменя ризите по няколко пъти на ден. Съперниците му организират срещите си в задушните партийни офиси. Биби наема зали с климатик и забавлява участниците със смешки от живота си в Америка. Ликуд печели изборите с малка преднина, а Нетаняху е назначен за заместник-министър на външните работи. За разлика от добрите му отношения с администрацията на Рейгън той не среща особено добър прием сред назначените от новия президент Джордж Буш­баща служители. Те не харесват най­-вече опитите на Биби да ги учи каква политика трябва да водят в Близкия изток. След едно негово публично изказване, в което фигурира изречението „Американската политика в Близкия изток е основана на лъжи и изопачавания”, външният министър Джеймс Бейкър забранява достъпа му до Държавния департамент.

Семейният живот на Биби с Фльор също не върви добре. През 1989 г. тя се връща в Ню Йорк, където започва работа в една от инвестиционните компании на Роналд Лаудер. След раздялата Биби се превръща в един от най-търсените ергени в Израел. Той обаче е прекалено концентриран в политическите си амбиции, за да обръща внимание на женските ухажвания. По време на един самолетен полет от Ню Йорк за Тел Авив обаче 29-годишната стюардеса Сара Бен Арци се заговаря с него. В края на няколкоминутния разговор той вече има телефонния й номер. Съвсем скоро двамата започват връзка. Сара се е развела преди две години и според нейни познати е твърдо решена да има връзка с мъж, „който има значение”. Приятелите на Биби пък са озадачени от новото му гадже. Сара няма нищо общо с предишните му две съпруги, които са независими и имат желание за собствена кариера. Сара изглежда неуверена и напълно зависима от Биби. Тя обаче притежава решителност, която малко хора забелязват. В крайна сметка тя постига целта си. Забременява от Нетаняху и двамата се женят. Всички тези събития се случват по време на Първата война в Залива. Бенямин Нетаняху заради прекрасния си английски става любим събеседник по темата на CNN и на други световни медии. Един път дори дава интервю с противогаз, защото след поредната въздушна тревога за нападение с иракски ракети над Тел Авив отказва да се скрие в бомбоубежището. Година по-късно Ликуд губи изборите и минава в опозиция. Бившият премиер и партиен лидер Ицхак Шамир подава оставка и следват избори за поста му. Нетаняху веднага се включва в надпреварата. Най-сериозният му съперник е неговият съименник и син на Менахем Бегин – Бенямин Бегин. Нетаняху води предизборната си кампания по класически американски начин и това му носи успех в надпреварата. Обаче за неудоволствие на Биби тук попада и един толкова характерен за американските предизборни кампании елемент – секс скандалът. Един ден, когато Нетаняху е на предизборна обиколка, Сара получава телефонно обаждане. Анонимен мъжки глас й съобщава, че съпругът й е заснет как прави секс с друга жена и ако не се оттегли от надпреварата, видеото ще бъде направено публично достояние. Изпадналата в истерия Сара звъни на съпруга си, който веднага се прибира. Биби не отрича, че има връзка с Рут Бар, омъжена политическа консултантка, която работи с Ликуд. Сара настоява за развод. Нетаняху обаче е решен да не позволи и третият му брак да се разпадне. След дълги разговори между двамата в присъствието на адвокатите им се стига до помирение. В продължение на дълги години след това Яков Нийман, адвокатът на Сара, който става и министър в правителства на Нетаняху, отрича да има писмено съглашение между двамата. Факт е обаче, че след помирението Сара придружава навсякъде съпруга си, особено при задграничните му пътувания. Има безпрецедентен достъп до всичките му срещи с изключение на тези, на които се обсъжда класифицирана информация, и получава всичко, което пожелава. А парливият секс компромат, с който започва всичко, така и не е открит. През май 1993 г. Бенямин Нетаняху печели вътрешнопартийните избори и оглавява Ликуд. Няколко месеца по-късно са подписани Съглашенията от Осло между израелското правителство и ООП. Палестинците получават автономия, а евреите – гаранции за сигурността си. Заради това Ясер Арафат, премиерът Ицхак Рабин и външният министър Шимон Перес получават Нобелова награда. Само че договореностите от Осло не спират самоубийствените атентати. Палестински терористи се взривяват на автобусни спирки, централни улици и в търговски центрове. Загиват стотици израелци. В израелското общество нараства усещането, че всеки опит за постигане на мир е напразно усилие, че сигурността може да бъде осигурена само с твърди мерки. Лидерът на опозицията Бенямин Нетаняху е най-красноречивият изразител на това схващане. Притеснителното е, че по време на опозиционни митинги се увеличават плакатите, които призовават не просто премиерът Ицхак Рабин да бъде свален от власт, а направо да бъде убит. Впоследствие критиците на Нетаняху ще го обвиняват, че макар да не е подклаждал подобни настроения, никога не е възразявал остро срещу тях. Тъй като управляващите лейбъристи не искат да оставят улицата в ръцете на десницата, те организират митинг в подкрепа на мира на 4 ноември 1995 г. Десетки хиляди граждани идват, за да изразят подкрепата си за политиката на Ицхак Рабин. Веднага след края на митинга Рабин е застрелян от еврейския екстремист Игал Амир. 25­годишният младеж обяснява убийството с това, че е искал да „защити народа на Израел от Съглашенията в Осло”. Следващите парламентарни избори в Израел са насрочени за 1996 г. На тях се сблъскват не само левицата и десницата, не само премиерът Шимон Перес и кандидатът на опозицията Бенямин Нетаняху, но и две различни визии за бъдещето на Близкия изток. Според едната версия именно постигането на дълготраен мир ще гарантира сигурността в района. Според другата сигурността може да бъде постигната само с крути мерки срещу екстремистите. Изразител на първото виждане е Перес, на второто – Нетаняху. Социологическите проучвания показват крехка преднина на Перес в навечерието на изборите. Нетаняху обаче е убеден, че може да спечели. По препоръка на приятеля си Роналд Лаудер той назначава за шеф на предизборната си кампания американския политически консултант Артър Финкелщайн. Той е работил за президентските кампании на Ричард Никсън и Роналд Рейгън и е ръководил много успешни политически кампании на републикански кандидати. Финкелщайн смята за едно от най-­големите си постижения факта, че е превърнал думата „либерал” в отрицателно понятие. По настояване на Финкелщайн стратезите по пиар изграждат образа на Нетаняху като на единствения човек, който може да донесе траен мир. Защото мирът е възможен само когато начело на Израел стои безкомпромисен лидер, а не такъв, който постоянно отстъпва. Големия си удар обаче Биби прави по време на директния телевизионен дебат с Перес, проведен три дни преди изборите. Независимо че има огромен опит от телевизионни участия, Нетаняху прекарва целия предишен ден в трениране на въпроси и отговори. Шимон Перес пък мрази телевизионните интервюта и отделя само час-два за подготовка. Когато истинският дебат приключва, дори и най-запалените привърженици на Перес признават, че той е победен с нокаут. Министър-председателят изглежда уморен, вцепенен и роботизиран. Нетаняху, напротив, е свеж, красноречив и демонстриращ, че няма въпрос, който да го обърка. Дори и тогава, когато водещият на дебата го пита за секс скандала, Биби спокойно отговаря: „Това беше моя грешка, която нарани съпругата ми, но много по­-голяма грешка е това, което правеше г­н Перес през последните четири години и което нарани цял Израел!”. Независимо от дебата обаче резултатите от паралелните преброявания веднага след края на изборния ден показват, че Перес води с 50,7% срещу 49,3% за Нетаняху. Американският президент Бил Клинтън, който през цялата кампания открито е подкрепял настоящия премиер, му звъни с въпрос, дали вече да праща официалните поздравления за победата. Перес му казва да изчака, докато се появят официалните резултати. После насрочва среща със съветниците си на другия ден по темата за преговорите с палестинците и си ляга. Когато се събужда, изборните резултати са претърпели драматична промяна. Бенямин Нетаняху печели с 50,5% от гласовете. Победил е с разлика от 29 457 гласа.

На 46 години Бенямин Нетаняху е най-младият премиер в историята на държавата Израел. Той е и първият министър-председател, роден след създаването на еврейската държава. Нетаняху няма никакви съмнения в качествата си. Бил е офицер в специалните части, консултант в BCG и има магистърска степен по бизнес мениджмънт от MIT. Това му дава всички основания да смята, че може да се справи прекрасно както с проблемите на сигурността, така и със сложните икономически въпроси. Новият премиер демонстрира самочувствието си още по време на първата среща с Бил Клинтън в Белия дом. Американският президент настоява да получи уверения, че мирният процес в Близкия изток няма да бъде забавен. Вместо това Биби му изнася дълга лекция за поведението на арабите и какво те трябва да правят, ако искат да бъдат удовлетворени претенциите им. Веднага след като Нетаняху си тръгва, Клинтън възкликва: „За кого, по дяволите, се мисли този? И кой е шибаната суперсила тук?”. Все пак суперсилата си е суперсила и колкото и да не му се иска, на Нетаняху му се налага да преговаря с палестинците. Налага му се и да се срещне очи в очи с Ясер Арафат. Това става три месеца след като Биби се е настанил в премиерския кабинет. В началото на срещата той полага огромни усилия, за да избегне прословутата прегръдка на Арафат, спасявайки се с едно формално ръкостискане. Притискан постоянно от американската администрация, Нетаняху прави редица отстъпки на палестинската автономия. Заради това губи подкрепата на крайната десница в Израел, благодарение на която е спечелил първия си премиерски мандат. Един от основните проблеми на Нетаняху по време на първата му премиерска длъжност е свързан с икономиката. Макар че се смята за експерт, не успява фундаментално да промени израелската икономика. Той има грандиозни планове за форсиране на приватизацията, намаляване на личните и корпоративните данъци, свиване на администрацията. За трите години управление тези намерения в голямата си част остават само на хартия. И още нещо силно разколебава доверието в него. Още в самото начало на премиерстването му се появяват обвинения в корупция, както и силно обществено недоволство от прахосническото поведение на съпругата му Сара. Ето защо, когато през 1999 г. Нетаняху губи изборите от някогашния си командир в Маткал, а сега лидер на Лейбъристката партия Ехуд Барак, никой не е особено изненадан. Дори и собственият му баща в едно от редките си интервюта казва, че синът му не се справя като премиер и че и бил много по-подходящ за външен министър. Само че Нетаняху няма никакво намерение да се предава. Той е твърдо решен да се върне на политическата сцена. Междувременно обаче трябва да изкарва пари, защото както той, така и съпругата му Сара са свикнали с един доста охолен начин на живот. Извън политиката Нетаняху припечелва доста добре, оказвайки консултантски услуги на могъщи израелски и чуждестранни компании и изнасяйки лекции. Докато Биби печели милиони, наследникът му на премиерския пост Ехуд Барак прави всичко възможно, за да постигне траен мир с палестинците. Огромна подкрепа в това отношение му оказва и Бил Клинтън, който неистово държи вторият му президентски мандат да бъде увенчан с решаването на проблемите в Близкия изток, а не с „Моникагейт”. В един момент трайният мир наистина изглежда на една ръка разстояние, но в крайна сметка нищо не се получава. Ехуд Барак се оказва най-кратко управлявалият премиер в историята на Израел и през 2001 г. губи изборите от Ариел Шарон, който е заменил Нетаняху като лидер на Ликуд. Година по-късно Шарон назначава основния си съперник в десницата за външен министър. Нетаняху обаче се задържа кратко на този пост, защото през 2003 г. следват нови парламентарни избори, отново спечелени от Шарон. Вместо да го остави на заеманата позиция, Ариел Шарон предлага на Нетаняху финансовото министерство. Той се съгласява, при условие че има пълната подкрепа на премиера за извършването на кардинални реформи. Интересно е, че за двете години, през които заема този пост, Бенямин Нетаняху успява да направи това, което не е сторил като премиер. Намалява данъците, орязва социалните плащания, уволнява четири хиляди държавни служители (обича да сравнява обществения сектор с дебелак, влачен на гърба на мършав човек, т.е. от частния сектор). Приватизира националния авиопревозвач Ел Ал, както и телекомуникационния гигант Безек. Реформите му дават резултат. Безработицата и инфлацията намаляват. БВП расте, а дефицитът е почти нулев. В същото време неравенството се увеличава и, парадоксално, от това страдат не традиционните противници на Нетаняху, левите, които в Израел са най-вече от средната класа, а десните. Емблематична в това отношение става постъпката на Вики Кнафо, самотна майка, която гласува за Ликуд. В знак на протест срещу орязването на помощите за самотните родители тя извървява пеша разстоянието от пустинята Негев до Йерусалим. В този случай Биби отново не показва особено социална чувствителност, заявявайки, че „медиите обръщат прекалено голямо внимание на някаква жена, която просто прави джогинг”. Бенямин Нетаняху подава оставката си като финансов министър в знак на протест срещу решението на израелското правителство да разруши заселническите селища в Ивицата Газа и да предаде района под контрола на палестинската автономия. Големи сътресения има и в Ликуд. Ариел Шарон, някогашният ястреб, превърнал се в миротворец, напуска партията си, за да основе новата центристка формация Кадима. В това Нетаняху вижда своя шанс за завръщане начело на Ликуд и на държавата. Има обаче нещо, което е убеден, че трябва да свърши преди това. Помнейки лошите си отношения с повечето израелски журналисти по време на първия си премиерски мандат, Бенямин Нетаняху е твърдо решен да си осигури стабилна медийна подкрепа. Огромна помощ в това отношение му оказва американският милиардер от еврейски произход Шелдън Аделсън. Според проучване на списание „Форбс” по онова време той притежава състояние в размер на 43,8 милиарда долара и е 19-ият най-богат човек в света. Натрупал е богатството си благодарение на успешни бизнес сделки с казина, хотели и компютърни изложения. За да подкрепи Нетаняху, през 2007 г. той създава в Израел безплатния ежедневник „Израел Хайом”, който отразява изключително благосклонно действията на десницата и най-­вече тези на Бенямин Нетаняху. Вестникът няма нищо общо с традиционния тип подобни издания, където има минимални текстове и много реклами. „Израел Хайом” е сериозно издание, където работят някои от най-­добрите израелски журналисти. Да, вестникът е на загуба от около 750 000 долара месечно, но това не е особен проблем за милиардера Аделсън. През 2009 г. Бенямин Нетаняху отново е лидер на Ликуд на парламентарните избори. Губи със съвсем малко от Кадима, водена от Ципи Ливни, която именно той е вкарал в политиката преди години. Независимо от победата на Кадима мнозинство в парламента имат десните партии и благодарение на това Нетаняху става премиер за втори път. На полагането на клетвата в Кнесета от страна на новия кабинет присъства и 99-годишният Бенцион Нетаняху.

От тогава до днес неговият син е несменяем министър-председател на Израел. Външната му политика през този период е доминирана от две теми: ядрената програма на Иран и постоянното противопоставяне с администрацията на американския президент Барак Обама. Още по време на първата им среща, след като Обама е заел президентския пост, проличават дълбоките им различия по отношение на Близкия изток. Нетаняху настоява, че основният проблем в региона е Иран и че трябва да се говори най-вече за това. Обама е на мнение, че много по-важно е уреждането на израелско-палестинския конфликт. Той дори посочва кое е първото нещо, което трябва да бъде направено – Израел да замрази строежа на селища в „окупираните територии”, както казват едни, или „изконните еврейски земи”, както ги наричат други. В интерес на истината натискът на Обама дава някои резултати. Бенямин Нетаняху става първият израелски премиер, който разпорежда строежът на селища да бъде замразен. Вярно, че е само за десет месеца, при това не на всички. Палестинският президент Махмуд Абас използва това, за да постави на свой ред неизпълними условия на израелците. Така мирният процес в Близкия изток отново е стопиран. А междувременно там настъпват драматични събития. Избухват вълненията, получили названието Арабска пролет. От самото начало Нетаняху предупреждава Обама, че надеждите за установяване на демокрация в региона са абсолютно напразни и че Арабската пролет ще бъде последвана от ислямистка зима. Той е особено недоволен от факта, че Белият дом подкрепя отстраняването на дългогодишния египетски президент Хосни Мубарак. Да, той е диктатор, но държи ислямистите под железен юмрук, а и е съюзник на Израел. В крайна сметка Бенямин Нетаняху, а не Барак Обама се оказва прав. Арабската пролет води не до демокрация, а до разгул на ислямския екстремизъм в целия регион. Междувременно Нетаняху се изправя, твърде несправедливо според него, пред мащабни протести в собствената си страна. Всичко започва с компютърната дизайнерка Дафни Лийф, която през юли 2011 г. получава съобщение, че наемът на апартамента, в който живее в Тел Авив, се вдига. Опитите й да намери друго жилище завършват с неуспех, тъй като цените навсякъде са твърде високи. Тогава Дафни и няколко нейни приятели издигат палатков лагер на булевард „Ротшилд” в знак на протест срещу високите цени на жилищата. Протестът се разраства с невероятна бързина. По улиците излизат десетки хиляди хора, които негодуват срещу непрекъснато повишаващите се цени и все по-трудния живот. Всъщност това е началото на масови социални движения, които не след дълго обхващат и САЩ („Окупирай Уолстрийт!”), и Европа („Възмутените” в Испания). Протестите в Израел изкарват наяве една грижливо пазена от политическия елит тайна. Зад розовите статистики за разцвет на икономиката и за бум в развитието на хай-тек компаниите се крие все по-трудният живот на голяма част от обикновените хора. Да, предприемачите в компютърния и интернет бизнеса получават космически доходи, но те са твърде малко на фона на останалите граждани, които все по-трудно свързват двата края. Дълго време новините и коментарите за протестите са основна тема в израелските медии. И ето, че се възобновява старата параноя на Нетаняху, че целият израелски медиен елит не се занимава с нищо друго освен с обругаването му. Това, което му помага в този случай, е драматичната история на Гилат Шалит. През 2006 г. 20­годишният израелски войник Шалит е пленен от бойци на Хамас. За да го върнат на родителите му, те искат Израел да освободи хиляда палестински и изобщо арабски терористи. В продължение на пет години се водят изтощителни преговори. Най­накрая на 10 октомври 2011 г. Шалит е освободен. От затворите са пуснати 1027 затворници. В пика на социалните протести рейтингът на Нетаняху е паднал до 29%, а два месеца след освобождаването на Гилат Шалит вече е 51%. През 2013 г. Бенямин Нетаняху печели безпроблемно парламентарните избори. Две години по-късно Ликуд отново има най-много места в парламента и Нетаняху отново е премиер, вече за четвърти път. През същата година обаче се случва и едно събитие, което дълбоко го разстройва. На 15 юли Иран и страните от „Шесторката” (САЩ, Франция, Великобритания, Германия, Китай и Русия) подписват Съвместния всеобхватен план за действие. Става дума за Договора за иранската ядрена програма, от която Доналд Тръмп се оттегли през тази година. В месеците преди подписването на договора Бенямин Нетаняху прави всичко възможно, за да осуети участието на САЩ в него. Още в началото на годината той си издейства покана да говори пред американския Конгрес. Това не е особено сложно, защото мнозинството там е на републиканците, които са негови естествени съюзници в противопоставянето му срещу президента Обама. Нетаняху нарича подготвяния договор не „историческо споразумение”, а „историческа грешка”. По време на 45­минутната му реч републиканците, а и някои демократи стават на крака и го аплодират 26 пъти. В телевизионното The Daily Show водещият Джон Стюарт отбелязва: „Това беше най-продължителната свирка, която някой евреин някога е получавал”. С настъпването на 2016 г. Нетаняху със сигурност брои месеците, които остават до края на втория президентски мандат на Барак Обама. За осем години двамата са постигнали много малко неща заедно и едва са прикривали взаимната си неприязън. Хилъри Клинтън със сигурност е последният човек, когото Нетаняху иска да види като президент на САЩ. Най-напред като първа дама, а после и като държавен секретар тя е вземала дейно участие в работата и на двете администрации, с които Нетаняху е имал най-големи конфликти. В интервю пред CNN Хилъри Клинтън казва: „Познавам Биби от дълго време. Имам много добри отношения с него, защото можем да си викаме един на друг”. Това определено не е президентът, с когото Биби умира от желание да си контактува. От друга страна, Нетаняху, който винаги е предпочитал републиканците, този път е озадачен от човека, който изненадващо е спечелил тяхната номинация. „Биби се плаши от непредсказуемостта, а Доналд Тръмп е точно обратното на лидер, с когото той иска да си има работа”, казва негов сътрудник, пожелал анонимност. Този път Нетаняху няма намерение да повтаря грешката от американските президентски избори през 2012 г., когато открито е подкрепил републиканския кандидат Мит Ромни срещу Обама. През 2016 г. израелските служители във Вашингтон са строго предупредени да се въздържат дори от най­-малкото изразяване на симпатии към когото и да било от двамата кандидати. Положението за Бенямин Нетаняху става още по-комплицирано заради неговия благодетел Шелдън Аделсън. Твърд привърженик на републиканците, той най-напред подкрепя Линдзи Греъм, после Марко Рубио и накрая твърдо застава зад Доналд Тръмп, изливайки милиони долари в кампанията му. Напоследък отношенията Нетаняху-Аделсън не са в най-доброто си състояние. През септември 2016 г. Аделсън за първи път не присъства на традиционната реч на Биби пред Генералната асамблея на ООН. В охладняването на Нетаняху към Аделсън голяма роля изиграва съпругата му Сара. Напоследък тя се оплаква, че неговият вестник „Израел Хайом” не публикува достатъчно на брой нейни фотографии. Все по-често хората около Нетаняху го чуват да казва, че „вестникът не е това, което беше” и че „има все по-малко влияние”. Така или иначе на 8 ноември 2016 г. Биби, подобно на почти всички останали хора по света, си ляга с мисълта, че през следващите четири години ще трябва да се разправя с Хилъри Клинтън. Когато се събужда с новината, че Доналд Тръмп е новият американски президент, той веднага осъзнава, че в крайна сметка това е добре за него. Докато останалите световни лидери все още се мъчат да се свържат с новия обитател на Белия дом, Нетаняху го познава още от 80-те години. През 2013 г. в YouTube се появява видео на Тръмп, в което той агитира израелците да гласуват за Нетаняху на парламентарните избори. Освен това Биби добре познава зет му Джаред Къшнър. В много добри отношения е и със създателите на сайта „Брайтбарт”, основния медиен рупор на Тръмп. Лари Солов, главният изпълнителен директор на сайта, обича да казва, че сайтът е „роден в САЩ, но е заченат в Йерусалим”. Двамата с Андрю Брайтбарт решават да създадат тази медия, когато са на конференция на консервативни блогъри в еврейската столица. Създателите му са убедени, че „Брайтбарт” трябва да е твърдо произраелски, защото им е писнало от антиизраелските позиции на мейнстрийм медиите. Бенямин Нетаняху има сходни виждания със Стивън Банън, идеолог на кампанията на Тръмп. И двамата са убедени, че испанската Реконкиста, победата на християнските сили в Испания над арабите през XV век, е ключов момент в европейската история, защото тогава западната цивилизация е била избавена от мюсюлманите. На пръв поглед между Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху няма почти нищо общо. Нетаняху е интелектуалец и идеолог, а Тръмп трудно си спомня коя е последната книга, която е чел. Но всъщност между двамата има и сходни черти. И Нетаняху, и Тръмп притежават способността да нацелват слабите места на противниците си и да ги използват по най-добрия начин. Сара Нетаняху казва на Мелания Тръмп при първата им среща: „Ние сме точно като вас. Медиите ни мразят, но хората ни обичат”. Решението на Доналд Тръмп да премести американското посолство от Тел Авив в Йерусалим, както и това за излизането на САЩ от ядреното споразумение с Иран, карат Нетаняху да го харесва още повече. Поне на този етап. Защото през дългия си живот по върховете на израелската политика Бенямин Нетаняху е доказал, че може да превръща доскорошни първи съюзници в смъртни врагове. За да се случи тази метаморфоза, достатъчно е някой от тях да пропусне да демонстрира според Биби безпрекословна лоялност. През 2018 г. държавата Израел стана на 70 години. През 2019 г. на толкова ще стане и Бенямин Нетаняху. Напълно възможно е независимо от всичките проблеми с политическите си противници, съдебната власт, медиите той още да е премиер. Напълно възможно е дори да задмине Давид Бен Гурион, израелския министър-председател, който е първи по брой години, прекарани на премиерския пост. Бен Гурион олицетворяваше тогавашния Израел. Нетаняху олицетворява днешния.

ИЗТОЧНИК: Anshel Pfeffer, Bibi: The Turbulent Life and Times of Benjamin Netanyahu