Blackwater на територията на САЩ
Охраната на Blackwater пристига в Ню Орлиънс на 29 август 2005 г. веднага след като ураганът Катрина е преминал. Сътрудниците на компанията се появяват на мястото на катастрофата, изпреварвайки както федералното правителство, така и голяма част от организациите, занимаващи се с оказване на помощ. 150 добре въоръжени наемници в пълно бойно снаряжение излизат по обхванатите от хаос улици на града. Официално компанията заявява, че нейните сили „се присъединяват към мерките, предприети в помощ на пострадалите от урагана”. Обаче наемниците, намиращи се на мястото на събитието, се държат по друг начин. Някои от тях патрулират по улиците в джипове със затъмнени стъкла и нарисувана отзад емблема на Blackwater. Други се носят по улиците на Френския квартал в коли без обозначителни знаци и без номера. Облечени са в цвят каки, носят черни слънчеви очила, бежови или черни ботуши, каквито носят военните. На здравите им ръце има превръзки, на които пише Blackwater. Всички са добре въоръжени с автоматични карабини М4, способни на огън със скорост 900 изстрела в минута, и с картечници. И всичко това се случва независимо от уверенията на полицейския комисар Еди Компас, че „носенето на оръжие е разрешено само на сътрудниците на правоохранителните органи”. Хората на Blackwater се събират на ъгъла на улиците St. Peter и Bourbon около бар „711”. Няколко души се качват на втория етаж и разчистват помещението, което по-рано е било нечий дом. Те изхвърлят направо от балкона над бара вещите на предишните собственици – матраци, обувки, дрехи и други предмети. А на самия балкон разпъват американското знаме. Десетки войници от 82-ра въздушнодесантна дивизия, строени на улицата, наблюдават техните действия. Докато въоръжените наемници се суетят около бар „711”, някои от тях разговарят помежду си какво е било в Ирак. „Аз охранявах и Бремър, и Негропонте”, казва единият от сътрудниците на Blackwater, имайки предвид бившия ръководител на окупационната власт в Ирак Пол Бремър и бившия посланик на САЩ в Ирак Джон Негропонте. Друг от наемниците разговаря по телефона, жалвайки се, че тук получава едва 350 долара на ден плюс дневни. „Когато ми казаха, че заминаваме в Ню Орлиънс, попитах коя е тази страна”, разказва той. На шията му виси знакът на Blackwater, както и надпис „Операция Свобода на Ирак”. В заключение добавя, че се е движил из Ирак в бронирано BMW, предоставено му от Държавния департамент, и сега ще се опита отново да „замине за Ирак, където се случват истинските неща”. Охранителите от Blackwater разказват лично на автора на този текст, че тяхната задача в Ню Орлиънс е „да се грижат за безопасността на гражданите там” и да „противодействат на престъпниците”. Охранителите разполагат освен с автоматично оръжие също и с множество джобове за допълнителни боеприпаси. „Това, че момчета като нас работят на територията на САЩ, това е нещо ново. Ние сме подготвени много добре, основно за да управляваме ситуацията в Ирак”, отбелязва един от охранителите. Президентът на Blackwater Гари Джаксън разказва на кореспондента на вестник Virginian Pilot, че техните наемници са дошли в Ню Орлиънс в пълно бойно снаряжение „заради получени данни от разузнаването”. Джаксън допълва още: „Ние направихме оценка на риска и решихме, че нашите момчета трябва да бъдат готови за различни хватки”. По думите на Джаксън, компанията Blackwater напълно е обезопасила Френския квартал. Впрочем това твърдение горещо се оспорва от агентите на местните служби за сигурност. Един от тях казва, че думите на Джаксън са самохвалство. Майор Ед Буш от Националната гвардия на щата Луизиана заявява в беседа с журналист от Virginian Pilot: „Разбира се, всеки иска да се потупа по гърдите, но помислете сами. Ние живеем тук. Наивно е да се счита, че във Френския квартал Blackwater ще работят по-добре от нас”. Дан Боленс, бивш полицай от град Кентууд, щата Мичиган, а след това наемник от Blackwater, също служи в Ирак до момента, в който го местят в Ню Орлиънс, където трябва да охранява служителите на телекомуникационната компания Bell South. Той си спомня, че първите няколко дни след идването им на място групата охранители, въоръжени до зъби, патрулират с джиповете по улиците на града. „Единствената разлика с Ирак е, че тук пътищата не са минирани. Това сякаш е някаква страна от Третия свят. Невъзможно е да повярваме, че всичко това се случва в Америка. През цялото време ни се струва, че сме в Ирак”, отбелязва Дан. Единственото същество, загинало от оръжието на Дан в Ню Орлиънс, е един питбул, който той застрелва, когато кучето му се нахвърля. Blackwater е компания, притежаваща много добри връзки, и веднага усеща възможността за печалба. За това допринасят не само мащабните разрушения по крайбрежието на Мексиканския залив, но и истерията, която съпровожда събитията из медиите. Федералното правителство, щатските власти, а също и местната градска власт практически са оставили на произвола на съдбата стотици хиляди хора, пострадали от урагана. Затова и основните картини по телевизиите са за мародерство, беззаконие и хаос, които царят в зоната на бедствието. Тези репортажи преувеличават сложността на ситуацията и извън всякакво съмнение имат подстрекателски характер. Материалите, излъчени за бедствието, показват, че целият Ню Орлиънс е празник за престъпниците, за които най-после е дошъл денят на славата. Истината е, че градът наистина е пълен с хора, лишени от жилища, загубили ориентация, които имат нужда от храна, вода, транспорт и друга помощ. Само че на първо място в Ню Орлиънс е доставено оръжие. И то в големи количества. Франк Борели, бивш сътрудник на военната полиция, който в началния етап участва в операциите на Blackwater в Ню Орлиънс, си спомня момента, в който пристига в лагера на компанията в Луизиана: „Аз получих пистолет Glock 17 и автоматично оръжие Mossberg M590A. След това ми дадоха чанта с различни видове патрони. Снаряжението ни беше организирано просто фантастично. Една партида боеприпаси ни беше доставена по въздух в понеделник, а следващата – още в сряда. Това говори много за бойния дух на американските войници и полицаите. Blackwater много бързо успя да разположи на място доста хора и отгоре на всичко успяваше и да ги снабдява. Това беше твърде сложна задача в онзи момент”. В първите дни след урагана, когато въоръжените наемници на Blackwater патрулират по улиците на Ню Орлиънс, Рас Нок, представител на Министерството на вътрешната сигурност, съобщава за вестник Washington Post, че на него не са му известни каквито и да са планове на федералните власти за наемане на фирми като Blackwater или други частни охранителни компании за работа в зоната на стихийното бедствие. „Намиращите се сили в разпореждане на федералните правоохранителни органи са достатъчни за изпълнение на задачите по осигуряване на обществения ред”, заявява Нок на 8 септември. Само че още на следващия ден наемниците от Blackwater представят от мястото на събитието съвсем друга версия на случващото се. Когато питат един от наемниците на какво основание действат в града, той отговаря: „Ние имаме договор с Министерството на вътрешната сигурност”. А след това, обръщайки се към един от своите другари, добавя: „Той има пълномощия от губернатора на Луизиана. Ние можем да арестуваме хора и при необходимост да откриваме огън”. След което този наемник показва златен жетон на правоохранителните органи на щата Луизиана, който му виси на шията. Представителят на Blackwater Анна Дюк също съобщава, че фирмата разполага с официално писмо от ръководството на щата Луизиана, което разрешава на служителите й да носят и ползват оръжие. А някои от наемниците дори разказват, че са живели в лагери, организирани от Министерството на вътрешната сигурност. „Подобна практика говори за пълен крах на правителствените структури. Тези частни охранители жестоко и безнаказано са действали в Ирак. Да ги пуснеш по улиците на Ню Орлиънс е много опасен и, мисля си, дори незаконен ход”, отбелязва Майкъл Ратнър, президент на Центъра за конституционни права. Заявление, публикувано на сайта на Blackwater на 1 септември 2005 г., рекламира услуги за превозване на товари по въздух, както и обезпечаване на сигурността и противодействие при масови безредици. Също така се съобщава, че компанията е предоставила своя хеликоптер SA-330 Puma за „евакуация на жителите в критичните райони”. Прессъобщението подчертава, че „услугите на авиацията на Blackwater в хода на спасителните операции се предоставят безвъзмездно”. „В такова време всички американци трябва да се сплотят, за да помогнем на нашите съграждани, пострадали от тази природна катастрофа”, казва Ерик Принс, основателят на компанията. Кофър Блек представя операцията на Blackwater в районите, пострадали от урагана, като напълно хуманитарна мисия.
„Струва ми се, че е важно да се подчертае, че такива компании като нашата имат нещо като дълг пред обществото. Ние без какъвто и да е договор изпратихме наш хеликоптер в Ню Орлиънс. Никой не ни плаща за това. На място ние под ръководството на бреговата охрана, след като получихме тяхната позивна, успяхме да спасим около 150 души. Ако ние не го бяхме направили, никой нямаше да ги спаси. В резултат на всичко това ние се сдобихме с много положителен опит. Винаги се стараем да помогнем на нашите съграждани, независимо дали ще ни заплатят за това или не”, казва Блек. Само че фактът си остава факт. На компанията Blackwater й заплащат за работата в Ню Орлиънс. При това й заплащат щедро. На 18 септември Blackwater оценява своите сили, разгърнати в региона, на 250 човека. Вицепрезидентът на компанията Бил Матюс заявява, че контингентът ще се разширява. „Нашето присъствие може да промени ситуацията в Ню Орлиънс към по-добро, можем да помогнем на пострадалите. Трябва да го кажем директно: ние не сме главорези наемници. Работейки тук, в Ню Орлиънс, ние не разчитаме да получим кой знае каква печалба. Ние притичахме на пожар, защото това в действителност е пожар”, уточнява Матюс. В друго интервю той отбелязва, че компанията заради безвъзмездната си дейност е загубила около 1 милион долара за спасителни операции от въздуха. По това време Blackwater интензивно се занимава с набирането на нови наемници за операцията в Ню Орлиънс. От кандидатите се изисква не по-малко от 4 години военна служба, свързана с носене на оръжие. Рекламната обява на компанията гласи: „Работата изисква веднага да се отиде на място. Заплащане от 9 хиляди долара на месец”. По това време Blackwater отхвърля предложението на Министерството по вътрешна сигурност за организация на тренировъчен лагер в Ню Орлиънс за подготовка на местни кадри за обезпечаване на сигурността. Според Blackwater тези, които ще преминават обучението, могат сами да си избират къде да се проведе то, включително в Blackwater и други фирми. „Въпросът за сигурността в хода на възстановяването на града ще стои достатъчно остро”, казва Матюс. Въпреки че Blackwater действително може да е оказала някои „безплатни” услуги, твърденията на компанията за спасяване на хора с нейния хеликоптер пораждат въпроси от страна на бреговата охрана, под чиято егида наемниците би трябвало да действат. През 2006 г. Ерик Принс гордо заявява: „Когато ураганът Катрина удари, ние изпратихме един от нашите хеликоптери Puma. Аз им казах: „Отивайте на място!”. Ние се присъединихме към бреговата охрана, започнахме да летим и така спасихме 128 човека”. Този разказ на Принс обаче не съвпада с това, което всъщност се е случило. Blackwater предлага да вземе участие в спасителните операции, но възникват определени юридически проблеми. „Какво ще стане, ако някой пострада? Така че ние ги помолихме да не участват в евакуацията на хората”, заявява капитанът на бреговата охрана Тод Кембъл, който поначало ръководи спасителните операции. Той споделя пред кореспондента на Virginian Pilot: „Хората от Blackwater ежедневно ми се обаждаха за резултатите от деня и за спасени хора не се споменаваше. Ако са провеждали такива операции, това е било по собствена инициатива”. Независимо от самохвалството на Blackwater хуманитарната операция в Ню Орлиънс е трудно да се каже, че се провежда „заради общото благо”. В допълнение към охраната на частни предприятия, банки, хотели, промишлени зони и богати граждани компанията на Принс без особен шум и без конкурс получава крупен контракт с Федералната служба за охрана към Министерството на вътрешните работи. Предмет на този договор е защитата на проектите за възстановяване, които ще се реализират от Федералното агентство по управление в извънредни ситуации (FEMA). По един от правителствените договори, сключени с Blackwater, корпорацията получава 409 хиляди долара за това, че е предоставила 14 човека и 4 автомобила за „охрана на временната морга в Батън Руж, щата Луизиана” (на практика за три седмици, от 8 до 30 септември 2005 г.). Документите показват, че правителството е заплащало за всеки наемник, намиращ се в зоната на спасителните операции, по 950 долара на ден. Тази сума е с 600 долара повече, отколкото получават самите наемници. Контрактът е първият от водопада на благоденствието, който се стоварва върху Blackwater. Към края на 2005 г. правителството заплаща на компанията не по-малко от 33,3 милиона долара (в рамките на 3 месеца) за дейности, извършени в подкрепа на Министерството на вътрешната сигурност. Всички тези услуги се оправдават с твърденията на правителството, че не разполага с достатъчно количество сътрудници, които могат да бъдат отправени в зоната на бедствието. А в същото време внимателно се заобикаля въпросът за многобройните окупационни операции, които САЩ провеждат зад граница. Джен Шаковски, конгресменка от Демократическата партия от Илинойс, една от малкото критички на Blackwater, казва: „Видяхме какво направихме в Ирак и като отчетност, и като разходи. Сега същото се повтаря в Ню Орлиънс. Изгодни договори, сключвани отново без конкурс, се предоставят на компания, близка до правителството”. До юни 2006 г. изпълнението на правителствените договори, свързани с урагана Катрина, донася на Blackwater около 73 милиона долара, което прави по около 243 хиляди долара на ден. Вместо да се проведат сериозни спасителни операции под ръководството на правителството, бързо се мобилизират корпорации, близки до администрацията, основно тези същите, които заработват и големите пари от окупацията на Ирак. Тогава президентът Буш отменя Закона Дейвис-Бейкън от 1931 г., според който корпорации, които работят по проекти на правителството, са длъжни да плащат на своите хора високи заплати (по-късно Буш е принуден да възстанови действието на закона). Отмяната обаче позволява на компаниите да плащат на своите наемници минимални заплати, а в същото време да получават огромни приходи от правителството. Веднага след урагана за „бившата” компания на Дик Чейни Halliburton/KBR (получила най-големите печалби от всички компании, заети във войната в Ирак) са отделени 30 милиона долара за „оценка на състоянието на помпените станции и инфраструктурата на града, а също и за построяването на обект, необходим за възстановителните дейности”. Корпорацията Shаw Group (получила в Ирак повече от 135 милиона долара) заработва по договори, свързани с урагана Катрина, повече от 700 милиона. Тези две компании се представляват от лобиста Джо Олба, който по-рано е един от ръководителите на предизборната кампания на Буш и бивш директор на FEMA (Агенцията за управление на извънредни ситуации). В края на краищата правителството значително завишава тавана на контрактите, свързани с републиканските фирми: 950 милиона за Shaw Group, 1,4 милиарда за Fluor и 575 милиона за Bechtel. Проектите, свързани с урагана Катрина във Fluor, се водят от Алън Бекман, същия, който отговаря и за договорите на компанията в Ирак. „Нашите възстановителни работи в Ирак вече намаляват, което ни позволи да пренасочим хора за работа в Луизиана”, съобщава Бекман пред Reuters. Постепенно започват да наричат Ню Орлиънс и окръжаващата зона на бедствието „Багдад в делтата”. Кристиан Паренти, kореспондент на The Nation, предава: „Спасителната операция в града се превръща във военна игра. Въображаемата домашна версия на пълната победа, която не се постигна в Багдад, ще бъде разиграна тук, в Ню Орлиънс. Сякаш градът е потопен не от Мисисипи, а от Тигър. Градът прилича на някакъв странен тематичен парк „Светът на мачо”. Тук полицаи, наемници, журналисти и странни доброволци от различни видове разиграват сравнително безопасен вариант на своите войнстващи фантазии за Армагедон и стоманения юмрук, който ще разчисти всичко”. Тъй като американската войска е разгърната в многобройните зони с военни конфликти по света, възниква благоприятна обстановка за това всяка голяма катастрофа да бъде източник на печалба за бързо развиващия се сектор на частните военни и охранителни компании. Blackwater съвсем не е единствената фирма, ползваща наемници, която се възползва от блестящата възможност да спечели от катаклизмите. Докато ръководителите на бизнеса, както и високопоставените правителствени чиновници, тръбят по всички възможни канали, че се изменя демографският състав на един от най-оживените културни центрове на Америка, наемниците от DynCorp, American Security Group, Wackenhut, Kroll, а също и израелската Instinctive Shooting International (ISI) като ветрило се разпръскват из целия град, за да организират охраната на частните предприятия и домове, на правителствените проекти и учреждения. Две седмици след урагана броят на частните охранителни компании, зарегистрирани в Луизиана, нараства от 185 до 235 и продължава да расте с всяка нова седмица. Някои, както и Blackwater, работят по договор с федералното правителство. Други са наети от преуспяващия елит, като например Патрик Куин III, който е привлякъл частни охранители, за да пази своя имот на стойност десетки милиони долари и своите разкошни хотели, където отсядат по договор служителите на FEMA. Опасността от привличането на частни сили за патрулиране по улиците на американските градове може да се демонстрира с един инцидент, довел до смъртоносни последствия. Един от частните охранители споделя, че на втората вечер от пребиваването си в Ню Орлиънс, където той работи по договор с преуспяващ бизнесмен, се движи в състава на добре въоръжена група охранители, за да придружат един от деловите партньори на бизнесмена през хаоса в града. По думите на охранителя колоната попада под огъня на „черни гангстери”, когато минава естакадата близо до района Ninth Ward, населен с бедняци. „В този момент аз говорех по телефона със свой партньор, но захвърлих телефона и открих ответен огън”, казва охранителят. Той си спомня, че неговите хора са били въоръжени с карабини AR15 и с пистолети Glock, с които започват стрелба срещу нападателите. „След това аз чувах само викове и стонове, огънят срещу нас престана. Това е всичко. Точка. Появиха се и военните, които започнаха да викат срещу нас, защото мислеха, че сме врагове. Обяснихме им, че сме охранители. Казах им какво се е случило. Но на тях не им пукаше. Те просто си тръгнаха”, добавя охранителят. Само след 5 минути, по думите на същия охранител, пристига и полицията на щата Луизиана и започва да ги разпитва за случилото се и после се информира как да напусне града. Охранителят казва, че никой не се е интересувал за подробности около случилото се и не се е опитвал да състави протокол. „У службите за сигурност има един голям плюс. Ние сами си организираме действията. Ние сме като голямо семейство.” Подобна координация очевидно не предвижда участие на апаратите на секретния щат на Луизиана и Алабама, които заявяват, че нищо не им е известно за такава група охранители.
На няколко километра от Френския квартал още един бизнесмен от Ню Орлиънс, който работи в администрацията на кмета на града Рей Нагин, също се възползва от помощта на частна охрана. Бизнесменът се казва Джеймс Рейс и оглавява регионалното управление по транспорта. Охранителите се разполагат в елитния район Audubon Place. Той е ограден от другите сгради със стена, която има входни врати. Охранителите са израелски наемници, облечени в черно, с карабини M16. Рейс, който си е осигурил охрана с хеликоптер, разказва на кореспондента на Wall Street Journal: „Тези, които искат да възстановят този град, искат да го направят съвършено друг и в демографски, и в географски, и в политически план. Така, както живеехме преди, няма вече да живеем, в противен случай няма какво да правим тук”. Двама израелци, охраняващи вратата отвън, казват, че са служили като професионални войници в армията на Израел, а един от тях с гордост заявява, че е участвал в нахлуването в Ливан. „Ние воювахме с палестинците през целия ден, всеки ден и така през целия наш живот. Тук, в Ню Орлиънс, защитаваме хората не от терористи”, подчертава единият охранител и посочва оръжието си. „Повечето американци се боят, като видят това.” Охранителите казват, че работят за компанията ISI, която рекламира своите сътрудници като „ветерани от израелските специални служби, от армията на Израел, от контратерористичните подразделения на националната полиция на Израел, от Общата служба за сигурност (Шин Бет), от други секретни подразделения”. Компанията е основана през 1993 г. В раздела „За компанията” на сайта на ISI пише: „Нашето най-съвременно експертно обслужване отговаря на всички нужди за обезпечаване на сигурността както на наша територия, така и в чужбина. В момента ISI е официално одобрена от правителството на САЩ като доставчик на услуги по осигуряване на вътрешната сигурност”.
На фона на огромния поток от оръжие, който се изсипва в Ню Орлиънс, особено забележимо става отсъствието на организирани спасителни операции, включително за доставки на храна и вода. Присъствието на наемниците там поставя още един въпрос: при наличието в града на огромен контингент на Националната гвардия, на армията на САЩ, на пограничните сили, на полиция от цялата страна, а също и на всички други федерални служби нужни ли са там наемници, особено за охрана на проекти на федералните власти? „Не ми е известно някакви терористи да се готвят да нанесат удар по обекти на FEMA по крайбрежието на Мексиканския залив. Струва ми се, че вземайки под внимание всички намиращи се в града национални гвардейци, както и това, че се възстановява работата на местните служби по реда, то заплащането на частни охранители не ми изглежда най-рационалното решение за изразходване на средства”, отбелязва Барак Обама, който по онова време е все още сенатор от щата Илинойс. Скоро след като седмичникът Nation съобщава за действията на Blackwater в Ню Орлиънс, конгресменката Шаковски заедно с няколко нейни колеги повдига този въпрос. И той е включен в хода на изслушванията в края на септември 2005 г., посветени на урагана Катрина. Отправено е обръщение и към генералния инспектор на Министерството на вътрешната сигурност Ричард Скинър, който след това започва разследване на случилото се. В писма до Конгреса през февруари 2006 г. Скинър защитава сделката с Blackwater, уверявайки че сключването на договора е било адекватно на ситуацията от страна на правителството. Скинър се съгласява, че „цената на договора безспорно е много висока”, но след това добавя: „Предполага се, че FEMA ще се нуждае от услугите на наемниците за дълъг период от време (от 2 до 5 години)”. Последствията от урагана дадоха възможност „войната с тероризма” да се завърне у дома, както и „златните договори”, с които частните компании получават огромни доходи, съпоставими с тези от Ирак, но без да им се налага да напускат страната и да поемат особени рискове. Критиците на правителството твърдят, че действията му при ликвидиране на последствията от урагана Катрина са напълно понятни. „Ето какво се случва, когато жертвите на стихията са афроамериканци – тези, които страдаха преди урагана, продължават да страдат и след урагана”, отбелязва Крис Кром, изпълнителен директор на Института за изследване на проблемите на Юга и главен редактор на проекта Gulf Coast Reconstruction Watch. Кром твърди, че в момента, когато безкрайни потоци от пари се насочват към скандално известните подизпълнители, проектите, които са така необходими за Ню Орлиънс, получават трохи или не получават изобщо нищо. Към тях се отнася и възстановяването на училища и болници, осигуряването на достъпни жилища и пресушаването на заблатените местности. Дори при тези обстоятелства Министерството на вътрешната сигурност продължава да защитава контракта с Blackwater. В паметна записка, отправена на 1 март 2006 г. във FEMA, Мат Ядацки, специалният генерален инспектор към Министерството на вътрешната сигурност по въпросите за възстановяването на крайбрежието на Мексиканския залив, съобщава, че Федералната служба за охрана разглежда Blackwater като компанията, която „предлага на правителството най-добри условия”. Месец след урагана Катрина охранителите от Blackwater получават още една изгодна работа, но този път след урагана Рита. В разгара на своята дейност частната компания разгръща от Тексас до Мисисипи около 600 наемници. През лятото на 2006 г. нейните операции в Ню Орлиънс се провеждат в голяма степен от ветерани на полицията, а не от командоси, както е в първите дни. Паравоенните сменят черните ризи с къси ръкави с емблемата на фирмата, получават панталони с цвят каки и пистолети. В такъв вид хората на Blackwater патрулират около супермаркета Wallmart, който е превърнат в обект на FEMA. В края на август 2006 г. компанията все още продължава да осигурява охраната на някои „жизненоважни” държавни учреждения, например градската библиотека, която също така ползва и FEMA. Веднъж се случва любопитен епизод, когато охранител на Blackwater не пуска в зданието един от постоянните читатели на библиотеката, при това с нищо не мотивира своето решение. По думите на пострадалия: „Наглият охранител извика своя началник, който също отказа да се представи или поне да каже името на своя подчинен, който неправомерно е затворил входа на библиотеката”. В Батън Руж Blackwater са оборудвали щаб за работа в зоната на разрушенията от урагана Катрина. Те са наели помещение в Библейския колеж, ръководен от посрамения телевизионен пастор, певец и автор Джими Суагарт (чиято кариера рухва още през 1988 г., когато го откриват в мотел в компанията на проститутка). За компанията Blackwater ураганът Катрина става знаково събитие. Това е първият контракт, изпълнен на територията на САЩ. Освен сумата, която охранителната фирма получава за действията си в зоната на катастрофата, тя придобива и нещо още по-важно. Blackwater прониква на нов, перспективен пазар за своите услуги, който няма нищо общо с иракските кръвопролития. Както отбелязва вестник Virginian Pilot, редакцията на който се разполага практически в задния двор на компанията: „Ураганите от 2005 г. представляват захранване на дупките в бизнес модела на Blackwater. Частните военни компании процъфтяват по време на война. Отрасълът е бързоразвиващ се. Но компаниите със сигурност се отрезвяват от факта, че ако настъпи нормализация на обстановката в Ирак, бизнесът им моментално ще загине. Ураганът Катрина предостави на Blackwater шанс да диверсифицира своя бизнес, започвайки работа в сектора на природните бедствия”. Ерик Принс заявява: „До урагана Катрина ние нямахме планове да развиваме охранителен бизнес в нашата страна”. Но след урагана Blackwater открива ново подразделение, което да се занимава с дейността на територията на САЩ. „Знаете ли, на никой от нас не му харесва мисълта, че разрушенията могат да бъдат причина за правене на бизнес. Фактът е неприятен, но такъв е животът. Лекарите, юристите, погребалните агенции, даже вестниците живеят от това, че някъде се случва нещо лошо. Така и ние, защото някой трябва да се занимава и с това”, казва Шеймъс Флатли, бивш флотски летец-изтребител, зам.-директор на новата структура. Само че много хора разглеждат разполагането на силите на Blackwater в страната като опасен прецедент, способен да подкопае американската демокрация. Майкъл Ратнър, президент на Центъра за конституционни права, казва: „Техните действия не се определят от конституционни ограничения, които са валидни за официалните лица и служещите на местно и федерално ниво, включително правата, предоставени от Първата и Четвъртата поправка на Конституцията за защита от незаконни обиски и арести. За разлика от сътрудниците на полицията наемниците не са подготвени за защита на конституционните права на гражданите. Подобни паравоенни групи ни карат да си спомняме за нацистките щурмоваци, които по същия начин действат в качеството си на извънсъдебен механизъм за принуда, който действа без оглед на закона. Използването на подобни групи представлява сериозна заплаха за нашите граждански права”.
В цялата дейност на Blackwater се забелязва една характерна особеност: компанията има свръхестествена способност да се оказва в правилното време на правилното място, най-вече когато става дума за получаване на поредния печеливш контракт от държавата. И това не е просто късмет. Компанията отделя значителни средства за проследяване на съвременните тенденции в света, свързани с правоохранителните органи и въоръжените сили, а също така има в редовете си голям брой бивши шпиони, високопоставени държавни чиновници и военни. Като всички успешни предприемачески фирми Blackwater непрекъснато се стреми да предостави на своите клиенти решение „до ключ” – когато става въпрос за проблеми, тревожещи правителствената бюрокрация, или за запълване на пропуските в националната сигурност, проявяващи се най-вече в борбата с тероризма. В годините след 11 септември Blackwater с неизменна ловкост се оказва в центъра на много „славни” начинания на правителството: бърза приватизация, окупацията на Ирак и Афганистан и др. Въпреки че ураганите ускоряват разгръщането на „домашните програми” на компанията, това съвсем не е първият случай, когато Blackwater разглежда възможностите за получаване на високи доходи на територията на Америка. В средата на 2005 г., три месеца преди урагана Катрина, когато силите на охранителната компания са твърдо разположени в Ирак, а финансовите инжекции идват директно от Вашингтон в централата на Blackwater, фирмата приема още едно предизвикателство. То е в областта на имиграцията и защитата на границите. След началото на „войната с тероризма” антиимигрантските политически групировки се заемат с това постепенно да усилват милитаризацията на американските граници. Много от тях призовават за изграждане на огромна стена по протежението на американско-мексиканската граница, а също така и за разправа с нелегалните имигранти. През април 2005 г. идеята за укрепване на границите получава нов тласък. На сцената излиза проектът „Граждански отбранителен корпус”, става дума за антиимигрантско опълчение от предимно бели хора, което патрулира на границата с Мексико, нещо като сили за бързо реагиране. Те наричат себе си Minutemen по примера на отрядите, действащи срещу британците по време на Войната за независимост на Америка. Тогава именно тези отряди позволяват на колониите да реагират незабавно на заплахите. Днес групите срещу имигрантите считат, че са се захванали с работа, „която правителството не иска да върши”. Към движението се присъединяват стотици доброволци от 37 щата, в това число и много бивши военни и служители на силите на реда, също така пилоти, които трябва да се занимават с наблюдение от въздуха. Един от ключовите съюзници на Blackwater в Конгреса е Дънкан Хънтър, който пуска кампания в подкрепа на строителството на заграждение по границата. А бившият шеф на Ерик Принс, Дейна Рорабакър, също конгресмен, поддържа антиимигрантското опълчение и отбелязва: „Присъствието на въоръжени опълченци по югозападната ни граница оказа положителен ефект. Няма съмнение, че ръстът на пограничните патрули ще укрепи границата и ще съкрати числото на нелегалните имигранти, сред които може да има и терористи”. T. Дж. Бонър, президент на лобистката организация Съвет на националния граничен патрул, поддържа тези разсъждения, напомняйки за атаките от 11 септември: „При условие че в страната ни всяка година пристигат няколко милиона души, достатъчно е да има един терорист на милион, за да достигнат критична маса и да могат да осъществят още един атентат с мащабите на този от 11 септември 2001 г. Това е недопустимо за вътрешната и националната ни сигурност. Трябва да установим контрол над нашите граници”. На Капитолийския хълм републиканците се възползват от случая и започват кампания срещу имигрантите, но най-вече от гледна точка на приватизацията на националната сигурност и милитаризацията. Новата общонационална истерия създава идеален повод за настъпление. В разгара на събитията на 18 май 2005 г. Палатата на представителите приема закон за набиране от Министерството на вътрешната сигурност на две хиляди нови сътрудници за граничната служба. На 24 май Подкомисията за управление, интеграция и надзор към Комисията по вътрешна сигурност провежда изслушвания по въпроса за подготовката на тези нови сътрудници. И една от главните цели на това изслушване е да се съдейства за предаване на програмата за подготовката на граничарите в частния сектор. Първата група участници в изслушването са двама сътрудници от имигрантската служба на правителството на САЩ. Във втората група влизат представители на частни компании. Говорят двама, Т. Дж. Бонър (президент на лобистката организация Съвет на националния граничен патрул) и Гари Джексън (президент на Blackwater). „Спешно се нуждаем от подкрепления, те ни трябваха даже още „за вчера”. Необходимостта от нови сътрудници е задължителна, това ясно се демонстрира от групите от граждани доброволци, които в момента охраняват границата. Ясно е, че това не е тяхна работа. На нас наистина ни трябват допълнително хора, за да обезпечим страната си. Трябва да похарчим за това толкова, колкото е нужно, и да не се стараем да решим въпроса по-евтино, като наберем повече хора, но без оглед на качествата им. Ние трябва да изхарчим толкова, колкото е необходимо, за да могат тези хора да бъдат наистина подготвени за своите задачи”, казва Бонър на аудиторията. Гари Джаксън от своя страна започва своето изказване с избрани постижения от историята на Blackwater: „Компанията беше основана с ясното разбиране за нуждата от иновативна, гъвкава подготовка и предоставянето на решения, свързани със сигурността, които могат да дадат достоен отговор на предизвикателствата в национален и международен план. Както военните, така и правоохранителните органи се нуждаят от допълнителни мощности за по-добра подготовка на своите служители в съответствие със стандартите за осигуряване на сигурността на нашата страна. Сложността около тренировъчните полигони продължава да е факт, затова нашата компания Blackwater счита, че американското правителство трябва да застане на пътя на аутсорсинга за военната подготовка. Ние построихме нашия обект в Северна Каролина, за да можем да предоставим на правителството именно такъв полигон, който да задоволи изискванията за подготовка на служителите в сферата на сигурността. През годините на своето съществуване Blackwater не само зае позицията на лидер в областта на обучението на персонал, но и продължава да удържа първата позиция. Ние бързо разбрахме, че за правителството е особено ценен комплексният подход. Съществуват много компании, които предлагат един или два тренировъчни компонента, но никоя от тях не предлага пълния спектър на тези услуги при това, разположени на едно място. Този факт е много важен. Blackwater предлага централизирана подготовка и това е икономически най-ефективно, като гарантира, че новите сътрудници на федералната правоохранителна система ще бъдат подготвени на нивото, което се изисква за съвременните сложни задачи на националната сигурност”. Майк Роджърс, републиканец от щата Алабама, който председателства изслушванията, поставя под съмнение стойността на правителствените програми за подготовка на служители за гранична служба. Той заявява следното: „Десетмесечната програма за подготовка на хора за гранична служба ще струва повече, отколкото 4 години обучение в Харвардския университет”. Той пита уверен ли е Гари Джаксън в това, че: „Ако за всеки подготвен сътрудник на Blackwater се заплаща по 100 хиляди долара, то тези хора наистина ще получат такава или по-добра подготовка в сравнение с тази на федералното правителство?”. „Уверявам Ви, че това е така”, без да се замисля моментално отговаря Джаксън. Той разказва на законодателите, че Blackwater може да подготви две хиляди граничари в рамките на една година. Компанията успешно реализира подобно държавно-частно партньорство с Държавния департамент. В рамките на това партньорство се провежда набиране, подготовка, разполагане и контрол на специалисти, които работят за осигуряването на сигурността на американските дипломати в Ирак и на други места. „Сигурността на границите е въпрос, който нашата страна трябва да реши. Проблемът е съвсем актуален и това е ясно. Историята постоянно ни учи, че иновациите и ефективността са способни да изменят стратегическото равновесие. Blackwater ви осигурява именно тези два компонента при подготовката на граничните служители. Точно както частният бизнес способства за повишаване на ефективността на доставянето на пощата по целия свят, така и Blackwater ще реши появилите се нови задачи у граничната служба за подготовка на служители.” След няколко дни Tactical Weekly, седмичният информационен бюлетин на Blackwater, излиза със заглавие: „Граничната служба трябва да помисли да предаде подготовката на своите служите на аутсорсинг, казва законодателят”. Статията е препечатана от Federal Times и съобщава: „Конгресменът Роджърс заяви, че правителството е възможно да се обърне към Blackwater или друг подизпълнител, ако те успеят да извършат подготовката на служителите за по-малко пари. „Данъкоплатците ни се доверяват да разгледаме и други предложения. Да приемаме решение при отсъствие на потвърждаваща информация е напълно безотговорно”, уточнява Роджърс”. През ноември 2005 г. Blackwater и Aмериканският Червен кръст провеждат съвместна операция за събиране на средства под заглавието „Помощ за Мексиканския залив”. Това мероприятие по някакъв начин символично затваря кръга от разнообразните федерални договори на Blackwater. Главният говорител на вечерта по събирането на средства е човек, който е бил много ценен клиент за компанията на Принс и който току-що е пуснал своята книга за работата си в Ирак – Пол Бремър. С появата си той предизвиква бурни аплодисменти в цялата зала. През тази вечер Blackwater успява да събере 138 хиляди долара, например със 100 хиляди по-малко от ежедневната предполагаема заработка от работата в зоната, пострадала от урагана Катрина. „Днес нас ни очакваше успех, защото става дума за американци, които помагат на американци. Нашите великолепни сътрудници, нашите великолепни отношения с посланик Пол Бремър и Червения кръст направиха възможна тази среща”, казва Гари Джаксън. Всичко, което се случва, напомня на цигарената индустрия, пропагандираща своя скромен принос в кампанията за борба с пушенето, като в същото време агресивно популяризира своите продукти за много пари. Ако мислим реално, можем да твърдим, че Blackwater е получила от урагана в Ню Орлиънс много повече, отколкото жителите на града са получили от услугите на компанията. Президентът Буш се възползва от това стихийно бедствие, опитвайки се да отклони Закона за пълномощията на шерифа (Posse Comitatus Act), който забранява използването на американската войска за изпълнение на правоохранителни функции на територията на страната. Blackwater и други охранителни фирми излизат с предложения техните паравоенни формирования да бъдат допуснати на територията на САЩ, което е още един зловещ способ да докарат войната у дома. Един от наемниците в Ню Орлиънс заявява: „Това е тренд, скоро при такива ситуации ще виждате още много охранители като нас”. Така Blackwater укрепва своите позиции не само в качеството си на един от главните печеливши от „войната с тероризма”, но и като водещ играч в цял ред други ключови сегменти от дейността на неоконсерваторите. В първата годишнина от урагана Катрина Гари Джаксън се възползва от възможността отново да представи компанията си в изгодна светлина: „Когато Министерството на вътрешната сигурност се обърна към нас с незабавно и убедително искане да им предложим категорично решение за обезпечаване на сигурността на многобройните федерални активи, ние откликнахме на молбата. Нашата фирма Rapid Response Enterprise може да работи по целия свят и е в състояние да повлияе положително на съдбата на тези, които се оказват жертви на природни катастрофи или удари на терористи”. Скоро след като компанията започва да получава доходи от работата в зоната на разрушенията, причинени от урагана Катрина, Ерик Принс разпространява меморандум, напечатан на бланка на Prince Group, адресиран към всички ръководители, сътрудници и независими контрактори на Blackwater. Темата на посланието е „Клетва за национална сигурност и стандарти на ръководството на Blackwater”. Писмото изисква от всички работещи в компанията да положат клетва за вярност към Конституцията, така както това правят „клиентите на компанията, работещи в сферата на националната сигурност”, за да „поддържат и защитават Конституцията на САЩ от всички врагове, чужди и вътрешни... Да ни помага Бог!”.
През януари, когато платната на Blackwater продължават да са издути от вятъра на изобилието, дошъл след урагана Катрина, могъщата лобистка фирма на охранителната компания Alexander Strategy Group рухва в пламъците на скандал, възникнал от действията на лобиста Джек Абрамоф. През 2001 г. Абрамоф е член на „групата на преходния период” на президента Буш. Джек е доста влиятелен републикански лобист, близък съратник на много от най-могъщите политици в държавата. През март 2006 г. след продължили в течение на няколко месеца разобличения на неговата дейност за „търговия с влияние” той признава сам себе си за виновен по пет углавни обвинения в рамките на един от най-големите корупционни скандали в най-новата история на Вашингтон. Alexander Strategy Group е само една от жертвите на този скандал. Лобистката фирма, която има добри връзки с републиканците и е основана и ръководена от бивши сътрудници на апарата на екслидера на мнозинството в Палатата на представителите Том Дилей, е въвлечена и в други тежки скандали, разтърсващи Вашингтон по онова време. Като виждат какво се случва с Джек Абрамоф, лобистите от Alexander Strategy Group предприемат трескави усилия, за да напуснат потъващия кораб. Няколко месеца по-рано е твърде трудно да се предположи, че Alexander Strategy Group ще пропадне. 2005 година се оказва доста успешна за компанията. Тя влиза сред 25-те най-добри лобистки фирми в рейтинга на National Journal. Нейните доходи неизменно нарастват (с 34% на година). Около 8 милиона долара са изплатени на Alexander Strategy Group от фирми, които вестник Washington Post описва като „Списък А от 70 компании и организации”. Наред с такива мощни играчи като PhARMA (Асоциацията на фармацевтичните производители и изследователи в Америка), Enron, TimeWarner, Microsoft и Eli Lilly Alexander Strategy притежава като свои клиенти и няколко протестантски християнски движения и организации, също и десни медиа групи, като Salem Communications, National Religious Broadcasters, Grace News. Alexander Strategy осигурява за някои от своите клиенти щедри военни договори. Към момента на своя крах Alexander Strategy Group е в първите редове на една от най-бързо развиващите се сфери във военната дейност – частния охранителен бизнес. Това се обяснява с дългогодишното познанство между Ерик Принс, основател на Blackwater, и Пол Беръндс, един от партньорите в Alexander Strategy Group. Въпреки че Беръндс е лобист за Принс и Blackwater практически от основаването на компанията, той им оказва ключова помощ след събитията във Фалуджа през 2004 г. През ноември 2005 г., когато Blackwater и други частни охранителни фирми започват да сменят соя имидж под знака на Международната асоциация за миротворчески операции (професионалното обединение на наемниците), те се обръщат за помощ именно към Alexander Strategy и Беръндс. Сред регистрираните лобисти на Alexander Strategy са няколко бивши сътрудници на Том Дилей, включително Ед Бекъм и Карл Галант, бивш ръководител на политическия комитет на Дилей „Американци за републиканско мнозинство”. В групата на лобистите влиза също и Тони Руди, бивш юрисконсулт на Дилей, който през март 2006 г. призна за участието си в заговор с цел подкуп на държавни длъжностни лица и измама на клиенти. Любопитно е това, че Руди е работил с Беръндс в щата на конгресмена Дейна Рорабакър още в началото на 90-те, в същото това време, когато и самият Ерик Принс започва там като военен аналитик. Ако се вярва на архивите от офиса на Рорабакър, то Принс е бил само стажант, работещ безплатно. Рорабакър остава ярък защитник на Джек Абрамоф. Двамата се запознават, когато Абрамоф е председател на Американския съюз на студентите републиканци, а Рорабакър е помощник на президента Рейгън. Когато през 2006 г. Абрамоф е осъден на затвор, Рорабакър се оказва единствен от действащите членове на Конгреса, който написва до съдията обръщение с молба за снизхождение. „Откакто познавам Джек, той винаги е бил безкористен патриот. Неговата първа и главна задача винаги е била защитата на Америка от нейните врагове. Явно по-късно той е започнал да извлича доходи от договорите, сключени в резултат на неговите идеалистични усилия”, пише Дейна Рорабакър. Самият Ерик Принс успява да избегне разследването независимо от връзките му с Руди и близостта му с Абрамоф. Фондът на Едгар и Елза Принс, в който Ерик заема поста вицепрезидент, а неговата майка – президент, отделя 130 хиляди долара на организацията Toward Tradition, представляваща „общонационална коалиция на евреи и християни, обединени от борбата си със светските учреждения, проповядващи антирелигиозен фанатизъм, който вреди на семействата и поставя под заплаха бъдещето на Америка”. До 2000 г. Джек Абрамоф е председател именно на тази организация, която се ръководи от неговия стар приятел, равина Даниел Лапин. Джек остава в Съвета на директорите на Toward Tradition до 2004 г. Организацията фигурира и в признанията за вина на Абрамоф, който я определя като „нетърговска организация”, с помощта на която „Абрамоф представя ценности... с цел да окаже въздействие на приемането на официалните актове”. Клиентите на Джек Абрамоф, веригата за хазартни игри eLottery и Асоциацията на издателите на списания в САЩ, жертват по 25 хиляди долара в полза на Toward Tradition. След това тези 50 хиляди са изплатени десет пъти по 5 хиляди долара на Лиза, жената на Тони Руди, за оказване на консултантски услуги. По това време Руди е заместник на ръководителя на апарата на Дилей и помага на eLottery да попречи на приемането на закон, забраняващ хазартните игри в мрежата. На Асоциацията на издателите помага да се бори с повишаването на цените на пощенските услуги. Независимо от разразилия се скандал около Alexander Strategy Group в началото на 2006 г. Даг Брукс, шефът на IPOA, заявява във вестник Roll Call, че сътрудничеството с Беръндс ще продължи, отбелязвайки, че IPOA го оценява „като много полезно за дейностите, с които се занимаваме” (IPOA е търговска група с оруелското название Международна асоциация за мирни операции, представляваща 42 от най-големите играчи на частната военна индустрия). По времето, когато бившите лобисти от Alexander Strategy Group създават нови кантори с нови названия и клиенти, стараейки се да се дистанцират от скандала, Беръндс започва да работи в C&M Capitol Link, лобисткия филиал на крупната юридическа фирма Crowell & Moring’s, компания, с която той преди, през 2004 г., е сътрудничил от името на Blackwater. Обаче някои поставят под въпрос разумността да се обръщат към лобист, свързан с Дилей. „Ние добре си свършихме нашата домашна работа. Както се сещате, направихме всички необходими проверки. Беръндс има солидна репутация. Всички, с които общувахме, ни уверяваха, че Беръндс няма нищо общо с „онези” дейности”, заявява Джон Торн, шеф на C&M Capitol Link. Пол Беръндс не напуска нито наемническия бизнес, нито пък излиза от проектите на Blackwater. Връзките между Ерик Принс и влиятелните лобисти са толкова силни, че никакъв политически скандал не може да им навреди. Освен това на хоризонта се появяват нови крупни възможности, планове и реални проекти. Blackwater скоро ще започне да развива международна дейност в областта на миротворчеството в кризисни зони. Осем години след скромното си начало Blackwater става един от водещите играчи в неоконсервативната революция и ребрандирането на неонаемничеството.
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the world’s most powerful mercenary army