Интервю на Юлия Владимирова с писателя, сценарист и журналист Любен Дилов-син.

Нарцисизмът ли е големият проблем на българските интелектуалци и защо те се провалят в ролята си да водят обществото в някаква възвишена културна посока?

Уви, не. Ако обичаш прекалено себе си, ще обичаш и другите. Защото ще ти е важен собственият ти образ, отразен в техните очи. В момента има едно безкрайно огорчение от собствената съдба, от несправедливо раздадените житейски шансове и търсене на лесни обяснения за личните неуспехи – ченгетата, комунистите, приватизацията, Путин-Обама-Меркел- Ердоган… и т.н. И не знам дали обществото може да бъде водено във „възвишена културна посока”. То предпочита да бъде водено на море, на селски панаир, в краен случай – на бар, мол или на кино. Но ролята на интелигентните хора е да създават морални императиви. А как да ги създадат, след като не са наясно със себе си?! В културните среди имаме удивително и същевременно преобладаващо явление – беден и десен. Това, вероятно е един по-елегантен синоним на идиот. Ако имат вина интелигентните хора в България е, че не прокламираха ценностите си: да бъдеш образован е важно! Най-хубавите момичета наистина са за отличниците, а не за мутрите. Трябва да се занимаваме с политика, а не да се отвращаваме, защото отвратителните се занимават с охота, а публичността не търпи празни пространства. Като не го заемеш ти, ще го заеме друг. Не се наемам да изреждам моралните рубежи, които трябваше да защитим, защото принадлежа към същото загубено поколение. Или поколение от загубеняци, ако щете.

Защо българските културни общности воюват и се противопоставят гневно помежду си, неспособни да създадат каквато и да е силна общност от хора с тях, а напротив – само малки сектантски кръгове?

Защото по инерция – още от времето на комунизма – отново прехвърлиха битовото си оцеляване на управляващите елити. Получиха свобода в началото на 90-те години и не бяха подготвени за нея. Свободата е тежко бреме. Историята на всяка революция показва, че сдобила се със свобода, масата бърза да я загуби, да я делегира, връчвайки я обикновено на най-кресливия и създаващия най-голямото усещане, че знае „какво трябва да се направи”. Така се случи и в България. Интелектуалците се разделиха по безумен начин, а в началото бяха почти единодушни в оценките си за комунизма. После пристанаха на двата елита – синия и червения – и поеха идеологически задачи. Така е просто, така е лесно. Отново имаме рубеж и стреляме по врага. Отново имаме враг, който е виновен за собственото ни неумение да бъдем щастливи. Имам ярък спомен от началото на 90-те. Има и снимка даже. Градът на истината, баща ми е полегнал, заедно с още няколко известни имена от литературната сцена тогава пред президентството. На заден план се вижда плакат „Няма да им пишеме на червените”. Остави на страна ме-кането. Убеден съм, че ако баща ми имаше нещо общо с този плакат, щеше да го изпише правилно. Но все пак го попитах: не е ли важно да „пишеме” за онези, които четат? Без значение сини ли са, или червени? „О, отговори ми той – бъди спокоен, скоро лично ще ги познаваме. Даже няма нужда да публикувам. Ще ги каня в къщи да им разказвам какво бих написал”. Тъжен пророк, както винаги… Е, ето появи се фейсбук. Днес наистина лично познаваме читателите си.

Капанът на силните медийни зависимости захваща културата. Там въпросната общност изразява кого силно „люби и мрази”. Това до каква степен й вреди?

Не мисля, че само медийните зависимости са важни. Особено във века на интернет. Сега човек може с един блог да е по-влиятелен от доста медии. А иначе „силно да любим и мразим” не е от днес. Отпреди Ботев е дори, който го написа. На езиково ниво – не казваме „не ям аспержи”, а „мразя аспержи”. И друг път съм го давал този пример. Но може пък да е за добро, можем да го възприемем като НЕбезразличие. Разбира се, никак не издържа тази оптимистична трактовка. Истината е, че мразим себе си и нищо не правим, за да се променим и заобичаме поне малко.

Медийната среда в България от всичките си страни произвежда хейт. Защо се налага това, заради търсенето на читателско внимание ли?

С гордост мога да заявя, че българските хейтъри са сред най-добрите хейтъри в света. Ако можехме някак да обръщаме в електричество тази енергия, щяхме да сме приказно богати. Когато видя хейт в нет-а, винаги ми става тъжно: още един човек, който не обича живота си. Медийната среда погрешно бърка „лайк”-ове с „хейт”. Тя брои посещенията, не брои емоциите. Тя регистрира количество, а не качество. Моите собствени профили в социалните мрежи са сравними със средно голяма медиа (общо имам над 120 хиляди ежедневно следящи страниците ми) и постоянно правя експерименти в тази посока. Не се страхувам от омразата, опитвам се да я обръщам в разбиране и обич. Много далеч съм още от някакви успехи, които да отбележа, но има надежда. Медийната среда е като цялата обществена среда: взаимно се интоксикират с маразъм, мърлявщина, нихилизъм. Ден да мине, самун да загине. Изключенията стоят самотно. Като пръднал в киното, преди да са загасили лампите. Будят присмех и недоумение вече, потъват в монополното блато. Все още вярвам, че от това могат да ни стреснат, събудят и освободят блоговете. Надявам се, че предстои.

Кое е онова, което според Вас днес определя българските медии и как виждате тяхното развитие в близко бъдеще?

Вярвам в предизвестената им смърт в този вид. Редно е да се срутят и изтлеят, затрупани под собственото си невежество и самоомраза. И да се възродят в нещо, по-близко до самото им название – медиатори, посредници, среда, в която да се случва не само продажба на информация, но и размяна на мнение, създаване на нравствени императиви, които се превръщат в норми. В нашите медии днес отсъства напълно най-старият разговор на човечеството – този за Доброто и Злото. Всичко е добро, ако се продава добре. А при пазарните отношения има един дълбоко неморален принцип – цени се това, което се купува евтино и продава скъпо. Сделката, предложена на д-р Фауст. Ама кой да чете Гьоте. Заети сме да дебнем Стоичков на паркинга.