Драматичното развитие на ситуацията около референдума за независимост на Каталуния, както и плебисцитът за самоопределянето на иракските кюрди, отново поставиха в международната практика въпроса за липсата на ясни критерии за допустимост при акта на самоидентифициране на нациите и териториите. Това създава благодатна почва за двойни стандарти и спекулативни политически комбинации. И макар каталунският сепаратизъм да има дълга и уникална история, при оценката на днешните събития възникват препратки към други регионални кризи, в това число на Балканите, където двойните стандарти и геополитическите игри около самоопределянето се проявяват с пълна сила.

Активно участие в дискусиите по тези въпроси наскоро взе президентът на влиятелния американски Съвет по международни отношения Ричард Хаас. В статия в интернет портала Project Syndicate, която се появи на 29 септември, четири дни след референдума в Иракски Кюрдистан и два дни преди референдума в Каталуния, той отбелязва, че в съвременния свят новата държавност в значителна степен се определя от признаването от страна на другите държави, и се опитва да формулира собствени правила, които, по негово мнение, трябва да се следват в такива случаи.

„Правилата на Хаас” са пет:

  • Наличие на исторически основания, потвърждаващи „ясната” колективна идентичност на даден народ;
  • Наличие на убедителни аргументи, доказващи, че „съществуващото статукво е свързано с достатъчно големи политически, физически и икономически разходи” за жителите на самоопределящата се територия;
  • „Ясна демонстрация” на мощна подкрепа за „новия, сепаративен политически статут” от страна на населението; 
  • „Жизнеспособност” на новата държава;
  • „Отделянето не бива да поставя под заплаха жизнеспособността на останалите части на страната или сигурността на съседните на нея държави”.

Ако към бивша Югославия се подходи с тези критерии, не е трудно да бъде отбелязана и дълбоко подчертана крайната припряност на Запада с това как той призна независимостта на редица югославски републики, както и на сръбската провинция Косово. В частност, не биха съществували никакви „големи политически, физически и икономически разходи” в случай, че провинция Косово бе запазила статута си от 1999 година като територия на функционирането на мисията на ООН, която се явява нейна временна администрация с широки пълномощия.

Съществуват сериозни въпроси относно плана за оценяване на „колективната идентичност” на косовските албанци, които самите албански експерти и лидерите на албанското национално движение от времето на Призренската лига* традиционно разглеждат като съставна част на общоалбанския етнос, населението, което осъществява своето самоопределение в състава на Република Албания. Нивото на „колективна идентичност” на босненските мюсюлмани и даже на жителите на Черна гора в исторически план отстъпва пред равнището на идентичност на същите тези каталунци и още повече на кюрдите. 

Нито един сериозен анализатор не би си позволил да твърди, че самопровъзгласяването на Косово би се случило без подкрепата на Запада. Според оценките на независими организации, през 1999-2002 години международната общественост предоставя на Косово 2,3 млрд. долара финансова помощ. През периода 2005-2008 година са отделени 1,9 млрд. долара „за провеждането на реформи” – това е стойността на около половината от косовския брутен вътрешен продукт. Сега става дума за по-малки суми, но така или иначе, през 2016 година, съгласно данните на МВФ, в бюджета на Косово са постъпили 173 млн. евро „външно финансиране”, което е съпоставимо с разходите за пенсии и други социални плащания.

Що се отнася до последния пункт, формулиран от Ричард Хаас – за това, че отделянето на тази или онази територия не бива да поставя под заплаха „жизнеспособността на останалите части на страната или сигурността на съседните на нея държави – то тук въоръженият косовско-албански сепаратизъм и едностранната подкрепа за него от Запада директно предизвикаха дестабилизиране в другите райони на Балканите, населени с албанци и създадоха крайно опасен прецедент.

Неслучайно днес балканските държави се оказаха по-далеч от влизането в Европейския съюз, отколкото през предишните години. Това бе демонстрирано на състоялата се през лятото в Триест ежегодна конференция под егидата на правителството на Италия „Европейският съюз – Западните Балкани” с участието на делегации от Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия, Черна гора и Косово. Както подчерта тогава ръководителят на италианското правителство Паоло Джентилони, ЕС възнамерява „да държи открита перспективата за присъединяване към Европейския съюз на страните от Западните Балкани, но още не настъпило времето за това и изобщо, подготовката на балканските държави за включване в Евросъюза ще изисква много време”.

Имаме основание да смятаме, че по-нататъшното развитие на ситуацията както в Каталуния, така и около Иракски Кюрдистан ще бъде съпътствана с геополитически маневри и спекулации, които нямат много общо с интересите на международната стабилност и стремежите на съответните народи. Както отбелязва във връзка каталунския референдум испанският вестник La Vanguardia, „простата и категорична реалност е такава, че народните протести не вълнуват особено ЕС”. „През последните години на ХX век много страни успяха да се сдобият с независимост, продължава изданието. – Става дума за бившите съветски републики, балканските държави и даже Южен Судан. За да получат тази независимост обаче, те получиха благословията на страни и организации хегемони: САЩ, НАТО, ЕС, МВФ. Разпадът на СССР и Югославия влизаше в стратегическите планове на тези структури по отношение на страните противници… Независимостта на Косово бе призната, но сепаратистките настроения в Абхазия, Южна Осетия, Крим и Югоизточна Украйна срещнаха рязък отпор”.

„Волята на народите от Европейския съюз се издига на пиедестал, но само ако тази воля съответства на олигархическите и хегемонистични интереси... Хипотетично тези интереси могат да се променят в полза на получаване на независимост от Каталуния, но това ще стане само в случай, че испанското правителство изведнъж реши да провежда социално ориентирана политика и се опита да излезе от НАТО (засега в страните от ЕС нито една партия с подобна програма не е побеждавала на избори), а противовес на това ще бъде неолиберално правителство в Каталуния, ориентирано към членство в Северноатлантическия алианс”, прави своя саркастичен извод La Vanguardia. Какво пък, справедливо отбелязано.

Източник: fondsk.ru

Автор: Пьотър Искендеров

Превод: Елена Дюлгерова

--

* На албански Besëlidhja e Prizrenit, организацията е наричана официално Лига за защита на правата на албанската нация – Lidhja për mbrojtjen e të drejtave te kombit Shqiptar. Тя е съществувала през 1878-1881 година и е определяна като първата представителна институция на албанската нация. Основана е на 10 юни 1878 година в Призрен. Първоначално обединява мюсюлмани от Западните Балкани, засегнати от Санстефанския договор, но през следващите седмици към събранието се присъединяват много албански католици и православни и Лигата придобива отчетливо албански характер. Абдул Фрашъри и Пашко Васа са изпратени на Берлинския конгрес, за да представляват албанските интереси – отказ от присъединяване на области с албанско население към малките балкански държави и обединяване на Шкодренския, Янинския, Битолския и Косовския вилает в албанска област с широка автономия. В продължение на 3 години Призренската лига подкрепя албанската въоръжена съпротива срещу практическото налагане на установените с Берлинския договор граници на Черна гора, която завършва с битката за Улцин.Османското правителство първоначално толерира Лигата, но през 1881 г. е принудено от външния натиск да вземе мерки срещу нея. Армията ликвидира албанската въоръжена съпротива, албанският град Улцин е предаден на Черна гора, Призренската лига е разпусната, а много нейни водачи, включително Абдул Фрашъри, получават тежки присъди.