В съзнанието на съвременния човек понятието Балкани предизвиква сложни асоциативни връзки, свързани преди всичко с войни, атентати, етнически и междудържавни конфликти. Но с признаването на Република Косово за първи път се официализира радикалната ислямска политика на Европейския континент.
В продължение на векове Балканите са били и си остават територия на стълкновение на цивилизациите и арена на борби между великите държави. Железният канцлер на Германия Ото фон Бисмарк казва, че „ако в Европа започне война, то причината ще бъде някаква глупост на Балканите”. Потенциалната конфликтност на региона се определя от разнообразието на народностите, които го населяват, и от техните различни исторически съдби. Или както казва председателят на отдела за европейска сигурност на Rand Corporation Ф. Стивън Лараби: „Всички те (балканските народи) се раждат от руините на мултинационални империи”. Доскоро съществуваше определен консенсус относно броя на страните, разположени в географските граници на Балканския полуостров. Днес обаче Словения и Хърватия упорито търсят аргументи, за да се определят като централноевропейски държави и да се дистанцират от обремененото с негативи наименование Балкани. От друга страна, политическите граници на региона далеч надхвърлят географските му граници. Геополитическата характеристика на Балканите обхваща и принадлежността им към Черноморския регион. По западните и южните брегове на Черно море това са България, Румъния и Турция, а по северните и източните брегове Украйна, Русия и Грузия. Това на практика означава територия с обща площ от 1 500 000 кв.км, включително брегова ивица от 27 097 км и население около 130 милиона души, разделено между България, Турция, Албания, Сърбия, Босна, Херцеговина, Хърватия, Гърция, Румъния, Словения, Македония и Черна гора. Този конгломерат на свой ред граничи както с европейски, така и с азиатски държави като Италия, Австрия, Унгария, Украйна, Молдова, Русия, Азербайджан, Армения, Грузия, Иран, Ирак и Сирия. Етногеографският калейдоскоп на народите, населяващи региона, създава риск за мира и стабилността на цяла Югоизточна Европа. В Босна и Херцеговина например населяващите я общности от сърби, мюсюлмани и хървати на практика не поддържат никакви взаимоотношения помежду си, а мирът се крепи изключително на международните сили за ред и сигурност. Положението е същото и в областта Санджак, разделена между Сърбия и Черна гора, с преобладаващо население от босненски мюсюлмани, които постоянно се стремят да получат автономен статут. Налице са тлеещи конфликти, свързани с амбициите за автономия на унгарската етническа общност във Войводина, която е в състава на Сърбия, както и с двата милиона унгарци в Румъния. Постоянни проблеми създават и шестте милиона албанци, живеещи в региона. Нестабилен е и международният протекторат Косово, където са съсредоточени над два милиона албанци. Неизяснен статут имат 100 000 сърби в Източна Славония, която е в състава на Хърватия, и т.н. Балканите са конфликтна зона на интересите на световните силови центрове. И не само на интересите на конкретни държави, а и на интересите на наднационални структури като ЕС, НАТО, МВФ и водещи транснационални корпорации.
Засилените апетити за влияние на Балканите произтичат от стратегическото значение на региона и възможностите за реализация на геополитически проекти. От желанието за контрол върху суровинните ресурси и усвояването на нови пазари. Независимо от множеството слабо развити държави, населяващи Балканския полуостров, в географски аспект той е един уникален резерват на природни ресурси от стратегически характер. Бреговата ивица на полуострова се мие от водите на Черно, Мраморно, Егейско, Адриатическо и Йонийско море. Проливите са единственият воден път от Черно море през Гибралтар и Суецкия канал за Атлантическия и Индийския океан. Сухопътните артерии на Балканите са най-краткият път от Западна Европа за Близкия изток. Около 60 от по-големите пристанища са подходящи за различни морски превози във всички световни дестинации. В региона действат 930 летища, от които 334 са окомплектовани за всякакъв вид военни операции. Общата дължина на железопътните линии възлиза на 36 000 километра, а освен тях има и около 300 000 асфалтирани и павирани пътища. Уникалното в случая е, че съществуващата инфраструктура и природните дадености са съчетани с висока степен на милитаризация в региона. Съвкупният военен потенциал на балканските страни е 84% от въоръжените сили на НАТО в Европа. Балканските страни разполагат с мирновременни въоръжени сили, наброяващи общо 2,6 милиона души включително офицери и сержанти, при 3,1 милиона бойци на НАТО в Европа. Много анализатори оценяват доктрината за разширяване на НАТО на изток като завоалирана форма за разширяване на пазарите за продажби на американско и западноевропейско оръжие. Даже за хора, неизкушени от военните дела, това е очевидно. Известният американски писател Гор Видал казва: „НАТО се разширява, за да продава американско оръжие на бедните страни като Румъния и Полша”. За целта САЩ безпрепятствено използват изградените вече в тези държави военни съоръжения. Лошата новина е, че това не е началото на битката на великите сили за контрол на Балканите. Това по-скоро е окончателното налагане на американската стратегическа доминация в региона, който обхваща Украйна, Молдова, Румъния, Хърватия, Сърбия, Черна гора, Албания, Македония и България. За постигане на набелязаните цели САЩ и Западна Европа използват различни инструменти включително обещания за интеграция в НАТО и ЕС, католическия експанзионизъм на Ватикана, купуване на местните политически елити и медийни манипулации. Мащабните проблеми на сигурността в Европа и света формират и политиките на водещите държави спрямо Балканите. Към днешния ден те са крайно противоречиви и крият непредсказуеми последици не само за съдбата на балканските народи, а и за съдбата на народите на Евразийския суперконтинент. Аналитичните центрове не само че не предлагат разумни решения за стабилизиране на региона, а нещо повече, обслужвайки стратегическите интереси на собствените си страни, те предпочитат да конфигурират балканските страни като съюзи, дъги, оси или блокове, основани главно на етнорелигиозен принцип. Така например през 1992 г. анализ на екип от специалисти от Северноатлантическата асамблея групира балканските държави в три регионални блока, като на България е отредено място в балканско-ориенталския блок заедно с Турция, Албания и Македония. Общият брой на населението в този блок е около 87 076 милиона души, от тях приблизително 75 милиона са мюсюлмани, изповядващи ислямска религия, и малко над 12,7 милиона са население с разнороден етнически състав, по-голямата част от което изповядва християнска религия. При тази етническа конфигурация не е трудно да се прогнозира какво бъдеще очаква България в този блок. Друга геополитическа концепция, подкрепяна от САЩ, разглежда страните от региона, групирани във формата на дъга. Идеята на концепцията е присъединяването на отделни балкански държави и райони предимно с мюсюлманско население към Албания (Косово, части от Южна Сърбия, западната част на Македония и части от Северозападна Гърция) за създаването на една Велика Албания. Или пък обособяването на отделни територии като автономни републики, протекторати на Турция (Босна, Херцеговина и етнографската област Санджак на територията на Сърбия и Черна гора, населена предимно с босненски мюсюлмани, стремящи се към получаване на автономен статут). Стратегията на Турция по отношение на Балканите най-ясно е формулирана от Ахмет Давутоглу в речта му на 16 октомври 2009 г. в Сараево, където той в прав текст заявява: „Османската ера на Балканите е история на успеха. Днес трябва да я възродим”. И за да няма съмнения за какво „възраждане” става въпрос, Давутоглу пояснява: „През юни, когато се установих в Анкара, очертах един кръг с радиус 1000 километра около моя офис. В него попаднаха 23 страни. Всички те са наши роднини и чакат нещо от нас. Ако начертая кръг с радиус 3000 километра, в него влизат 72 страни”. Малко по-късно през 2011 г. първите стъпки за разширяване на влиянието на Турция на Балканите са направени с подписването на договор между президента на Сърбия Борис Тадич и министър-председателя на Турция Абдулах Гюлем за създаване на територията на Санджак (близо до град Тутин) търговско-икономически център с жилищни и административни квартали и зона за свободна търговия на стойност 1,69 милиарда евро. Съгласно договора Турция се ангажира да инвестира 85% от планираните средства, а Сърбия 15%. Привидността, че всички тези процеси се развиват извън контрола на САЩ, е измамна. Ако си припомним заключението, направено в един от докладите на глобалната аналитична агенция Oxford Analitica през 90-те години, че „Скопие и Тирана са ключът на американската дипломация в Балканския Юг”, то тогава съвсем обясними са задкулисните действията на Вашингтон, насочени към създаването на ислямска дъга на Балканите. Формирането на такава дъга ще нанесе смъртоносен удар върху позициите и влиянието на Русия в региона, което означава окончателното й откъсване от потенциалните съюзници (България, Гърция, Сърбия и Черна гора) и окончателното й изтласкване от Европа. Началото на тази политика на САЩ започва още през 1999 г. със 78-дневните бомбардировки над Югославия и свалянето на режима на Милошевич. Тази политика продължава и до днес. Примерите за това са много: унищожаването на Република Сръбска Крайна през 1995 г., Дейтънското споразумение, вкарало насилствено Република Сръбска в една аморфна, нежизнеспособна федерация, натискът върху ръководството на Черна гора през 2006 г. за провеждане на референдум за излизане от съюза със Сърбия, провъзгласяване на „независимостта” на Република Косово през 2008 г. и т.н. За страните, признали Косово като независима държава, неглижирането на международноправните норми донякъде е обяснимо с желанието им да засвидетелстват своята верноподаническа лоялност към САЩ, но трудно обяснима е непоследователната позиция по косовския въпрос на самата Сърбия като най-заинтересована страна. На 10 април 2013 г. министър-председателят на Сърбия Ивица Дачич по време на официалното си посещение в Москва лично благодари на президента Путин за „поддръжката, която Русия оказва на принципната политика на Сърбия по отношение на Косово и Метохия”. След като получи от Русия сериозен финансов пакет в подкрепа на бюджета на Сърбия и обещанието, че „Газпром” ще поеме финансирането на отсечката от газопровода „Южен поток” (тогава още беше факт) на територията на Сърбия, Ивица Дачич отиде на 19 април 2013 г. в Брюксел да подпише текста на споразумението за „Регулиране на отношенията между Белград и Прищина по повод северните територии – Косово и Метохия”. Очакваше се, че Дачич ще се съгласи да подпише споразумение, кореспондиращо с подкрепената от Русия „принципна политика на Сърбия”. Но за всеобща изненада се оказа, че Дачич тълкува по необичаен и никому неизвестен начин „принципната политика на Сърбия по отношение на Косово и Метохия”, за което става ясно от подписаните текстове на споразумението. С подписването на документите Сърбия фактически се съгласява четирите северни района (Северна Митровица, Звечан, Зубин поток и Лепосавич) с преобладаващо сръбско население и обща граница със Сърбия да бъдат присъединени към Албания. Нещо повече, Белград признава пълномощията и правата на Министерството на вътрешните работи, на съдебната и административната власт на Косово върху цялата територия на Косово и Метохия. За районите със сръбско население в Косово е оставена възможността да контролират икономическото развитие, здравеопазването и градоустройството на общинско ниво. Необяснимо е какво е принудило сръбския премиер, след като получи финансиране и подкрепа от Русия, да предприеме действия за решаване на косовския въпрос в ущърб на Сърбия. Но още по-парадоксалното е, че Белград подписа базов договор, гарантиращ изпълнението на споразумението със Северноатлантическия алианс, именно организацията, окупирала Косово и Метохия. Като разменна монета за подаръка, който направи на алианса, Сърбия получи мъгливо обещание, че в районите с преобладаващо сръбско население няма да бъдат въвеждани войски от редовната армия на Косово. Остава без отговор въпросът, как военният съюз НАТО, извършил през 1999 г. интервенция срещу Югославия, финансирал, обучил и въоръжил бившата армия от косовски терористи, ще се трансформира във фактор, отговорен за защитата на сърбите. Но неочаквано генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен даде отговор на този въпрос, като заяви по повод на споразумението: „НАТО ще поддържа подписания договор и ще продължи да обезпечава безопасността в Косово, както и преди... Подписаното историческо споразумение между Сърбия и Република Косово е нов импулс на евроатлантическата интеграция на региона”. Като изключим помпозния текст на изказването, характерен за бюрократи от ранга на Расмусен, привлича внимание фразата „както и преди”. Защото именно с предишните си действия алиансът успя напълно да преформатира политическата карта на региона. Освен това, след като НАТО разположи в Косово военните бази на САЩ Camp Bondsteel (Урушевац) и Camp Film City (Прищина), може сигурно да се предполага, че „умиротворителните” сили на алианса ще продължат „мирните” си мисии и в други страни от региона. Все пак, за да не останат никакви съмнения, че споразумението е изгодно за сръбската страна, при полагането на подписите министърът на икономиката и финансите на Сърбия Младжан Динкич възторжено възкликна: „Сърбия няма да блокира европейската интеграция на Косово, защото, ако Сърбия и Косово станат членки на ЕС, ще бъдат премахнати всички административни граници”. Сръбското население обаче не можа да разбере гениалното му геополитическо прозрение и съвсем тривиално го оцени като „национално предателство, пълна капитулация на Сърбия пред албанските власти в Косово и разчистване на пътя за създаване на Велика Албания”. Така или иначе факт е, че дезинтеграционните процеси на сръбските автономни територии Косово и Метохия навлязоха в своята заключителна фаза. Изпълнението на клаузите по подписаното от Сърбия на 19 април 2013 г. споразумение вече се тълкува от европейските чиновници като задължително условие за възможното приемане на Сърбия в ЕС. В същото време създадената в затънтения балкански край Република Косово стана важен геополитически факт, значението и последствията на който надхвърлят не само рамките на Сърбия и Балканите, а и на Европа. Този акт, без преувеличение, в бъдеще ще рефлектира нееднозначно върху развитието на световната политика и е лесно обяснимо защо. На първо място много преди да се заговори за „Ислямска държава”, с признаването на Република Косово за първи път се официализира радикална ислямска политика на европейския континент на територията на една новосъздадена балканска държава. Проблемът, разбира се, не е във факта, че повече от 90% от косовските албанци изповядват исляма. Даже проблемът не е и в това, че ръководството на тази държава поддържа тесни контакти с радикални мюсюлмански групировки. Проблемът по-скоро е в легализирането в началото на февруари 2013 г. на радикалната ислямска партия „Обединено ислямско движение” (LISBA), която провъзгласява за своя политическа цел превръщането на Балканите в част от ислямския халифат. За да няма съмнения в целите, които си поставя тази партия, веднага след регистрацията си тя започна широкомащабна кампания не само в общобалкански, а и в общоислямски мащаб за създаването на балкански халифат. Най-близък балкански съюзник на LISBA стана „Партия за демократично действие на Босна и Херцеговина”, създадена от първия президент на тази бивша югославска република Алия Изетбегович. Той беше изложил своите възгледи за създаване на единна транснационална ислямска държава, изградена според законите на Корана, още през 1970 г. в програмен документ, наречен „Ислямска декларация”. В нея има такъв текст: „Ние заявяваме, че естествена функция на исляма е да събере всички мюсюлмани и мюсюлмански общности в целия свят в едно единно цяло. В днешната ситуация този стремеж означава борба за създаването на велика ислямска федерация от Мароко до Индонезия, от тропическа Африка до Централна Азия... Не може да има нито мир, нито съвместно съществуване между ислямската вяра и немюсюлманските социални и политически институти”. Обаче ако Изетбегович не успя да осъществи плановете си за създаване на „велика ислямска федерация”, то днес сме свидетели как косовските лидери са превърнали това в своя държавна политика. Буди съжаление фактът, че Европейският съюз възнамерява да предостави на тази страна, населена с хора, възприемащи съвременния свят през призмата на Средновековието, възможността да започне преговори за присъединяване към общността на европейските държави! На второ място начинът на създаването на Република Косово, а именно чрез използване на пряка военна агресия от НАТО срещу суверенна страна (бивша Югославия), маскирана като „хуманитарна помощ”, утвърди модела, прилаган от алианса и в други страни на света като Афганистан, Ирак, Либия, а вероятно съвсем скоро и в Сирия, и в Иран. На трето място със създаването на косовската държава съвпаднаха интересите не само между държавата САЩ и американските транснационални корпорации, но така също между техния общ съюз и структурите от световната криминална система, контролиращи албанската мафия и международния тероризъм. Така Европа получи нов приз, създавайки Косово – една международно призната, мафиотско-терористична държава, на която първенството може да се оспорва само от „избрани” страни като Афганистан, Колумбия, Сомалия и Судан. За САЩ и транснационалните корпорации особен интерес представляват също и запасите от природен газ, изчислени приблизително на 300 милиарда куб. метра, а така също и фактът, че Гърция, Турция и България разполагат със сериозни запаси от уранова руда. Освен това Балканите произвеждат 9 от 13-те метала, обичайно квалифицирани като „стратегически”, от които Европейският съюз се нуждае. Друга, не по-малко важна причина за реализацията на проекта „Косово” от страна на атлантическия алианс, е, че тази територия заема стратегически важно място в световната система за търговия с наркотици. Още с излизането на сръбските органи за сигурност през 1999 г. от Косово и Метохия тези два района се превърнаха в истински рай за наркотрафикантите и мафиотските структури. По данни на руската федерална служба за борба с наркотрафика ежемесечно през ръцете на албанските дилъри в Косово преминават между четири и шест тона хероин, произведен от афганистанска суровина. Годишният доход от търговията с наркотици възлиза на около два милиарда долара. По данни на ООН само в Европа, която е един от основните потребители на афганистански опиати, годишно се доставят около 150 тона хероин, като 35-40 тона от това количество са предназначени за Русия. Албанската мафия контролира 75% от доставките на хероин в Западна Европа и около 50% от доставките в САЩ. От множеството престъпни групи, занимаващи се с наркотрафик, за най-мощен хероинов наркокартел, работещ на територията на Косово, се счита нарококартелът „Камила”. Той влиза в първата петица на престъпните организации в света, занимаващи се с подобна дейност. По неточни данни годишният му оборот е над 500 милиона евро, като се предполага, че тази сума е силно занижена. Доставките на хероина в Европа се реализират по 30 албански наркоканала, всеки от които контролира „свой” периметър от наркотрафика. В рамките на „балканския маршрут” действат пет основни канала за доставка на наркотици.
- АЛБАНСКИ: Тръгва от Албания през Македония, Косово и Метохия, Централна Босна и продължава към Европа.
- ЗЕЛЕН („ЗЕТРА”): Тръгва от Турция, преминава през Южна България и Македония, използва като разпределителен пункт Прешево в Южна Сърбия и завършва в Босна. Освен че каналът „Зетра” е едно от главните направления за транзита на наркотици, исторически той е известен като магистралата, по която ислямът прониква в Европа.
- МАРШРУТ „Д”: Това е пътят през Дубровник. Преминава през граничния пункт Дебели брег.
- МАРШРУТ „Р”: Това е пътят през Риека. Използва се само при наличието на надеждни логистични центрове в Хърватия и за директни доставки на наркотици и оръжие. Установените албански канали, преминаващи през териториите на Хърватия и Словения, съществуват и работят вече от няколко десетилетия.
- СЕВЕРЕН МАРШРУТ: Обезпечаващ доставките на наркотици от територията на Балканите през Чехия в скандинавските страни.
Каналите за трафик трудно се разкриват и неутрализират заради покровителите на този бизнес, заемащи високи позиции в държавната йерархия. А също и поради факта, че този бизнес представлява много важна част от световната банкова и финансова система, защото обезпечава ликвидни парични средства в икономиката. Търговията с наркотици е невъзможна без подкрепата на банките, специалните и разузнавателните служби и крупните корпорации. Именно търговията с наркотици се оказа този ключов фактор, който позволи създаването и финансирането на така наречената „Освободителна армия на Косово” като участник във войната с Югославия. „Проектът Косово” е нагледен пример за реализация на стратегията за „управляемия хаос” и представлява един от първите случаи на експорт от страна на САЩ на геополитическа нестабилност в Евразия. Точно от Балканите и по-точно от Белград (октомври 2000 г.) започна серията от т.нар. цветни революции. От гледна точка на създаване на властови структури в епохата на глобализацията Косово е уникален експеримент за създаване на „държава фантом”. Модел, разработен от наднационални сили за разрушаване на легитимна държавност, създавайки привидна такава. Разрушаване на властовите структури в една легитимна държава и изкуствено създаване на нова квазидържавност, напълно под контрола на създателя си и безпрекословно изпълняваща неговата политическа воля. В бъдеще такива модели вероятно все по-често ще се използват от големите държави и транснационалните корпорации за извличане на геополитически и геоикономически ползи. Според изчисленията на ООН поради застаряване на населението на Западна Европа през идните 50 години ще са необходими много повече имигранти, отколкото влизат сега. Прогнозите са, че през 2050 г. на всеки един пенсионер ще се падат по двама работещи. Само на Германия и Италия до 2025 г. ще са им нужни по 800 000 чужденци всяка година, за да се запази сегашният брой на работната ръка. Страните на Балканите могат да предоставят достатъчно квалифицирана работна ръка, която да задоволи тези нужди. Добре известно е, че балканските страни не могат равностойно да се развиват и да участват в общоевропейската интеграция. Но европейската идея най-малко означава обслужване на американските геополитически и икономически интереси. Тя не означава ликвидиране на националните държави и размиване на тяхната културна идентичност. Нито пък замяна на национален суверенитет с протекторати и разделяне на сегашните държави на Балканите на десетки княжества, дъги, блокове и васални структури по етнически признак. Смисълът на европейската идея е една нова култура на националното съзнание, изградена върху правото на нациите на самоопределение. Когато се говори за Балканите обаче, винаги трябва да се отчита и наличието на прекален излишък от история. Историята в този регион е била винаги повече от географията. Преодоляването на този синдром на конфликтност може да се постигне само чрез европейска алтернатива на развитие, но без прилагането на двойни стандарти, обслужващи интересите на определени политически елити.