След разпада на еднополюсния неолиберален модел за „световен ред” ставаме свидетели на дълбока промяна в парадигмата на международните отношения. Налице са редица фактори, които недвусмислено говорят за разрушаване на системата за общи международни правила, за поредица нарушения на международното право в различни райони на света.  Човечеството върви, макар и непоследователно, към многополюсния свят, търсейки умерения баланс между пазарната ефективност и социалната държава. В това търсене намират своето проявление и материализират своите противоречия основните разломи на съвременния свят. В най-общ план става дума за такива глобални разделения като „Север-Юг”, „Англосаксонската общност САЩ, ЕС и Евразия”,  „САЩ – Китай”,  „Г-20 и останалия свят” и т.н. Все разделения, които макар и по някой път да са условни, по категоричен начин илюстрират съществуващите противоречия и вопиющото неравенство в икономическата, културната и социалната сфера на съвременното човешко общество. Тези жестоки противоборства раждат и активните локални конфликти (Арабския свят и ИДИЛ, и Украйна-Русия и Русия –Турция), те родиха и „цветните революции”, и мигрантската заплаха за Европа, и преди всичко „световния тероризъм”. Но докато преди четвърт век, по време на „Студената война”, определящи бяха военно-политическите отношения и именно техният взаимен контрол позволи и на двете системи да осигурят продължителния мир в света, днес предизвикателствата са многостранни и създават неоправданата илюзия, че не са толкова съществени и като по-лесно преодолими няма да нарушат глобалния баланс и да заплашат световния мир.

Именно в тази посока би трябвало да се търсят и моралните мотиви и оправдания за използането на елементите на „Хибридната война” при разрешаване в свой интерес на геополитически и локални цели и задачи на отделна или група държави.

Без да навлизаме в теоретичната разработка на проблема, само ще поясня три неща за „хибридната война”. Най-напред трябва най-категорично и ясно да поясним, че това си е война, съдържаща комплекс от мероприятия, насочени срещу всички сфери на националната сигурност на определената държава, изключвайки само нейния териториален суверенитет.

Вторият съществен момент е, че в повечето случаи това са мероприятия със стратегически характер, при които се разчита най-вече на тяхното неявно и продължително въздействие, както и на липсата на местна самозащита, тъй като отсъстват каквито и да било признаци за директно –  военно посегателство към суверенитета на съответната държава.

Третият основен момент е най-същественият и това е максимата, че колкото е по-богата и силна една държава, толкова по-активна, многопластова и успешна „хибридна война” може да провежда и в глобален, u в локален план. Що се отнася до същността на отделните елементи на „хибридната война” те включат целенасочени действия в ущърб на:

  • културно-информационната сфера – създаване на благоприятна среда за тенденциозно въздействие върху общественото мнение;
  • икономиката – действия за сриване и за деиндустриализация;
  • селското стопанство – за декумасация и разпродажба земята на чужденци;
  • образованието – за сваляне нивото и промиване на националното съзнание на подрастващото поколение;
  • в отбраната – за ликвидиране боеспособността на националната армия и спецслужбите.

Списъкът може да бъде продължен и обогатен, но главната цел е да бъде завладяна съответната държава, по възможност без пряка военна агресия.

Къде е тук България?

Ако перефразираме китайската мъдрост – „ние българите имаме щастието да живеем на интересно място в интересно време”. Същевременно, за най-голямо наше съжаление, България се намира и в един от най-активните геополитически и геостратегически разломи на съвремието. Място, в което си дават среща интересите на НАТО и Русия, на Турция и Русия, както в Чреноморския регион, така и в Сирия и Близкия Изток. Близостта ни до териториите на Близкия Изток и Северна Африка създава непосредствени предпоставки, благодарение на „арабската пролет” да бъдем засегнати от процесите на преразпределение не само на сферите на влияние, но и на държавните граници в региона. В крайна сметка, ние се намираме на Балканите, където трябва да очакваме интересите на големите световни играчи тепърва да търсят нови решения. И най-накрая, ислямският тероризъм чука на нашата „външна европейска граница” в съчетание с една чудовищна по своите размери бежанска вълна, заплашваща да унищожи европейската християнска цивилизация. Всъщност, какъв наивник трябва да си, за да смяташ, че България ще остане остров на стабилност, че някой ще ни позволи, камо ли да помогне, страната ни да реализира икономически и социален възход? Както се казваше – питам и отговор не искам! Сегашното състояние на българската държава ясно показва, че без истински приятели през последните 25 години, България е била не субект, а обект (територия) на голяма поредица от стратегически дестабилизиращи мероприятия, довели до:

  • Тотален срив и пълна деиндустриализация в икономиката
  • Ликвидиране на селското стопанство и безконтролна разпродажба на селскостопанска земя
  • Ликвидиране на армията и службите за сигурност, основни елементи в системата за национална сигурност
  • Сриване на критериите и нивото на образованието, чрез перманентни реформи с една единствена цел – неграмотно и национално обезверено поколение
  • Тиха пълзяща ислямизация, чрез религиозно обучение и безконтролен строеж на нови джамии
  • Ежедневна и категорична подмяна на националните и морални ценности, чрез 24-часово облъчване от електронните медии, родни и чужди.

Списъкът може да бъде продължен, но и с просто око може да се види, че страната ни се явява като своего рода „експериментална лаборатория” за реализацията на поредица от елементи на прословутата „хибиридна война”. Това са стратегически, дълготрайни, в повечето случаи завоалирани мероприятия в областите, които изброихме по-горе и които последователно продължават да се реализират и днес. За да стане по-ясно като характерни примери можем да посочим прословутия план „Роналд – Ат”, военната „Визия 2020”, протоколите за прием в ЕС, особено за глава „Енергетика” и глава „Селско стопанство”, различните концесии за природните ресурси, приватизацията на стратегически обекти, като „Нефтохим”, Маришките централи, БГА „Балкан” и т.н.        Паралелно нашето общество е обект и на поредица явни, „ад хок” мероприятия, които аз наричам „стрес-тестове”. Чрез тях заинтересованите страни, използвайки социологически агенции, свои НПО и фондации, периодично проверяват социалните настройки в определени обществени кръгове, както и взаимоотношенията между тях по определена тематика. Така например през последните 2-3 месеца сме свидетели  на своеобразни „социологически разрези” по линия на отношението към „бившата Държавна сигурност,” „комунизъм –антикомунизъм“, „КТБ – олигархия” и т.н. Тези тестове се правят както регулярно, за да държат „ръка на пулса на обществото”, така и целево за определено въздействие в критични обществени ситуации (виж „Протестърите на жълтите павета”).

През този период с най-голям отглас бе „стрес-тестът” по националния въпрос, т.е. от една страна „османско владичество” – „турско робство” , от другата – „двустранните отношения и намесата на Турция в политическия живот на страната”. Не е необходим особен анализ, за да констатираме, че българското общество издържа теста и в общи линии реагира адекватно както на вътрешните, така и на външните предизвикателства. Най-общо, реакцията на обществото бе, че компромиси по тази тема в сегашно време няма и не може да има. И това е въпреки усилията на поредица грантови НПО-та и въпреки  неистовото желание на голяма част от българските политици с англосаксонска ориентация.

Анализът ни няма да бъде пълен ако не се спрем на крайно неадекватната реакция на българските официални власти, които в стремежа си да не нанесат вреда на „традиционно добрите българо-турски отношения”, по израза на нашия посланик г-жа Нейнски, допуснаха поредица от гафове. МВнР не успя да реагира своевременно както на наглите опити на Местан да намеси държавното ръководство във вътрешнопартийните си битки, така и на нескопосаните обяснения на турския посланик за „гостуването” на Местан в неговата резиденция. Неадекватната реакция на министерството, а и на преобладаващата част от медиите, на съобщението за „забрана за посещение в Турция на господата Пеевски и Доган” позволи по моя оценка на турската страна да реши поне две цели от своето активно мероприятие, макар, че все още нямаме официално потвърждение. Създадената извънредна публичност и медиен шум на практика дадоха възможност за де факто легитимиране на нерегистрираната официално партия на Лютви Местан, като същевременно тази публичност позволи на турската страна да отправи директно предупреждение към целия електорат на ДПС за това кого поддържа Турция и какво ги очаква тях занапред.

Върхът обаче се оказа прието решение на НС за създаването на Парламентарна комисия за проучване действията на Руската федерация и Турция за намеса във вътрешните работи на България. Едва ли можеше да се измисли по-нескопосан дипломатически и най-вече държавнически неиздържан завършек на тази сага в българо-турските отношения. За тази Комисия бъдещите изследователи на парламентарната практика в България един ден ще пишат поне трактат за недомислие и външнополитическа недалновидност на приелите я народни представители. В тази връзка не мога да не отбележа, че учредявайки тази своя комисия, българският парламент съвсем официално пред цял свят делигитимира основни държавни институции, декларирайки, че се съмнява в тяхната досегашна дейност, поради което ги слага под директен контрол. Същевременно, с този свой акт Българският парламент показа елементарна липса на познания в сферата на дипломацията, което вече априори, независимо от резултата  от дейността на Комисията, създаде изключително негативен прецедент в отношенията ни с Турция и Русия. Негативният ефект, без всякакво съмнение ще намери своето отражение във всички сфери на двустранните отношения и е редно да очакваме ответни действия и от двете страни. Същевременно, без да абсолютизираме, можем с достатъчно основание да твърдим, че на настоящия етап провеждането и реализацията на елементите на неоосманистката турска национална доктрина „Стратегическа дълбочина” в цялост най-добре биха илюстрирали „хибридната война”, която се води на българска територия. Като започнем, без да сме докрай изчерпателни, от културно-информационната среда, минем през религиозното образование и джамиите, изкупуването на предприятия и земеделска земя и стигнем накрая до откритата намеса във вътрешнополитическия живот, чрез опита за разцепване на ДПС и създаването на нова протурска партия.

Най-накрая стигаме до резонния въпрос – може ли България да се противопостави на тази водена от заинтересованите държави, „хибридна война” на нейна територия? С какви средства и до каква степен?

Нека започнем отговорите отзад напред! Наивно е да смятаме, че България е в състояние да се запази напълно от въздействието на съвременната тотална „хибридна война“. Наивно е да смятаме, че България ще остане остров на стабилност, че някой ще ни позволи, камо ли да помогне, страната ни да реализира икономически и социален възход! Жестоката реалност е, че ние днес, като държава не разполагаме нито с икономическия, нито с финансовия, нито с технологичния ресурс, за да се противопоставим на тази „мека” инвазия. Все пак, на какво може да разчита българското общество днес? Според мен, единственият начин е да се опитаме да се възползваме както от членството си в ЕС и НАТО, така и от все още близките си отношения с Русия. И разбира се от геостратегическото си положение.

В международен план, това може да бъде умело водената външна политика на страната, в която да се намери сполучливо съчетание  и добър баланс на съюзническия и националния интерес. Това би означавало стриктно придържане към основните принципи на договорите с НАТО и ЕС, като същевременно, в съответствие с националния ни интерес се обявим срещу икономическите санкции към Русия и категорично за реализация на енергийните проекти с Русия. С една дума да се помъчим да неутрализираме досегашните желания на световните и регионални играчи за дестабилизация на нашата държава, за да се превърнем в незаобиколим партньор в проектите за бъдещето на региона, в който все още можем да играем съществена роля.

Разбираме, че това е изключително амбициозна и трудна задача пред сегашната българска дипломация, най-вече защото както при разработването й, така и при евентуалната й реализация, няма да има възможност публично да се позовем на Брюксел, тя просто ще си бъде българска позиция!

Същевременно, задълбоченият анализ показва, че разполагаме с много по-големи възможности във вътрешен план. Какво и кой ни пречи да изготвим Националната доктрина, да се обърнем организирано към няколко милионната ни задгранична диаспора, да решим въпросите с българското гражданство? Никой не би трябвало да е в състояние да ни поречи да внесем ред в образованието и здравеопазването, да ни ограничи в социалната политика и борбата срещу демографския срив. Спешно да примем така необходимия закон за ислямското вероизповедание и т.н. Тъй като съм пристрастен не бих искал да навлизам в сферата на армията и спецслужбите, но там националните усилия са най-необходими, защото става дума за суверенитета и цялостната сигурност на държавата.

А истинският отговор е толкова прост и ясен и може би затова политическата класа избягва да го назове . И той е един – необходимо е държавата, в лицето на изпълнителната и парламентарна власт да си застане на мястото, като се обърне към реалния дневен ред на обществото. Не бива да има съмнения, че България има необходимия интелектуален и професионален капацитет, за да си реши задачите! Той трябва само компетентно да се организира и ръководи. Положението вече е такова, че не може тези жизненоважни за оцеляването на българската държава пролеми и задачи да се превръщат в „опитно поле” за отделни обществени организации и чуждестранни НПО-та и фондации, за поредица чужди специалисти и доброжелатели.

Господа управляващи, и от изпълнителната, и от парламентарната власт, приемете Националната доктрина и започнете да я изпълнявате, защото има реална опасност да сме принудени да я изпълняваме и преди да сте я написали. Времето не чака никого. Няма да чака и Вас!

Горан Симеонов, председател на АРЗ (лично мнение)