Турската армия, вероятно не без съгласието на главните актьори в Сирийския театър на войната, САЩ и Русия, започна военна операция в Северна Сирия, която САЩ подкрепиха с директни удари от въздуха. В същото време Министерството на външните работи на Русия, без официално да коментира действията на Анкара, заяви, че е разтревожено от перспективата за „по-нататъшно влошаване обстановката в зоната на конфликта”, отчитайки възможността от жертви сред мирното население и „изостряне на междуетническите противоречия между кюрдите и арабите”. Неофициално обаче беше казано: „Антитерористичните действия в Сирия сега, повече от всеки друг път са належащи, още повече в района на сирийско-турската граница”. От това може да се направи извод, че действията на Турция не влизат в противоречие с договорките в последно време между Москва, Берлин, Париж,  Вашингтон, Анкара, Техеран и вероятно Дамаск. Преди половин година всички се опасяваха, че Северна Сирия ще стане арена на директен военен сблъсък между Турция и Русия. Отношенията след свалянето на руския бомбардировач рязко се изостриха. Анкара се опасяваше, че промяната в обстановката на сирийския фронт в полза на Асад и неговите съюзници ще сложи кръст на турските интереси в региона и затова обмисляше възможността за военна интервенция. Вместо това, се появи инициативата на президентите на Русия и САЩ за „прекратяване на враждебните действия”. Според твърденията на американските коментатори, Вашингтон се е съгласил да сътрудничи, не защото интересите му съвпадат с тези на Москва, а преди всичко, опасявайки се от руско-турска война. Тя би повишила до крайност напрежението и нито САЩ, нито НАТО биха могли да останат встрани от конфликта. Освен това клинчът между Русия и Турция на територията на Сирия ще предизвика правна колизия за алианса. Ще трябва да бъде даден отговор на въпроса, доколко са приложими гаранциите за колективна сигурност .

Днес, между Москва и Анкара нещата тръгнаха в обратна посока, но и позицията на Вашингтон е колеблива. При това, не може да се каже, че сирийският сюжет търпи някаква качествена промяна. Главният проблем си остава борбата с Ислямска държава, за което никой не спори и като че ли всички участват в решаването му. Но има и друга тема. Темата за бъдещото устройство на Сирия и неговите потенциални участници, колкото и да изглежда странно зависи само частично от противодействието на Ислямска държава . Тази тема е принципно важна, макар и по различен начин за участниците в сирийския конфликт, защото пряко е свързана с въпроса за перспективата пред Башар Асад. Не прекъсват разногласията на външните играчи по въпроса дали опозиционните на Дамаск групировки, включително и признатата за терористична организация „Джабхат ан-Нусра” (сега „Джабхат Фатах аш-Шам”) са легитимни или не .

Да се начертае проста схема на събитията в Сирия е невъзможно. Едновременно, между различните действащи лица от една страна има сътрудничество по ограничаване и унищожаване на Ислямска държава, а от друга страна, сме свидетели на остро съперничество между страните, държащи в ръцете си воюващите по между си групи на бойното поле. Всичко се променя с калейдоскопична бързина. Достатъчно е да погледнем зигзагообразните маневри на сирийските кюрди. От една страна, те са притиснати от войната, която водят с Ислямска държава, в която ги подкрепят практически всички останали страни, а от друга страна, ги застрашава конфликтът с Турция, в който външните сили се оказват, ту на страната на кюрдите, ту обратно, в зависимост от текущото състояние на отношенията с Анкара . И цялата тази вряща каша не е резултат от ожесточаването на бойните действия, а както днес е модно да се казва, от „новите норми”. Тоест там по-ясно положението няма да стане, защото за разплитането на това кълбо от противоречия е необходимо множеството разнокалибрени участници да направят стотици компромиси. Впрочем, има един компонент, който въпреки всички разногласия може да се разглежда в дългосрочен план, като стратегическо обстоятелство. Сто години след секретните споразумения на Великите държави за подялбата на Близкия Изток, регионът се връща към нова версия на задкулисните сделки. И външните фактори вземат превес над вътрешните, защото регионалните участници не са в състояние да направят нищо сами .

През май тази година Ислямска държава направи специално изявление, посветено на стогодишнината от т.нар. споразумение Сайкс-Пико за подялбата на османското наследство след Първата световна война между Британската и Френската империи. За Ислямска държава този документ е символ на безпардонната намеса на „кръстоносците” във вътрешните работи на мюсюлманите и олицетворение на порочния принцип за държавно строителство чрез неправомерното очертаване на граници и създаване на изкуствени „нации” върху живото тяло на халифата . Неслучайно в програмната си проповед през лятото на 2014 г., веднага след шокиралото целия свят превземане от ислямистите на Мосул, Абу Бакр ал Багдади обяви, че „този благословен поход няма да завърши до тогава, докато не забият и последния пирон в ковчега на заговора Сайкс-Пико. Две и половина години след това иракската армия с американска подкрепа, бавно, но сигурно се придвижва обратно към Мосул, а зоната контролирана от Ислямска държава намалява и нейното военно поражение вече изглежда напълно възможно. Освен това „халифът” също постигна целта, която провъзгласи през 2014 г. Ислямистите забиха достатъчно пирони, и Близкия Изток никога вече няма да бъде такъв, какъвто го планираха европейските дипломати преди сто години. Но и големите надежди на ислямистите също са напразни. Арабският свят не е единен, а е попаднал в още по-объркана зависимост от големите играчи. Непосредствената намеса на Турция в сирийския конфликт превръща окончателно Сирия в арена, на която взаимодействат външните сили . На думи всички декларират привързаност към единството на Сирия, а така също и на другите държави от Близкия Изток. На практика обаче да си представим възстановяването на сирийската държава в тези граници и в тази степен на управляемост, каквато беше преди шест години, е невъзможно.

Може да си представим, че бойните действия в някакъв момент ще спрат, страните ще осъзнаят, че победата във войната е нереална, и ще бъдат принудени да фиксират ситуацията. Нека дори това да бъде относително устойчиво разделяне, оправдано от етно-конфесионална и политическа гледна точка, при което условните „субекти” на бъдеща Сирия да започнат преговори за новото държавно устройство. Но основният проблем е, че нито един от тези субекти не е дееспособен без подкрепата на една или друга външна сила. Това се отнася както за режима на Асад, който би рухнал без военната подкрепа на Иран и Русия, така и за „умерената опозиция”, на която помагат Западът и Саудитска Арабия, а така също и за ислямистите, към които и сега продължава да върви непрекъснат поток от понякога искрена, понякога конюнктурна подкрепа. С други думи, степента на въвличане на чужди интереси в сирийските междуособици е такава, че те стават неразделна и необходима част от всяка конструкция, независимо от това дали става въпрос за война или за мир . В новият исторически декор ситуацията се връща към момента, когато през 1915-1916 г. Сър Марк Сайкс и Франсоа Жорж-Пико поделяха Близкия Изток. Тогава, въпреки секретния характер на споразумението, текстът му не е тайна за никого. Сега колониалните залитания на големите играчи едва ли ще минат. Сто години арабски национализъм не е напразен. Обаче да се справят сами регионалните участници не могат. Те проклинат външната намеса, която проваля всичко, но в същото време провокират привличането на Запада и Русия, а сега даже и на Китай в своите конфликти.

Поредната сделка в духа на Сайкс-Пико (а защо не „Кери-Лавров”) се счита за идеологически неприемлива. След Студената война прогресивното човечество гневно отхвърли самата идея за „сфери на влияние”. Алтернатива е по-нататъшната интернационализация на конфликта и превръщането му в „световна война на упълномощените” (Proxy World War). Противостоящите коалиции вече се формират. Едната от тях се групира около руската военна машина, а втората около американската. Но все пак не трябва да забравяме, че лошият мир е по-добър от най-добрата война. И по принцип, това не се отнася само за войната в Сирия.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник: Gazeta.Ru