Успешен човек е този, който може да изгради основи с камъните, които другите са хвърлили по него. Това разбиране е изключително характерно за най-добрите хора от службите, обучавани да имат търпение, да оглеждат внимателно нещата и да нанасят удара, когато са подготвени. Тези хора никога не забравят. Те се снишават, изчакват, събират ресурс и когато е най-неочаквано за техния враг, го улучват в коляното. За да го боли по-дълго време. Продължителната смърт е като необмисленото презрение. Създава неразумно удоволствие, което продължава известно време. Но след това пак „ще трябва да се разберем”. Затова и Владимир Путин приклекна, за да отбие непоносимото усещане от загубата, от недоброжелателството на Запада към Русия. Един ден просто каза: „Думата род означава родно, близко, това, което съществува. Да, нашата родина сега е болна, но от леглото на болната майка не се бяга”. След това с професионалната си гордост на офицер от службите започна бавно да се изправя. Докато се изправи съвсем. Руският президент е циничен и върховен реалист. Това, което отличава добрите офицери от повечето средностатистически хора, е тяхната много висока психическа устойчивост. Те са научени бързо да се ориентират във възможностите и намеренията на врага, имат логично мислене и ясна преценка за битката. Офицерите от онази стара школа са подлагани на драстична селекция и са възпитани в дисциплина и гордост от това да служат за сигурността и честта на държавата. Много погрешно е те да бъдат подценявани. Но, от друга страна, както казва Ницше, описвайки величието на хората с ентусиазъм: Трябва да носиш пепелта си в планината, а не да занасяш огъня в низините, тъй като там ще те обявят за подпалвач. Империята представлява огромна заплаха за републиката. Констатацията е на Джордж Фридман, шеф на американската агенция за геополитически анализи „Стратфор”, който поставя тезата, че САЩ съвсем неумишлено са се превърнали в случайна империя, но американците избягват да се изправят лице в лице с този факт и с тази истина. И ако британците са имали своята колониална администрация, а римляните – своя проконсул, то „САЩ имат хаотичен разнобой от институции, занимаващи се с външната политика. Създадени са 16 разузнавателни служби с припокриващи се отговорности. Държавният департамент, Министерството на отбраната, Съветът за национална сигурност и директорът на разузнаването са фиксирани върху едни и същи проблеми, но не са координирани освен в този аспект, че президентът се разправя с тях. Бюрократичните междуведомствени борби са превъзходна храна за всички американски комици, но не знам дали някой си дава сметка, че тези борби могат да разбият живота на ужасно много хора по целия свят” , подчертава Фридман. Като уточнява, че генезисът на проблема е, че в Америка все още не съществува консенсус дали САЩ са империя, или не са и не е ясно какво да се прави по този въпрос. За американската държава е много важно да осъзнае, че не трябва да обявява войни, които не могат да бъдат спечелени. А в момента САЩ водят маниакална външна политика, признава Фридман. Като офицер от разузнаването, който се занимава с геополитически прогнози, той може да си позволи да не тъпче честта си и насред официалната пропаганда да казва и много истини.
Като цяло казусът „Сирия” е очевиден външнополитически провал на САЩ. Сирийската територия ще бъде разкъсана на няколко обособени тръбопроводни територии, върху които за влияние ще се борят САЩ, Русия, Иран и Турция. Напоследък САЩ започват да се отдръпват от Саудитска Арабия и дори се прокрадват тези, че вероятно саудитите ще бъдат изхвърлени от голямата международна сцена. Самото обръщане на САЩ към Иран говори тъкмо това, че доминацията на сунитите е на път да приключи. Саудитска Арабия няма почти никакъв изход, защото регионалната й политика се движи в призмата на саудитско-иранското противоборство. Всяка стъпка към увеличаване на влиянието на Иран се разглежда като загуба за Саудитска Арабия. Лошият тренд за Саудитска Арабия започна още когато САЩ знаково „разрешиха” установяването на „демократичното” шиитско управление в Ирак. Това беше първото им намигване към Иран, тъй като през последните тридесет и пет години САЩ демонстративно крепяха сунитските режими като открити противници на иранската държава. Сунитите бяха инструментализирани и ползвани като част от плана за притискане на Иран. И тъй като шиитската ос Иран–Ирак–Сирия се стреми да намали влиянието на сунитите, то стъпката на САЩ за сближаване с Иран съвсем ясно преформулира геополитическите ангажименти в Персийския залив. Обаче САЩ не изчислиха правилно нарастването на Русия. „Настоящата цел на Владимир Путин в Сирия е да стане господар на всички нефтени потоци на земята, а не да подкрепя Башар Асад” – пише журналист от Washington Times. Москва със своите съюзници Сирия, Ирак и Иран създават своеобразен алианс, който е твърде неизгоден на САЩ. Този алианс ще притисне Саудитска Арабия и ще я принуди да действа с добивите и цените на нефта по схемата на Путин. Това притеснение кара американците да действат колебливо в Сирия, опитвайки се уж да водят война с „Ислямска държава”, но заедно с това и да „пречат” на руснаците да установят влиянието си. САЩ разбират, че действията на Русия в Сирия са от решаващо значение за завръщането на Русия на международната сцена. И за промяна на световния ред, в който САЩ доминират. Затова пречките по отношение на руската военна операция ще се засилват и ще стават все по-обмислени. Докато най-накрая се стигне до преговори за подялба на териториите. Въпросът е, че САЩ именно това не искат. Да делят с някой самотната височина, от чийто връх вземат своите решения за света. Провалът на САЩ в Сирия идва абсолютно закономерно след американската стратегия за разпадане на държавността в Близкия изток и превръщането на региона в управление на бандитски територии и племенни банди. Споразумението на САЩ с Иран и подходът към сближаване е всъщност продължаване на политиката на САЩ да остане фактор в региона. Иран е регионална сила, която САЩ не успяха да сломят с никакви санкции, медийно-психологически атаки, анатемосване и посочване като световен враг. Споразумението САЩ–Иран избързва именно сега, когато Русия открива една обща стратегия на блоково съюзничество, в която Китай и Иран са стратегически партньори. Такова съюзничество гарантира нарастване на военноикономическата мощ на Иран и би превърнало страната в безспорен регионален лидер. Внезапното сближаване на САЩ и Иран шокира, но САЩ и друг път са правили подобни исторически обръщания, достатъчно е да си припомним колаборацията на Рузвелт със СССР, както и неочакваният пробив на Никсън в Китай. Страхът, че мащабни фактори се обединяват срещу САЩ, кара американците да потърсят топла връзка с Иран, пренебрегвайки протестите на най-верния си приятел Израел, както и на саудитите (досегашен техен партньор в региона). Но. В близкоизточното разпределение Иран винаги е имал една стратегическа цел: да направи своя шиитска дъга до турската граница. Именно по тази причина иранците също не са доволни от влизането на Русия в сирийската война. Защото в иранското прицелване за влияние се включва и районът на алауитите по крайбрежието до Латакия и Тартус, където в момента са се настанили руснаците. Това практически е районът, за който се води войната. Защото именно този район дава контрол върху излаза на тръбопроводите към Европа. Башар Асад е смъртоносно неудобен, тъй като пречи на енергийните амбиции на Катар и Саудитска Арабия да изведат своите ресурси до Европа. Експанзията на сунитските монархии е подкрепяна от САЩ, които съпортват войната срещу Асад заради това, че саудитските, израелските и катарските ресурси в Европа могат да бъдат алтернатива за руския газ и нефт. Вместо да покани Катар, Саудитска Арабия и Израел да си направят тръби към Европа, Башар Асад се заинати да изгражда тръбопровода Иран–Ирак–Сирия. Така започна войната в Сирия. Но Америка отново се провали в плановете си. Защото американците инвестираха в простичка локална гражданска война с местно чудовище („Ислямска държава”), а получиха почти глобален конфликт. И днес стратегическото пренареждане на силите в Близкия изток заплашва да детронира САЩ от самостоятелната им позиция на върха на световната власт. Ненадминатата мощ, която непрестанно е неразумна, постепенно престава да бъде ненадмината. Просто защото разумът винаги започва да подрежда хаоса.
По отношение на номера с бежанците отново видяхме в действие стария бич, ползван много пъти за Германия. Под слогана „Миналото, което никога няма да отмине” може да се изложи цялата стратегия за притискане на Германия чрез комплекса й за вина по отношение на нацизма. Всъщност отдавна и непрекъснато се трасира тезата, че единствената възможна перспектива за Европа е англо-американската (направо казано, Чърчилианската), като се подчертава, че тя е в противовес на германската доминация. Все пак Европа веднъж вече е преживяла Третия райх. Това е само трик, за да се чувстват германците потиснати в международното публично пространство. Но тежката истина е, че Европа няма бъдеще в орбитата на САЩ. В рамките на своята доктрина американците безскрупулно лишават европейците от гарантирани ресурси и енергия, като саботират икономическите отношения на Европа с Русия. Въпреки всичко Германия понякога се опитва да „хитрува” зад гърба на САЩ и прави някои изгодни споразумения за себе си. Например антимонополното ведомство на Германия съвсем скоро одобри закупуването на дялове от германски компании в проекта „Северен поток-2”, което изправи на нокти американците и южноевропейците. Американците успяха да се преборят с малодушните източноевропейци, като най-лесно удариха нас, българите, за да се прекрати „Южен поток”. И днес „Блумбърг” с горчивина отбелязва, че Германия не съблюдава собствените си санкции, около които се опитва да сплоти цяла Европа. В играта се включи и премиерът на Италия Матео Ренци, който обвинява германците в лицемерие, тъй като германските компании влизат в партньорски отношения с „Газпром”. А канцлерът Меркел кърши ръце и се оправдава, че това са частни компании и тя нищо не може да направи. Явно, че американските идеологически фантоми и плашила не работят пред икономическата реалност. Или по-скоро работят само за политическите управленски страхливци в Югоизточна Европа, които се лишиха с лека ръка от „Южен поток” под натиска на САЩ. През септември 2015 г. руската компания „Газпром” и BASF/Wintershall завършиха сделка по обмен на активи. „Газпром” увеличи до 100% своя дял в WINGAS, WIEH и WIEE. „Газпром” получи и 50% в компанията WINZ, която се занимава с проучване и добив на нефт и газ в Северно море. Wintershall (100% дъщерна компания на BASF) от своя страна се сдоби с 25,01% в проекта по разработката и усвояването на участъци от Ачимовските залежи на Уренгойското газово находище. Това находище е супергигантско и е третото по големина в света. Газовите му запаси превишават 10 трилиона куб. метра газ. Намира се малко на юг от Северния полярен кръг. Просто сделката по обмена на активите беше отложена през декември 2014 г. заради проблемите с Украйна и санкциите срещу Русия. Всъщност САЩ наистина успяха да замразят руско-германските енергийни отношения с цялата операция в Украйна и санкциите срещу Русия. Но временно. Разразяването на война в Украйна имаше за цел да реши наведнъж няколко задачи. Влошаване на икономическите връзки Русия–Европа, забавяне на интеграционните процеси в постсъветското пространство и подпалване на хаос по границата на Русия, който да омаломощи и изнерви руската държава, както и територията да се превърне в евентуален плацдарм за бъдещ тероризъм, изнасян към Русия. САЩ изпитват такава болка от общуването на Германия с Русия, че демонстративно и назидателно „откриха” машинации във Volkswagen, като заплашиха германското предприятие с глоба в размер на 18 милиарда долара и наредиха на компанията да изтегли от пазара половин милион броя автомобили. Случаят може да се приеме като сигнал за бъдеща опасност при непослушание: САЩ да затворят пазарите си за германски стоки. Поначало Германия е силно зависима от износа на германски стоки. И затова САЩ, както признават и самите американски геополитически анализатори, изобщо не се свенят да използват лостовете си, свързани с търговията и пазарите, за да притискат Германия по всяко време. И по този начин дори да я включват в своите международни военни авантюри. Американският пазар е голям и е най-богатият в света. Американците умело го използват като инструмент за подпомагане или санкциониране на определени държави. По същия начин дебатът за това трябва ли да се ограничи вносът на китайски стоки в Америка периодично и когато е нужно, се повдига остро в Конгреса. Това е един знак към китайската държава, че ситуацията може лесно да се усложни. Ако се налага. Така че случаят с Volkswagen е само напомняне. За сравнение руската икономика не е симетрична нито на германската, а за американската да не говорим. Русия е голяма страна. Но все още не е достатъчно богата, за да поглъща достатъчно бързо германския износ. В този смисъл Германия би изпаднала в пълен колапс, ако загуби американския и европейския пазар. Затова Германия няма и абсолютно никакъв интерес от разпадането на ЕС. Но ако някога възникне сериозен проблем в Европа и раздробяването или хаосът не позволяват на Германия да ползва европейския пазар, безспорно тя ще бъде принудена да се насочи към Русия. В момента Германия използва всички лостове на ЕС, като свободна търговия, валута, банкова система и регулации, за да решава своите собствени нужди за сметка на всички останали държави.
Европа ще бъде подлагана на всевъзможни удари, за да се предотврати алиансът Германия–Русия, защото този алианс по своите резултати ще представлява обособяване на евразийската мощ. Този алианс ще произведе субект, който би се равнявал и дори би превъзхождал американската мощ. Като научен, енергиен, технологичен, военен и икономически ресурс. Фундаменталният въпрос за Европа е въпросът за отношенията Германия–Русия. Тъй като Германия доминира в Европа, а Русия – в Азия, то тяхното разбирателство би могло да създаде непреодолима за САЩ сила. Джордж Фридман ясно заявява това относно опасността от възникването на една икономически обединена Евразия: „Поколения наред една от ключовите цели на американската външна политика бе да държи технологичните постижения на Европа далеч от естествените природни ресурси и човешката сила на Русия. Под ръководството на Владимир Путин обаче руснаците отново започнаха да се налагат като сила, при това много преди войната с Грузия, и от тогава насам този процес само се ускорява, все повече и повече. Приклещени в Ирак и Афганистан, САЩ не бяха в състояние да удържат възхода на Москва, нито пък да отправят сериозни заплахи срещу руските амбиции. В резултат днес Белият дом е изправен пред една значима регионална сила с неин собствен дневен ред, в който се включва и играта за влияние в Европа... Всички тези обстоятелства показват, че политиката на САЩ ще изисква значителни усилия за блокиране на евентуални споразумения между Германия и Русия. Подходът на САЩ би трябвало да включва и нов тип отношения с Полша, един вечен препъникамък, който може да бъде хвърлен в колелата на един бъдещ съюз между Германия и Русия”. Придвижването на НАТО към прибалтийската полоса и Източна Европа поражда особени подозрения, тъй като доскоро алиансът почти не дишаше. Същият този Фридман подчертава, че във всяка от прибалтийските държави тиктака бомба с часовников механизъм, който може да накара руснаците светкавично да реагират и да излязат от равновесие. Примерният сценарий, който приближеният до ЦРУ анализатор представя в книгата си „Взривоопасните точки на Европа”, буди много сериозни подозрения, особено в комбинацията с новите движения на НАТО на изток. Той развива тезата, че във всяка от прибалтийските републики има голямо руско малцинство, което е обект на ненавист и неофициална дискриминация. И ако под някакъв предлог, дори изфабрикуван, това малцинство излезе на протест, ако полицията започне да използва сълзотворен газ и в хаоса бъдат застреляни „случайно” няколко руснаци, то ще има почва за задълбочаване на стълкновенията и възможност Русия да бъде въвлечена в реален конфликт. (Нима не беше така в Украйна?) Явно сценарият не е само хартиен. Самото изложение на подобна теза в този момент на експанзия на НАТО на изток ни дава да прогледнем, че прибалтийските републики заедно с Балканите на юг ще бъдат превърнати в арена на изкуствена конфронтация. Съединените щати изграждат система от съюзници, включваща балтийските републики, Полша и Румъния. Тази „система” според американците е предназначена да „спре” каквото и да било настъпление на Русия в западна посока. Но би могло да се каже, че тази „система” е своеобразно настъпление към границите на Русия и цели да „срещне” реакцията й след измислянето на някаква провокация.
В тази конструкция от американски съюзници Турция е логичната южна опора. Тази стратегия съвпада и със странното поведение на Турция напоследък, която направи поредица от резки движения и от близък партньор на Русия с договорени няколко мащабни проекта се превърна във враг на руснаците с неприятно обтегнати отношения и прекратяване на икономическите връзки. Турция със сигурност е била принудена да направи този обрат. И най-вероятно турският президент е бил успешно притиснат. След неуспешния опит за цветна революция срещу Ердоган съвсем вероятно изглежда той да е бил оставен да се въвлече в безпрецедентна ситуация, което би гарантирало контрол върху своенравното му поведение. Ако той е заплашен от международно съдебно преследване, вероятността да бъде по-сговорчив е голяма. Турция претърпя неочакван обрат не само към Русия. Скоро Ердоган направи интересно изявление, в което говореше за това как Турция се нуждае от Израел и Израел се нуждае от Турция. Няма и следа от яростните подскачания на Ердоган само до преди година, когато той обвини Израел във „варварство, надминаващо Хитлер”, относно сухопътна операция в Газа. Провокацията със свалянето на руския самолет от страна на Турция трябваше официално и публично да визуализира промяната в турския курс. Демонстрацията не беше направена за руснаците. Тя беше извършена за наставниците, които пък настояваха Ердоган да докаже на световния зрител, че смъртоносно ще обиди руснаците и ще върви точно в противоположната на тях посока. Всъщност до свалянето на руския самолет Турция имаше многопосочна стратегия, според която е официален съюзник на САЩ, но можеше да поддържа приятелски и горещи икономически отношения с Русия, която се определя от Америка за „враждебна сила”. Е, Турция беше принудена да избере. И тя избра. Руснаците бяха шокирани от драстичния поврат и от грубата демонстрация.
Според американските стратези едно евентуално господство на Иран в Близкия изток изобщо не е в интерес на Турция. Затова САЩ считат, че Турция би могла да бъде единственият ефективен балансьор на растящия Иран. Турската държава има потенциал да бъде дългосрочен доминантен фактор и тя със сигурност ще се превърне в такъв, пишат американските геополитически анализатори. САЩ са инвестирали огромен ресурс през 70-те и 80-те години на XX век в турската лоялност. Те използваха и наблюдаваха Турция съвсем отблизо, извадиха я от няколко тежки икономически кризи и периодично предотвратяваха идването на власт на ислямистки партии. Поддържаха светската линия, обучаваха турския военен елит и инфилтрираха публичната сфера. В резултат Турция беше тяхното добре отглеждано и тренирано бойно куче. През последните две десетилетия обаче покрай собствените си войни за ресурси и опиянени от върховната си власт, САЩ охлабиха грижата и контрола и резултатът не закъсня: появи се един силен лидер, желаещ да бъде независим, който започна да им противоречи, да отказва логистика за американските операции и да сключва стратегически договори с американските врагове. Затова САЩ на фона на действията на Русия в Близкия изток дръпнаха силно Турция за ръкава и я въдвориха отново в орбитата си, поне по външни признаци. Давутоглу отдавна се подготвя за алтернатива на Ердоган, още повече, че неговата доктрина на неоосманизма приятно съвпада със задачите на САЩ за „въздържане на Русия”. Не случайно още през октомври 2015 г. при първите „нарушения” от страна на руски самолети на турското въздушно пространство генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви на среща в Норвегия, че НАТО има пълна бойна готовност да застане зад Турция и да й помага срещу Русия. Скучното изказване на Йенс само потвърждава, че турците не могат да си избират орбита, те отдавна са инструмент в хегемониалната доктрина и краткото разсейване на Америка, от което възникна Ердоган, вече е поправено. Опитът на Русия да привлече Иран, Турция, Китай и някои други страни към общи цели, интереси и действия започва сполучливо да се атакува от САЩ. Щом Русия предложи партньорство на някоя държава, САЩ моментално се намесват, за да провалят договора, независимо от какво естество е споразумението. Не се допускат никакви контракти. Така че Турция е само един от възлите. На нея се възлагат две съществени задачи. Първо, да бъде балансьор и контрапункт на Иран в Близкия изток, все пак Турция има най-голямата икономика в региона, има апетити, има и зависимости (кюрдите). Второ, да изиграе своята игра на Балканите и в Черноморския регион, където да „възпре” Русия. Играта е стара и позната, но има нови нюанси. Тъй като шиитското доминиране на Иран ще започне да заплашва сунитските монархии (доскорошните господари на Близкоизточния регион), те по естествен начин ще потърсят защита от сунитска Турция. Така че двете съвсем нови перспективи за региона са Иран и Турция, но САЩ стриктно ще следят тези два фактора да не се обединят и да си поделят Близкия изток. Въпреки че саудитите „вярно” служеха на американците досега, САЩ възприемат Саудитска Арабия като лицемерен инкубатор на тероризма и като задкулисен участник в разпространението на антиамерикански доктрини, които все повече се вплитат в изначалните интерпретации на исляма. Почти целият ислямски свят изпитва ненавист към западните ценности, чиято цивилизационна емблема са САЩ. Тази ненавист напоследък придобива невиждани размери на зараза и тласка ислямските държави към екстремистка ретроградност. Единствената държава със светска ислямска атмосфера, която не е болна от антиамериканизъм, е Турция. Освен това неоосманистката турска доктрина дава идеален подход към Балканите и Азия. И може да се използва като инструмент за дестабилизация. Пантюркизмът е доста популярен сред почти всички държави в Средна Азия с изключение на Таджикистан, който влиза в иранското културно семейство. Експортът на турския проект хипотетично би могъл да породи много опасни сепаратистки настроения даже в самата Русия. Всъщност след Близкия изток и Украйна логично изглежда усилието Средна Азия да бъде потопена в „управляем хаос”. Защо? Първо, свалянето на държавността и отприщването на хаос дават възможност за заграбване на ресурси и настаняване на влияния. И, второ, една размирна Средна Азия е чудесен ход за вторжение на екстремизъм в Русия и съответно за подпалване на руската многонационална федерация. Да си припомним Чечня. Познатите куратори на разрухата в Близкия изток – Саудитска Арабия, Катар и Турция – могат спокойно да свършат тази задача и в Средна Азия: усилване на сунитския ислямизъм и ликвидация на светските режими. Разбира се, подобен хаос започва от реални конфликти, които тлеят. Много взривоопасна е ситуацията в триъгълника Узбекистан–Киргизстан– Таджикистан, тъй като между тези държави има стари спорове за граници, за източници на вода и за придвижването на населението. Тези спорове много често преминават в леки въоръжени погранични стълкновения. Подклаждането на локалните азиатски национализми също може да отключи невероятен на пръв поглед конфликт. Но като цяло скоростта, с която се ислямизира населението на целия регион на юг от границата на Русия, е плашеща и потресаваща. Например броят на джамиите в Таджикистан вече превишава количеството на училищата. Навсякъде из Средна Азия се просмукват проповедници на салафизма и уахабизма, а Афганистан се е превърнал в стартова площадка за конструиране на бъдещите експанзионистични ядра на азиатската „Ислямска държава”. Ето защо Турция е незаменима и ще играе много сериозна роля в конфликтното бъдеще на Балканите и Кавказ. За участието си обаче Турция ще поиска нещо. И ще го получи.