Артур Шопенхауер

Общителността е една от най-опасните и дори пагубни склонности, защото ни кара да контактуваме със същества, преобладаващата част от които са безнравствени и с много тъпи или объркани умове. Голямо щастие е да си сам по себе си толкова значителен, че да нямаш нужда от компания. Онзи, който своевременно се сприятели със самотата и дори я обикне, получава златна мина. Всъщност общителността на всеки човек е обратно пропорционална на интелектуалната му стойност. Тези думи са израз на своеобразно бягство от този досадно несъвършен свят и принадлежат на Артур Шопенхауер. Един от най-прочутите мизантропи на всички времена, но затова пък надарен с особено бляскав, искрящ и красив ум. Класикът на немската философия е роден в красивия крайбрежен град Данциг, Прусия. Годината е 1788-а, а датата 22 февруари. Родителите му Хайнрих и Йохана Шопенхауер са пример за немски аристократизъм, изтънчена образованост и строг морал. Баща му е преуспяващ търговец от холандски произход, ревностен привърженик на френското Просвещение и силно разочарован от пруския авторитаризъм. Той често пътува до Франция и Англия, а това му отваря твърде широк интелектуален хоризонт. Напредничав и проницателен във възгледите си, Хайнрих е възторжен привърженик на френската култура, на типичното френско бунтарство и на френската интелектуална претенция. Страстно чете Волтер и Русо, но в същото време е и дълбоко запленен от изтънчената строгост на английския начин на живот. Англофилството на Хайнрих Шопенхауер личи и в избора на име за сина му – Артур.

Може да се каже, че семейство Шопенхауер е щастливо, ако изобщо щастието би могло да се познае по успеха и парите. Бизнесът на Хайнрих им осигурява едно доживотно охолство и добър обществен статус. Но както пише Волтер, любимецът на Хайнрих: „Щастието е само сън, болката е истинска” . По-късно Артур страстно ще разсъждава върху това какво е щастието и ще установи, че „под щастлив живот” трябва да се разбира просто „по-малко нещастен”. Артур Шопенхауер има и по-малка сестра Аделе, която ще стане писателка, ще навлезе в литературните кръгове и ще бъде един от най-честите гости на Гьоте. Аделе ще бъде точно от тези жени, които толкова добре владеят правописа, че това им се отразява на външния вид, а непочтените мъже биха ги определили за скучни.

Хайнрих Шопенхауер се посвещава на това да изгради сина си по свой образ и подобие. Бащата е амбициозен и планира за Артур солидно образование в областта на финансите. Идея, която отрано отблъсква младия философ със суровия си прагматизъм. Въпреки всичко Артур е изпратен в гимназия, където учат само знатни деца, подготвящи се за търговци. Синът Шопенхауер прекарва и двегодишен пансион във Франция, откъдето се връща с блестящ френски език, дори леко позабравил немския. Бащата, чиято ненавист към немския авторитаризъм непрекъснато нараства заедно с пренебрежението му към всичко немско, намира френското излъчване на Артур за очарователно. Той вече вижда сина си като преуспяващ търговец и добър дипломат в международните търговски сделки. Често му повтаря какво казала английската кралица Елизабет I на сър Уолтър Рали, когато той донесъл тютюна от Америка в Англия: „Видяла съм много мъже, обърнали златото си в дим, но вие сте първият, който обърна дима в злато”. Хайнрих смята, че каквото и да се случва в една държава, в крайна сметка винаги печелят търговците. Последното нещо, което Хайнрих може да предположи, е, че Артур ще забегне много надълбоко в ирационалното, психологическото и философското. Все неща, които, съпоставени с важността на парите, изглеждат пълна безсмислица. Хайнрих дори не подозира, че синът му Артур ще се окаже съвсем неподходящ за счетоводител и търговец, но ще извае от немския език едни от най-забележителните философски трактати. Че ще бъде най-добрият стилист на немската философия, съпоставим само с Ницше и Хайне. Че влечението му към самотата ще се превърне в обсесия. „Всяко общество изисква уеднаквяване на възгледите. Човек има възможност да бъде изцяло верен на себе си само насаме, така че, който не обича самотата, не обича и свободата. Чувството за аристократизъм  подхранва склонността към отцепване и усамотяване. Всички лумпени са общителни. Според стойността на собственото си аз всеки в различна степен понася или обича самотата или пък бяга от нея. Защото в самотата жалкият усеща цялото си нищожество, великият дух – цялото си величие, накратко всеки онова, което е” – ще напише философът Шопенахуер. Властният характер на бащата провокира у младия Артур стремеж към саморазграничаване от светогледа и възприятията, изповядвани у дома. Бащата строи грандомански мечти за бъдещите постижения на сина си в областта на финансите, докато Артур копнее за кариера в литературата. Семейството се пропуква от бурните разногласия между двамата. Така че една от основните теми във философията на Шопенхауер, тази за различията в живота между ирационалния творец и практичния човек, между духовно търсещия и делово ориентирания, е зададена от самата му биография. Баща му умира през 1805 г. при мистериозни обстоятелства, една от версиите за смъртта му е самоубийство. Тогава Шопенхауер е едва на 17 години.

Въпреки неразбирателствата относно бъдещето Артур запазва доживотно чувство на преданост към баща си. Нещо, което съвсем не изпитва към майка си. За баща си той казва, че му е дал твърд характер, смелост, гордост и уравновесеност. Артур получава още и наследство, което го освобождава цял живот от материални грижи и му дава елегантната възможност да се посвети на духовните си занимания. Той много пъти споменава, че не му е възможно да живее от философията, но поне се оказва възможно да живее за философията. Майка му го дарява с много от своята природа, но характерите им са обременени от абсолютна невъзможност за мирно съвместно съжителство. Йохана Шопенхауер е образована и влиятелна жена, чието аристократично потекло съвсем не я прави безсмислена, добре подвързана кукла с празни мисли от различен характер. Напротив, Йохана е една от най-активните жени по време на Наполеоновите войни. Тя е много далеч от женското лентяйство, характерно за снобските салони на висшата класа. По време на войната срещу Наполеон Бонапарт Йохана проявява особена смелост: приютява германци в дома си, доброволно се записва като медицинска сестра, поема различни отговорности, с лекота забравя за общественото си положение и се чувства просто германка. Чувството й за обществен дълг и патриотизъм изглежда необичайно силно за жена.

След смъртта на съпруга си Йохана заедно с дъщеря си Адел се преместват във Ваймар, а Артур остава временно в Хамбург при един от неговите учители. Във Ваймар, литературната столица на Германия, Йохана Шопенхауер се чувства по-свободна от всякога. Тя е 20 години по-млада от своя съпруг и след като го загубва, всъщност се превръща в една обаятелна млада вдовица. Едва сега Йохана Шопенхауер най-после намира истинското си призвание – като изискана светска дама и тя организира салонни сбирки, но не за празни приказки, а за сериозни литературни четения. Йохана има отлично чувство за хумор и често обича да се шегува, че има само два вида жени: едните не могат да разкажат анекдот, а другите не могат да го разберат. Сред гостите на госпожа Шопенхауер са духовни аристократи като художника Вилхелм Тишбайн, приятел и портретист на Гьоте, поета и драматург Фридрих Клопщок, идеолога на немското рококо и издател на първото немско списание за литература и изкуство Кристоф Виланд, философа Карл Райнхолд, симпатичните литературни величия братя Грим и др. Макар Артур Шопенхауер да не си признава, но вероятно тъкмо литературната атмосфера около майка му, съчетана с личните й литературни опити, са допринесли изключително много за любовта му към размишленията и литературата. Шопенхауер не само че отрича ролята на майка му за съграждането на неговия талант, но дори изразява презрението към нейния литературен труд, когато тя пише. И въпреки че родният му дом е място на светска суета, поезия, изящество и маниерност в облеклото и обноските, Артур намира този начин на живот за отблъскващ и празен. Той казва: „ Няма по-погрешен път към щастието от живота сред висшето общество, сред разкош и разточителство. Жалкото ни съществуване се превръща във върволица от наслади и удоволствия,  при  което разочарованието е също тъй неизбежно, както при  взаимното  залъгване” . Артур дори цитира френския писател моралист Шамфор, според когото обществото, клубовете, салоните, накратко всичко онова, което се нарича „висше общество”, представляват жалка пиеса, несполучливо и скучно оперно представление, което едва-едва се крепи само на сценичната техника, костюмите и декорите.

Йохана много бързо се свестява от смъртта на Хайнрих и това е едно от основните обвиненията на Артур към нея – че майка му неприлично бързо забравя баща му. Йохана обаче също вижда много недостатъци у вече порасналия си син. Тя се оплаква от неговата аристократична надменност и язвителност, както и от песимистичните му възгледи за живота. Резервираността и дори враждебността се проявяват еднакво и от двамата. Когато Шопенхауер подарява на майка си екземпляр от отпечатаната си докторска дисертация „За четворния корен на закона за достатъчното основание”, тя ехидно отбелязва, че заглавие „За четворния корен” е по-подходящо за аптекари, отколкото за философи. Кореспонденцията, която майка и син поддържат, разкрива неприкрита острота и язвителност. Забележително странно е, че 24 години преди да умре, Йохана изпраща последното писмо до сина си и с това кореспонденцията им заглъхва завинаги. Тя изгаря всички писма, получени от него. Той до края на живота си я нарича „лоша майка”. Този разтегнат през целия му живот конфликт с майка му уврежда завинаги отношението на Шопенхауер към жените. Той просто не може да изпитва към никоя жена повече от съжаление. Странно е също, че Шопенхауер не вижда в чувствата никаква ценност, нищо повече от биологична потребност на човека. За него любовта е приумица на природата с цел размножаване. Може би именно липсата на истинска любов тласка Шопенхауер към най-песимистичната философия, създавана някога. Той намира много по-голяма страст в това да съди, порицава и заклеймява. Превръща презрението към себеподобните си в изкуство, от което извлича автентична наслада. Впечатленията му от университетите в Берлин и в Гьотинген, в които следва първо медицина, но за кратко, после метафизика и психология, са на разочарование и на остра неприязън. Възгледите му не съвпадат с тези на преподавателите, едни от най-видните имена на немската философия като Фихте и Шелинг. За него Фихте е палячо, празнодумец, размътващ главите на хората. Не по-ласкаво е мнението му за Шелинг, който „с високопарните си слова хвърля прах в очите на цяла една нация”. Индивидуалността му е толкова ярка, че няма място, което да му подхожда или където да се чувства добре. Институциите му се виждат изпразнени откъм духовен живот, но пък преизобилни на стереотипни и обезличаващи индивидуалността подходи. Задълбочено изучава бащите на философията Платон и Кант, чиито идеи по-късно доразвива в творчеството си. Този период се оказва интелектуалната сеитба, от която цял живот ще събира плодове. За Шопенхауер Кант е изобщо най-великият европейски мислител, а „Критика на чистия разум” е най-европейската книга, сложила начало на европейската философия. Самият Шопенхауер мисли за себе си като за разблуден син на Кант, а времето между Кант и себе си той нарича „псевдофилософия”. И още добавя: „Кант може да бъде сравнен с човек, който измерва височината на кулата по нейната сянка, а аз съм този, който непосредствено я измерва” . Със същата страст, с която превръща Кант в кумир, той се отвращава от Фихте. А за съперничеството му с Хегел са съчинени хиляди анекдоти. Известно е, че вече като преподавател в Берлинския университет Артур Шопенхауер насрочва лекциите си така, че да съвпадат с тези на Хегел. Последствието от този дързък ход е, че лекциите на Шопенхауер са посещавани едва от пет човека и той е принуден да напусне университета. Никога повече не се осмелява и не желае да преподава. Личност като неговата предпочита да търси вината навсякъде другаде, без да подложи собствената си правилност под въпрос. Артур вижда света като съзаклятническо обединение срещу себе си, като че всички, до които се докосва, имат тайна цел да го провалят. До живот той запазва ненавистта си към университетите, към аулите, към тълпата и общуването „със случайни хора”, което по неговите думи „опразва” човека. „В какъвто и жанр да се прояви превъзходното, веднага цялата многолюдна посредственост се сплотява и се заклева да не го признае, а по възможност и да го задуши. Нейната тайна парола е: „Долу заслугите”!” – пише Артур. И закачливо привежда в доказателство дори стих от Гьоте: „Погледнете ги как в бяс само за да бъдат нещо, те отричат ме горещо” . През 1831 г. Хегел и Шопенхауер напускат Берлин заради епидемия от холера. Хегел обаче се завръща преждевременно, заразява се и умира. Шопенхауер се заселва във Франкфурт на Майн, избира аскетичен начин на живот и подлага волята си на изключителни ограничения. Артур чувства своя гений и тъкмо затова през целия си живот е крайно неудовлетворен от липсата на внимание към него: „Какъв наивник е онзи, който си въобразява, че демонстрирането на дух и разум е средство да спечелиш сърцето  на  обществото! Това по-скоро събужда у тълпата ненавист и злоба. Ако човек усети голямото си интелектуално превъзходство над своя събеседник, трябва потайно да си направи извода, че другият забелязва и изживява в същата степен своята малоценност и ограниченост. И това сравнение събужда у него най-черна омраза, злоба и гняв. Та нали проявяването на интелекта и разума е само непряк начин да упрекнеш всички други за тяхната некадърност и тъпота” .

Най-известната книга на Артур Шопенхауер „Светът като воля и представа” излиза през 1819 г., когато той е още млад и току-що навършил 31 години. Томас Ман наблюдателно отбелязва, че в личността на Артур Шопенхауер вижда старец, който работи над младежкия си труд. Новата философска система на мислителя мизантроп представлява етика на аскетизма. Бог не може да бъде открит никъде, нито в изкуството – при гения, нито в морала – при аскета. Философията му е много силно повлияна от източни учения, а Шопенхауер определя себе си като будист. Желанието според него е причина за всички страдания, защото, когато едно желание е потушено, веднага на негово място идва ново.

Животът на Артур през по-голямата си част е образец за порядъчност и крайна емоционална оскъдност. Въпреки това има и някои особени моменти. На 19 години Артур става баща на извънбрачно дете от прислужница, което умира още същата година. По-късно Шопенхауер се влюбва в младата оперна певица Каролин Рихтер. Връзката им продължава няколко години, обаче любовта се оказва твърде обременяваща за Артур. Той отхвърля идеята за брак. Единственият другар в живота му ще остане пуделът му Атма, верен слушател на мърморенията му. Шопенхауер има и още един опит за любов на 43 години, когато се влюбва в седемнайсетгодишна девойка. Но е отхвърлен и това му причинява силна болка. В изписаните си философски възгледи Артур Шопенхауер обяснява своите наблюдения върху любовта: „Хората приличат на децата – стават непослушни, когато ги глезят. Затова и с леко нехайно поведение рядко ще отблъснем някого, но често прекалената ни сърдечност и отзивчивост го правят арогантен, непоносим и се стига до скъсване. Хората не могат да устоят най-вече на мисълта, че някой има нужда от тях, тогава у тях се появява надменността. Ако някой разбере, че ми е много по-необходим, отколкото аз на него, той веднага изпитва усещането, че съм му откраднал нещо, и ще търси начин да си отмъсти и да си го върне. Превъзходството в общуването се постига единствено когато човек няма абсолютно никаква нужда от другия и го показва. Затова, ако държим изключително много на някого, трябва добре да го крием от него”. Отшелническият покой предпазва Артур от силни вълнения, които биха разрушили концентрацията  му.  Следвайки собствената си норма, че човешкият живот трябва да бъде изживян като литературно произведение, той се старае всеки ден да бъде изживян като един завършен живот. По любимата му фраза от Сенека „Разглеждай всеки ден като отделен живот!” . Въпреки това животът на Артур е твърде скучен, но живеенето в усамотение се оказва по мярка за ексцентричния мислител. Режимът на Шопенхауер се отличава с изключителна педантичност и може да бъде спазен само от човек, възпитал у себе си извънреден самоконтрол. Денят му започва с много ранно ставане и първите три часа Шопенхауер посвещава на писането. Той е убеден, че това е единственото време за съзидание. Удължи ли времето, ще нахлуе неоригиналността. Според него ранните часове на деня са особено продуктивни и не бива да бъдат проспивани. Денят му протича в определен, строго планиран ритъм, който да даде оптимални резултати от духовните му усилия. Този, който много пише, според Шопенхауер сам се обрича да не бъде четен. За пример посочва съперника си Хегел, който „бил способен по 10 часа да „мъти” разсъждения си”. Един час след „творческото” си време философът си отпочива, като свири на флейта. Денят му продължава с обяд в английския клуб, където Шопенхауер се явява изискано облечен в старомоден костюм. Следва освежаваща двучасова разходка, неизменно, дори и при неблагоприятни метеорологични условия, придружаван единствено от пудела си. В шест часа той вече е в читалнята на градското казино, където преглежда „Таймс”. Вечерите си прекарва в четене на книги или благочестиво разглеждане на Упанишадите (индустки философски трактати). Безупречният ред, който Шопенхауер поддържа в разпределянето на времето, се отнася и за неговия дом. Всичките 1375 тома в библиотеката му са изрядно почистени, както и работното му бюро. Той разглежда чистотата и подредеността като условие за творчество. Библиотеката му е колекция от книги на шест езика. Шопенхауер винаги подчертава важността от свободното боравене с няколко езика, той самият говори латински, италиански, испански, английски и френски. Сложната му индивидуалност не е лишена от ексцентрични страхове. Както другият подобен гений на словото Андерсен, който всеки път едва пристъпвал прага на бръснарницата, изпълнен с ужас, защото се съмнявал, че на бръснаря може да му хрумне да му пререже гърлото, Артур изпитва панически страх от болести. Счетоводството и спестовничеството са особен ритуал за него. Сметките си той записва на недостъпни древни езици, а за ценностите си използва всевъзможни скривалища и тайници в дома си. Към странностите му се прибавя и особената непоносимост към шумове. Веднъж, разстроен и раздразнен от шума, идващ от съседния апартамент на възрастна жена, той я бута по стълбището, нанасяйки й тежки физически травми. Тя завежда дело срещу него, а Шопенхауер е осъден да заплати 300 талера за лечението й. Старицата умира точно преди сумата да й бъде изплатена, а той записва в дневника си: Obit аnus, аbit onus (Старицата умря, бремето отпадна) . Творчеството на Шопенхауер отначало остава неразбрано. По този повод Артур обича да подчертава, че славата бяга от хората, които я търсят, и следва тези, които я пренебрегват. Защото първите се подчиняват на вкуса на съвременниците си, а вторите му се противопоставят. Той самият е минал петдесетте, когато достига така жадуваната от него слава. Шопенхауер признава: „Залезът на живота ми става изгрев за славата ми”.