Докато се топят полярните ледени шапки, Русия и Китай повеждат надпревара за придобиване на контрол над доходоносните и стратегически важни морски пътища и ресурси на Далечния север
От Кристина Спор, New Statesman
На 14 декември 2017 г. Владимир Путин провежда своята редовна последна за годината пресконференция, която продължава близо четири часа и е излъчвана по телевизията в цяла Русия. Британските и американските медии съсредоточават вниманието си върху oбявяването на кандидатурата му за президентските избори през 2018 г. Един далеч по-интересен сюжет обаче остава извън репортажите им. Само няколко дни по-рано Путин се е върнал от заледената пустош на Сибир, намираща се на около 650 километра от Северния полярен кръг. Там току-що е участвал в откриването на завода за производство на втечнен газ „Ямал”, който е на стойност 19 милиарда британски лири. Заводът „Ямал” СПГ (Сжиженный природный газ) е построен от руската компания „Новатек”, най-големия частен производител на газ в страната, със средства, заети от държавни банки (2,8 милиарда лири), от Фонда за национално благосъстояние на Русия (1,6 милиарда лири) и, което е най-важно, 8,5 милиарда лири от китайски банки. Компанията „Новатек” притежава 50,1% от завода „Ямал” СПГ. Френският нефтен гигант „Тотал” и Китайската национална петролна корпорация имат съответно по 20%, докато контролираният от държавата китайски Фонд „Пътят на коприната” е собственик на дял от 9,9%. С построяването на подобния на „Ямал” СПГ завод „Арктик” СПГ 2, който е планирано да влезе в експлоатация през 2023 г., Русия възнамерява за по-малко от едно десетилетие да догони Катар в качеството му на най-големия износител на втечнен природен газ. Пред камерите на световните медии в Кремъл Путин цитира руския учен и ерудит Михаил Ломоносов, който е казал, че Русия ще се разраства благодарение на Сибир. Путин адаптира тази мисъл към съвременността: „Днес Русия трябва да се разраства чрез Арктика”. Ключова предпоставка за това са измененията на климата. През август 2017 г. принадлежащият на Русия танкер „Кристоф де Маржери”, първият в света газовоз ледоразбивач, поставя световен рекорд, като изминава разстоянието от Норвегия до Южна Корея само за 19 дни, използвайки Северния морски път (покрай арктическите брегове на Русия от Мурманск до Беринговия проток). Пътуването по обичайния маршрут през Суецкия канал и Индийския океан би отнело на танкера близо месец. Започналото неотдавна топене на арктическите ледени шапки обаче променя глобалния морски транспорт и международната геополитика. Руснаците строят 15 нови супертанкера за превоз на втечнен газ, всеки от които има и характеристиките, необходими за разбиване на лед, и те ще се присъединят към вече съществуващия флот от 40 ледоразбивача. Русия не е единствената страна, която се подготвя. В края на ХІХ век великите сили влизат в надпревара за Африка. Сега, през ХХІ век, се разгръща надпреварата за Арктика. Борбата в един от най-суровите райони на света е за природен газ, нефт, риба и осъществяване на контрол върху възникващите нови морски плавателни пътища в Далечния север.
Арктика е обект на спор преди всичко, защото не принадлежи никому. За разлика от Антарктика, управлявана от 1959 г. съгласно Антарктическата договорна система (АДС), която утвърждава континента като научен резерват и забранява военните дейности, Северната полярна област е едно от най-нерегулираните места в света. Дори в Космоса действат повече закони.
Всички арктически държави понастоящем се мъчат да заемат изгодни позиции, докато регионът в буквалния смисъл се „ражда”, открива нови възможности. Към влияние се стремят и някои държави, които се намират далеч от Арктика, като основно големите суми пари и истинската стратегическа визия идват от Пекин. Крайно време е Западът внимателно да се вгледа в случващото се. Как се стига до настоящата ситуация? Допреди едно столетие Далечният север е все още загадъчен и неизвестен, едно пространство за епични приключения на изследователи като Фритьоф Нансен и Роалд Амундсен, дом за местните инуитски ловци и риболовци в Гренландия и Северна Америка и водещите номадски живот пастири на стадата мигриращи северни елени в Лапландия и Сибир. След 1945 г. обаче тази ледена пустош придобива стратегическо значение. И действително по време на Студената война Арктика се нарежда на едно от първите места в дневния ред на сигурността. Първоначалното насищане на региона с оръжия започва, когато двете свръхсили разработват стратегически бомбардировачи, а после и балистични ракети с ядрен заряд, които са в състояние да нанесат удар по цели през Северния полюс. В хода на процеса започва усвояването на пустите земи. Скоро Американските и Канадските въоръжени сили установяват мащабно военно присъствие, изграждайки цяла верига от високотехнологични радарни станции от Аляска до Нюфаундленд. НАТО също така изгражда свои бази в Гренландия, Исландия и Норвегия. Втората вълна следва в края на 70-те години на ХХ век поради разполагането на крилати ракети, които се изстрелват от самолети и от подводници. Техните изпитания се провеждат в контролираните от Запада полярни територии. Междувременно в периода между 1955 и 1990 г. Съветският съюз прави 130 подземни ядрени опита на своя така наречен Северен изпитателен полигон на архипелага Нова земя. Към 80- те години на ХХ век покритите с лед морски площи на Арктика стават главната оперативна арена за новото поколение ударни ядрени подводници. Наистина 60% от руските стратегически ядрени сили, базирани на подводни лодки, са разположени или оперират в района на Колския полуостров, съвсем близо до Норвегия. В резултат от това рязко се изостря напрежението в отношенията между свръхсилите в европейските полярни води. Периодът на управлението на Михаил Горбачов между 1985 и 1991 г. води до исторически промени, но оставя и спорно наследство. От една страна, въпреки всичките споразумения за съкращаване на въоръженията и възторжените надежди за установяване на нов световен ред, в самата Северна полярна област така и не се стига до разоръжаване. Руските и американските ядрени подводници и бомбардировачи, оборудвани с крилати ракети, продължават да се крият там, играейки си на котка и мишка. Нито една от страните не отклонява своите арктически ракетни установки, насочени към вражеските цели от времето на Студената война. Освен това много съветски бомбардировачи, разположени преди в Източна Европа, както и кораби от съветския Черноморски флот, постепенно са прехвърлени на север от Русия. Замръзналите земи и ледените морета зад Северния полярен кръг са последното потенциално бойно поле. Наследството на Горбачов има и друга страна – неговата Мурманска инициатива от 1987 г. Той иска да превърне Арктика в международна зона за мир, призовавайки за райони, свободни от ядрено оръжие, и за ограничаване на военноморските дейности. Настоява за съвместна експлоатация на ресурсите, сътрудничество за опазване на околната среда и отваряне на Северния морски път за чуждестранни кораби. Инициативата на Горбачов отговаря уместно на загрижеността на движението на „зелените” на запад и на задълбочаващото се осъзнаване на последствията от климатичните изменения, в това число и видимото топене на полярните ледени шапки. И така през последното десетилетие на ХХ век, независимо че военното присъствие в Арктика, наследено от периода на Студената война, е значително, регионът се превръща в изпитателна площадка на един по-кооперативен подход в международните отношения. През 1991 г. осемте арктически държави (които притежават територии зад Северния полярен кръг) – Норвегия, Швеция, Финландия, Русия, САЩ, Канада, Дания и Исландия, провеждат среща с представители на местните народи и подписват Стратегия за защита на околната среда на Арктика. Пет години по-късно на тази основа се учредява Арктическият съвет – форумът има за цел да организира съвместното управление на региона, категорично избягвайки да се занимава с военни въпроси. През изминалите десетина години Арктическият съвет разширява политическото си значение, защото Северният ледовит океан се топи с рекордна скорост. Площта на вечните ледове през септември 2017 г. е с 25% по-малка в сравнение със средните показатели в края на лятото в периода между 1981 и 2010 г. Това геофизическо бедствие обаче предоставя и нови икономически възможности за развитите държави, създавайки морски пътища и условия за риболов. В резултат от тези промени все повече държави се стремят към членство в Арктическия съвет. Осемте държави учредителки, които са постоянни членове на съвета, предоставят на няколко европейски и източноазиатски страни статута на наблюдатели. Великобритания например има статут на постоянен наблюдател в съвета от 1998 г. и сама се определя като „най-близкият съсед на Арктика”, въпреки че остава неясно какво съдържание влага в тази реторика. За да не остане по-назад, Китай, който също е постоянен наблюдател в съвета от 2013 г., се обявява за „почти арктическа” държава, независимо че най-северната му точка се намира на около 1500 километра южно от Северния полярен кръг. Засега нагласите за сътрудничество в Арктическия съвет все още са водещи. На 30 ноември 2017 г. петте държави, притежаващи арктическо крайбрежие – Канада, Гренландия (Дания), Норвегия, Русия и САЩ, както и Китай, Япония, Южна Корея, Исландия и Европейският съюз, приключват преговори във Вашингтон, окръг Колумбия. Те се споразумяват за 16-годишен период да наложат забрана на нерегулирания риболов в освободените напоследък от леда международни води на Далечния север, чиято площ се равнява на площта на Средиземно море, или поне докато учените бъдат в състояние да анализират екологията на бързо топящия се леден океан и изработят план за устойчив риболов. Това споразумение все още предстои да бъде подписано и ратифицирано, което не е лека задача, като се има предвид, че Тръмп отказва да признае наличието на изменения на климата, но успешните преговори се приемат като важна стъпка в усилията за запазване на околната среда и като пример за „арктически ексепционализъм”, както дипломатите наричат готовността на Москва и Вашингтон да оставят настрана някои от своите геополитически разногласия в името на общите интереси. Намирането на общ език по отношение на водните площи обаче е едно нещо, докато въпросът за земята е много по-сложен, тъй като залогът е огромен. Още през 2008 г. геоложко проучване на САЩ установява, че в Арктика се намират 13% от все още неоткритите световни залежи на нефт и 30% на природен газ. По днешни цени стойността им се изчислява на около 12 трилиона лири, което се доближава до стойността на цялата американска икономика. С други думи казано, перспективата за един размразен Северен ледовит океан открива възможността за експлоатиране на невероятните богатства на Северния полюс. Надпреварата за тях вече е ожесточена. Русия, Канада, Норвегия и Гренландия са насочили вниманието си към хребета Ломоносов – подводна планинска верига с дължина почти 2000 километра, която се простира през централната част на Северния ледовит океан и преминава в непосредствена близост до Северния полюс. Под и около тази формация се намират около четвърт от оставащите на планетата ресурси от изкопаеми горива. Конвенцията на ООН по морско право влиза в сила през 1994 г., като регулира националните икономически зони на разстояние до 200 морски мили от брега, в рамките на които съответната държава има изключителното право да извършва риболов и да експлоатира минералните източници на морското дъно. Отвъд тези граници на държавите, притежаващи арктическо крайбрежие, им е забранено да ловят риба или да правят сондажни проучвания. Всяка от държавите обаче може да претендира за зона до 350 морски мили от брега (или дори повече), стига да е в състояние да докаже съществуването на подводна формация, която е продължение на сухоземната й територия. Подобни претенции се решават от Комисията на ООН за границите на континенталния шелф, създадена в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право. Близо 170 държави са се присъединили или са ратифицирали договора. САЩ подписват Конвенцията на ООН по морско право при президента Бил Клинтън, но тя така и не получава ратификация от американския Сенат. По-конкретно републиканските сенатори твърдят, че договорът поставя военните и деловите интереси на САЩ под контрола на ООН, което предизвиква тяхното недоволство. От тази гледна точка Съединените щати са изключението сред всички арктически държави. Останалите обаче използват конвенцията в своя полза, като се стремят да докажат докъде се простира континенталният им шелф и да обосноват по този начин своите претенции за добиване на дял от Арктика в съответствие с нейните разпоредби. През 2001 г. Русия заявява позицията си, че притежава не само Северния полюс, но и район, обхващащ горе-долу половината от Арктика – 1 325 000 кв.км от международната площ на морското дъно. Шест години по-късно, за да придадат драматизъм на своите претенции, руснаците пробиват дупка в леда, пускат малка подводница и церемониално забиват руски трибагреник, изработен от неръждаема титанова сплав, на дъното на океана на 4300 метра под морското равнище. Намиращият се на борда известен учен, изследовател, а също и заместник-председател на руската Дума Артур Чилингаров, е приветстван като национален герой. „Ако след стотина или хиляда години някой се спусне там, долу, където бяхме ние, ще види руския флаг”, споделя той. Театралното представление с флага предизвиква международно възмущение. „Не живеем през ХV век – посочва канадският външен министър Питър Маккей. – Не може да обикаляш по света и просто да забиваш флага си, обявявайки така претенциите си за дадена територия.” В отговор руският външен министър Сергей Лавров обяснява: „Когато изследователи достигнат до място, където никой преди тях не е бил, те поставят там своя флаг… Впрочем точно същото е направено и на Луната”. До момента своите претенции по отношение на Северния полюс и хребета Ломоносов са заявили Русия и Дания, от Канада се очаква да го направи през 2018 г. Колкото до останалите две крайбрежни държави, САЩ са се самоизключили от играта поради нератифицирането на Конвенцията на ООН по морско право, а Норвегия няма географски основания да отправи такова искане. Неотдавна Русия се опитваше да притисне Дания да влезе в преговори относно двустранното разпределя не на северните територии. Датчаните обаче предпочитат да продължат да се съобразяват с изискванията на ООН, дори и процедурата да се окаже продължителна и тромава, включително и защото вече са изгубили 12 години в събиране на необходимите научни данни на стойност 35 милиона лири. Те възприемат този процес като стимул за арктическите държави да разрешат своите териториални въпроси по мирен начин, а също така и като възможност да се сдържат амбициите на потенциални хищнически държави, особено на Китай.
Русия прилага и двата подхода – от една страна, тя активно участва в дипломатическото сътрудничество в Арктическия съвет и се опитва да решава териториалните въпроси в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право, а, от друга страна, непрекъснато се стреми да утвърждава мощта си на световната сцена. Дългосрочната стратегия на Путин е да възстанови международните позиции на Русия след унизителното рухване на СССР в края на Студената война. През последното десетилетие, след като възвърна политическата и икономическата стабилност у дома, Путин започна да подлага на изпитание Запада, като се възползва от възможностите в Крим, Украйна и Сирия. През 2009 г. стратегията за национална сигурност на страната до 2020 г. се обявява просто като „превръщане на Русия в световна сила”. Арктика има решаваща роля в тази стратегия, защото, както Путин казва през декември 2017 г., единствено там има истински простор за териториално разширяване и достъп до нови ресурси. Тези възможности способстват за надграждането и разширяването на основната характеристика на небалансираната икономика на Русия – продължаващата й тежка зависимост от добива и износа на суровини, най-вече нефт и природен газ, която нито един съвременен лидер на страната не е бил в състояние да промени. Природните ресурси в Арктическия регион на Русия вече съставляват една пета от Брутния вътрешния продукт на страната. Нефтът и природният газ под Северния полюс отварят вратата към огромно допълнително богатство, но разработването на находищата ще изисква време, пари и технологии, а също така и продължителен международен пазарлък. Някои по-лесно осъществими печалби се очертават по топящия се северен край на Сибир – бреговата ивица с дължина над 22 000 километра между Мурманск и Беринговия проток както на сухоземната територия на Русия, така и в нейните териториални води. Топенето на вечните ледове позволява на нови места да се добиват някои от най-ценните минерали на света, включително злато, сребро, графит, никел, титан, уран, както и нефт и природен газ. Този процес превръща и Северния морски път край бреговете на Русия в доходоносен мореплавателен маршрут, който Кремъл ще бъде в силна позиция да контролира. През ноември Путин подчерта в свое изказване, че единствено плавателни съдове под руски флаг биха могли да използват този търговски път. В изпълнение на този икономически сценарий Русия разработва политика за сигурност на Арктика, включваща бази и ледоразбивачи. През декември 2014 г. Русия обяви, че Москва възнамерява да разположи военни части по протежение на арктическото си крайбрежие, и започна да налива средства в изграждането на летища, пристанища, радарни станции и казарми. Новата инфраструктура обхваща два огромни комплекса: „Северната детелина” на остров Котелни и „Арктическият трилистник” на Земята на Франц Йосиф, разположени на около 1000 километра от Северния полюс. Взети заедно, шестте най-големи арктически бази на Русия в Далечния север ще подслоняват от порядъка на 1000 войници, които ще служат там без прекъсване в срокове най-много до осемнайсет месеца в условията на вечни снегове, постоянни минусови температури от октомври до юни, без дневна светлина почти през половината година. Понастоящем Москва концентрира усилията си върху изграждането на летища, които са достъпни целогодишно. „По време на управлението на Горбачов и Елцин нашите погранични арктически райони бяха оголени докрай – казва през 2017 г. професор Павел Макаревич, който е член на Руското географско дружество. – Сега те се възстановяват.” Нито една друга държава не е милитаризирала до такава степен своите владения в Арктическия север. И нито една друга не притежава флот, подобен на руския, с 40 ледоразбивача, които се използват за разчистване на канали за военни и цивилни нужди. В допълнение на вече действащите шест атомни ледоразбивача в процес на изграждане са още три, които са и най-големите в света. Русия също така снабдява своите военни кораби с оборудване за ледоразбивачи. Към 2020 г. Северният флот, разположен близо до Мурманск, трябва да получи две корвети ледоразбивачи, специално проектирани да носят най-новия модел руски противокорабни ракети. За да е ясен мащабът на руските усилия – следващите в списъка с ледоразбивачи са Финландия (8 съда), Канада (7 съда), Швеция (4 съда), Китай (3 съда) и накрая Съединените щати (2 съда). Отговорът на Съединените щати се осъществява от бреговата охрана, чиито два съда са на няколко десетилетия, първоначално предназначени за научни изследвания и принудени да оперират както в Арктика, така и в Антарктика. „Западът трябва категорично да реагира на засилването на военното присъствие в Арктика”, отбелязва през декември 2017 г. адмирал Пол Цукунфт, командир на бреговата охрана на Съединените щати. Попитан дали целта на руснаците е „да създадат хаос в Арктика” и „да лишат Съединените щати от достъп до там”, той отвръща, че са длъжни да изхождат от утвърдителния отговор. Ние не говорим за милитаризация от ерата на Студената война. Съветската войска съсредоточаваше много повече огнева мощ в Арктика и беше съоръжена да води ядрена война със САЩ. Арктическите бази бяха площадки, от които да излитат бомбардировачи с голям радиус на действие към Съединените щати. Сега, в епохата, когато се разгръща битка на бавни обороти за енергийните ресурси на Арктика, Русия разполага постоянно военно присъствие с конвенционално въоръжение под формата на малки мобилни подразделения, способни на бързи реакции Въпреки това няма никакви съмнения относно мащаба на руските амбиции в Арктика. През март 2015 г. Москва проведе най-големите широкомащабни военни учения в Арктика след разпадането на Съветския съюз. Според руското Министерство на отбраната в тях са участвали 45 000 войници, 3360 сухопътни превозни средства, 110 самолета, 41 военноморски кораба и 15 подводници. А в Деня на Военноморските сили, 30 юли 2017 г., Русия реши да демонстрира своята военноморска мощ по света от Тартус в Сирия до Севастопол и Владивосток, а преди всичко в балтийските води на Санкт Петербург под одобрителния поглед на Путин. В известен смисъл военноморското шоу на Путин в този ден представляваше потьомкинско село. Военният бюджет на Русия за 2018 г. е 32 милиарда лири, една неголяма сума в сравнение с бюджета на САЩ, който е 500 милиарда лири, и дори с бюджета на Китай на стойност 140 милиарда британски лири. И все пак би било грешка да се зачеркне възраждащият се руски флот като обикновен блъф и перчене. Произведеното впечатление е толкова важно, колкото и реалните военни способности. В този смисъл Кремъл редовно публикува снимки на президента Путин в зимно камуфлажно облекло на ледоразбивачи в Северния ледовит океан и на войници в бели униформи, които участват в учения и заплашително размахват автомати, докато се возят в шейни, теглени от елени. Сега, когато Въоръжените сили на Русия могат бързо да се придвижат от едно място на друго, за да нанесат прецизен и смъртоносен удар, те са далеч по-полезни. Подобни военни части не е необходимо непременно да имат голяма численост. Ако е правилно разгърнато, дори едно малко военно подразделение може да осъществи голяма атака с успешен край – както Русия прави в Украйна и Сирия, предизвиквайки изненадата на САЩ и надхитряйки Запада. Чрез новото си и засилено военно присъствие Русия може също така да отреже достъпа на други държави до полярните територии подобно на Китай, който успешно се справя с тази задача в Източно и Южнокитайско море. Все пак, за да реализира своите амбиции, Русия трябва да се справи с „потьомкинския” проблем. Тя продължава да се нуждае от технологии и финансови средства, за да разработи новата Арктика – на сушата и в морето. Необходимо е да се построят дълбоководни пристанища и снабдителни пунктове по протежение на Северния морски път, както и железопътни линии за далечни разстояния, магистрали и подводни оптични кабелни мрежи за пренос на данни. Заради наложените от Европейския съюз и САЩ санкции през 2014 г. Русия не може да разчита на западни инвестиции. По тази причина тя започна да се обръща към Китай за пари и пазари. За президента Си Дзинпин руските амбиции в Арктика дават възможност на Китай да използва своята икономическа мощ, за да увеличи глобалното си влияние. Подобно на Путин Си Дзинпин също възприема Арктика като ключов елемент в геополитическата визия на страната. Сега, когато Китай вече не е обърната навътре „развиваща се държава”, Си Дзинпин обяви в своята реч в навечерието на новата година през декември 2017 г., че Пекин възнамерява да се превърне в „пазител на международния ред”. Така че китайско-руският съюз в Арктика не е просто следствие от климатичните изменения, а и продукт на реалполитиката. И връзките между двете държави укрепват благодарение на появата на Доналд Тръмп в Белия дом. Москва и Пекин отдавна жадуват да свалят Съединените щати от техния пиедестал след края на Студената война в качеството им на самопровъзгласил се световен „хегемон” и „единствена свръхсила”. В този смисъл въздържането на Америка да се включи в разгръщащата се надпревара в Арктика им предоставя един неочакван подарък. Мащабът на плановете на Си Дзинпин е впечатляващ. През 2013 г. Китай започна да осъществява своята инициатива „Един пояс, един път” – най-скъпоструващия чуждестранен инфраструктурен план в историята. Това е стратегия за развитие, обхващаща две направления – „икономически пояс на Пътя на коприната” и „морски Път на коприната на ХХІ век”, които заедно образуват една силно интегрирана мрежа от сухоземни и морски икономически коридори, свързващи пазари на разстояние от стотици хиляди километри от Азия до Западна Европа. В края на 2017 г. Си Дзинпин призова за тясно сътрудничество между Китай и Русия по отношение на Северния морски път, за да се реализира онова, което той нарича „Път на коприната върху лед”. Макар и от взаимна изгода, инициативата „Един пояс, един път” е инструмент за засилване на влиянието на Китай и за укрепване на сигурността по стратегически важната за него периферия. Си Дзинпин превърна инфраструктурния проект в интегрална част от своята стратегия и анонсира, че към 2050 г. Китай ще бъде „водеща глобална сила”, с което демонстрира дългосрочно и мащабно мислене. Той постига това, като предизвиква истинско въодушевление за бъдещето, което е толкова различно като нагласа от ограничения негативизъм заради изгубеното величие, който се излъчва от Тръмп. И действително това е визионерско лидерство, каквото Вашингтон не е проявявал от ранните години на Студената война, когато се заема да преправи Западна Европа по свой образ и подобие. Когато разходите по инициативата „Един пояс, един път” достигнат планирания един трилион долара, тя ще бъде почти осем пъти по-скъпоструваща от американския план „Маршал” в реално изражение. Грандиозната глобална визия на Си Дзинпин е съчетана с проницателна дипломатическа тактика. Неговата поредица от държавни посещения през май 2017 г. във Финландия, Аляска и Исландия не е случайна. Финландия е на път точно да поеме ротационното председателство на Арктическия съвет от Съединените щати, за да бъде последвана от Исландия две години по-късно. Но Си Дзинпин вижда своето посещение във Финландия и като възможност да търси подкрепа в Европа, най-големия търговски партньор на Китай. В Исландия, разположена на кръстопътя на трансатлантическите морски пътища и на входа на Северния ледовит океан, Китай се възползва от удобния случай покрай глобалната финансова рецесия, за да наложи споразумението за свободна търговия, сключено през 2013 г. Новото посолство на Китай в Рейкявик е най-голямото в страната. В тази системно изработена арктическа стратегия, официално представена във внушителната китайска бяла книга, озаглавена „Полярният Път на коприната”, на 26 януари 2018 г., Пекин, общо взето, избягва да влиза в директни стълкновения със Съединените щати. Но Америка на свой ред както при управлението на Тръмп, така и при Обама не проявява особен интерес към този регион, включително и на ниво строителство на ледоразбивачи, да не говорим като към част от трийсетгодишна стратегия. Освен това във всички случаи Китай е доволен от възможността да се крие зад „полите” на Русия. Със сигурност оста Пекин-Москва за момента работи като взаимно изгоден брак.
Арктика е описвана като „последната граница”, като „последната бяла точка на картата”. Сега вече тя започва да се оцветява. Поради измененията на климата ледовитият пейзаж ще се превърне в морски пейзаж. А регионът, който не е принадлежал никому, ще бъде разделен чрез сътрудничество между държавите или в резултат от конфликти, а може би при съчетаване на двата подхода. Онова, което може да се окаже Новият световен ред, новата многополюсна система на международните отношения, се формира там, доколкото Русия и Китай се стремят да оспорят продължилата според тях твърде дълго американска хегемония. И в Москва, и в Пекин мислят мащабно. Но Китай на Си Дзинпин има далеч по-дълбоки джобове и действа с много по-голяма дипломатическа хитрост от Русия на Путин. Тази комбинация от визия, пари и хитрост не се среща никъде в западния свят – със сигурност не и във Вашингтон на Тръмп. Що се отнася до Великобритания след Брекзит, тя вероятно ще навлезе в нова глобална ера, но едва ли ще бъде в състояние да вдигне очи отвъд политиката на силата на Уестминстър.