Разпарчетосано, разбридано като вехта престилка с изличени шевици, националното съзнание реагира на болката само когато някой умиращ наоколо е заснет новинарски с фоейрверки и летяща снимачна техника. Да закачим микрофона на старицата, тя все още диша, нека хванем сетния й дъх, нека увеличим блясъка в изцъклените й очи, нека се опитаме да разкажем за постморталното ректално изпускане на старата ни любима държавица, неуспяла да доживее модерните времена. Ето защо мият труповете, преди да ги погребат.

Кой се интересува от умиращи нации? Статистиката каканиже отрицателни цифри за неродени деца, като лястовици през есента изчезват няколко села, остават само зеещите дограми да крещят, че е можело… още да се живее. Остава тържеството на бурените и дивото животно, което свива бърлогата си там, където още не е изстинала топлината от правенето на деца. Математиката не стига до мозъците на хората, те са глупави за математика, те, хората, свързват математиката със сиренето, със стотинката, с това някой да не ги излъже с пари и с неясния спомен за бройката на любовници със забравени имена. Журналистиката бодряшки брои печалбата в милиони левове на единици беззъби селяни, докато новината, че племето на беззъбите изчезва, не е новина, сякаш е нещо радостно, докато се съобщава от красива жена с изрисувани очи, бели вносни зъби и телевизионно-смъртоносна усмивка. Усмихват се в новините на умиращата нация, сенилно преживят беззъбите губещи в житейската лотария, пешът на дрехите им е скъсан, там беше възелът на историята, а вътре в него – спомени за минало величие и гордост, че си наследник на хора, които не са искали да са роби и зъбите им служеха за хапане, а не толкова за ядене.

Кой се интересува от умиращи нации? Може ли болният да разкаже за себе си? Да разкаже болката, докато го боли? Може ли изчезващият в гората да опише с нокти върху парче дървесна кора как е изчезнал, а изгубеният някак да прати вест от великата световна пустиня и да разтревожи другите да не се губят като него. Ама никой не се интересува от умиращи нации, умирането на нацията е личен, срамен въпрос.

Какво може да ти даде една умираща нация?

Може да те нахрани, да ти завие баница, може да е досадлива като прегърбена бабичка, която в нищо друго не е полезна освен край огнището, на което, ако не къкри храна – става безполезно огнище. Умиращите нации си личат по това, че няма какво друго да ти дадат освен протеин и въглехидрат, много да те нахранят с мазна славянска каша, да те изтумбят, да те обездвижат от храна, да ти дадат само това, което за умиращите е излишно. Може да им крещиш, че не искаш храна, стига сме говорили за храна, нека говорим за това какво работите, за това коя сте вие, госпожо умираща нацийо, а умиращата нация придърпва столчето, сяда до тебе и ти казва благо: „Яж, яж – да имаш сили”. Умирането е изоставена, пълна, пращяща и плашеща софра с много видове хляб, забравено мазе наредено претъпкано със зимнина и колбаси за някой, който е мислел, че ще живее още и дори, о, боже, че ще посреща гости. Не искам да ям повече. Искам да ми разказваш защо умря, жено, как остаря така залудо, как така ти е все едно, как така не роди повече, как не те боли, като виждаш, че се разпадаш и че се губиш. Искам да плачеш пред очите ми и искам да си тъжна заради истината, не искам да ям, не искам да ме посрещаш като чужденец, не искам да знам каква е кухнята ти – искам да си признаеш как умираш. Да се покаеш преди смъртта. Да се разчувстваш, да се разплачеш, да тропаш с остеопорозени крака мъртвото си единично хоро, да си признаеш мръсната грешка, долния грях, от който умираш. Питах ли те защо не раждаш? Питах те. Питах те, защото искам да ме предупредиш, така щото аз да не умра от същото, да се излекувам.

Кога умира една нация, никой не се нагърбва да каже. Аз ще ви кажа – когато загубите за нацията се пишат на гърба на всички с кървави букви, а успехите се пишат на отделни хора. Единиците вземат, множеството губи. И всичко това щеше да е проста математика, ако наоколо не свиреше оркестърът на предателството. И всичко това щеше да е все едно, ако с тая чужда пронизителна музика не умирахме точно ти и аз.

Как може да ви е все едно, че умирате? Нима има разлика да се умира поотделно или да се умира вкупом? Виждам всеки ден хора, които знаят, че умират вкупом и просто махват с ръка, пропъждайки мухите на досадата, но не и смъртта, водеща неумолимо мухите. Виждам всеки ден хора, на които им пада зъб, ама зъбът сякаш е чужд, те плюят на земята и вече не броят кой зъб поред е, не вдигат зъба от земята да го разгледат, защото любопитството има характеристика да гони смъртта. Виждам досадата от бавното умиране, разкошната картина на живота, на началото на края, ако ставаше дума за отделен човек, това можеше и да е красиво. Но не става дума за отделен човек – виждам нетърпимия кошмар на общото униние, когато става дума за погребението на цяла, огромна, велика, позната, близка, съществувала, преболедувала, остаряла, счупена нация.

ХРАМЪТ НА КОЩУНСТВОТО

Представете си църква, в която можеш да поругаеш всички останали църкви. Да можеш да се изходиш на тях, на личното скътано верую, от което е изтъкан всеки човек. Да можеш с лайната си да чертаеш обърнати кръстове, да пикаеш върху звездата на Давид или да късаш корана със зъби. Църква на автоматичното смесване. Храм, в който всеки ще е обиждан заради майка си и заради бога си. Храм, като купа гювеч, в който свещените неща бълбукат като разноцветни кубчета бульон, произведен от една и съща могъща корпорация. Да те карат да пиеш от този бульон, да те карат да го харесваш и да кимаш одобрително. И на бульона с шарени букви да пише „безопасно за деца”. Гротеска на боговете, събрани в една кухня и опитващи се да сготвят яхния от човечество, подправена с многобожие и сладък карамел от сирийски кости.

Докато ние умираме като нация, те искат да ни смесят във врящия казан на добрите си намерения, че няма граници, че няма значения, че няма религии (о, Ленън, о, Джон!), че всички сме еднакви и че земята (ни!) е на всички.

Уморих се от това еднопосочно обясняване, че моята земя е на всички, а тяхната земя е неприкосновена до степен терор и затвор за мен. Уморих се от идеята, че те имат права на моя територия, а жената ми няма права на тяхна територия. Уморих се от това, че вкарват в храма на кощунството последните ми деца, за да ги подготвят за смъртта на нацията им и да ги моделират за един по-добър свят, в който религията за правата на човека ще изнасили внуците ми. Уморих се и от бодряшката идея да ми казват, че не трябва да ме е страх и че не трябва да съм негативен.

Страх ме е. В генетиката ми страхът крещи, че кръвта ми и спермата ми са свещени и нямат място в този ваш отвратителен храм. Негативен съм. Побеснявам от перфидните лъжи, които се пробутват за новини и за ново нормално. Расист съм. Ставам расист в момента, когато видя ордата, и знам, че това е по-силно от мене. Ксенофоб съм. Не мразя чужденеца, докато е гост на масата ми, в къщата ми, под покрива ми – мразя жестоко чужденеца, който иска да влезе в спалнята ми, мразя го, когато сваля кръста от стената ми и духва с усмивка кандилото. Мразя го, когато крие лицето на собствената ми дъщеря, и то, бога ми, в името на любовта и разбирателството.

И това е само началото. Ще стана убиец на строителите на новите храмове. Ще стана бомба, преди да завършите купола. Няма да спра да ви мразя със същата енергия така, както вие с перфидната си усмивка искате да приема за нормално умирането на нацията ми, да приема залеза си и заедно с това да се включа в изгрева ви, да се втъка в чертата на новия хоризонт на съмнителните ви демонични бълнувания за общ храм на кощунството.

Кой ме тласка натам? Аз съм малък човек, мислещата песъчинка в реката, която знае, че я изпомпват със зловеща сила към каменотрошачката на историята, където искат да съм част от основите на диаболичен нов ред с кофраж от генетично смесване и религиозни скелети. Аз съм твърде малък за каменотрошачката. Но моят пясък един ден ще счупи зъбите й.

Виждам демиурзите си по телевизията. Императорите на свинщината са крехки възрастни хора, поддържани от чудесата на запазената само за тях медицина – ами те, ако бяха българи, досега щяха да са в гробищата. Чакам ги да пукнат демуирзите ми, уж някак моят Господ да ги накаже. Но всъщност виждам, че те пишат некролога на нацията ми, забиват го с пирон на вратата на храма на кощунството и разтреперан разбирам, че те имат план. А аз нямам.

ГЕНЕТИЧНО ИНСТАЛИРАНЕ

Аз съм зрителят на края на историята, имам места на Балканите, първи балкон, първи ред. Бях зрител на историята, когато беше история на електрификацията, хванах края на този епичен филмов преглед. Бащата на моя първи български космонавт беше мъжът, който слагаше електрически стълбове по баирите, за да могат селата да имат светлина. Това беше прогрес, не, това беше подвиг, представете си – в рамките само на две поколения! Бащата слага стълбове, синът извършва своя висок полет и (ха!) си носи своя българска космическа храна. Боб в Космоса! Сега разбирам колко красиво е. И като всеки прогрес беше насила.

Хванах документалния филм за урбанизацията, грозното преместване от селото в града, пак заради прогреса, от който остана сивият вкус в устата ми, когато вдигна очи, за да видя как изглежда една абортирана архитектурна мечта за един огромен, един неограничен град и един реквием за едно недоубито, неизклано село. Аз живях в епохата на канализацията, едно чудо за предците ми предишни – мрежа от тръби, в която от едната страна е чисто и може да се пие, от другата страна е поток от миамзи и чума, отведен от гравитацията. И по средата на този кръг на водата – човекът, седнал на биде. Епоха е това. Всеки в дома си има чешма, всеки в дома си има тоалетна. Това всеки да има чешма и тоалетна не е умиление, глупци, то е напомняне, че у нас повсеместните тоалетни и чешми са само на два пъти по толкова години, на колкото години е днес шибаната ви демокрация. Това струваше много битка с ентропията, много съпротива, много прогрес. Днешните хора не могат да оценят през колко „-фикации”, през колко процеса на инсталиране за колко кратко време ние минахме. И не бяхме умираща нация. Бяхме затворени, бяхме смачкани, бяхме зависими – но тогава как да обясниш негативно това на едно дете, което вижда как историята на „-фикациите” се случва в ръцете му като играчка. Животът ми се инсталираше като Лего, като конструктор, като подреждане на плочките на цивилизационното домино, строени в превелика футуристична картина, която всяко подухване на историята може да съкруши. И това беше прогрес, беше нация, беше армия и звучеше като някакво завинтено за небето бъдеще.

Инсталациите стигнаха до там, че станаха изкуство, толкова безсмислено, че чак велико и свещено като нова религия. Религия ли казах?! Чета старата книга на Агоп Мелконян и Дмитри Иванов „Силуети на ХXI век”. Ами тези велики умове не са познали нищо, нищичко! Там дори не се споменава думата религия, какви пророци сте вие, как не го видяхте това, което е днес – поне счупената нация, поне храма на кощунството, поне късче от черните знамена на исляма – та вие сте велики слепци, никъде да не споменете думата „религия”, когато става дума за побъркания ХXI век!? Как можахте, мъдреци?! И кой нормален мозък можеше да предвиди генетичното инсталиране на една нация в друга нация, идея, близка до взривоопасното безумие на сместа от нефт и вода? Разселването на имигранти? Разселването им тук в България, а не в Саудитска Арабия? Дуетът Меркел-Сорос? Гладната стачка на двадесетте араби във Враждебна, защото са избягали от войната, но тук не им дават обещаните 500 евро на месец? Сащисаната ми челюст пред телевизора, когато чуя гнусните подмятания на моите политическите юди, които подсказват онова, което ще оправи генетичния ни фонд?

Ние сме атакувани, докато умираме. Никой досега не се бе досетил да води такава война, нито студена, нито гореща, нито братска, нито чужда, а влажна всепроникваща война, от която изгниват старите храмове и младата кост. Война на бавната уродливост, на обезличаването, война на розов фашизъм, война, в която старците са им врагове. Защото са памет. Защото са напомняне.

Война на демографско и религиозно изместване. Последната война. Такава война, от която и Аллах сънува кошмари. Дори кръвожадният Аллах е смаян от лекотата, с която превзема цивилизацията.

Кой можеше да предвиди арабификацията? И дори представянето й за прогрес и благородство? Кой можеше да предположи упадъка на Държавата и издигането на паметника на безименната неправителствена организация, платена от демиурзите като ужасяваща последна инстанция за земята ми, жената ми, децата ми, буквара ми, Бога ми? Как така, докато плътта на нацията се стопява в модерната гангрена на глобализма, някой иска да смени населението ми?

Някой иска в гетото ми да сложи още гето?! Ха.

Същият или не ме познава, или е много тъп. Същият явно го прави нарочно. И, да, същият има план. А аз – не. Мамка му.

П.П. Посветих това писано и бълнувано на двамата старци от село Любовка, Мелнишко, дядо Ерусалим и бабата му Севда, на по 84 години, на нейното старческо витилиго около очите и красива глухота, на неговото беззъбие и плешива веселост. Тези последни българи не знаят какво се случва наоколо. Но като ги гледах и им разказвах какво се случва по света, и докато разбирах, че нямам план – дядо Ерусалим ми каза следното: „Ние в Любовка сме само българи тука от столетия, затова селото ни се е казвало Любовка, защото много сме се обичали и по много сме се пазили чужди хора да не влизат в селото. Чуждите сме ги колели, защото чужди напразно и за добро няма да дойдат. И това, че сме се пазили от чуждите, е бил нашият начин да изразим любовта си към другите, нашите и децата, нашите… и да знаеш – сега може да не е така, ама да ти кажа – всякога ще е така… и виж са да ти кажа – Любовка в чуждо село не иска да влезе, забележи – всички искат да дойдат в Любовка…”. Огледах се – каменните къщи се ронят, асмите пращят от грозде, няма кой да го обере, покривите се свличат, гредите посивяват, водата тече по пътя ни – наистина ли всички искат да дойдат в Любовка?! Баба Севда никак не чуваше какво говорим с дядо Ерусалим, но се усмихваше през розовото си от витилиго лице и през минута бършеше сълзящите си от старост очи, като не преставаше да се грее с оная старческа топлота, която ни е създала. Стари като Исус, двамата старци изглеждат непоклатими. Как ще ни изринете, как ще ни смесите, как точно и къде ще ни копате, как ще обърнете благородството ни в унижение – това си мислех. Тия хора бяха преживели всички промени и „-фикации” на гърба си, всички отломки на историята някъде са се ронили с грохот покрай тях. Как ще стане това, което сте намислили? В село Любовка това, което сте намислили да правите, няма да стане. Няма как.