(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

След 11 септември малко хора имат такъв достъп до президента Буш по въпросите за планирането на войната с тероризма, както Кофер Блек. Той е легендарна фигура, ветеран от ЦРУ с трийсетгодишен стаж, човек от задкулисния свят на шпионажа. Администрацията на Доналд Тръмп дори разглеждаше кандидатурата на Блек за директор на ЦРУ. През 90-те години Ал Кайда призовава Блек да бъде убит. Кофер придобива своята слава, след като изиграва централна роля в събирането на разузнавателна информация, която практически довежда до пленяването в Судан на знаменития международен терорист Илич Рамирес Санчес (Карлос Чакала). Блек прави своята кариера в Африка и в Близкия изток. А когато на 11 септември се случват трагичните събития с атентатите, той с ентусиазъм приема да участва в т.нар. незабавен „американски отговор”. На 13 септември 2001 г., два дни след ударите по Световния търговски център и Пентагона, Кофер се намира в ситуационния център на Белия дом. Ветеранът от ЦРУ трябва да информира президента Буш за кампанията, за която той практически се е готвил от първия ден на своето постъпване на служба през 1974 г. Но никога не е имал възможността да осъществи. След обучение за провеждане на секретни операции Кофер Блек е отправен в Африка, където преминава основната част от неговата служба. Работи в Замбия по време на войната в Родезия, след това в Сомалия и Южна Африка в годините на режима на апартейд. Докато служи в Заир, Блек действа по секретната програма за доставка на оръжия за антикомунистическите сили в Ангола, която провежда администрацията на Рейгън. След 20 години работа в ЦРУ и кратко пребиваване в Лондон Блек се отправя към Хартум, столицата на Судан, където от 1993 до 1995 г. под дипломатическо прикритие ръководи резидентурата на ЦРУ. Там той става свидетел как преуспяващият саудитец Осама бин Ладен създава своята международна мрежа, която към момента, когато Блек напуска страната, се нарича от ЦРУ фонд на „Форд” на ислямския сунитски тероризъм. През по-голямата част на 90-те години агентите, които следят Бин Ладен, работят в рамките на една „оперативна директива”, която ограничава тяхната дейност единствено до събиране на разузнавателна информация за него и организацията му. Клинтън не дава зелена светлина за провеждане на каквито и да са тайни действия срещу Бин Ладен. Кофер Блек обаче вижда в Осама бин Ладен човек, който представлява сериозна заплаха и който трябва да се извади от играта. Но Държавният департамент отказва да одобри предлаганите от Блек идеи за убийството на Осама. Много от хората на Блек горят от желание да се разправят с Осама, за тяхно съжаление получават категоричен отказ от Вашингтон. Едната от идеите е да се убие Осама бин Ладен, а трупът му да се подхвърли на територията на иранското посолство в Хартум с цел да се стовари вината върху Техеран. Кофер Блек е очарован от тази идея, но не му разрешават да я осъществи.

В същото време хората на Осама бин Ладен скоро установяват, че Кофер, който работи под прикритието на обикновен дипломат, всъщност представлява ЦРУ. Затова започват да го следят. Американците не знаят какво точно планират хората на Осама, дали похищение, взрив на автомобил, засада с автоматично оръжие и др., но забелязват, че приближава някаква опасност и че нещо се подготвя. С всяка седмица наблюдението и контранаблюдението стават все по-интензивни. Налага се Блек да прибегне до помощта на посланика, който да изрази протест пред властите на Судан. Тогава ислямските заговорници разбират, че са напълно разкрити, че ги грози опасност и се скриват. Когато Кофер Блек напуска Судан, Осама Бин Ладен е много по-силен, отколкото при пристигането му. Изобщо разправата с Бин Ладен се превръща за Блек във фикс идея за много дълги години. Междувременно Блек събира хората си в посолството в Хартум и им заявява, че имат нова цел: „В този град, където живеят 1 милион души, трябва да уловим най-известния терорист в света – Карлос Чакала”. Служителите му бързо усещат, че задачата е от първостепенна важност за Управлението и се захващат за работа. Имат късмет, защото Чакала трябва да извика от чужбина нов телохранител, тъй като старият му охранител е попаднал в затвора заради това, че в нетрезво състояние е заплашвал с пистолет местен търговец. Групата на Кофер Блек установява личността на новия телохранител и проследява автомобила му до самия дом на Чакала. След няколко месеца щателно наблюдение от наемна квартира с изглед към дома на Чакала през август 1994 г. е направен решаващ ход. Били Во, колегата на Блек, си спомня, че когато в този ден влиза в помещението на резидентурата на ЦРУ, още незнаейки какво се е случило с Чакала, Кофер Блек му налива чаша шампанско с думите: „Пий, Били, скъпи мой кучи сине, Карлос вече е във френския затвор!”. Арестът на Чакала придава на Кофер Блек статус на жива легенда сред кръговете, близки до Управлението. Този момент остава един от най-силните в неговата кариера. След 1995 г. Блек е назначен за ръководител на оперативна група в отдела на ЦРУ по Близкия изток и Южна Азия. Той продължава да следи мрежата на Осама бин Ладен, а след това за кратко време заема и позицията зам.-началник на Латиноамериканския отдел в ЦРУ. През 1999 г. Кофер Блек получава сериозно повишение, като става ръководител на Контратерористичния център в ЦРУ. Точно в момента, в който Блек заема тази позиция, Бин Ладен вече е известен във всеки американски дом. Осама открито е обвинен в подготовката и провеждането на взривовете в американските посолства в Кения и Танзания през 1998 г., в резултат на които загиват повече от 200 души, 12 от тях граждани на САЩ. Малко след като Блек напуска Судан, Бин Ладен също напуска страната. Той се прибира в Афганистан. Едно от задълженията, които Блек получава през 1999 г., е контрол върху работата на специализираното звено в Контратерористичния център, свързано с Осама бин Ладен. То носи името „База Алекс”, но сътрудниците предпочитат да го наричат „Семейство Менсън” по названието на псевдокомуната на Чарлс Менсън от края на 60-те, членовете на която извършат редица убийства, включително убиват съпругата на режисьора Роман Полански, бременна в осмия месец. Служителите в „База Алекс” са наричани така заради фанатичните им усилия да се справят с нарастващата заплаха от Ал Кайда. Блек с ентусиазъм се впуска в планирането на секретните операции и контрола върху тях. „Той обичаше да прави заявления, които звучат ефектно, използвайки език на груб и силен човек. Като го чуеш, да си помислиш, че той има железни топки и знае как се правят нещата. Например звучеше така: Не бъдете инертни! Всичко ще бъде жестоко. Хората ще се връщат у дома в чували за трупове. И вие сте длъжни да разбирате това! Той винаги споменаваше чувалите за трупове”, казва пред Vanity Fair Даниъл Бенджамин, ръководител на контратерористичната група към Съвета по национална сигурност на САЩ при президента Клинтън. Скоро след като Кофер Блек официално оглавява Контратерористичния център, ЦРУ открива на Белия дом страшна тайна в началото на декември 1999 г. „След четиригодишна работа и похарчени стотици милиони долари „База Алекс” не е вербувала нито един източник на информация в разрастващата се афганистанска структура на Бин Ладен. И това не е просто затруднение, а истински скандал. Времето е прекалено опасно, за да се остава без разузнавателна информация. Хората, които замислят ударите от 11 септември, буквално пристъпват към своите операции”, уточнява Джеймс Бамфорд, разследващ писател. Формално Блек оглавява структурата, но не може да отговаря за дейността на своите предшественици. По-късно той се жалва, че контраразузнавателната структура не е получавала достатъчно подкрепа, за да може да отстрани Бин Ладен. „Когато заех тази позиция през 1999 г., си помислих, че имам добри шансове някой ден да се окажа тук пред вас – заявява Блек при даване на показания пред Комисията „11 септември” през април 2004 г. – Длъжен съм да призная, че аз подведох моите момчета, независимо че правех всичко, което можех. На нас не ни достигаха хора за работа. Да кажа, че не са ни стигали пари, означава да не кажа нищо.” Блек уверява, че Контратерористичният център е разполагал с хора приблизително колкото три роти, които стигат „за да се покрият няколко километра от фронта”, но в същото време „нашият Контратерористичен център отговаряше за целия свят”. Той допълва още, че до 11 септември, когато е ставало дума за икономия на финанси и оперативна гъвкавост, всички решения са били свързани именно с „неговия” Контратерористичен център в ЦРУ. Тоест, докато Кофер Блек оглавява този център, се извършват доста съкращения на бюджета за тези цели. През 1999 г. обемът на парите, предназначен за финансиране на операции на Контратерористичния център на ЦРУ, се съкращава с 30%. Тези съкращения засягат и отдела, който се занимава с Осама бин Ладен. Някои аналитици считат, че проблемът не е свързан с недостатъчно ресурси. А с това, че Блек и неговите сътрудници са привърженици на тайните паравоенни операции за сметка на уморителната работа по проникването в структурите на Ал Кайда и обкръжението на Бин Ладен. Докладът, предназначен за Белия дом, подготвен от групата на Блек, признава, че без „проникване в организацията на Осама бин Ладен” ЦРУ ще срещне много сериозни проблеми в бъдеще. Според хората на Блек необходима е „вербовка на източници”, но в същото време „вербовката на осведомители сред терористите” е много трудна задача за осъществяване. След 11 септември това какво е свършено или не е свършено по отношение на Ал Кайда предизвиква много упреци. В продължение на две години, предшестващи ударите по Световния търговски център, стратегията на Кофер Блек за противодействие на Ал Кайда се свежда до използването на Узбекистан за стартова площадка (като страна, съседна на Афганистан). Блек тайно посещава Ташкент, за да проконтролира подготовката на узбекските паравоенни формирования, финансирани и обучавани от САЩ. Тези паравоенни формирования се планира да бъдат използвани за похищение на Бин Ладен или други лица от ръководния състав на Ал Кайда при организиране на „тайни операции за разбиване на организацията”. Ръководителят на Узбекистан Ислам Каримов води собствена война с ислямистките групи на територията на страната си. Той дори използва заплахата от ислямски бунтове, за да проведе вътрешнополитически чистки и арести на продемократични активисти. И когато на вратата на Каримов почукват от ЦРУ, той с особена радост приема борбата с Бин Ладен като предлог, за да осигури за своя режим тайна военна помощ от Вашингтон. От своя страна САЩ използват създаването на военни формирования в Узбекистан не само за Бин Ладен. Голямата и единствена цел на САЩ винаги е била да се държи Русия под контрол. Така че мотив за присъствието на Америка в постсъветското пространство е необходим. ЦРУ получава възможност да използва узбекските авиобази за някои свои операции, а също и да установи на територията на страната оборудване за радиотехническо разузнаване. В резултат на усилията на Блек да настани САЩ в Узбекистан ръководителят Ислам Каримов получава от ЦРУ милиони долари за подготовката на своите командоси, които по-късно може да използва за цели, каквито пожелае, включително за вътрешнополитически задачи. Кофер Блек увеличава и тайната финансова подкрепа на САЩ за Ахмад Шах Масуд. Този афганистански политически деец е етнически таджик и по време на съветската окупация е един от лидерите на муджахидините. По-късно САЩ използват Масуд за различни политически задачи в Афганистан. Той се превръща включително в един от основните съюзници на САЩ срещу Ал Кайда. Само че неговите сили в сложната политическа атмосфера в Афганистан са малцинство и освен това са базирани в северните части на страната, далеч от основната зона на операции на Бин Ладен. В същото време по отношение на Масуд съществуват и противоречия – докато една част на ЦРУ финансира дейността на хората на Масуд, друга част (за борба с наркотиците) предупреждава, че Масуд представлява особена опасност, защото групата му се занимава с контрабанда на огромни обеми опиум и хероин. Ричард Кларк, експерт по борбата с тероризма към Белия дом, също възразява против военния съюз на САЩ с действащия в Афганистан Масуд. Кларк описва политическата организация на Масуд „Северен алианс” като „наркотърговци” и бандити, но Кофер Блек настоява, че поддръжката на Масуд „подготвя полето за Трета световна война”. В крайна сметка Масуд е убит при покушение, подготвено от агенти на Ал Кайда, действащи под прикритието на журналисти. По същото време Блек изисква от Военновъздушните сили да започнат производството на безпилотния разузнавателен самолет Predator, който може да се въоръжи и с ракети Hellfire, и така да се използва за удари срещу Бин Ладен. Някои недоброжелатели на Кофер Блек твърдят, че докато той е шеф на Контратерористичния център в ЦРУ, използва заплахата от Ал Кайда единствено за да увеличава бюрократичния щат на отдела за тайни операции. И че целта наистина да се спре Бин Ладен е съвсем на втори план. „Когато им бяха нужни пари, непрекъснато говореха за Ал Кайда, а когато получеха парите, забравяха за нея. Опитваха се да преструктурират Оперативния директорат така, че да поглъща маса пари. Казваха: Не можем просто така да се хвърлим срещу Ал Кайда, първо трябва да променим Оперативния директорат”, разказва Ричард Кларк. Публичният натиск за търсене на виновни за атентатите от 11 септември добива нов импулс, след като през септември 2006 г. излиза книгата на Боб Удуърд State of Denial. В нея той описва среща, която се е случила на 10 юли 2001 г., два месеца преди 11 септември. Тогавашният директор на ЦРУ Джордж Тенет се среща в щабквартирата на Управлението с Кофер Блек. Двамата обсъждат последните разузнавателни данни относно Бин Ладен и Ал Кайда. Удуърд пише: „Блек предоставя подборка от документи, които включват прихванати съобщения и други строго секретни разузнавателни данни, които показват висока вероятност Ал Кайда в съвсем близко време да нанесе удар по територията на САЩ. Това е бил куп от фрагменти, които са образували убедителна картина. Тя е била наистина толкова убедителна, че Тенет и Блек решават веднага да се отправят заедно към Белия дом”. Удуърд обяснява, че по това време Джордж Тенет изпитва затруднения да въведе в действие план за незабавен отговор на Осама бин Ладен. Отчасти това е така, защото министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд постоянно поставя под съмнение разузнавателните данни, постъпващи най-вече от Агенцията за национална сигурност. „Не е ли това една огромна измама? Не е ли това просто част от плана за извикване на реакция от страна на САЩ и засилване на мерките за отбрана”, пита Ръмсфелд. Още веднъж, разглеждайки заедно с Блек разузнавателните данни, Тенет позвънява направо от автомобила си на Кондолиза Райс, която по онова време е съветник на президента по национална сигурност. Ако се вярва на Удуърд, то от срещата на Тенет и Блек с Кондолиза Райс става ясно, че „тя не възприема сериозността на ситуацията, вежлива е, но отказва да повярва на данните, които й се представят”. По-късно Блек си спомня: „Единственото, което не направихме тогава, е, че не натиснахме спусъка на пистолета, който беше прицелен в главата й”.

На 6 август 2001 г. президентът Буш се намира в своето ранчо близо до Крауфорд, щат Тексас. Там му показват доклад, озаглавен „Бин Ладен иска да нанесе удар по САЩ”. В доклада два пъти се споменава за възможността бойците на Ал Кайда да отвлекат самолети. Подчертава се, че съгласно информация на ФБР „в САЩ са разкрити схеми за подозрителни действия, свързани с подготовката за отвличане на самолети, а също и за друг тип удари, включително са изучавани здания на федерални учреждения в Ню Йорк”. След девет дни Блек се изказва на секретна конференция в Пентагона, посветена на борбата с тероризма. Той заявява: „Скоро ще нанесат удар по Америка. Ще загинат много американци и знаете ли, това ще се случи тук, в САЩ”. Споровете за това кой носи отговорността за 11 септември ще продължават още дълго време. Сътрудниците от администрациите на Клинтън и Буш ще хвърлят камъни едни в други, но за Кофер Блек след ударите срещу Световния търговски център това няма значение. Той изведнъж осъзнава, че стои на много важна позиция, а върховният главнокомандващ (президентът) е готов да сбъдне мечтата на живота му относно тайните операции. Блек дълго страда от ограниченията за тайните операции, особено за тази, свързана с покушение върху Бин Ладен. Но след атентата правилата на играта се променят буквално за един ден. За своята първа среща с Буш след събитията на 11 септември Блек подготвя презентация, в която обяснява на Буш необходимостта от разполагане на войски в Афганистан. На 13 септември Блек открито заявява на Буш, че хората му ще гонят бойците на Ал Кайда. „Когато приключим с тях, по очите им ще са накацали мухи”, казва Блек. Стилът на Блек много се харесва на американския президент. Когато Кофер добавя, че операциите няма да са безкръвни, Буш отговаря: „Продължаваме нататък. Това е война. Ние сме тук, за да победим”. През този септември Блек и ЦРУ най-после получават зелена светлина за разполагането в Афганистан на сили за специални операции. На 27 септември 2001 г. първата група от спецназ на ЦРУ с условното наименование Jawbreaker пристига в Афганистан. Преди това Кофер Блек се обръща към своите хора с мрачно разпореждане: „Господа, ето я вашата задача! И аз искам вие да разберете всичко добре. Обсъдих това с президента Буш и той напълно го одобри. Не са ми нужни плененият Бин Ладен и неговите главорези. Искам ги мъртви. Те трябва да бъдат убити. Искам да видя снимка на главите им, набучени на кол. Искам да изпратя главата на Бин Ладен в Америка в чанта със сух лед. Искам да покажа тази глава на президента. Обещах му това”. Оперативникът Гари Шроен казва, че за 30 години служба никога не е чувал такава заповед: да убие противника, а не да го залови. Блек пита хората си дали правилно са го разбрали. Гари Шроен отговаря: „Всичко е ясно, Кофер. Не знам как ще бъде там, в Афганистан, със сухия лед, но коловете ще ги направим на място”. Блек по-късно им разяснява защо това е необходимо: „Ще ви трябват образци от ДНК-то. Това е хубав начин да се получат. Вземете мачете, откъснете му главата и върху острието ще остане цяло ведро ДНК, което ще може да бъде тествано. Няма защо да се влачи целият труп”. Секретните операции, организирани от Блек непосредствено след 11 септември, широко използват услугите на частни наемници, а не на намиращите се на служба американски военни. Сключени са договори с ветерани от отрядите „Делта”, Морските тюлени и други специални подразделения. Всъщност тези военни, независещи от официалните структури, формират по-голямата част от американците, отправени в Афганистан след 11 септември 2001 г. В края на 2001 г. Блек заема това място, за което е мечтал през цялата си кариера – той започва да играе ключова роля в създаването и реализацията на антитерористичната политика в администрацията на Буш. Под ръководството на Блек Контратерористичният център на ЦРУ бързо увеличава своя щат от 300 души на 1200 сътрудници. Хората от този център се захващат за работа, те похищават „терористи” от Афганистан, Пакистан и други горещи точки и ги транспортират до затвор в американската военноморска база Гуантанамо, Куба. Много от тези „терористи” остават в затвора в продължение на години, без да им се предявяват обвинения. Те са отбелязвани като участници в бойни действия на страната на американските противници и толкова. Лишени са от юридическа защита. Друга част от задържаните „терористи” са отвеждани в адски лагери на територията на Афганистан и други страни. През 2002 г. Блек дава показания пред Конгреса и съобщава за нова „оперативна гъвкавост”, която е предприета в борбата с тероризма. Две години по-късно Блек се хвали, че им се е удало да арестуват, задържат и убият „повече от 70%” от ръководителите на Ал Кайда, повече от 3400 техни бойци и поддръжници са задържани и изведени от активна дейност”. В рамките на новата си „оперативна гъвкавост” ЦРУ започва извънредни „прехвърляния”, отвеждайки затворниците в страни със съмнителна репутация относно спазването на човешките права, където свободно ги подлага на психологически и физически тормоз. Washington Post съобщава, че Контратерористичният център под ръководството на Блек интензивно използва своята група за „залавяне и прехвърляния”, която включва оперативни сътрудници, паравоенни лица, аналитици и психолози. Тяхната задача е да решат как да се излови обектът, в градска среда или сред природата, или пък в някой ъгъл на летището и пр. Дейна Прист, журналистка от Washington Post, пише: „Членовете на групата за „извънредни прехвърляния” следват проста и стандартна процедура: те са облечени в черно от главата до петите, имат маски на лицата, завързват очите на жертвите, разрязват им дрехите, след това им правят клизма и им инжектират сънотворни. После на задържания му слагат памперс и парашутен комбинезон, като по този начин го подготвят за пътуване, което може да продължи цял ден. Мястото на назначение е или страна от тези, които сътрудничат на САЩ в Близкия изток и Средна Азия, или затвор от собствените тайни затвори на ЦРУ. В секретните документи ги наричат „черни места”. По различно време те се намират на териториите на осем страни, включително и в няколко държави от Източна Европа”. ЦРУ предоставя на страните, където „се настаняват” задържаните, въпроси, на които „терористите” са длъжни да отговорят. Един високопоставен американски чиновник, който непосредствено се занимава с организацията на тези „извличания”, при условия на анонимност казва за Washington Post: „Ние не получаваме от тях информация чрез мъчения. Ние ги отправяме в други страни, за да могат там да получат тази информация”. Още от самото начало на практиката за „задържане и прехвърляне” в рамките на „войната с тероризма” Кофер Блек играе много съществена роля. Всичко започва през ноември 2001 г., когато САЩ задържат Ибн ал Шейх ал Либи, който се счита за инструктор на Ал Кайда. Работещият в Ню Йорк агент на ФБР Джек Клунан оценява пленения като потенциално важен свидетел в обвинението срещу Закариас Мусауи и „обувния терорист” Ричард Рийд. (Мусауи е френски гражданин от марокански произход, който е посещавал курсове за пилот в авиационната школа край Минеаполис, за да се научи да пилотира Боинг и да участва в атентатите от 11 септември, но полицията в САЩ го арестува преди това поради изтичане на визата му. Той е единственият подсъдим за атентатите през 2001 г. срещу Световния търговски център и Пентагона. Ричард Рийд се опитва да активира взривно устройство, скрито в обувките му, при полет номер 63 на American Airlines от Париж за Маями на 22 декември 2001 г.) И двамата, и Мусауи, и Рийд, са преминали подготовка в тренировъчния военен лагер „Калдън” в Афганистан, който, както се счита, е бил ръководен от Ал Либи, а обучението има за цел последващо извършване на атентати в САЩ. Джек Клунан заповядва на своите подчинени в Афганистан да водят делото така, както, ако се намират в кабинета му в Ню Йорк. „Помня как разговарях с тях по тайната ни телефонна линия. Казах им: „Направете си услуга, защитавайте правата на задържания. Може това да ви изглежда старомодно, но ако не направите това, рано или късно всичко ще излезе на бял свят. Може да се случи след десет години, но ще имате неприятности и ще пострада репутацията на Бюрото. Нека случаят да бъде блестящ пример за това, което считаме, че е правилно и справедливо”.” Но подобна перспектива не се харесва на ЦРУ. Те считат, че използвайки други методи, ще могат да получат необходимата информация от Ал Либи. Тогава главата на резидентурата на ЦРУ в Афганистан се обръща към Блек, който ръководи цялата контратерористична дейност на Управлението, за съдействие – нека хората на ЦРУ да се занимават с Ал Либи. Блек на свой ред се допитва до шефа на ЦРУ Тенет, който пък получава разрешение от Белия дом за „прехвърляне” независимо от протестите на ФБР и неговия директор Робърт Мюлер. В същото време юристите на Белия дом трескаво работят над изработването на законови оправдания за подобна извънмерна политика на всепозволеното. В тези оправдания за ЦРУ официално се разяснява, че Управлението не може да бъде привличано под отговорност за „леки мъчения”, които не са довели до „отказ на органи да функционират” или до „смърт”. След 11 септември Кофер Блек става за Белия дом „свой човек” и както си спомнят неговите колеги, винаги се връща от срещите на Пенсилвания Авеню 1600 (адресът на Белия дом, бел.прев.) „вдъхновен и разговарящ с езика на мисионер”. Една година по-късно, когато Осама бин Ладен все още е издирван, все още пуска видеообръщения и вдъхновява антиамериканската съпротива, Кофер Блек внезапно напуска поста си в ЦРУ. Някои считат, че преместването му е отмъщение на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, защото се носи слухът, че именно Блек е този „източник”, чрез който Washington Post публикува на 17 април 2002 г. статия, в която се описва как Пентагонът очевидно е позволил на ранения Бин Ладен да се измъкне от афганистанската си крепост Тора-Бора. Още в първия абзац вестникът нарича случилото се „сериозна грешка на администрацията във войната й с Ал Кайда”. След месец в друга статия, публикувана на 19 май, се промъква следното: „В числото на другите вчерашни събития беше и съобщението на официални лица от ЦРУ, че Кофер Блек, който три години оглавяваше Контратерористичния център, е назначен на нова позиция. Преместването беше обяснено като обичайна ротация на кадри вътре в Управлението”. Само че негови колеги по-късно в интервю за друга медия казват: „Блек беше уволнен. Просто го изритаха”. Въпреки тази констатация кариерата на Блек съвсем не прекъсва. На 10 октомври 2002 г. Кофер Блек е назначен от президента Буш за координатор по въпросите на антитероризма, официалният му статус е посланик на Държавния департамент за особени поръчения. На Блек му е поръчано да координира подготовката на ежегоден доклад „Характер на световния тероризъм”, който трябва да послужи като отчет за дейността на американската администрация относно „войната с тероризма”. След няколко месеца, на 30 април 2003 г., Блек представя този доклад, където се заявява, че през 2002 г. е регистрирано „най-ниското ниво на тероризъм в света за последните 30 години”. Към онзи момент подобна констатация сякаш не предизвиква сериозно съмнение, но само след година, когато Кофер Блек отново представя горе-долу същите данни, ситуацията вече е друга. Докато съпротивата срещу САЩ в Ирак лавинообразно нараства предимно чрез терористични актове, Блек и заместникът на държавния секретар Армитидж представят доклад, в който смело заявяват, че САЩ са удържали почти окончателна победа над тероризма. „На тези страници ще видите ясни доказателства за това, че ние побеждаваме в тази битка”, казва Армитидж. Блек допълва: „През 2003 г. имаме най-малко нанесени терористични удари в международен план от 1969 г. насам. Това е абсолютният минимум за последните 34 години. През 2003 г. имаме 190 случая на международен тероризъм, тоест малко намаляване в сравнение с предходната година (когато случаите са били 198), но спадат с 45% от нивото през 2001 г., когато атаките са били 346”. За Белия дом този отчет е доказателство за успешността на стратегията. А една от службите към Конгреса нарича ежегодния отчет на Държавния департамент „най-авторитетният от откритите документи на правителството на САЩ, оценяващи действията на терористите”. Голямата беда обаче идва от това, че докладът е фалшив, той не отговаря на реалното състояние на нещата. Конгресмените, занимаващи се със съответните проучвания в областта на тероризма, както и независимите експерти, много скоро откриват истината. „Приведените в доклада данни са неточни и манипулирани. Има доказателства, че терористичните удари нарастват непрекъснато, а през 2003 г. са достигнали своя пик за последните 20 години”, пишат Алън Крюгер и Дейвид Лайтин, двама независими експерти от Принстън и Станфорд. Вместо до 40-процентното снижаване на терористичните удари, за което говори Блек, фактически става дума за нарастване на атентатите пет пъти. Числото на атаките, които могат да се определят като „сериозни”, достига своето най-високо ниво от 1982 г. до момента. Освен това, независимо че всички официални лица на САЩ наричат действията на иракската и афганистанската съпротива „терористични”, докладът на Блек всъщност не включва ударите срещу американците там в графата тероризъм, а ги отнася към бойните военни действия. Блек счита, че тероризмът в Ирак не съответства на определението за международен тероризъм, тъй като обект са американските военни, които решават там свои бойни задачи. Демократката Елън Таушър от Калифорния, член на Палатата на представителите, заявява, че по този начин американската администрация „продължава да отрича истинската цена на войната и отказва да се държи честно спрямо американския народ”. На 17 май 2004 г. конгресменът Хенри Ваксман, високопоставен член на Комисията за правителствена реформа, се обръща с писмо до непосредствения началник на Блек – държавния секретар Колин Пауъл. В писмото той разгромява доклада на Блек, като казва, че посочените резултати са напълно манипулирани, за да „послужат на политическите интереси на администрацията”, докато числото на терористичните атаки е достигнало своя двайсетгодишен максимум. „Грешните добри новини за тероризма дойдоха в много подходящ момент. Белият дом все още не е дошъл на себе си от откровенията на предишния шеф на контратерористичната дейност Ричард Кларк, който най-накрая заяви публично това, което отдавна обсъждаха помежду си представителите на разузнавателната общност, а именно, че администрацията на Буш много зле се бори с Ал Кайда”, пише анализаторът от New York Times Пол Кругман. А в същото време Буш прави обиколка из Средния запад в рамките на кампанията „Да спечелим войната с тероризма”. През юни Белият дом е принуден да публикува сериозни поправки към доклада, признавайки, че от момента на обявяването на „войната с тероризма” количеството на терористичните атаки всъщност е нараснало значително. Пренаписаният доклад съобщава, че през 2003 година в резултат на терористични действия са ранени 3646 души, докато в първоначалния документ на Блек се говори едва за 307 пострадали. Кругман отбелязва, че Кофер Блек и другите оторизирани лица обясняват грешките с „невнимателност, недостатъчен брой сътрудници, лоши и остарели бази данни”. И това, представете си, е центърът, в който попада цялата информация, свързана с тероризма. Вървят слухове, че заради скандала с доклада падат няколко глави в Държавния департамент. Но това не засяга Блек. „Това беше честна грешка, а не преднамерена измама”, заявява Блек, без да се притеснява. Той продължава да работи в непосредствено подчинение на Колин Пауъл, с когото имат един общ враг – Доналд Ръмсфелд. След 11 септември, когато Пентагонът се опитва да промени политиката на САЩ и да се позволи на военните да използват сили за специални операции в различни чужди страни без предварително одобрение на съответните посланици и шефове на резидентури на ЦРУ, Кофер Блек става ключова фигура в провалянето на плановете на Ръмсфелд. „Аз дадох на Блек специална заповед да се сражава до край, но да не допусне това”, споменава Ричард Армитидж, заместникът на Колин Пауъл, пред Washington Post. И допълва, че заедно с другите са попречили на няколко опита на Пентагона да се намалят пълномощията на посланиците. Любопитно е да се отбележи, че Блек, Армитидж и Пауъл излизат в оставка през ноември 2004 г. след преизбирането на Буш за втори мандат. Докато Ръмсфелд запазва поста си още две години.

Сред другите задачи на своето ново работно място Блек отговаря и за координацията при осигуряването на сигурността на Олимпийските игри през 2004 г. в Гърция. Той отива в Атина и на място се запознава с тренировките на 1300 гръцки сътрудници от службите, осигуряващи сигурността. Тренировките се провеждат в рамките на американската програма за антитерористична помощ. Над 200 от трениращите са преминали обучение по Програмата за подводно разминиране и противодействие на удари с употреба на оръжие за масово поразяване. Именно такъв договор за подготовка на „специални групи за осигуряване на сигурност” преди международни съревнования получава компанията Blackwater. Не е известно за каква сума. Ръководството на компанията отрича, че около договора е имало някакви машинации. А също така отрича и да има връзка между договора и последвалото идване на Кофер Блек в Blackwater. На 1 април 2004 г., точно на следващия ден, след като във Фалуджа попадат в засада наемниците на Blackwater, Кофер Блек дава показания в Комисията по международни отношения в Конгреса. Темата на прослушването е „Заплахата от страна на Ал Кайда”. Именно тогава Блек прави своите първи публични изявления относно Blackwater: „Не мога да ви предам колко всички ние сме опечалени от случилото се. И това ме кара да си спомня: аз вече съм виждал подобно нещо. Всичко това се случва в района на Фалуджа, където живеят много привърженици на Саддам Хюсеин, където са силни племенните връзки, те действително гледат на нас като на свои врагове. Това е тяхната естествена склонност (докато ние не ги убедим в обратното) да се дразнят от това, което те наричат унижение и поражение, тоест от външните военни сили там, на тяхна територия. Това се случва достатъчно често”. Кофер Блек продължава: „Хората, извършили това, не са били просто трима младежи, търсещи приключение. Не. Това са хора, подготвени по съответния начин и заинтересовани от успеха на операцията”. На въпрос, вижда ли връзка между Ал Кайда и проявите на ислямския тероризъм във Фалуджа, Блек отбелязва: „Мисля, че да. От наша гледна точка тези събития са свързани помежду си, те са близки. Наистина, доколкото ми е известно, тази тълпа няма преки връзки с Ал Кайда. Но тук работи правилото, че врагът на моя враг е мой приятел”. Следващия месец Блек е главният говорител на тържествена вечеря, която е в рамките на организираните от Blackwater Световни състезания на полицейските отряди със специално предназначение. В медиите, съобщаващи за тази проява, президентът на Blackwater Хари Джексън пише: „На вечерята в четвъртък ще има изказване на фантастичен гостенин, посланик Кофер Блек. Посланик Блек отговаря за координацията на усилията на правителството на САЩ за развитие на антитерористичното сътрудничество с чужди страни, включително и за провеждането на програми за антитерористична подготовка на специални части от тези страни”. В края на 2004 г., два месеца преди президентските избори в САЩ, името на Блек отново се появява в новините. Този път той говори по телевизията на Пакистан, заявявайки, че САЩ в най-близко време ще заловят Бин Ладен. „Ако той има часовник, трябва внимателно да го следи, защото часовникът тиктака. Той ще бъде заловен”, казва Блек. Тези смели заявления предизвикват ожесточена полемика и принуждават високопоставени официални лица от Белия дом и ръководството на Пакистан да се оправдават в медиите. През ноември 2004 г. Блек напуска своя пост в Държавния департамент, за да се пробва, по неговите думи, на ново професионално поприще. „Той реши, че ще бъде по-добре да напусне в период на смяна на администрацията. Имаше редица предложения за сътрудничество от представители на частния бизнес и му трябваше известно време, за да ги обмисли”, заявява прессекретарят на Държавния департамент Адам Ерели. В рамките на кратък период от време след 11 септември Кофер Блек помага да се води безпрецедентна по размах тайна война, за която някои официални лица са мечтали през цялата си кариера. Сега тя е факт. А многочислени групи от защитници на правата на човека и адвокати трескаво работят върху разгромяването на тази тайна система, която Блек с такова старание построява. През 2005 г. Кофер едва не е привлечен към отговорност заедно с Джордж Тенет и други високопоставени ръководители на ЦРУ. Според генералния инспектор на Управлението те е трябвало да бъдат признати за виновни в провалите на разузнаването, довели до събитията на 11 септември. Но администрацията на Буш, обезпокоена от възможността, че шефът на ЦРУ Тенет ще нанесе ответен удар, разгласявайки неизгодни за Белия дом сведения, „погребва” доклада на генералния инспектор. По този начин спасява и Блек. Конгресмените демократи по-късно се възползват от тайната програма на Блек като доказателство, че администрацията на Буш е предала на аутсорсинг работата по залавянето на Бин Ладен. Въпреки че дейността на Блек в правителството официално е приключила, той намира нова златна жила – в частната военна, разузнавателна и охранителна дейност, тоест там, където надзорът върху спазването на правата на човека не е задължителен. На 4 февруари 2005 г. Blackwater официално обявяват, че Кофер Блек е назначен за вицепрезидент на компанията. „Посланик Блек има 30-годишен опит в борбата с тероризма по света, а също така е абсолютно предан на идеите за свободата, демокрацията и САЩ. Да бъде в състава на нашия прекрасен отбор е голяма чест”, заявява Ерик Принс. За Blackwater наемането на Кофер Блек е невероятен успех. Компанията веднага започва да го използва в качеството му на бранд. През август 2005 г. Кофер Блек създава своя собствена консултантска фирма Black Group, която трябва да се специализира в защита и осигуряване на сигурността на високопоставени лица. „Ударите на 11 септември са били планирани така, че да навредят на икономиката на САЩ. За да получат най-големите възможни щети, терористите ще нанасят удари по кръвоносната система на държавата – нейната икономика. В тази връзка особен интерес като цели представляват компаниите, които влизат в рейтинга на списание Fortune за 500-те най-големи фирми. Именно поради това правителствата укрепват вътрешната сигурност в своите страни. Ние ще противодействаме на тактиката на терористите, която включва удари по системите за снабдяване, координирани нападения на ключови обекти или потребители, или дори покушения върху ръководители на компании. Корпорациите са най-уязвимите цели. Нашата работа е да осигурим тяхната сигурност”, казва Кофер Блек. Чудесно изказване, изобразяващо сегмента от клиенти, които Black Group се опитва да придобие. Затова компанията на Кофер се обръща към своите клиенти: „Под ръководството на хора, работещи в изпълнителната сфера на правителството на САЩ, нашата компания притежава практически опит и мрежа от професионалисти, способни ефективно да противодействат на всякакви заплахи за сигурността. Гарантирайте съхраняването на своите хора и своите активи!”. На сайта на Black Group се сменят изображения едно след друго на различни потенциални за терористите цели: тълпа от хора, които са се събрали на площад във Вашингтон; електростанция; човек с костюм и специален електронен уред оглежда има ли нещо под автомобила в подземен гараж; табелка с наименование Wall Street. На страницата за контакти е отбелязана още една важна персона – Франсис Макленанд, ветеран от ЦРУ, който е работил в Управлението заедно с Блек. Телефонният номер, даден на сайта, съвпада с номера на Prince Group на Ерик Принс в град Маклейн, щата Вирджиния, недалеч от Контратерористичния център на ЦРУ, някога оглавяван от Кофер Блек. Малко са американците, взели толкова дейно участие в работата на вътрешните механизми на тайните операции на ЦРУ след 11 септември, както Кофер Блек. А след това той заема позиция на нещо като кръстник на наемната общност, която провежда своя кампания по ребрандинг. Потенциалните клиенти на Blackwater сега ще считат, че имат пряк достъп до ресурсите на ЦРУ и до света на разузнавателните служби заради помощта във фирмата на „отбор ръководители, дошли от горните ешелони на правителството на САЩ”. Много малко частни фирми могат да покажат това. Блек е най-големият играч сред големите играчи. Човек, заловил Карлос Чакала и „победил движението „Талибан”. Скоро той поема водещата роля в развитието на Blackwater като частна миротворческа сила, която може мигновено да бъде разгъната или в суданския Дарфур, или в хода на операции, които се провеждат на териториите на САЩ от Министерството на вътрешната сигурност. Ще мине малко време и към него в Blackwater ще се присъединят и други влиятелни чиновници, работили преди това в правителствата. Това се случва, след като компанията обръща внимание на печелившия пазар, свързан с действия в извънредни ситуации. Този пазар процъфтява в САЩ след катастрофалния ураган „Катрина”, опустошил Юга на страната в края на 2005 г. Но засега Блек запретва ръкави, за да се заеме с настоящата работа, в Ирак загиват все повече наемници на Blackwater. В този период компанията преживява най-тежките дни в своята история.

Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The Rise Of The World’s Most Powerful Mercenary Army
 Превод и адаптация: а-specto