a-specto.bg публикува втората част от интервюто на Еманюел Тод пред Atlantico.fr

Еманюел Тод е историк, антрополог, демограф, социолог и есеист. През 1976 г. в „Окончателното рухване” той предвижда края на съветската империя. В друго свое есе, „След империята” ( 2002 г.) Тод прогнозира и дори описва назряващата неизбежна финансова криза. Наследник на знаменита фамилия от интелектуалци, сред които Пол Низан и Клод Леви-Строс, Еманюел Тод е сред най-значимите живи френски мислители.

Как ще се осъществи преходът към Европа на държавите-нации?

Положението е опасно, но не заради причините, изтъквани от евроконформистите. Действително, ние се ползваме от сигурността, която е резултат от общото нежелание за война, от това, че населението на Европа е застаряващо и поне още известно време ще бъде богато. Но се появяват буйни прояви на национално самоутвърждаване. Като икономическото подчиняване на континента на Германия. Към това се добавя бруталното налагане на германската имиграционна политика, която закономерно се вписва в логиката на остеритета и съсипването на южните икономики в еврозоната. Насилие се съдържа и в немската мечта да бъдат привлечени в германската икономика квалифицираните младежи от Италия, Португалия, Испания, а скоро и от Франция, където младите не намират работа. Насилие се съдържа и в начина, по който Германия отхвърля Съединените щати.

Френският антиамериканизъм е като шегичка сравнен с германския. Мисля, че германците считат американската победа във Втората световна война за нелегитимна, защото знаят, че истинската победа на земята бе извоювана от руснаците, чийто принос е 90% от човешкия ресурс на съюзниците. Злонамереното отношение на САЩ към Русия след рухването на съветския блок бе огромна стратегическа грешка. Опиянени от победата си в Студената война, американците не си дадоха сметка, че дестабилизират Германия. Те унизиха истинските победители на Германия – руснаците, което бе равносилно на това да прогласиш, че Втората световна война не се е състояла. Все едно няма победители и победени. Това освободи Германия от нейното минало. Антируската стратегия на американците подрони американския контрол над Германия. От своя страна французите, вместо да действат като германски контрапункт съвместно с Великобритания, не спираха да се възторгват от Германия. Доброволното им поробване спомогна за възкресяването на германското национално чувство.

Според Жан-Клод Юнкер „Брекзит не е развод по взаимно съгласие”, според Оланд, „ако Великобритания иска да остане в общия пазар, ще трябва да си плати цената във всяко отношение, включително приемайки правото на свободно придвижване”. Френският президент допълни, че „случката може да послужи за урок”. Как възприемате тази твърда линия спрямо Лондон?

Ние вече нямаме управници, а политическа класа от управлявани. Слабо се интересувам от думите на Юнкер и Оланд. Това, което вие цитирате са реплики от престорена комедия, в която се правим, че Европа още съществува. Всъщност съществува само Europa, германската Европа. Единственото значимо нещо, което наблюдавахме след британския референдум, е как всички министри на външните работи, Оланд и Ренци се втурнаха в Берлин, за да получат инструкциите си. Холандската неотстъпчивост няма да произведе никакъв резултат. Германия взима решенията сама. Струва си да отбележим, че нашият президент или по-скоро нашият представител в Берлин, предаде за пореден път националния ни интерес. Франция има 10% безработица и търговски дефицит спрямо всички страни в Съюза, с изключение на Великобритания. И при все това той ни вкарва в конфликт с Острова. Ако той се разрази, предвид близките ни икономически връзки с Лондон, Франция ще загуби повече. Явно не се осъзнават националните ни интереси.

Да мерим ръст с Великобритания е също толкова неразумно, колкото беше очакването, че ще прекършим Русия. Великобритания е остров, но не е изолирана. Англосферата включва САЩ, Австралия, Канада, Нова Зеландия, а сумарното й население е по-голямо от това на Европа от Варшава до Атлантика.

А какво ще прави Германия оттук насетне?

Германия функционира в два различни психо-политически модуса. Първият е този на Бисмарк, при който се опитва да бъде близка с всички силови центрове, за да осигури господството над своята сфера. Бисмарк се сближава с Великобритания, Русия, Австро-Унгария и Италия, за да изолира Франция, която понася поражение през 1870 г. и трудно преглъща отделянето на Елзас и Лотарингия. Целта на Бисмарк е стабилизирането на обединената вече империя. Вторият психо-политически модус е вилхелмовият. При него се действа импулсивно, враговете се множат и накрая всичко придобито се разпилява. Вилхелм II влиза в конфликт с Русия и Великобритания, което позволява на Франция да изгради Антантата. Сиреч има маниакален и рационален модус на германското поведение. Меркел се придържа по-скоро към рационалния Бисмарк, освен в случая, когато покани имигрантите и дестабилизира целия континент. Отваряйки вратите за сирийските, иракските и афганистанските мигранти тя премина в режима на вилхелмовия, маниакален модус.

Бисмарковият модус предполага Германия да приеме спокойно Брекзита и да се възползва от възможността да установи господството си над континента. Тя е най-отворената пазарно страна в съюз, който премахна и последните търговски бариери. Защо й е да води търговска война?

Положението днес е тъкмо обратното на това, което внушават еврофилите англофоби. Да си го кажем направо: неопетенистите. Те вярват, че излизането на Великобритания от съюза ще засили позициите на Франция. Това, разбира се, не е вярно. В ЕС имаше някакво равновесие на силите с една доминираща Германия, уравновесявана от Франция и Великобритания. Играта на германците се състоеше в това да вбиват клин между Франция и Великобритания, за да съхранят господстващото си положение. Сега вече не им се налага да се съобразяват с британската позиция, която в политически план беше либерална, в този смисъл възпираше всякакви авторитарни изкушения, които набират мощ в Германия и другаде. Французите вече нямат британската подкрепа и се озовават тет-а-тет в неравностоен двубой с Германия. В резултат ще преминем от доброволното поробване, в което ни вкара нашият елит, към едно все по-принудително поробване. Повелите на Берлин занапред няма да са толкова учтиви. Дори да нямат стратегия, германците имат тактика и изглежда вече разчитат на Италия, за да отслабят Франция. Ренци бе вкаран в играта, за да се създаде вътрешно напрежение, което ще е в ущърб на Париж.

В дългосрочен план съм оптимист, абсолютно уверен съм в завръщането на нациите и вярвам, че в края на краищата то ще протече мирно. Защото народите ни са застаряващи, Германия няма голяма армия и не притежава ядрено оръжие, а европейците са уравновесени и цивилизовани хора. Войната е немислима. Британците си тръгват, защото недолюбват брюкселската бюрокрация, но най-вече, защото са свободолюбиви по рождение и възприемат еврото не просто като икономическа катастрофа, а като зона на стагнация и остеритет. Свръх това усетиха появата на антидемократичен и авторитарен уклон.

Споменахте имиграцията, която бе основен мотив за вота в полза на Брекзита. Това не доказва ли, че гласуването е било повлияно не само от стремеж към възвръщане на политическата свобода, а и от други мотиви?

Според екзитполовете основната мотивация на избирателите е Лондон да възвърне правото си да взема самостоятелни решения. Втората причина да подкрепят Брекзита са съображения, свързани с имиграцията. Само че не става дума за същата имиграция като във Франция. Иде реч за поляците. Правилата на Съюза дават правото на гражданите да се придвижват свободно в рамките на ЕС. Струва си да говорим открито по тази тема. Аз съм умерен имиграционист. Имиграцията е хубаво нещо, асимилирането на имигрантите също, а на хората трябва да се даде време да осъзнаят, че демонизирането на исляма не е добро решение. Заради привързаността ми към това просто човешко разбиране бях загърбен от половината си приятели, а премиерът Манюел Валс ме нарече „недостоен французин”. Затова се налага да уточня, че неограничената имиграция, която се превръща в европейска идеология, поставяща правата на приходящите – поляци или имигранти от Близкия изток – над тези на местното население и създава несигурност, тази политика е антихуманна, макар и под булото на добри чувства. В правата на човека, в самия фундамент на демокрацията, която, за да функционира, може да бъде само национална, се съдържа неизказан принцип на териториалната сигурност и право да се регулира имиграцията. Отричайки това право фактически организираме затъването на западния свят във варварството. Безотговорно е да се твърди, че стремежът да се регулира имиграцията е равносилен на ксенофобия. И тук англичаните са напълно прави. По темата се сблъскваме фронтално с вилхелмовска Германия, която авантюристично дестабилизира континента. Основният стремеж на Германия е да привлече имигранти, макар страната да не успява да асимилира турската диаспора. Празнотата в основата на демографската пирамида е германска обсесия. За Германия свободното придвижване на хора е от фундаментално значение, защото захранва имиграционната й политика. Вече споменах, че Берлин се надява да привлече квалифицираните безработни младежи от Еврозоната. Миграционният хаос е германски проект. За да избегнем недоразуменията ще уточня – не съм привърженик на радикалните конфликти, тъкмо напротив. За мен осветяването на тези противоречия е принос към тяхното осъзнаване, което предотвратява съзряването на по-големи конфликти. Французи, британци, германци, италианци, шведи, без да забравяме всички останали, трябва да постигнем съгласие около една разумна имиграционна политика, мирното съвместно съществуване на нациите и защитата на демокрацията. В никакъв случай не бива да ни задоволява твърдението, че „Европа е демократична” по природа. Да бъдем сериозни – извън Великобритания, Европа не е демократична по дефиниция. През 30-те години имаме Салазар, Франко, Мусолини, Хитлер и сума дребни диктатори в цяла Източна Европа, с изключение на Чехословакия. Самовнушението рано или късно се сблъсква с действителността. Ако не се захванем с проблемите, рано или късно ще възникнат конфликти.

Превод (със съкращения): Иво Христов