Анна Чапман

Изгонена от САЩ през 2010 г., Анна Чапман се превърна в истинска медийна звезда в Русия. Но дали известността й не е само прикритие?

Минаха повече от четири години, откакто ФБР арестува руската агентка Анна Чапман, подвизаваща се като брокер на недвижими имоти в Манхатън. Със задържането й заедно с други деветима руски агенти бе разбита най-мащабната шпионска мрежа на американска територия след Студената война. Нелегалите, както ги нарича Министерството на правосъдието, били внедрени в американското общество под англоезични имена и с идеалния профил на „бели якички”. Дори след толкова време обаче си остава загадка какво толкова значимо са научили или направили всички те по време на престоя си в Съединените щати по заповед на Владимир Путин. Още по-трудно е да се проумее как са успели да заблудят всички, че са истински американци, при силния им руски акцент? Омаловажаването на инцидента с нелегалите позволи на Вашингтон и Кремъл да осъществят бърза размяна на шпиони на пистата на виенското летище и да се върнат към респективната си неутралност, без никога повече да отворят дума за неприятната случка. Медиите обаче раздухаха случая, най-вече заради привлекателния външен вид на 29-годишната Анна Чапман, която се превърна от анонимно момиче в псевдознаменитост благодарение на скандала. Огненочервената й коса и нежното й лице възпламениха нета. Анна Кушченко, както е моминското й име, се омъжва за бившия си съпруг – унил англичанин, за да се сдобие с британско гражданство. След скандала той публикува в интернет избрани снимки от интимния им живот. Жалък опит за реванш, който само увеличи популярността на Чапман. След размяната на шпиони Анна Чапман се върна в Русия, но не потъна в нелегалност. Напротив. Превърна се в национална знаменитост, с която успях да се срещна няколко пъти и да проследя новия й живот на руска звезда. Една декемврийска вечер на 2010 г. се срещнахме в Soho Rooms, известен московски клуб, в който е ужасно трудно да влезеш, тъй като охраната счита за свой дълг да пази от натрапници забавляващите се вътре момичета. Анна Чапман ми подаде бяла тениска с прочутия портрет на Че Гевара с баретата. Лицето на Че обаче бе заменено с образа на млада жена, а под него се мъдреше надписът „ЧА”. Подарък за мен. Анна Чапман видимо се наслаждаваше на своята известност. По едно време се наведе към мен, за да надвика оглушителната музика, и ме попита дали наистина знам кой съм. Кимнах утвърдително и отвърнах, че знам. „Аз продължавам да се търся” – каза ми тя, примигвайки със зелените си очи.

Миналия януари се запознах с един от нюйоркските любовници на Анна Чапман в Subway Inn на Ийст Стрийт 60. Бившият „тюлен” с достъп до секретни документи още не можеше да преживее предателството на Анна Чапман и се притесняваше да не би да е издал важна информация в опит да й се хареса. Бил Станифорд беше напълно разпознаваем по червената барета. Джубоксът гърмеше със страшна сила, а червените и зелените светлини създаваха коледна атмосфера. Седнахме един срещу друг в сепаре от червен винил. „Запознах се с Анна Чапман в деня след пристигането й тук – започна разказа си той. – И продължихме да се срещаме до залавянето й.” Току-що бе узнал за смъртта на един от приятелите си във флота и го преживяваше. „Смъртта е най-страшна” – въздъхна и отпи от колата с ром. До него седеше младо момиче от суринамски произход. Казваше се Диена Ганеш. Разсеяно ми я представи като „завеждаща публичните му изяви”. После разбрах, че още е студентка. Ганеш се озърташе нервно наоколо. „Странна клиентела” – отбеляза тя. Станифорд ми обясни: „Тук идват предимно хора, които търсят да поговорят, без да бъдат подслушвани”. Хвърли бърз поглед през рамо, преди да се наведе към мен и да ме посвети в историята на отношенията им с Анна Чапман. Станифорд е управител на фирмата PropertyShark, когато Анна Чапман се появява за първи път в кабинета му през януари 2010 г. В Ню Йорк тя държи интернет сайт за брокери на недвижимости, PropertyFinder. Двамата така и не развиват общ бизнес, но завързват интимна връзка. Той я води в Лас Вегас. Известно време прекарват заедно ту в неговия апартамент на Ъпер Ийст Сайд, ту в този на Анна Чапман в центъра на града, по стените на който е окачила портретите на Одри Хепбърн, Мерилин Монро и Франк Синатра. Обикалят по барове и ресторанти, без да се крият или смущават от нещо. ФБР обаче вижда всичко.

Бюрото твърди, че е започнало да следи Анна Чапман още с пристигането й заради ежедневните й контакти с втория секретар на руската делегация към ООН. Според документи на ФБР Чапман посещавала различни заведения в Манхатън – Starbucks, Barnes&Noble, откъдето чрез Wi-Fi свързвала лаптопа си с този на представителя в ООН, който се намирал в паркиран наблизо миниван. Информацията бе потвърдена и от нюйоркския адвокат на Чапман Робърт Баум. На 26 юни 2010 г. внедрен агент на ФБР, представящ се за руснак, се обажда на Анна Чапман по телефона и я кани на среща в кафене в Манхатън. Агентът, който се представя с името Роман, записва разговора им. Той дава на Чапман фалшив американски паспорт с молба да го предаде на друг от групата на нелегалите. При връчването на паспорта тя трябвало да каже паролата: „Извинете, не сме ли се срещали в Калифорния миналото лято?”. А отговорът бил: „Не, май че беше в Хемптън”. „Готова ли сте да поемете този риск?” – пита я Роман. „Естествено” – отвръща му тя хладнокръвно. След което напуска заведението с фалшивите документи в ръка и се запътва към Бруклин, откъдето си купува мобилен телефон на името на Ирина Кутсов. Договора изхвърля непредпазливо в кошчето за боклук, където е намерен от ФБР. После се обажда на баща си, който е служител на руското външно министерство и който вероятно й дава съвет как да излезе от тази странна ситуация. На другия ден Анна Чапман отива в полицейското управление в Манхатън и предава паспорта на полицията. Агентите на ФБР веднага пристигат на място и започват арестите на нелегалите. През следващите няколко дни трима различни представители на руското правителство посещават Анна Чапман в центъра за задържане Метрополитън и я съветват да приеме предложението на американското правосъдие. Когато Бил Станифорд се запознава с детайлите около арестите, извършени от ФБР, изпада в паника. Притеснява се не само заради връзката си с Анна Чапман. Друга от нелегалите – Лидия Гурева, с фалшиво име Синтия Мърфи, работи при него като счетоводителка от 2000 г., откакто напуска флота. Към момента на арестуването й Гурева поддържа връзка с Алън Патрикоф, съорганизатор на президентската кампания на Хилъри Клинтън през 2008 г. Гурева живее в Монтклеър, Ню Джърси, заедно със съпруга си Владимир Гурев, с американското име Ричард Мърфи, също нелегал. При разпитите за живота на двамата един от съседите им свидетелства следното: „Не ми се вярва да са шпиони, толкова добре се грижеха за хортензиите си”.

Станифорд си поръча още една чашка, в която се отразяваха светлините на бара. „Очевидно съм бил мишена. Сигурно са мислели, че ще направя кариера в ЦРУ” – каза той. С какво Станифорд е могъл да привлече вниманието на руските тайни служби? Във флота работел като шифровчик, завеждащ Колумбия, Перу, Гватемала и Куба. Братовчедът му Гифорд Милър, с когото са близки, е бил говорител на Градския съвет на Ню Йорк и кандидат за кмет на изборите през 2010 г. Когато го извикали на разпит във ФБР, разследващите не били наясно с нивото на секретност, до което Станифорд е имал достъп. А и той не сметнал за необходимо да им го съобщи. По време на разпита отговарял уклончиво, с бегли намеци и инсинуации. Казал им, че няма как Анна да е измъкнала информация от него, понеже не разполагал с нищо, което би могло да я заинтересува. А пък и знаел да лъже. Ако се доверим на известната досега информация в досието на нелегалите, ще излезе, че въпреки усилията им и въпреки дългите години, прекарани в САЩ, шпионите не са могли да предадат нищо важно на Москва. Цялата операция се представя като огромен скъпоструващ провал, наследство от времето на Студената война. Съвсем друго обаче се твърди в доклад на контраразузнаването към Националната агенция по сигурността (NSA), публикуван от Бил Гертц във „Вашингтон Таймс”. В него се съдържа предположението, че руските тайни служби са използвали мрежата от нелегали, за да окажат съдействие на една или няколко руски „къртици”, внедрени вероятно във Форт Мийд, главната квартира на NSA в Мериленд. Спонсорът на нелегалите Кристофър Мецос – фалшиво име, след като се изяснява, че руският шпионин е откраднал самоличността на починал канадец – успява да се измъкне от лапите на ФБР на 27 юни 2010 г. Два дни по-късно е арестуван от полицията в Кипър по заповед на Интерпол, докато се прекачва на полет за Будапеща. Кипърският съд набързо го пуска под гаранция и предизвиква гнева на американците, които подозират руска намеса. Кипърският президент Димитрис Кристофиас, единственият комунистически ръководител в целия Европейския съюз, специализирал в Съветския съюз през 1974 г., се засегна от обвиненията за руска намеса, отправени от страна на Съединените щати. Малко след като плаща гаранцията си, Мецос се изпарява от хотелската си стая в Кипър, като оставя след себе си чифт джапанки и лош привкус на Студена война. Станифорд очевидно съзнава, че е отишъл много отвъд баналните разговори и дори в Subway Inn не спира да се озърта през рамо. Изведнъж лицето му придоби вид, сякаш се готви да ми признае нещо съдбовно. „Знаеш ли, че могат да ме убият. Могат и двама ни да убият” – промълви той. Така и не разбрах дали го мислеше сериозно. Опитах се да го успокоя, подхващайки разговора от друг ъгъл. Разправих му как в Москва Анна Чапман ми е признала, че за целия се престой в Щатите се е влюбвала истински само веднъж. На това място се обади приятелката на Станифорд. „Вероятно го е използвала – подхвърли тя с интригантски поглед. – А после е хлътнала неочаквано за самата нея.” Станифорд я изгледа пренебрежително. Заведението вече затваряше. Изведох Станифорд навън и той пое по Лексингтън Авеню, като залиташе. По едно време се подпря на близкото скеле, сграбчи ме за ръкава на сакото и ме придърпа към себе си: „Пич, ако ме изпържиш, ще те убия. А в тая работа много ме бива” – заплаши ме той.

Когато стъпва на американска земя през 2010 г., Анна Чапман наема апартамент на 52-рия етаж на небостъргач, намиращ се в непосредствена близост до Нюйоркската борса. Твърди, че управлява агенция за недвижимости на обща стойност 2 милиона долара. Всъщност обаче дейността й се състои основно в това да се среща с мъже, да пуска туристически снимки в профила си във Фейсбук и да пише ненужни доклади, които праща ежеседмично на руски официални лица от книжарници и кафенета, като типична нюйоркчанка, която се чуди къде да убие времето. Този безгрижен живот свършва само шест месеца след началото на мисията й с нейното арестуване. Всичко се оказва една голяма измама, а прикритието й е точно толкова убедително, колкото да хване дикиш. Когато Окръжният съд проверява финансите й, се оказва, че не е в състояние да си плати за адвокат, затова й назначават служебен. Тъкмо тогава нещата се объркват и придобиват странен характер. Докато Анна Чапман се отегчава в оранжевата си униформа в центъра за задържане Brooklyn’s Metrpolitan, й „минава през ум” идеята, че може да стане известна, както самата тя ми сподели. Нюйоркският й адвокат Баум редовно я снабдява с вестници, сред които „Ню Йорк Пост”, който публикува седем пъти снимката й на първа страница за единайсетте дни, откакто е арестувана. Тя започва да разбира, че животът й тръгва в нова посока. „Още си спомням този момент – призна ми тя – и този спомен ми е много скъп.” След размяната в Австрия Анна Чапман се връща в Русия, обвита с ореола на мистерията, отказвайки да потвърди или отрече многобройните слухове по неин адрес, които се разпространяват след арестуването й. Бил ли е баща й трафикант на оръжие за Африка? Вярно ли е, че е била близка с принц Уилям? Дали наистина е елитен стрелец? Самата Анна Чапман се представя като предприемач и действително става такава след провала в Ню Йорк и връщането й в Москва. За промяната й допринася и благосклонното отношение на властта. Когато тя и останалите шпиони са поканени на среща с Владимир Путин през юли 2010 г. малко след завръщането им, бившият кагебист ги посреща под звуците на патриотичния напев: „С чего начинается Родина? С клятвы, которую в юности ты ей в своем сердце принёс”. Съдружничка на Анна Чапман ми разказа, че после всички нелегали прекарали известно време във вилата на Путин на брега на Черно море, но само Анна била поканена да се разходи с частната му подводница в езерото Байкал. Изглежда, че вождът си е паднал по нея. „Анна Чапман е приятелката на Путин” – ми довери съдружничката й. Противно на очакванията руснаците не са рухнали от това, че са загубили Студената война. Обичат западните коли и екскурзиите до Стария континент. Обожават „Луи Вюитон”. Не изпитват грам носталгия по времето, когато им се налагало да си перат чорапите в умивалника. Но ако ви се слушат нескончаеми разкази, питайте който и да е руснак за времето на 90-те, когато САЩ приели страните от Източния блок в НАТО, разграбили Русия чрез шибаните им пазарни и политически реформи, бомбардирали Белград... Все събития, които повечето американци за жалост са неспособни да разберат. Когато Елцин сдава властта, Путин се залавя със задачата да възстанови потъпканата чест на страната. През 2010 г. възниква въпросът, как следва да се процедира с нелегалите, с техния провал, преекспониран в медиите отвъд океана, с това фиаско, което рискува да помрачи могъществото на страната? Проблемът намира простичко решение, както ми обясни експертът по сигурността Андрей Солдатов. Наскоро той публикува книгата си „Наследниците на КГБ”, която разследва неразривните връзки между Кремъл, руския бизнес елит и бившите агенти на КГБ (сред които няма нито един арестуван след падането на комунистическия режим). „Тук никой не възприема операцията на нелегалите като провал – ми сподели Солдатов, с когото разговарях на кафе в Москва. – Тъкмо напротив, счита се за победа. Защото доказва, че още можем да се съизмерваме с Америка. Че сме велика сила. Че можем да правим каквото си искаме.” Но за успеха на тази постановка е необходимо историята на Анна Чапман да се представи постфактум като success-story. „Трябваше да покажем на американците, че за нас Анна Чапман е героиня” – обясни ми Солдатов. Както ми призна самата Чапман, докато се разхождахме една вечер из Москва: „Мога да се срещна с всеки, с когото поискам, дори с шефовете на най-големите предприятия, ако реша. Стига да им звънна, ще ме посрещнат с отворени обятия”. Въпреки привидната си самоувереност засега тя страни от големите бизнес дела и предпочита да капитализира собствената си „търговска марка”. Работи върху проект за анимационен филм, в който главната героиня е червенокосо момиче на име Анна. Създаде собствено покер-приложение за мобилни телефони и си мечтае за собствена марка парфюми „Анна”. Твърди също, че издирва талантливо перо, което да й помогне за написването на книга за бизнеса. Не липсват предложения и от страната, която я тикна в затвора. Актрисата Джесика Алба й предложи да купи правата върху нейната история, за да снима филм. Агенцията за таланти „Уилям Морис” в Лос Анджелис ухажва вече няколко месеца адвоката й Баум, за да стигне до неговата клиентка. „Вивид Ентъртейнмънт” й предложи да се снима в порнофилм. А от „Плейбой”, както ми довери един мой познат от средите на модната преса, й звъннали от Чикаго с предложение за няколко десетки хиляди долара, за да позира за списанието. Всички договори и оферти обаче пропадат, когато адвокатите се запознават със споразумението за размяна на Анна Чапман, което й забранява да се облагодетелства от историята си. Чисто технически споразумението й съдържа забрана да се възползва от историята си в Русия включително, но там стриктното му изпълнение трудно може да се контролира. От Америка Чапман е експулсирна само с чифт дрехи на гърба, така че парите от договорите биха й позволили да си набави така нужните й средства. Но това вече е без значение. Днес тя джитка зад волана на черно „Порше Кайен”. Не познава добре града, тъй като е родом от Волгоград и живее отскоро в столицата. Същото се отнася и за шофьора й, вечно закъсняващ провинциален младеж и нахакан загубеняк, към когото обаче тя изпитва огромна привързаност. Като поживееш в Москва, установяваш, че там всеки се интересува от другия. Така например властта решава, че нещо в родното CV на Чапман куца и през октомври 2010 г. тя е назначена във Fund Service Bank, която минава за финансов филиал на руската Агенция за космически изследвания. Банката се ползва със съмнителна репутация в града. Преди години името й беше замесено в скандал за източване на публични средства от руските държавни железници, а офисите й бяха щурмувани от маскирани полицаи. Поршето пасва идеално на декоративната роля, която изпълнява Анна Чапман в банката. „Пичовете от банката ми казаха, че мога да тегля колкото пари искам – чувам я да се хвали на някакъв приятел. – Само да си поискам и ми ги дават на другия ден.” Според банката тя заслужава напълно тази награда заради дейността й по спасяване на планетата от изчезване: „Анна Чапман работи по различни теми, като защита на планетата от астероиди, от метеоритни дъждове и други опасности, които застрашават цивилизацията и Космоса”. Благодарение на високите си протекции Чапман получава достъп до върховете на властта. Тя пожелава успех на руските космонавти в Байконур. Среща се с тогавашния президент Дмитрий Медведев, за да обсъдят Сколково, руския еквивалент на Силиконовата долина. Малко след първия ни разговор разбрах защо Анна Чапман е прекалено заета, за да отвръща на позвъняванията ми. Бях доволен, че все пак не ме отсвири съвсем и редовно ми пращаше есемеси от непознати номера, за които знаех, че са нейни, с покана да се видим на разни места в града. Един следобед след поредното повикване взех такси до московския квартал Китай-город. Докато търсех адреса, минахме през някакъв постиндустриален меланж от клубове за татуировки, запуснати съветски заводи, школи за екзотични танци и надраскани с графити стени. По етажите на една от сградите се озовах в нещо като ателие, пълно с шевни машини, чийто персонал ме посрещна с пълно безразличие. Дръпнах една завеса и се натъкнах на Анна Чапман, която пробваше някакво червено палто. „Така приличам на цар” – възкликна тя, целувайки ме по бузата, след което се завъртя кокетно пред камерата на екипа, дошъл да заснеме клип за интернет сайта й, на който публикува свои снимки, новини от благотворителните й дейности и всякакъв род събития, свързани с „Чапманията”. Дизайнерът Кирил Мурзин прелистваше скицника си с модели и показваше разни мундири, блузи и поли от колекцията, която щеше да се продава под марката „Чапман”, кръстена временно АЧ. Мурзин ми разказа, че се запознали, докато играли карти. „Аз съм голям майстор на покера – похвали се той. – Но Анна е коварен играч. С нея първата ви грешка може да се окаже последна.” Не изглеждаше да лъже. Повечето хора от обкръжението на Чапман, с които се запознах, бяха водени най-вече от любопитство и изгода. Застанахме с Анна Чапман около работния плот в средата на стаята, върху който няколко жени изрязваха кройките с ножици. Прокарах пръсти върху плата за рокля, която разкрояваха, и я попитах каква е тази материя. Тя пипна плата и ми отвърна с леко смутен вид: „Не знам”. Когато си тръгвах, тя беше седнала в поршето и подхвърляше към снимачния екип: Bienvenue! Voici ma marque! Всеки път щом подхванех темата за шпионската й дейност, за ареста и контактите й с кремълските ръководители, лицето на Анна Чапман се изопваше. На няколко пъти дори ме обяви за агент на ФБР. Щом се усъмнеше в мен, лекомислието й мигом изчезваше, без обаче да става мнителна. Просто я беше страх и трудно го скриваше, шепнейки как влиятелни хора я посъветвали да мълчи по тези въпроси. Какво в действителност е правила в Съединените щати? И какво толкова опасно знае, че да не може да го сподели? Очевидно никой не знаеше. Нито веднъж не изгуби контрол, нито веднъж не намекна нищо сериозно. След срещата ни в шивашкото ателие Анна Чапман отмени следващото ни виждане и за известно време изчезна от живота ми. Преди година отидох на обяд с Виктор Черкашин недалеч от Московския държавен университет. Като ръководител на отдела на КГБ в Ню Йорк през 1980 г. полковник Черкашин беше вербувал Олдрич Еймс и Робърт Хансен, двамата най-зловредни американски двойни агенти от времето на Студената война. Запознах се с Черкашин преди няколко години и винаги съм ценял високо неговата компания. Беше израсъл в шпионската атмосфера от времето на Студената война, когато разделителните линии бяха отчетливи и агентите се отличаваха със силно чувство за преданост и патриотичен дълг. Когато го питаш нещо, той ти отговоря директно и ясно, противно на сегашните тайни агенти и самозванци без кауза и без ясни ориентири за кого и за какво се борят: за страната и народа си или за олигарсите и политиците, на които са подчинени. Според Солдатов Чапман подобно на мнозина други в руското общество просто е използвала контактите на баща си (бивш кагебист), за да си поживее разкошно и безгрижно в Манхатън. Нищо повече. Черкашин пък смята, че Чапман първоначално е заминала с дългосрочна и сериозна мисия. Той впрочем ме посъветва да не се заблуждавам от публичния й образ. „Поведението й ми допада – каза ми той. – Никой не я подозира. Което означава, че е истинска професионалистка. При това е много интелигентна. Сериозен човек.” Бях изненадан. Експертът по сигурността я смяташе за фалшив герой, докато майсторът на шпионажа се възхищаваше от техниката й. Черкашин ме помоли да го срещна с Анна Чапман, но така и не го направих, човек трябва да е предпазлив в Русия. Докато разговаряхме на тротоара след обяда, усетих, че Черкашин се опитва да ме преметне с обиграните си и опитни маниери и привидно приятелския си тон. Същото чувство изпитах и миналата пролет, докато интервюирах по скайп агентите от Киев, които работеха по случая с нелегалите. Споменаха ми, че са подразнени от начина, по който медиите представят случая като обикновена любопитка. Извън това не казаха нищо интересно. Няколко пъти повториха, че не се опитват да изтръгнат от мен информация за Анна Чапман или руските тайни служби. Отговорите им бяха мъгляви и през цялото време не преставаха да ми задават нови и нови въпроси. Не знам по каква причина, но след месец Анна Чапман отново изплува на повърхността и ми предложи да се видим. „Разочаровах ли ви?” – попита ме тя, докато влизахме в ресторанта близо до офиса й. Седнахме на една маса и тя моментално се гмурна в своя iPad. „Вестниците пак пишат за мен” – подхвърли тя с престорено възмущение от медиите – в случая ставаше дума за „Ню Йорк Пост”, който бе публикувал информация за новото й мобилно покер-приложение. Говореше бързо, скачайки от тема на тема. Разказваше ми какво е правила напоследък, как е открила бутик за ръчни часовници в центъра на града. Спомена и някакъв богат мъж, с когото се запознала. Хвалеше се колко вълнуващ е животът й. „Разработих свой метод за лично постигане на успеха, който се състои от три етапа – продължи тя. – Искате ли да ви разкажа?” Отвърнах й, че много бих искал. „Трябва да си активен. Позитивен. И да носиш добавена стойност. Случайно ми хрумна. Понякога получавам озарения. Събудих се една сутрин и го разбрах. Аз притежавам и трите елемента. Активна съм, позитивна и нося добавена стойност.” Оттогава отношенията ни си върнаха предишната динамика, по-приятелски и добронамерени от всякога. Седмица след срещата в ресторанта придружих Анна Чапман на филмова предпремиера. Известната руска актриса Елизавета Боярска я беше поканила за представянето на новия си филм „Не скажу”. Заглавието, което в превод означава „Няма да кажа”, подхождаше на шпионката, която пристигна пред киносалона със закъснение, защото шофьорът й се беше заблудил, и така избегна папараците на булевард „Настасински”. Но щом новината за пристигането й се разчу, фотографите се втурнаха в салона насред прожекцията. Светкавиците защракаха, осветявайки залата с ослепителната си светлина. „О, Господи!” – възкликна Анна Чапман, която нямаше къде да се скрие. От залата долетяха заканите на няколко мъже и фотографите набързо се изнесоха. Чапман се направи на по-изненадана, отколкото е. Все пак наскоро се бе появила на корицата на рускоезичното издание на „Максим”. Позирала беше само по бельо и с пистолет „Берета” в едната си ръка в дантелена ръкавица. Според един от бившите съдружници на Чапман от „Максим” й предложили 25 000 долара, за да позира за седемте водещи страници с еротични фотографии на броя. Анна Чапман ми довери, че лично е редактирала текстовете към фотосесията, публикувани под формата на кратки интервюта. Като например: „Коя актриса ще изиграе ролята ви в биографичния филм, който неизбежно ще се появи?”. „Вие ме ласкаете... Но ако така е писано, нямам нищо против. Това е само началото” – гласи отговорът й на измисления от самата нея въпрос. Тъкмо от това се опасява най-много властта: да не би интересът около Анна Чапман да я обезцени. След появата на списанието Кремъл решава да затегне контрола върху нея. Чапман е избрана набързо за лидер на младежката организация на Путиновата партия „Единна Русия” – „Млада гвардия”. Организацията е обвинявана в оказване на натиск върху журналисти, които се отклоняват от официалната линия. Свързва се с побоя над руския журналист Олег Кашин от авторитетния вестник „Комерсант” през ноември 2010 г. Обвързването на Анна Чапман с управляващата политическа партия я издига в ранг на личност от първа величина и потвърждава тезата, че правителството се отнася сериозно към бившата си шпионка. След продължителна кома Кашин се оказва със счупена челюст, пукнат череп, счупен крак и ампутиран пръст. По същото време новоизбраният член на Обществения съвет на „Млада гвардия” Анна Чапман се обръща към съратниците си на конгрес в Москва с думите: „Нека да сме по-позитивни. В обществото ни ще има по-малко негативизъм, ако сме по-усмихнати. Нека бъдем щастливи!”. Позитивизмът е част от качествата й. А и по онова време не й липсват поводи за усмивки. Въпреки предпазните мерки на могъщите й работодатели Чапман започва да води собствено телевизионно предаване, „Тайните на света”, по руския канал REN-TV. Говори за загадки и вампири, за черни котки и за края на света. В апогея на славата си като национален герой Анна Чапман обмисля да влезе в политиката като кандидат за депутат в Думата от района на Волгоград. Всички говорят за нея. Мои доверени източници ми разказаха следната история. През есента на 2010 г. руският външен министър Сергей Лавров лети за Полша с придружаващата го делегация на борда на „Туполев”. По време на пътуването дипломатическите му съветници и журналистите си подават от ръка на ръка броя на „Максим” с голите снимки на Анна Чапман. По някое време един от журналистите сяда до Лавров, който е близък с Путин, за да обсъдят програмата на министъра за следващите дни. Но не след дълго разговорът опира до нелегалите, Анна Чапман и ордена, връчен й от тогавашния президент Дмитрий Медведев. „За какво е орденът? – пита журналистът. – За храброст? Или за проявена смелост?” Министърът свил рамене: „Прелистих цялото списание, но не видях никъде медал върху задника й” – отвърнал той. Следващата ни среща с Чапман беше на московското летище Домодедово. В същото онова кафе, край което няколко месеца по-късно неизвестен мъж щеше да взриви пет килограма тротил, причинявайки смъртта на 35 души. Бяхме тръгнали към Воронеж, едномилионен град в югозападната част на Русия, недалеч от границата с Украйна. Чапман проявяваше интерес към закупуването на една циркова трупа, която гастролираше в града. Докато хапвахме разсеяно, шпионката и аз живеехме с илюзията, която бе обзела столицата в затишието между атентатите, че човекът от телевизионния екран в кафенето е донесъл на Русия известна стабилност. А през това време образът на Путин ту изчезваше, ту се появяваше отново при всяко преминаване на сервитьорката. Домодедово навяваше неприятни спомени на Анна Чапман. Тъкмо тук се беше приземила след експулсирането й от Съединените щати. Но в онзи момент тя видимо се наслаждаваше на кадрите, на които Путин инспектираше някакви военни пред камерите. Попитах я: „Как е вашият приятел? Готин ли е?”. „Направо е фантастичен” – отвърна ми тя, докато хапваше. И за да придаде по-патриотично звучене на думите си, добави: „И е голям лидер”. „В какъв смисъл?” – попитах я аз. „Във всяко отношение.” На екрана показваха кадри, на които Путин влиза в кабината на военен самолет. Тогава я попитах: „А да пее може ли?”. Анна Чапман се намръщи и отсече: „По-добре да не говорим за това”. Циркът се казваше „Кракатук”. Анна Чапман искаше да го превърне в нещо като „Цирк дьо Солей”, с който да жъне успехи в страните, от които я бяха прогонили. Самолетът, в който пътувахме, беше от ония, които рискуват всеки миг да се разпаднат: тесен, мухлясал и износен. Докато Чапман си слагаше палтото в багажното отделение, мъжът зад нас с вид на търговски пътник я закачи: „Харесвате ми”. Анна Чапман се разсмя. Неведнъж бе изпадала в подобни ситуации. Като излетяхме, тя ме сръчка, за да ми покаже бордовото списание, което държеше в ръка. Показваше ми някаква обява на стриптийз бар, кръстен „Казанова”. „Момичетата са много красиви. Особено тази – отбеляза тя, като сочеше с пръст една коленичила брюнетка. – Има хубаво дупе.” Анна Чапман затвори списанието и ме погледна изпитателно. „Ти кое харесваш повече – задника или циците?” Превъзбудената Москва остана далеч зад нас, а ние летяхме на юг към един от най-изостаналите руски райони. Воронеж е един от безбройните мрачни градове, пръснати из цяла Русия, и ако не броим цирка, животът в него не изглеждаше особено щастлив. Във всички руски градове има цирк. Във воронежкия заварихме акробатите да тренират по трика. Артистите взаимно се окуражаваха и поздравяваха, гласовете им кънтяха в пространството под овалния купол, който напомняше гладиаторска арена с внушителните си размери и овехтял вид. Не след дълго успяха да накарат Анна Чапман да пъхне ръце в една сложна плетеница от въжета и да я вдигнат във въздуха. Тя запази равновесие и се завъртя на десет метра над земята, след което се развика: „Искам да сляза!”. След вечерята излязохме на студа и с ускорена крачка минахме покрай хора, които се прегръщаха под навеса на автобусна спирка, за да се стоплят, после продължихме покрай редица от плакати и бутици, предлагащи най-древното утешение. Попитах Анна Чапман не се ли притеснява, че повечето западни страни ще затворят вратите си за нея и тя ще бъде принудена да прекара остатъка от живота си на територията на бившия СССР. „Тези ограничения на личната ми свобода са много мъчителни – въздъхна тя. – Особено за човек като мен, който обожава свободата.” На страницата си във Фейсбук Анна Чапман бе написала: „Можеш да постигнеш всичко, за което мечтаеш”. И това е голямата лъжа на модерния живот в Русия: че щастието е на една ръка разстояние. Че можеш да си бизнес дама, без да отчиташ печалба, шпионка, без да предаваш ценна разузнавателна информация, или приятелка на Путин без особена причина. И с право. Тази илюзия витае повсеместно в това банкрутирало общество, основано на въглеводородната икономика, разяждано от носталгия, с еднопартийна система на управление, в което честно се трудят само балъците. Бях от тази страна огледалото и за мен забавлението беше страхотно. Но след време това разяжда душата. На другата сутрин ме събуди телефонен звън. Имахме уговорка с Анна Чапман следобеда да отидем отново до цирка. После трябваше да вземем самолета до Москва. Беше тя. Кадифеният й глас стопли ухото ми. Извъртях се на една страна и се изтегнах удобно в леглото, за да чуя великата тайна, която искаше да ми сподели. „Добър ден, сладурче! – каза тя. – Сънувах ужасен сън.”